Софийски магьосници

Глава 7Зорник, здрачник

— Земята вика Бриян.

Някой го потупа по рамото. Бриян имаше чувството, че го будят от тежък сън. Отвори очи и видя отрупаните е книги лавици на „Прашен сандък“. Свилен и Амос се бяха надвесили над него и гледаха разтревожено.

— Това… тук… аз… — смотолеви Бриян.

Огледа се — дрехите му бяха чисти и здрави. Раните и белезите от героичните му битки също ги нямаше.

Амос каза с усмивка:

— Май сме се изгубили в превода. Като каза, че си играл много книги игри, не си имал предвид магически, нали, момчето ми?

Бриян само погледна към книгата в ръцете си. Стоеше отгърната на последната страница, но сега там се беше появил и текст.

— Изглежда, си стигнал до края, а? — попита Свилен.

Бриян кимна, все още безмълвен. Прочете набързо последния абзац в книгата:

Бриян погледна объркан към Амос.

— По-рано книгата беше празна?

— Да. Щом приключиш с магическа книга игра, текстът на приключението ти се записва вътре. Ако други я докоснат, ще видят или празни листове, или своето собствено приключение. Може ли? — Той взе книгата и я разгърна. — Как само ми се иска понякога да победя пак звяра от замъка. Но това беше една от първите ми книги, още от времето преди заклинанията за пренаписване. Спомням си как съветвах читателите нарочно да умират преди финалната битка, за да могат да играят наново. Съвременните книги игри, разбира се, нямат такъв проблем — пренаписват се до безкрай. Но магьосническата младеж вече не проявява такъв интерес към жанра.

Очите на Бриян бяха станали двойни.

— Ти си авторът?

— Самият аз. Надявам се, че си научил някое друго полезно заклинание.

— И още как. Беше страхотно!

Амос се засмя сърдечно.

— Следващия път ще ти изберем някое приключение за напреднали. Впрочем имам нещо за твоя говорещ спътник.

Книжарят свирна с уста и изкара отнякъде парче морков. Хамстерът се разшава и подаде муцуна. Бриян отново зяпна. Морков много рядко отвръщаше на сигнал от друг човек, още по-малко пък непознат. Сега обаче пое с лапички зеленчука и доволно захрупа.

— Това не е обикновен хамстер — отбеляза книжарят. — Не живее в клетка и почти разбира какво му казваш.

„И е толкова миловиден, когато не може да говори“, допълни Бриян наум.

— Опасявам се, че за теб нямам храна. Но Свилен ще те закара да хапнете, нали така?

Пробудникът му кимна мълчаливо. Изглеждаше все тъй печално сериозен.

— За малко да забравя.

Амос подаде на Бриян един гланциран хартиен правоъгълник. Радостта на момчето беше несравнима, щом установи какво е това — чисто нова магическа карта на София. Сега не само можеше да търси скривалища из града — държеше в ръце първото си магьосническо притежание. Той благодари сърдечно и понечи да вземе картата, но Амос го спря.

— Преди това ми дай някакви стотинки — каквито ти се намират, една или две.

Бриян прерови джобовете си, където откри бъркалка от кафе, кламер и няколко стотинки. Даде най-малката на книжаря, а той в отговор тържествено му връчи картата.

— Не забравяй — напомни му — никога да не взимаш подарък от друг магьосник! Води до усложнения.

Медната камбанка прозвънтя. През прозорците на книжарницата отново надничаше външният свят Една жена, хванала за ръка малко момиче, влезе и затръшна вратата след себе си.

— Интересно — прошепна Амос. — Прикриващото заклинание е изтляло тъкмо навреме.

Жената извика по мобилния си телефон:

— Да, да, тъкмо влизам в магазина. Ще взема всички книги от учебната програма, а пък тя ако ще да ги чете!

Амос се здрависа с Бриян.

— Радвам се, че се запознахме, моето момче — каза и смигна съзаклятнически. — Да знаеш, че пробудникът ти е отличен магьосник. Трябва само малко време, за да му свикнеш с нрава.

Книжарят изпрати двамата магьосници до вратата и се зае с намусената клиентка. Тя тъкмо обясняваше по телефона, че няма представа каква е задължителната литература за 4-и клас.

Бриян огледа доволно новата си карта и я прибра в якето. „Довечера ще я разгърна върху леглото и ще разуча немите преки“, закани се той. След това се обърна към книжарница „Прашен сандък“ — току-що беше излязъл, а нямаше търпение да я посети отново. Малкото момиче стоеше до прозореца и рисуваше с пръст по още замъгленото от магия стъкло. Погледна към Бриян и му се изплези.

Свилен, който вече беше потеглил, му подвикна:

— Хайде идвай! Обяд стана, а още не си закусвал.

Вместо да каже нещо, Бриян се оплези на момичето. Обърна гръб на книжарницата и побягна, за да настигне магьосника.

— Ще идем в „Грамофона“ — каза му той. — Това е най-хубавото заведение в центъра.

Бриян си представи ресторант, забутан в задния двор на стара кооперация, пълен е причудлива храна и много магьосници. Но „Грамофона“ се оказа най-немагическото възможно място. Щом влязоха, касиерката — намусена дама е отровнолилаво червило — кимна на Свилен като на стар познат.

Другите посетители бяха възрастни мъже, които се хранеха бавно и играеха на карти. Повечето бяха вторачили поглед в телевизора на стената. Бриян не гледаше телевизия — в общежитието на неговите приятели дори нямаше телевизор. Сега обаче се вгледа в тъмнокосата водеща, която обещаваше следващите дни да са топли и слънчеви. Познаваше я от разни билбордове по улицата — беше рекламно лице на бельо или грим, или нещо подобно.

Свилен погледна с презрение телевизора и си избра стол е гръб към него.

— Два пъти обедното меню — викна той на касиерката.

Храната беше евтина, безвкусна и навя на Бриян спомени от детската градина — супа топчета, ориз е пиле и желиран компот за десерт. Докато ръчкаше погнусено е вилица, той подпита Свилен:

— Магьосниците нямат ли си заведения за хранене?

Той дори не го погледна — беше твърде зает да сърба доволно супата си.

— Имаме, но не отварят преди пет следобед. Тези дни ще идем до Шестте кьошета, за да се запознаеш с шайката ми.

Бриян вече знаеше от „Единствената нужна книга“, че всеки магьосник6 е част от няколко души със сходна философия и цели. Шайката беше един вид неофициално магьосническо семейство. Не беше чувал нищо за Шесто кьоше, но подобни изненади вече трудно го сварваха неподготвен.

— Шестото кьоше е сигурно някоя няма пряка, нали?

— Точно — каза Свилен и отново се съсредоточи върху обяда си.

В „Грамофона“ беше досадно тихо — само телевизорът мърмореше и няколко прибора потракваха в чиниите. Бриян порови с вилицата в буцестия ориз.

— Не ходихме при Амос само заради картата ми, нали? Трябваше да говориш с него за тези… неща, които се случват напоследък.

Свилен сдъвка парче пилешко и изтри ръце в салфетката, напомняща мръснорозов картон. След това каза тихо, сякаш на себе си:

— Исках да изчакам по-подходящ момент, но такъв може и да няма. — Той огледа заведението крадешком. — Какво пък — може би не бива да отлагам повече.

Извади от джоба си черна плочка от домино. Горната ѝ половина бе празна, а в долната имаше шест бели точки. „Странен амулет“, отбеляза Бриян.

Свилен замахна с доминото във въздуха и каза:

Бриян не беше виждал досега пробудника си да прави заклинания. Припомни си думите на Амос: „Свилен е добър магьосник“. Книжарят наистина знаеше какво говори — край масата им се появи широк, почти невидим мехур. Бриян беше чел за това заклинание — казваше се „тайнокръг“ и сега никой извън мехура нямаше да дочуе разговора им.

— Не е ли опасно да използваш „тайнокръг“ в центъра на София? — попита той.

Свилен повдигна вежди от изненада.

— Бързо се учиш. Не, „тайнокръг“ е леко заклинание, а и го ползваме често на публични места. Дори някой… със зли намерения да ни надуши тук, няма да посмее да ни нападне посред бял ден. Поне така се надявам.

Свилен замълча и се опита да формулира мислите си. Сетне му разказа за зачестилите изчезвания на магьосници. Обясни му, че тези, които ползват силата си за добро, в България се наричат „зорници“. Такива бяха Свилен, Амос и повечето техни познати. Понякога те враждували е тъмните магьосници, наричани „здрачници“. В момента между двете фракции имало примирие, но Свилен подозираше, че именно здрачниците са отговорни за изчезвалите зорници. Една от жертвите била приятел на Свилен, затова той и шайката му се хванали да разследват изчезванията.

— Но защо тези здрачници ще отвличат други магьосници? — попита Бриян.

— Не знаем. Може би използват силата им, за да привлекат някаква зла енергия към територията. Може просто да търсят причина за нови конфликти. Мирът със здрачниците е една от главните цели на софийските магьосници — постигнали сме го преди години е цената на немалко животи. Ето защо трябва да действаме внимателно. Вече поискахме среща със здрачниците и очакваме отговор.

Бриян слушаше с трепет и любопитство.

— Ти познаваш ли здрачници?

— Да — отвърна Свилен уклончиво. — Но ми се ще да не ги познавах…

Бриян огледа околните маси и разплулите се в столовете си, добре похапнали господа. От магическия мехур те изглеждаха като покрити с лек кехлибареножълт воал.

При все заклинанието момчето сниши тон:

— Мислиш ли, че изчезналите са все още живи?

Свилен леко присви очи.

— Не знам.

На връщане решиха да не вървят пеша, а да хванат автобус. Свилен му показа безценното си зарастващо билетче. Бриян тъкмо заяви, че иска да си има такова, когато в автобуса се качи цяло стадо контрольори. Те изобщо не се вързаха на безценния билет и Свилен научи Бриян на още нещо полезно — заклинание за краткотрайна амнезия.

Този следобед Свилен отново помъкна кутията си с инструменти и излезе. А Бриян с празнична официалност разгъна магическата карта върху леглото си. Разучаваше я внимателно — сякаш виждаше града за пръв път. До известна степен така си и беше.

Макар че познаваше добре повечето квартали и главни улици, Бриян нищо не знаеше за магьосническата територия. А тя не включваше само театри, пазари, болници и метро станции. Между познатите неща надничаха магазини за магьоснически пособия, районни управления на маг-милицията7, тайни кръчми и библиотеки. Те се набиваха на очи — бяха отбелязани с ярки цветове, проблясващи върху хартията. На няколко места Бриян откри по-едри точки, които според легендата в долния ъгъл се наричаха „енергийни портали“. Още повече го развълнуваха триъгълниците, означени като „портали към Ниво Долна София и Ниво Горна София“. За тези мистериозни нива на града, изглежда, имаше отделни карти — нали неговата се казваше „Карта на София-град, Земна“.

На Морков явно му беше до скучало безцелното обикаляне из другите стаи. Следвайки своите тайни пътища, той изникна на леглото и закрачи право върху картата.

— Здравей, победителю на чудовища! — поздрави го Бриян.

Но хамстерът вече не беше словоохотлив и саркастичен — както преди епичното им приключение си бе просто сладък, крадлив гризач. Очаквайки картата да съдържа нещо по-вкусно от картинки и пунктирани линии, той я задуши обстойно.

— Виж — Бриян посочи с пръст една златна черта. — „Лъжовна“ — там ни скри Свилен, когато ни подгониха трамвайните пътници. Тук до нея е „Подлизурска“. Виж колко е дълга, минава по диагонал през цяла София… Има и още такива: „Камениста“, „Мимоходна“, „Съзаклятническа“.

Морков проследи пръста на стопанина си и защъка по умаления град като гигантски мутирал гризач, който може с всяка стъпка да смачка по една панелка.

— Другите неми улици са доста по-малки, само по една пряка — каза му Бриян. — Улица „Дрюжелюбна“, улица „Грозноградска“, улица „Староселска“… Трябва да са поне сто! А тук има две, дето даже се пресичат, „Дъждовна“ и „Вироглава“. Намират се в квартала с най-доброто име — последна „Надежда“.

Морков пообиколи „Надежди“-те и установи, че дори там няма нищо любопитно и вкусно. Без да се церемони излишно, той изчезна нанякъде толкова бързо, колкото се беше и появил.

Бриян се надигна на лакти и извика след него:

— Само не се бий с хлебарките за огризки! Може да си умен, но те пък са много.

Откъм коридора долетя кратко, възмутено цвърчене. Бриян се излегна на леглото и продължи да разглежда своята първа магьосническа карта.