Софийски магьосници

Глава 24Без амулет

Бриян отвори очи. Почти не се изненада, когато видя пред себе си надвисналия като видение Тъмен замък. Небето над вълшебната гора беше сиво, а планината — мълчалива. Той седеше на брега на езерото, в което вече нямаше патици.

Силно го болеше дясната ръка — най-меката част на дланта, където обикновено стоеше амулетът му. Сега обаче шишарката я нямаше. Той разтвори длан и за миг му се стори, че вижда повърхността на огледало. След това обаче дланта се върна към сивкаво-черния си обгорен цвят и вид на първобитна скулптура.

Бриян събра кураж и се наведе над водата. Не го посрещна непознато или променено лице. Беше си той — измъчен, недоспал, леко пораснал. Не магически пораснал като в онзи сън, където брадяса и се превърна в зъл магьосник — просто пораснал. Малко, но всъщност не чак толкова.

Странно движение привлече погледа му. Бриян бръкна по навик в джоба си, но не откри шишарката. Извърна рязко глава, готов да се изправи пред летящи предмети, чудовища, демони… Беше просто Морков. Хамстерът притича до него и се повдигна на задните си лапи. В предните въртеше обелен орех.

Бриян не можеше да повярва.

— Морков. Ти си жив?

— Амин, общо взето — отвърна Морков с бузи, натъпкани като торби с орехи.

— Или всъщност не си — замислено рече Бриян. — Това книгата игра ли е? Или някакво друго магическо пространство?

Морков отдръпна за малко ореха от зъбите си, подъвка и отвърна:

— Да ти кажа честно, нямам представа. Все пак съм просто хамстер.

— Вярно.

Бриян не можа да скрие разочарованието в гласа си. Искаше да се зарадва, че отново вижда своя малък приятел, но твърде много се боеше, че това е просто временно видение.

Сякаш прочел мислите му, гризачът отбеляза:

— Но така де, както виждаш, съм си жив и здрав.

— Наистина? — усъмни се момчето. — Но как е възможно? Ударът на повелителя…

Морков затършува с език из пълните си бузи. След малко изплю на земята нещо — олигавена бяла бучка. Приличаше на захар за кафе.

— „Крадкотрайна смърт“ — каза той. — Пуска смъртосмес чак след като я схрускаш с всичка сила.

В гърдите на Бриян се изду балон от радост. Можеше ли да е истина?

— „Крадкотрайна смърт“? Да не си я откраднал от Белота онази вечер в „Гадната сврака“?

— Откраднах я, естествено. Да не мислиш, че ти беше единственият джебчия на масата?

Бриян се засмя невярващо. Той погледна към бучката краткотрайна смърт, а сетне отново към малкия, риж гризач.

— Но как ти хрумна да се престориш на мъртъв?

Морков стори нещо, което никога не правеше в истинския свят — сви рамене.

— Усетих, че ти трябва леко побутване. Нали се сещаш, за да покажеш потенциала си и прочее… Цялата тази история с учителите и школите, и безкрайните магически глупости взе да ти влиза под кожата. А пък и ти винаги си бил по-страхливият от двамата.

Балонът в гърдите на Бриян се спука, а радостта се разля из изтощеното му тяло. Идеше му да прегърне силно малкия хамстер, но вместо това стана и протегна ръце във въздуха.

— О, Морков — извика. — Ти си най-най-добрият фамилиар в цяла София! Не, в цяла България!

— Поне — съгласи се Морков.

— Но нима наистина победих сенките? Всички казваха, че тази огледална школа не съществува от векове?

— Понеже тогава бях мъртъв — отвърна Морков, — подробностите малко ми се губят. Но със сигурност им видя сметката и на тях, и на демона. Вече се бях върнал в съзнание, когато Свилен успя да го изгони с панаирското заклинание. За съжаление, е него изчезна и някаква преграда, тъй че дъждът ни се изсипа отгоре като обърнат аквариум. Почти бях пътник, когато един маг-милиционер ме спаси от водата. Попита магьосниците дали някой не си е изгубил хамстера, и те всичките ревнаха. Честно ти казвам, дори и Свилен се разтече като дъждовен облак. Мисля, че множко им се беше насъбрало…

Бриян слушаше с изумление. Не можеше да повярва, че всичко това се е случило наистина, още по-малко — че възходът на сенките най-сетне е приключил. „Повелителят на сенките беше моят звяр от замъка“, помисли си младежът и огледа тъмната крепост, извисяваща се в небето. Струваше му се, че истинското му приключение в света на магьосниците тепърва започва. Той вдиша дълбоко планинския въздух и усети сладкия вкус на неизвестното. Това не беше краят, а началото на нещо далеч по-вълнуващо.

Внезапно съмнение, мрачно като околните облаци, засенчи тези мисли.

— Морков — каза Бриян, — мъртвите магьосници няма да се завърнат, нали?

Морков пусна черупката на ореха и го погледна с кръглите си, черни очички.

— Те не бяха взели смъртосмес, приятелю — отвърна сериозно той.

Бриян си спомни с каква надежда говореше Свилен за своя другар Саабир, както и за останалите магьосници. Спомни си сянката на Деса, златния часовник на Игнат и всички други привидения, заставени да убиват против волята си… За миг непреодолимостта на тази липса му се стори непосилна.

„Не мога да ги върна обратно — помисли си Бриян. — Но пък мога да бъда един от хората, които въпреки всичко се завръщат.“

Знаеше, че идва време да напусне безопасния бряг на езерото — да се върне там, където имат нужда от него и може би го чакат с нетърпение. Изправи се и погледна към хоризонта. Някакво подозрение все още го изпълваше с тревога. Планините мълчаха мрачни на фона на сивото небе.

— Морков — каза Бриян, — от кулата на замъка вече не излиза пушек, но небето е все така мрачно. Да не би някой нов злодей да е завладял гората?

Хамстерът се покачи по крачола му хвана се за ръкава на суитшърта и оттам се намести на рамото му. Все още дъвчеше, когато отвърна:

— Не знам защо реши, че мракът е някаква зла поличба. Та той е най-простото нещо на света.

Бриян кимна и обърна поглед към планинските върхове.

— Естествено — прошепна той. — Мигът преди изгрева…

Една ярка линия очерта върха и разтвори небето, за да разкрие лъчезарната му кръв. Ослепителната светлина на изгрева подейства като могъщо заклинание на вълшебната гора. Небето порозовя, а короните на дърветата се изпълниха с цвят. Разбудените стада добитък се раздвижиха и камбаните им огласиха полята. В далечината тържествено закукурига петел.

Бриян се наслаждаваше на всичко, върху което погледът му се спираше в благото утро.

— Май е време да се сбогувам с това място — каза той е усмивка. — Нищо, че тъй и не разбрах какво точно представлява.

Той се усмихна и почеса козината на верния си фамилиар. Слънчевите лъчи се протегнаха чак до скалистия връх и го оцветиха в златисто. Бриян също протегна ръка и помаха за сбогом.

— Ох — промърмори изведнъж Морков. — Май храната в замхъка още е прокхълната…

Бриян погледна парализираното му тяло и избухна в смях.