Софийски магьосници

Глава 4Вътрешният град

Бриян се събуди от силна музика. Стената до главата му се тресеше от фолк ритми, на които съседи пригласяха с много чувство, но малко талант. Бриян не разпозна песента — беше обичайната смесица от фрази като „само тази нощ“, „сърцето ми за теб“ и „искам те до мен“.

„Всичко е било сън — помисли си със съжаление момчето. — Пак съм си в Студентски.“ Отвори очи, но не видя познатия до втръсване таван на общежитието, а посивяла, олющена мазилка.

— Морков — извика той, — истина е било!

Хамстерът обаче вече беше отпрашил нанякъде. От стаята на Свилен не се чуваше нищо и Бриян реши, че магьосникът още спи.

„Най-добре ще е да изчакам да се събуди“, помисли си. Изпъна се в леглото с блаженство, примесено с малко тъга. Искаше му се тази сутрин да продължи дълго, дълго. Довечера щеше наистина да се върне в общежитието, щеше цяла нощ да се върти в спален чувал на пода, докато разни непознати се блъскат в него и смотолевят „сори, брат“.

Бриян стана и отиде да дръпне щорите. Зимното слънце огря прашните мебели и му позволи да огледа стаята по-обстойно. Не посмя да отвори гардероба, защото тежките крила със сигурност щяха да изскърцат. Затова се насочи към шкафа, чиито рафтове кътаха всякакви джунджурии: свещи, поздравителни картички, декоративна Айфелова кула, колбички с билки, раковини и миди, син стъклен свещник и изкуствено око, което твърде много приличаше на истинско и следеше всяко движение.

Бриян се протегна и свали от най-горния рафт дузина омачкани тетрадки и една книга. Макар да му беше любопитно дали тетрадките са на Свилен, ги остави настрана — облото око не го изпускаше от поглед. Реши все пак, че може да разгледа книгата без угризения. Беше тънко книжле с мъхести зелени корици и многообещаващо заглавие: Единствената нужна книга на всеки начинаещ магьосник. Бриян я взе и се излегна обратно в леглото. Точно от такъв наръчник се нуждаеше.

— Може да открия някое полезно заклинание — каза си и отгърна на произволна страница.

За късмет, тя беше посветена тъкмо на заклинанията:

Бриян отгърна на следващата страница, нетърпелив да види какво още крие тази чудата книга:

— Заклинанието не е добро, макар че изглежда ефектно — заключи Бриян.

Той прелисти книгата, за да потърси някой по-ефикасен метод за телепортация. На следващите страници обаче откри само заклинания за специални ефекти. Тъкмо се чудеше дали някога би му потрябвала „магия за миниатюрен залез“, когато чу входната врата да се отваря. След малко Свилен почука.

— Да, влез.

Брадясалото лице на пробудника надникна през вратата. Изглеждаше недоспал и изнервен.

— Станал си вече. Като излязох, май още спеше.

— Да, тъкмо се излюпих.

Не го беше чул да излиза. В крайна сметка в Студентски град бе натрупал доста солиден сънен дълг. Свилен повдигна ръка, в която държеше голяма сива кутия с инструменти.

— Мислех да идем за картата днес, но имам малко работа долу. На един от наемателите пак му се развали бойлерът. Няколко часа ще си сам.

„Ето с какво се прехранва значи“, помисли Бриян и каза:

— Добре. Аз тъкмо се зачетох в една книга.

— „Единствената нужна книга“? Предположих, че ще ти допадне. В кухнята има кафе и баничка, ако си гладен.

— Баничка никога не отказвам! Ей сега ще ти я платя.

Бриян се пресегна към захвърлените на пода дънки, където държеше тъничкия си портфейл. За щастие, Свилен махна с ръка.

— Стига глупости, нищо няма да ми плащаш. Айде, до после.

— Благодаря, до после!

Свилен затвори вратата и се зае с някаква твърде шумна обувна дейност. А Бриян, който тъй и тъй беше награбил панталоните си, изкара телефона от джоба им. С изненада видя, че е почти дванайсет — отдавна не бе спал до толкова късно. Като по команда празният му корем нададе недоволен вопъл.

— Първо да си проверя съобщенията — промърмори Бриян.

Имаше само един нов есемес — от съквартирантите в общежитието. „Moje li da kupish nesto za qdene ako se pribirash pls? 10x!!“ Не отговори. Сещаха се за него само когато се изпразни хладилникът.

Щом отиде в кухнята, Свилен вече беше излязъл. На масата го очакваше джезве, пълно с кафе — гъсто, горчиво и гадно. За сметка на това баничката бе още топла и мазна точно каквито трябва да бъдат баничките със сирене. Излапа я на няколко големи хапки. Сетне остави на масата резен от ябълка — в случай че Морков се появи огладнял.

Бриян си наплиска лицето в банята и се върна в леглото освежен. Беше му приятно — нямаше закъде да бърза, можеше да си чете цял ден. И понеже се беше замислил за Свилен, реши да потърси някоя глава на тема пробуждането.

Прегледа началото и края на книгата, но не откри съдържание, затова отново прелисти страниците. Бяха напълно празни.

Той си припомни как се бяха появили откъсите по-рано и каза:

— Брей, дали ще мога да открия глава за ритуала на пробуждане?

Щом разгърна отново на произволна страница, Бриян заби тържествено пръст в заглавието ѝ — „За пробуждането“. Беше разкрил тайната на книгата — тя показваше онзи текст, който предварително е поискал. Облегна глава назад и зачете:

Следваха словата, които Свилен бе произнесъл на нямата пряка: Дар от външните земи, верен съдник ти бъди…

Бриян продължи да чете с интерес за задълженията на младия магьосник, който трябвало да защитава своята територия на всяка цена. Следваше важният момент с избиране на учител магьосник и чиракуването при него. И тук цитираха новия му любимец — този явно легендарен маг Налъмов:

Бриян така и не разбра кога се изниза следобедът. Като приключи с главата за пробуждането, той потърси повече информация за мистериозното наименование „зорник“. Разбра, че така официално се наричат магьосниците в България. Или поне определен вид магьосници — „единственият истински маг, който защитава интересите на светлината и на човешкото добруване“. Така и не откри подробности за другите видове, но подозираше, че за тях беше говорил Свилен, като му спомена „тъмни магьосници“.

Когато пробудникът му се върна, навън вече се стъмваше. Свилен се беше ядосал за нещо и почти не говореше. Взе си душ и извика Бриян на вечеря. Една доброжелателна наемателка му беше връчила пълна купа с мусака.

Бриян обилно заля манджата с кисело мляко и не проговори, докато не опразни чинията си. Беше решил да тръгне към Студентски град, докато още има автобуси начесто. Последва нов неловък разговор, в който Свилен го покани да му гостува, докато си избере учител. Имало още някои неща, които трябвало да му покаже, преди да е готов да започне официалното си чиракуване. Свилен спомена и някаква мъглява заплаха, заради която предпочитал да държи о под око. „Тъмните магьосници“, припомни си момчето. Радостта му обаче надделя и той смотолеви набързо нещо от благодарност.

— Добре тогава — каза Свилен и се облегна на стола си. Изглеждаше доволен, че тази част от разговора е приключила. — От снощи ти дължа един урок. Готов ли си?

Бриян кимна и наостри уши.

— Казах ти да не правиш никакви заклинания, докато си тук. Имаш ли идея защо?

— Не — призна момчето.

— Когато един магьосник се пробуди, той затвърждава връзката с територията, която обитава. Нашата територия е, разбира се, град София, където сме били пробудени и където, за щастие или не, живеем. Затова ние сме длъжни да пазим според уменията си територията от определени недоброжелателни енергии. С това задължение обаче идват и някои предимства, например Вътрешният град. Случвало ли се е, о, да видиш София със затворени очи?

— Със затворени очи?

— Може и да си решил, че сънуваш. Преди ритуала за пробуждане връзката с територията не е толкова силна, но все пак съществува. Помисли си. То е все едно гледаш през птичи поглед малък макет на сградите. Само че във Вътрешния град няма хора — само блокове, дървета, облаци.

Бриян кимна замислено. Това описание му напомни за нещо — за сън, който действително се повтаряше от време на време.

— Ще опитам да те изпроводя до Вътрешния град — каза Свилен. — Обикновено не се получава от първия път, но важното е да усвоиш техниката. Сега си поеми дълбоко дъх и затвори очи.

Бриян се подчини, макар и с известно колебание.

— Никога не съм се озовавал там нарочно.

— Знам. Нужно е време, за да развиеш достатъчна концентрация. Кажи ми какво виждаш.

Бриян се съсредоточи в мрака зад клепачите си. Виждаше само остатъчната светлина от голата крушка в кухнята.

— Ами нищо.

Свилен заговори отново, но вече не използваше обичайния си говор, а онзи шепот от ритуала за пробуждане:

— Не насилвай сетивата си. Просто се отпусни. Спри да се бориш с мислите си…

Момчето обикаляше слепешката в мрака и опитваше да следва съветите му. Дали заради уверения глас, дали заради утвърдената връзка с територията, той наистина започна да вижда. Спомни си за повтарящия се сън, но сякаш всичко се случваше за пръв път. Видя самия себе си, отстрани. След това Свилен. Видя кухнята, блока — но не по начина, по който изглеждаха действително. Всичко беше течно, подвижно, особено. Облаците горе се движеха на пълни обороти, а времето като че ли стоеше непокътнато.

Бриян проговори съвсем тихо от страх да не прогони видението:

— Да. Виждам.

— Чудесно. Сега излез навън. Не се опитвай да контролираш мускулите си — така най-много да дохвърчиш обратно тук. Само си представи как политаш над блока, как обикаляш улицата и квартала наоколо.

Бриян усети, че тялото му олеква като пуснат на свобода балон. Гласът на Свилен се отдалечаваше все повече и повече.

— Кажи ми какво виждаш.

— Мисля, че са околните блокове.

— Не използвай обичайните понятия. Това не е обичайно място. Кажи точно какво виждаш.

— Добре — прошепна момчето. — Виждам електрически облаци, които оформят спирали и проблясват застрашително. Сградите шумолят, все едно се сриват. Или по-скоро се слягат съвсем бавно в основите си. А земята къркори, сякаш е гладна.

— Опитай да идеш по-нататък. Тръгни към Витоша.

— Витоша? Добре, виждам я, но е съвсем надалеч. Сега обикалям сградите, минавам през един парк… листата му шумолят като… като хиляди хартиени камбанки, а стръковете трева се отъркват един в друг. Невероятно е!

— Знам. Внимавай обаче да не се превъзбудиш. Откриваш ли нещо друго, по-различно?

— Всичко е различно и всичко е еднакво. Всичко като че ли е направено от един и същ материал. Какво точно търся?

— Отиди към планината. Щом го видиш, ще го познаеш.

Бриян внимателно продължи напред. Улиците на Вътрешния град бяха почти неразпознаваеми. Той чуваше как уличният асфалт къркори, как под него тече канализационната вода. Изведнъж в тъмата проблесна нещо като фойерверк. Сини искрици изпълниха някаква разнебитена къща — от пода чак до тавана. Бриян потръпна.

— Мисля, че го открих. Странна светлина откъм една стая. Беше само за секунда, но сега цялата стая е пълна със синкав пушек.

— Добре. Достатъчно. Поеми си дъх и се върни спокойно към тялото си.

Бриян последва гласа на Свилен. Щом отвори очи, светлината на кухненската крушка го заслепи. Прилоша му. Свилен му наля чаша вода и изчака няколко минути, за да се съвземе. Веднага щом си възвърна речта, Бриян попита:

— Какво беше това, заклинание ли?

— Да. Някой направи заклинание — водна или мълниеносна магия, ако се съди по цвета. Остатъчната светлина ще тлее още няколко часа.

— И всеки софийски магьосник може да види тези светлини?

— Всеки магьосник, а и други създания, които не са съвсем хора. Местата, на които често се изпълняват заклинания, попиват тези цветове и се различават отдалеч. Затова, Брияне, е по-добре да миеш чинии на ръка, отколкото да призовеш в дома си всички сили на мрака, разбираш ли?

Бриян кимна. Все още беше изтощен. Полетът до Вътрешния град го бе изцедил, изведнъж силно му се прииска да си легне. За щастие, пробудникът му също беше уморен. Той събра мръсните съдове, изчисти мушамата и отвори вратата на кухнята. Преди да излезе, се поколеба за миг и се обърна към момчето.

— Брияне, познавам доста магьосници. Рядко някой е успявал да влезе във Вътрешния град от първия опит, още по-рядко — да се задържи тъй дълго. Ти имаш голям потенциал.

Бриян не отвърна, но този път от почуда. Цял живот му бяха повтаряли, че за нищо не става. Не беше предполагал, че може да има голям потенциал за нещо — камо ли пък за магьосник.

Заспа с усмивка. В тъмното още тлееха странните светлини на Вътрешния град.