Софийски магьосници

Глава 1Шестте кьошета

Очуканият син трамвай спря и отвори врати на Петте кьошета.

Пътниците закретаха надолу по ръждивите стълбички. Свилен Воев ги изчака нетърпеливо и сам слезе от трамвая.

Наближаваше седем вечерта и Свилен се озова право в окото на бурята — тълпи от минувачи, забързани към дома или най-близкото топло заведение. Беше безоблачно, но студено и той предвидливо се беше навлякъл с палто, ръкавици и шал. Само шапка не взе, заблуден от чистото небе. Обикновено разчиташе на дългата си коса, но сега я усещаше като тънка, замръзнала хартия. Понечи да изпсува, отказа се — вече почти беше стигнал.

Свилен ненавиждаше тълпите. Вървеше, впил поглед напред, и с обиграна крачка избягваше забързалите се насреща му минувачи. Имаше си любимо заклинание за пикови часове — ненужен номер, който обаче държеше хората настрана и изолираше случайни истерични крясъци.

Днес не смяташе да го ползва. Хич не му беше до заклинания. В ушите му бръмчеше слабо, но настойчиво гласче и Свилен гледаше да стигне възможно най-бързо до Шестото кьоше. „Вторник“, напомни гласчето. Сърцето му учести ритъм. Свилен се свря още по-надълбоко в дебелия шал и забърза крачка.

Първото, което впечатляваше в магьосника, бяха очите му. Тъмносиви, те почти изчезваха между няколко дълбоки бръчки и чифт начумерени вежди. Свилен беше от хората, които въпреки безпардонния ход на времето си оставаха с детински лица. В опит да прикрие това, той поддържаше брадата си рунтава, а косата — почти до раменете. Някъде в нея се криеха и комично широките му уши, навяващи асоциации за циркови слонове.

Свилен опипа джоба си и смачка празната цигарена кутия. Трябваше да мине през павилиончето, но в крайна сметка реши, че днес може да го кара и на муфтене. Все пак беше вторник.

Група деца се разминаха на бегом с него. Момче с бухнала коса и голяма раница на гърба търчеше след останалите, смеейки се пронизително. То се заби право в корема на Свилен, който му се сопна:

— Ей, внимавай малко, по…

Детето го изгледа насмешливо и продължи да бяга. Свилен проследи грамадната, клатушкаща се раница с кисело изражение и сви към Шестте кьошета. На ъгъла на „Скобелев“ и Патриарха бяха наредени бирария и няколко клек шопа. Мъжът спря пред близките контейнери за боклук до едно старо, облепено с некролози дърво.

В основата на дървото имаше сив трафопост с надпис „Не пипай! Опасно за живота“. Някой среднощен мислител беше добавил с маркер: „Той пък един живот“. Въпреки предупредителната табела по трафопоста имаше толкова много обяви, че човек можеше да ги изчете единствено ако трамваят закъснява.

Свилен огледа разноцветните обяви и потърси с пръст най-нелепата. Почти невъзможно беше случаен минувач да открие Шестото кьоше. Магьосниците бяха свели тази възможност до нула със специално заклинание.

— Ето те.

Показалецът му се спря на нова обява, върху която още не бяха налепени други. Съобщението беше кратко, но ясно:

Той откъсна едно от листчетата с телефонен номер под обявата. Сетне се огледа нехайно, за да се увери, че никой не го наблюдава. Хората наоколо или чакаха трамвая, или се надбягваха със светофарите.

Свилен заобиколи трафопоста. Контейнерите отзад бяха изчезнали и сега на мястото им се простираше тясна, почти спретната уличка. Минувачи нямаше — само няколко пейки, боядисани отдавна в зелено, и старовремска улична лампа. На стълба ѝ стърчеше табела — също зелена и с ярък, засукан надпис: Улица „Шесто кьоше“.

Стиснал листчето в ръка, Свилен продължи напред към триетажна кооперация с цвят съсухрена охра. От вратата на приземния етаж се виеше голям балон във форма на бирена халба. Край него блещукаха разноцветни неонови надписи: Пенливо пиво от 1927 г. насам, Пием бира, не правим магия!, Забранено за здрачници!, Немагьосник ли си ти, забрави и си върви!, Магии вътре — НЕ!!! и т.н. Най-масивният надпис бе този с името на кръчмата — ГЛАДНАТА СВРАКА. Л-то обаче отдавна бе изгоряло. Всеки софийски магьосник с поне капка самоуважение в кръвта си също не го произнасяше.

Свилен отвори дървената врата и потърси с поглед шайката си. От години насам те се събираха тук веднъж седмично, в петък или събота. Изобщо към края на седмицата „Гладната сврака“ сбираше голям брой от обичайните заподозрени. А щом някой припечелеше повечко пари, прекарваше тук целия уикенд1. Но днес не беше петък, а вторник, което можеше да значи само едно. Проблеми.

В „Свраката“ беше топло, шумно и необичайно пълно. Двайсетина маси бяха наблъскани една до друга, сглобени от стари дъски в онова странно черно, което се получава при смесването на няколко цвята. Стените бяха покрити от неравна сива мазилка и от множество рафтове, по които имаше черно-бели фотографии, свещници, книги с дебели едноцветни корици, грамофон и други музикални инструменти. Някои от предметите кръжаха из въздуха. Една летяща цигулка се мъчеше да заглуши всеобщата врява от пийващи певци и гласовити оратори.

Новият сервитьор в заведението — чернокосо момче с остър нос — сновеше наоколо и щракаше с пръсти от нерви. Разбира се, щом дойдеше нов сервитьор тук, винаги наставаше анархия. Някой беше преправил голямата табела над бара НИКАКВИ МАГИИ! на НЯКАКВИ МАГИИ!.

Свилен се запъти към шайката, която се беше разположила на маса до камината. Явно бяха подранили, защото през зимата местата край камината се заемаха първи2.

Белота пръв забеляза новодошлия.

— Я, кого довя вятърът? — провикна се той. — Заповядай, приятелю, запазили сме ти най-хубавото място.

Той побутна бутилка студено „Шуменско“. Свилен поблагодари, разви шала си и разкопча палтото. „Домът е там — помисли си, — където те чакат маса до камината и студена бира.“

— Стига си стоял като истукан — каза Белота и махна към празния стол.

Белота беше най-словоохотлив от магьосниците на масата, а може би и от всички магьосници по всички маси в България. Той беше класически мошеник — очарователен до мозъка на костите си и незаслужаващ и капка доверие. В това биха се заклели мнозина минувачи, спрели на улицата за някой от фокусите му и открили по-късно портфейлите си пълни с шума.

Свилен си окачи дрехите на скамейката и седна.

— Здравейте, дружина — каза без особен ентусиазъм и отпи от шуменското.

Останалите надигнаха бирите си и смотолевиха по едно „наздраве“. Помежду им витаеше осезаемо безпокойство. „Вторник“, напомни предупредителното гласче в главата на Свилен.

Иза го изгледа изпитателно.

— Закъсня.

— Имах работа — каза Свилен.

Всъщност беше прекарал целия ден в леглото си.

— Браво, браво, не се оставяй на… лошото време — каза Белота и го потупа по рамото. Макар че беше току до камината, той не беше свалил любимите си ръкавици без пръсти.

— Лошото време, да — повтори Свилен и заби очи в пода. Обичаше да му обръщат внимание, но не и от съжаление. Откакто Грета си беше заминала, останалите се държаха с него, сякаш беше направен от стъкло.

— Както и да е — каза Иза и се приведе напред. — Трябва да поговорим.

Другите последваха примера ѝ, образувайки тесен кръг около масата.

— Нещо се случва — продължи тя. — Нещо голямо и неприятно.

Свилен забеляза, че магьосницата е стиснала юмруци.

— Е? — изсумтя нетърпеливо той.

Явно всички други знаеха каква е причината за тази среща. Иза помисли малко и каза:

— Някой убива магьосници.

— Магьосници?

Случваше се, и то нерядко, магьосник да убие свой събрат. Свилен обаче не беше чувал за целенасочено и успешно убийство на множество магьосници. Не и извън историческите книги.

— Да — потвърди Белота. Лицето му, допреди малко ухилено, беше вече сериозно. — Още преди два-три месеца почнаха да се разнасят слухове, но…

Той не довърши — нямаше и нужда. Свилен знаеше какво щеше да каже: „… но Грета точно беше заминала и не ти казахме нищо“.

— Така де — продължи Белота, — чу се за странното изчезване на някакъв софийски маг. Бил коминочистач от наследствен магьоснически род. Качил се на покрива на една къща и повече изобщо не го видели.

— Второто изчезване е отпреди две седмици — намеси се Иза. — Този път била ясновидка, ромка от Харманли. Гостувала в една от окултните кабелни телевизии и в рекламната пауза отишла до тоалетната. Изчезнала яко дим. А в тоалетната нямало нито прозорци, нито нищо.

Иза замълча. Погледна към Белота сконфузено, сякаш на него се беше паднала късата клечка.

— И сега стигаме — поде той — до последния случай. От миналата седмица е, май все по-начесто се случва…

— Така? — подкани го Свилен.

Белота въздъхна дълбоко.

— Виж, приятелю, не сме на сто процента сигурни, че изчезналите са мъртви. Може да става въпрос за нещо друго — отвличане или конспирация някаква.

Свилен вече знаеше, че изчезналият е познат — иначе досега да са изплюли камъчето. И Иза, и Белота отчаяно се споглеждаха, сякаш търсеха безболезнен начин да съобщят новината. В крайна сметка това стори Игнат — най-старият магьосник на масата, който досега бе пазил мълчание.

— Саабир — прошепна той. — Момчето от дюнерджийницата.

— Саабир? — повтори Свилен. — Но аз преди няколко дни се видях с него…

Игнат отвърна:

— Миналия петък е бил първа смяна, но тъй и не е отишъл да отвори дюнерджийницата. От тогава насам никой не го е виждал.

— Може внезапно да е заминал — възрази Свилен.

Другите замълчаха и се извърнаха от погледа му. Свилен и сам не си вярваше. Магьосниците по принцип не бяха твърде отговорни хора, но Саабир беше изключение от правилото.

— Огледах Вътрешния град — прошепна Иза. — Всеки от тримата магьосници е ползвал магия точно преди да изчезне. Саабир е направил истински огнен кръг насред Сточна гара.

Свилен понечи да възрази, но не го стори. Самият той беше предупреждавал Саабир многократно да не прави магии на публични места, освен в краен случай.

— Маг-милицията? — попита той мрачно.

— Все още нямат официално становище — отвърна Белота.

— Естествено — изсумтя Свилен. — А някакви неофициални становища?

Игнат каза на глас това, което всички на масата си мислеха:

— Здрачници.

Свилен кимна.

— Най-вероятно. Ще навестя книжаря. Той може да има представа защо на здрачниците изведнъж им е скимнало да убиват магьосници… или да ги отвличат.

Ясно беше кой от двата варианта е по-лош. Ако Саабир и останалите все още бяха живи, здрачниците ги измъчваха за информация или използваха тяхната сила против волята им — участ, която магьосник не би пожелал дори на най-големия си враг.

— Добре тогава — каза Белота. — Аз ще се свържа с моите познати. Ще поискам среща със здрачниците — не бива да рискуваме примирието с директни действия срещу тях.

— А аз ще посетя близките на изчезналите — вметна Иза. — Маг-милицията може да е пропуснала нещо важно.

— Добре тогава — заключи Свилен. — Ще се срещнем тук веднага щом някой има новини даже и да са незначителни, дадено?

— Дадено — каза Белота. Сетне козирува шеговито и хвана бирената си халба — явно десетте му минути за сериозен разговор бяха изтекли. — Ама че работа — поде той с твърде приповдигнат глас, — докато се усетя, и бирата ми се стопила.

— Ами аз?

Всички се извърнаха към Игнат. Той беше един от малкото останали последователи на времегьосническата школа3. Открай време си изкарваше прехраната с часовникарство и материята на времето го интересуваше повече от всякакви социални занимания. При все това нямаше против да се отбие през „Свраката“ за малка ракийка, последвана от голяма наливна.

— Ти стой в бойна готовност, разбра ли? — смигна му Белота. — Потрябва ли ни помощ, веднага ще ти се обадим. Сега обаче някой, ако може, да викне новото сервитьорче! Голям симпатяга.

Иза помаха на чернокосото момче. То забърза към масата им — едва се държеше на крака под две пищно отрупани табли.

— Да? — попита с треперещ глас. — Какво ще бъде?

— Нека аз — каза Иза.

Тя издърпа с два пръста верижката на врата си и в края ѝ проблесна един тъмночервен яспис. Вътрешността на камъка приличаше на миниатюрна планета с пурпурни скали и каньони.

— Заповядай, Изаура — подкани я шеговито Белота.

Доста посетители на кръчмата си бяха отнесли пердаха заради подобни шеги. За свой срам магьосницата беше кръстена на класическата сапунена опера „Робинята Изаура“. Беше обмисляла да смени името си официално, но това изискваше доста бюрократична бумащина — а магьосниците не обичаха да се занимават с документация4.

Иза изгледа изпод вежди Белота и залюля ясписа наляво-надясно. Сетне изрече с тон, нетърпящ възражения:

Ясписът засия в бледочервено, огря лицата на останалите и за секунди освети очите на сервитьора.

— Добре дошли в „Гадната сврака“ — каза той сънено, — какво ще желаете?

— Здравей, млади момко — отвърна Иза с неприсъща за нея любезност. — Ще бъдеш ли тъй добър да ни донесеш четири хладни бири? И изнеси тия бутилки, май че са останали от предните клиенти.

— На вашите услуги — каза момчето и покорно събра бутилките. След това закрета към бара със застрашително олюляващи се в ръцете му табли.

— Голям бакшиш заслужава момчето! — викна Иза след него.

— Бакшиш ли? — каза Свилен. — Горгоната изобщо няма да му плати след всичката бира, която раздава на аванта в момента.

Иза сви рамене и прибра амулета в ризата си. Сетне каза с обичайния си, не чак толкоз деликатен глас:

— Тя си е виновна. Да не беше уволнявала предната сервитьорка само задето се занимавала с вещерство.