Софийски магьосници

Глава 18БУРЕНОСНА

Когато Бриян тръгна към странните летящи предмети, в далечината залая неспокойно куче. Нещо малко и меко се блъсна в краката му и почти го събори на земята. Той стисна шишарката в ръка и погледна надолу готов за битка.

В краката му обаче стоеше не друг, а сивата котка — същата котка, която беше подгонил онази сутрин в „Редута“! Бриян се наведе и огледа каишката ѝ. Кръгъл метален медальон, също тъй сивкав, висеше от края ѝ. За миг му се стори, че различава в медальона умалено небе, мрачно и облачно.

— Ето какво видях онази сутрин — прошепна той. — Това е някакъв вид магия, която не познавам.

Котката измяука и Бриян я погали между ушите.

— От доста време не сме се виждали, Сивунже. Какво те води насам?

Тя се протегна нагоре. Побутна крака му с лапа и проточи врат, сякаш търсеше нещо по-интересно за гледане. При вида на летящите предмети очите ѝ се разшириха. Котката измяука пронизително към Бриян — опитваше се да му каже нещо.

— Какво има, Сивушке, от тези предмети ли се изплаши? — попита момчето. — И аз не съм виждал такава магия преди.

Котката обаче се провря под пръстите му и побягна в другата посока.

— А, не — възропта Бриян. — Този път няма да ми се измъкнеш!

Той обърна гръб на предметите и последва котката надолу по склона. Под примигващата светлина на почти изгорялата лампа спряха шест сенки. Няколко минути не помръднаха. След това, заедно с прилежащите им предмети, се спотаиха в мрака на близките сгради. Мълчаливото заклинание, което ръководеше движенията им, още не бе утолило апетита си. Старите сенки щяха да заспят едва след като създадат една нова. Откъм ресторанта на хотел „Грандьор“ прозвучаха стъпки…

Но Бриян вече се беше изгубил из кръстосаните на зигзаг улици. Сивата котка вървя дълго, но винаги по земята и достатъчно бавно, та да я следва той. Понякога дори спираше да го изчака. На два пъти отиде да се отърка в краката му, когато Бриян вече бе твърде уморен да продължи. Проклинаше всички апетитни ястия, с които го угояваха готвачите на Ванина.

„Трябва да науча някое заклинание против умора — мислеше си момчето, докато креташе напред със сетни сили. — И да проверя дали летящите килимчета наистина съществуват“

Вече не беше сигурен в коя част на града се намира, когато Сивушка спря. Пред тях се изправяше тъмна триетажна къща — една от онези къщи, които дотолкова се сливат с околността, че обикновено никой не ги забелязва. На стълбището имаше изхвърлено старо одеяло.

Котката измяука силно. След малко входната врата се отвори. На прага застана ниска, възрастна жена. Лицето ѝ бе покрито е бръчки, фини като паяжина, и широка усмивка. В очите ѝ гореше онзи игрив блясък, присъщ на децата и шегобийците. Но най-впечатляващото във външния ѝ вид бе косата — съвсем светлосива, почти бяла и стигаща до земята. Вързана на дебела, тежка плитка, тя се виеше зад гърба ѝ като опашка на котка.

— Най-накрая дойде — каза старицата толкова уверено, че Бриян се зачуди дали не я познава отнякъде. — Колко се радвам да те видя!

Той не отвърна на усмивката ѝ. Напоследък му беше писнало от гостоприемни магьосници, които се радват да го видят.

— Защо котката ме доведе тук?

— За да те спаси, разбира се. Явно си бил в голяма опасност, щом е решила да ти покаже пътя. — Тя вдигна сивата котка, която доволно се разплу в ръцете ѝ. — Ах, сладката ми писана, каква добра работа свърши! Ще трябва да ти измислим някакво пиршество, пилешки дробчета или рибешки главички, напълно заслужено…

Котката се превърна в желе и замърка доволно. А Бриян замисли трескаво. Нима онези летящи предмети наистина бяха искали да го наранят? Нима котката действително го беше спасила? Но най-вече: можеше ли да се довери на поредния непознат?

— Коя си ти? — попита той.

Жената, заровила лице в мъркащото сиво кълбо, се засмя и протегна ръка към него.

— Съвсем си забравих обноските! Казвам се Буреносна, но ми викат баба Буря. Приятно ми е, Брияне.

Момчето се здрависа с нея — ръката ѝ беше кокалеста и топла, миришеше леко на готвено.

— Но хайде влизай — подкани го тя. — Виж кое време стана, а навън е голям клинч.

Той погледна към вратата. Водеше към тесен коридор е вито циментирано стълбище. Увери се, че може бързо да изкара шишарката от джоба си.

— Добре. Но преди да приема поканата ти, имам още един въпрос. От зорниците ли си, или от здрачниците?

Баба Буря пак се усмихна, но този път съвсем леко, невидимо почти. Влезе навътре в коридора, докато продължаваше да чеше свилата се в прегръдката ѝ котка.

— Нито от едните, нито от другите — отвърна. — Сигурно не си чувал за магьосниците като мен. Наричат ни мъглици…

Бриян спа дълбоко и дълго. Когато се събуди, от кухнята го посрещна обещаваща миризма. Печката бумтеше, а отгоре къкреше картофена яхния.

Сивата котка го видя и веднага се завря в краката му.

— Здравей, Сивушке — поздрави я Бриян сънено.

Буреносна обикаляше печката и избираше подправки от една лавица е бурканчета. Каза, че „Сивушка“ е хубаво име, но повече ще подхожда на крава.

— Тази писанка се роди единствена сива в котилото, всички останали бяха шарени — каза тя. — Веднага разбрах, че трябва да я кръстя Живак. Бях я взела за котарак отначало! Но в крайна сметка така си и остана: Жива. Не звучи толкова сиво, колкото Живак, но ми харесва, отива ѝ някак. Пък и е почти като заклинание — „да ми е жива и здрава!“.

В двора на къщата имаше още няколко котки, но те не бяха домошари като Жива. Качваха се горе само когато идваше време за хранене. Следобед Буреносна им даде малко котешка храна и ги изпъди: „За днес толкоз! Яхнията не е за вас, глезльовци — чакаме гости“.

Бриян не попита кои са гостите. Чувстваше се толкова удобно в тясната кухня, че не му се искаше денят да свърша. По някое време се покатери на покрива и целият град се разгърна пред очите му.

София вече бавно се приготвяше за сън. Това беше един град на непрестанен залез, на вечно привършване. По планинските скули безоблачното небе се топеше в плахо розово. Експлозията от цветове, присъща на залеза, вече тлееше в ъглите на хоризонта — различаваха се само белите контури на някаква съвсем деликатна четка.

Баба Буря се подаде през открехнатия прозорец.

— Първо вземи чая — каза, — а сетне одеялото.

Бриян се поколеба и не помръдна.

— Ох, все забравям — затюхка се жената. — Даром.

— Вером — отвърна той и пое в ръка горещата порцеланова чаша.

След като я остави между керемидите, взе и мекото зелено одеяло.

Макар ниска и слаба, Буреносна бе много жилава. Набра се без проблем по рамката на прозореца и се изкачи до него на покрива. Носеше огромен кафяв пуловер, който ѝ стигаше чак до глезените. На краката си имаше шарени шушони — също като пуловера нейно лично производство. Връхна дреха или одеяло за себе си не носеше. Явно не ѝ правеше впечатление хладният въздух.

— Ах, залезът — въздъхна Буря и се протегна към прозореца за своята чаша чай. — Такава красота…

Бриян я огледа с любопитство. По всичко личеше, че дължи живота си на тази ексцентрична старица и нейната котка. Оказа се, че далеч не е първият магьосник, погнусен от вечно враждуващите зорници и здрачници. Този вид магьосници се наричаха мъглици и всички страняха от тях. Според Буреносна мъглиците нямаха нищо против, защото обикновено бяха саможиви по природа.

— В интерес на истината — обясни му тя, — всеки, който не е част от двете фракции, автоматически става мъглик. Ние нямаме нито общи цели, нито шайки като другите две фракции. И в никакъв случай не сме се обединили около силата на мъглата или нещо подобно. Ала повечето хора изпадат в ужас само при мисълта, че не знаят как да ни нарекат. Веднага щом един маг излезе извън установените категории, го причисляват към някоя нова. Иначе всички се паникьосват. Тъй че ако решиш, че не искаш да си зорник или здрачник, ти остава само да бъдеш мъглик.

— Мисля, че искам да бъда мъглик — изведнъж каза той. — Но все още не съм сигурен…

Буря се усмихна и отпи от чая си.

— Какво виждаш, щом погледнеш града, момчето ми?

Той обходи с поглед панорамата пред себе си.

— Виждам блоковете. А също и сателитните чинии, дърветата. Малки човечета по терасите си и джобни колички, наредени по улиците.

— Добре — каза Буря. — Сега затвори очи и ми кажи отново какво виждаш.

Бриян затвори очи.

— Имаш предвид да кажа какво чувам?

Гласът на магьосницата отвърна в тъмното:

— Какво чуваш, какво усещаш — всичко. Опитай се да почувстваш града е всичките си сетива.

— А, ясно, искаш да вляза във Вътрешния град…

— Не, момчето ми. Забрави Вътрешния град. Забрави зорниците и здрачниците и всички школи, заклинания, въпроси, летящи предмети и прочие дивотии. А сетне си спомни онази безименна, необуздана магия, която познаваш още отпреди ритуала за пробуждане.

Този път Бриян разбра какво имаше предвид Буря. Постоянното учене на магьоснически понятия и прийоми го беше обогатило, но и ощетило. Той се мъчеше да побере в рамките на наученото всичко ново, на което попаднеше.

Бриян остави чашата чай върху керемидите и отпусна ръце на свитите си крака. В мрака заблещукаха светлините на града, който се бореше срещу налягащата го умора.

— Магията не се побира в думите, които използваме за нея — прошепна Буря. — Тя е извън думите и извън нас, по-голяма е от нас. Понякога обаче имаме щастието да я докоснем. Духът на магията е непокорен — същото важи и за територията.

— Да — засмя се Бриян. — Започвам да виждам. Само че… как да разбера територията, без да я вместя в думи или заклинания? Какъв друг начин има?

— Магията е музика. Свикнали сме да следваме потока на думите, които я контролират. Но ако пренебрегнем навика, можем да се отдадем на ритъма, да го оставим да ни води по течението. Знаеш ли какво чувам, щом се заслушам в София?

— Какво?

— Джаз.

Бриян потръпна. Помисли, че му е студено въпреки одеялото и чая. След това дочу музиката. Наистина беше джаз — жив, самобитен, леко налудничав. Като града наоколо.

— Да — каза тихо, за да не заглуши ритъма.

— Сега ми кажи какво усещаш.

Бриян понечи да заговори, но ритъмът го изпревари. От устата му заизлизаха думи, свободни като танц и свързани като мелодия, нечии думи, които не можеше да контролира:

— Гледам града и го виждам. Затварям очи и го чувам. Светлините на сградите се размиват, завъртат се една около друга и стават на звуци. Бялото отеква дълго, а жълтото е постоянен, упорит ритъм. Червеното и за миг не може да остане на едно място. Музиката започва и вдигам ръце, очакванията са излишни! Вървя нанякъде, дишам.

Бриян потрепери под одеялото.

— Трамваят се клатушка по релсите и ту забавя, ту забързва темпо. Някой побягва към него — равни, къси крачки — наблизо притичват токчета и задават нов ритъм. В какофонията се включва клаксон на автомобил, аларма на друг, някой подвиква, дете заплаква, жена се смее. Щракане е фотоапарат, щракане е пръсти, звънче на велосипед и шумолящ пакет зрънчо, автоматичен глас от таблото на спирката, тряскане на врата на магазин, сирена на линейка и изпусната на плочките монета, наблизо каканиже просяк, а мъж говори по телефона…

Той вдиша дълбоко хладния въздух, преди да продължи:

— Така разбираш, че слушаш истинска музика — заглушава мисълта ти, увлича те в съзвучие, същински празник! И наистина, работният ден свършва. Полицейски сирени, щракане на запалка, отваряне на вино, някой въздиша, друг киха, жена крещи, момче тананика, бастун по тротоара, трясък на врата от течението, последният слънчев лъч, отнякъде звучи „Аз съм Сънчо“, пронизителни разгонени котки, куче диша тежко, спускат решетките на бижутерия, местят пейка в парка, фонтанът пее, улични лампи пригласят, по стълби барабанят крачета, ръце ръкопляскат…

И изведнъж всичко утихва. Хората пред светофара чакат, чакат сякаш безкрайно. Най-сетне той надава вой, светва в зелено, зеленото на дръвче, на свобода, на бирено стъкло. Вървя нанякъде, дишам. Аз съм малка, недоловима, незаменима част от музиката…

Бриян млъкна и отново си пое дълбоко дъх. Щом отвори очи, е изненада видя отново познатия покрив, комина, лицето на Буря.

— Никога не бях усещал София по този начин! — промълви той изумен. — Имах чувството, че съм част от някакъв жив организъм.

Зелените пламъчета в очите на Буря танцуваха.

— Предстоят ти още много и все чудни неща, моето момче. Ще видиш.

Бриян я изгледа с изненада. Поколеба се за миг, а след това каза бързо:

— Искаш ли да ми бъдеш учител?

Буря се усмихна.

— Засега трябва да останеш без учител. Между теб и пробудника ти има нишка, без която той не може да стигне дотук. Затова ще отговоря на въпроса ти по-късно.

Бриян поклати глава. Не можа да скрие разочарованието в гласа си:

— Съмнявам се, че ще ме потърси той или който и да е друг. Разочаровах всички, на които им пукаше за мен.

Мъглицата се изправи. На фона на потъмнялото небе Бриян се вгледа в цвета на косата ѝ — беше досущ като изгрялата над съседния блок месечина.

— Не бъди толкова сигурен. Мисля, че много хора все още държат на теб. Дори в момента някой приближава скромната ни къщичка.

Бриян погледна надолу към улицата, но не видя никого. А Буря затвори очи.

— Да. Дори повече от един — потвърди. — Трябва да се подготвим, в случай че гостите ни не са доброжелателни. Амулетът ти е подръка, нали?

Бриян кимна и извади шишарката от джоба си. Буря повдигна вежди от изненада и се засмя.

— Ама че работа. Как ти хрумна да ползваш шишарка за заклинания?

Бриян повдигна рамене.

— Не знам. Имам я, откакто се помня.

— Колко чудно — каза Буря сякаш на себе си. — Момче и шишарка…

Тя се умълча, загледана в нощното небе, сякаш си спомни нещо много отдавнашно.

— Да не би да познаваш и други магьосници е такъв амулет?

— Какво? — сепна се старицата. — О, не, просто се зачудих. Колко странен е животът понякога, не мислиш ли?

— Да — отвърна Бриян. Беше сигурен, че тя премълчава нещо. — Почти през цялото време.

Помисли си, че това всъщност беше най-обикновеният му ден напоследък. Поне засега.

Буря му подаде ръка да се изправи и каза:

— Сега да видим дали гостите ни идват за вечеря, или за битка…