Шест врани

7. Матиас

Матиас сънуваше отново. Сънуваше нея.

Във всичките си сънища я преследваше, понякога през свежи пролетни ливади, но обикновено през ледени полета, обсипани с канари и широки цепнатини, които той преодоляваше безпогрешно. Винаги я гонеше и винаги я хващаше. В добрите сънища я поваляше на земята и я душеше, гледаше как животът угасва в очите й, а сърцето му се преизпълваше с жажда за мъст — „най-после, най-после!“. В кошмарите я целуваше.

В кошмарите тя не се съпротивляваше. Смееше се, сякаш гонитбата е игра, сякаш знае, че той ще я хване, сякаш иска да я хване и да я притисне под себе си. Усещаше я покорна и съвършена в ръцете си. Целуваше я, заравяше лице в сладката падина на шията й. Къдриците й милваха лицето му и той беше сигурен, че удържи ли още мъничко прегръдката, всички рани, всички обиди и лоши неща ще се стопят безследно.

— Матиас — шептеше в кошмарите му тя и името му се отронваше с нежност от устните й.

Тези бяха най-лошите кошмари и той се будеше, изпълнен с омраза към себе си почти толкова силна, колкото бе омразата му към нея. Мисълта, че е в състояние да предаде себе си, да предаде отново родината си, пък било то и насън, мисълта, че — след всичко, което тя беше направила — някаква низка част от него все още жадува за близостта й… му идваше в повече.

Тази нощ кошмарът беше от лошите, от най-лошите. Облечена беше в синя коприна, красива рокля, каквито не носеше обикновено, прозирен воал обвиваше косата й и отразяваше мъждивата светлина като капки дъжд. Дйел, и колко добре миришеше. Вездесъщата воня на влага и плесен внезапно се беше примесила с аромат на парфюм. Нина обичаше луксозните неща, а това ухание определено беше от скъпите — рози и още нещо, нещо, което неговият бедняшки нос не разпознаваше. Притисна меки устни към челото му. Защо му се стори, че плаче?

— Матиас…

— Нина! — успя да изрече той.

— О, светци, Матиас! — прошепна тя. — Моля те, събуди се.

И той се събуди и разбра, че е полудял, защото тя наистина беше тук, в килията му, коленичила до него, отпуснала нежно ръка на гърдите му.

— Матиас, моля те!

Умолителният звук на гласа й. Беше си мечтал за това, наяве и насън. Понякога тя го молеше за милост. А понякога го молеше за други неща.

Посегна да докосне лицето й. Кожата й беше толкова мека и нежна. Веднъж й се беше присмял заради това — никой истински войник не трябвало да има такава кожа, така изнежена, така разглезена. Присмял се бе на пищните й извивки, за да скрие срама от несъзнателната реакция, която въпросните извивки пробуждаха у него. Сега плъзна палец по страната й, усети копринения допир на меката й коса. Така прекрасна. Толкова истинска. Не беше честно.

А после видя кървавите превръзки по ръцете си. Сънят се отдръпна напълно и болката го заля на вълни — спуканите ребра, ожулените кокалчета. Напипа с език мястото на отчупения зъб. По някое време явно е порязал езика си на острото парче и в устата му още имаше металически вкус на кръв. „Вълците.“ Бяха го накарали да убие вълци.

Наистина беше буден.

— Нина?

Имаше сълзи в красивите й зелени очи. Заля го ярост. Тя нямаше право на сълзи, нямаше право да го съжалява.

— Шшшш, Матиас. Дойдохме да те измъкнем.

Що за игричка беше това? Що за нова жестокост? Тъкмо се беше научил да оцелява тук, на това чудовищно място, а ето я нея, дошла да го измъчва по нов начин.

Хвърли се напред и я метна на пода така, че коленете му да притиснат здраво лактите й. От опит знаеше, че останали свободни, ръцете на Нина са опасно нещо. После сключи пръсти около гърлото й.

— Нина — изхъхри Матиас. Тя дращеше отчаяно по ръцете му. — Вещица — изсъска той и се наведе над нея. Очите й се разширяваха, лицето й почервеняваше. — Моли ме — каза той. — Моли ме за живота си.

После чу изтракване и нечий дрезгав глас:

— Пусни я, Хелвар.

Някой беше притиснал дуло на пистолет в тила му.

— Хайде, стреляй — каза той, без дори да погледне зад себе си, и палците му потънаха още по-надълбоко в шията на Нина.

Нищо нямаше да го лиши от това удоволствие. Нищо.

„Предателка, вещица, мерзост.“ Всички тези думи се трупаха в главата му, но имаше и други, също толкова настоятелни: красива, чаровница. Рьод фетла, така я беше наричал, червена птичка, заради цвета на нейния Гриша орден. Цветът, който тя толкова обичаше. Стисна още по-силно и слабохарактерната жилка в него се смълча.

— Ако действително си откачил, това ще се окаже много по-трудно от очакваното — обади се отново дрезгавият глас.

Чу се свистене, сякаш нещо е разцепило мълниеносно въздуха, после силна болка преряза лявото му рамо. Удар като от малък юмрук, но цялата му ръка изтръпна. Той политна напред с пъшкане, но продължи да стиска Нина за гърлото с дясната си ръка. Сигурно щеше да се стовари отгоре й, но някой го дръпна силно за яката на ризата.

Момче с тъмничарска униформа стоеше пред него, момче с опасни тъмни очи, с пистолет в едната ръка и бастун в другата. Дръжката на бастуна беше с формата на вранска глава с жестоко изострен клюн.

— Осъзнай се, Хелвар! Дошли сме да те измъкнем. Мога да направя на крака ти същото, което сторих на ръката ти, но тогава ще се наложи да те влачим. Или може да тръгнеш с нас като мъж, на собствен ход.

— Никой не бяга от Адската порта — каза Матиас.

— Тази вечер е изключение от правилото.

Матиас се отпусна на колене, притиснал изтръпналата си ръка. Оглеждаше се в опит да разбере какво става.

— Не можете просто да ме изведете оттук. Тъмничарите ще ме познаят — озъби се той. — Няма да изгубя гладиаторските си привилегии заради смътната надежда да ме отведете Дйел знае къде.

— Ще бъдеш с маска.

— Ако тъмничарите проверят…

— Ще бъдат твърде заети с друго — каза странното бледо момче.

А после започнаха писъците.

Матиас вдигна рязко глава. Откъм арената долетяха множество забързани стъпки, звукът се усилваше лавинообразно, сякаш в коридора пред килията му се изливаше поток от паникьосани хора. Чуха се викове на тъмничари, после рев на голяма котка и тръбният зов на слон.

— Отворили сте клетките — промълви Нина с треперещ от изумление глас, макар че само Дйел знаеше кога е искрена и кога играе поредната роля.

Матиас не погледна към нея, нямаше да погледне към нея. Направеше ли го, щеше да изгуби всяко чувство за реалност. И без това трудно запазваше връзка със здравия разум.

— По план Йеспер трябваше да изчака до трета камбана — каза бледото момче.

— Трета камбана е, Каз — отвърна дребната девойка в ъгъла.

С тъмна коса и бронзова сулийска кожа. Някакъв тип, целият в гнойни пъпки и превръзки, се подпираше на нея.

— Че откога Йеспер е точен — промърмори момчето и си погледна часовника. — Скачай, Хелвар, хайде.

И му протегна ръка в ръкавица. Матиас я погледна втренчено. „Това е сън. Най-странният сън, който съм сънувал, но определено е сън.“ Или пък схватката с вълците най-после го е подлудила. Тази нощ беше убил свои роднини. Прошепнатите молитви за дивите им души нямаше да оправят нещата.

Вдигна поглед към бледоликия демон и ръката в черна ръкавица. Каз, така го беше нарекло дребното момиче. Дали този Каз щеше да измъкне Матиас от кошмара, или ще го хвърли в различен вид ад? „Избирай, Хелвар.“

Матиас хвана здраво ръката на момчето. Ако това беше реалност, а не налудничава илюзия, все щеше да избяга някак от капана, който му бяха заложили тези откачалки. Чу как Нина въздъхна издълбоко — от облекчение? От яд? Той поклати глава. С нея щеше да се оправи по-късно. Дребното бронзово момиче метна наметало върху раменете му и нагласи на главата му грозна маска с клюнообразен нос.

В коридора пред килията цареше истински хаос. Мъже и жени в костюми тичаха презглава, крещяха и се блъскаха един-друг в опит да се отдалечат от арената. Тъмничарите стискаха пушките си, чуваха се изстрели. Причерня му, ребрата го боляха ужасно. Лявата му ръка все така висеше безполезна.

Каз им посочи последната арка отдясно. За да стигнат там, трябваше да тръгнат към арената, срещу потока от хора. Дали да не се влее вместо това в редиците на полудялото множество, да се изкачи по спираловидното стълбище и да се метне в някоя лодка? „А после какво?“ Няма значение. Планове ще прави по-късно.

Пристъпи към тълпата, но моментално го дръпнаха назад.

— Остави мисленето другиму, Хелвар — рече Каз. — Онази стълба води към стеснение. Нали не мислиш, че тъмничарите просто ще те пуснат да минеш, без да погледнат под маската?

Матиас се навъси и тръгна заедно с другите през тълпата, а Каз го побутваше в гърба.

Ако в коридора цареше хаос, то на арената се вихреше лудост от съвсем различен вид. Хиени се бяха покатерили на скалните корнизи. Една беше завряла муцуна в корема на труп с алено наметало. Слон се блъскаше в стените, вдигаше облаци прах и ревеше отчаяно. Матиас зърна бяла мечка, а на едно високо място клечеше гигантска котка от джунглите на Южните колонии и се зъбеше уплашено. Знаеше, че в клетките има и змии. Надяваше се онзи Йеспер да не е пуснал поне тях.

Хукнаха през пясъка на арената, същата арена, където Матиас от половин година се биеше за привилегии. Наближаваха тунела, когато пустинният гущер се стрелна право към тях с раззинати челюсти и капеща бяла отрова, дебелата му опашка метеше ожесточено земята. Преди Матиас да е реагирал, бронзовото момиче се метна на гърба на гущера и заби два кинжала между бронираните му люспи. Гущерът изпъшка и се срина на хълбок. Матиас изпита остра тъга — да, съществото беше грозно и изключително опасен противник, който никога не беше губил битка на арената, но все пак беше живо създание. „Никога досега не е губил битка на арената — поправи се той. — Трябва да внимавам за кинжалите на бронзовото момиче.“

Предположил бе, че ще пресекат арената и ще се покатерят към „ложите“ за публиката, за да избегнат тълпата, която задръстваше коридорите, а след това ще щурмуват стълбите и ще си пробият с бой път през стражата, която несъмнено чакаше в горния им край. Вместо това Каз ги поведе по тунела покрай клетките. Клетките всъщност бяха стари килии, пригодени набързо да приютят животните, които собствениците на Адското шоу успееха да осигурят за поредното представление — не само екзотични зверове, а стари циркови животни и дори болни говеда, отмъкнати от ферми в провинцията. Тичаха след Каз покрай отворените врати на клетките и в един миг Матиас зърна чифт жълти очи, които се взираха в него откъм сенките. Ускори крачка. Нямаше оръжие, а лявата му ръка беше напълно безполезна. Беше на практика безпомощен. „Къде ни води този тип?“ Заобиколиха на бегом див глиган, който се хранеше с трупа на тъмничар, после и петниста котка, която съскаше гневно насреща им, но така и не се приближи.

А после, през мускусната миризма на животните и вонята на изпражненията им, Матиас усети чистия мирис на солена вода. Чу звука на прибоя. Подхлъзна се и осъзна, че камъните под краката му са влажни. Толкова навътре в тунела затворниците нямаха достъп. Проходът явно стигаше до морето. Каквито и да бяха истинските намерения на Нина и нейните хора, по всичко личеше, че поне засега наистина се опитват да го изведат от Адската порта.

Каз и бронзовото момиче носеха малки сфери и на тяхната зеленикава светлина Матиас зърна мъничка лодка, вързана в края на тунела. В нея седеше тъмничар, ако се съди по униформата, но вместо да се развика или нещо друго, човекът вдигна ръка и им махна да побързат.

— Подрани, Йеспер — рече Каз и сръга Матиас към лодката.

— Точно навреме ги пуснах.

— Да, но за теб това означава да подраниш. Следващия път, когато решиш да ме впечатлиш с точност, предупреди ме овреме, ако обичаш.

— Пуснах животните и ви намерих лодка. Сега е моментът да ми благодариш.

— Благодаря ти, Йеспер — каза Нина.

— Пак заповядай, прекрасна. Виждаш ли, Каз? Така правят цивилизованите хора.

Матиас ги слушаше с едно ухо. Усещаше гъдел по върховете на пръстите си, знак, че лявата му ръка се събужда. Не би могъл да ги надвие всичките, не в настоящата си форма и без оръжие. Колкото до въоръжението на противниците му, май само Каз и момчето в лодката имаха пистолети. „Откачи въжето и обезоръжи Йеспер.“ Така ще има пистолет и лодка. „Само дето Нина може да ти спре сърцето, преди да си посегнал към веслата — напомни си той. — Значи първо ще застреляш нея. Ще й пуснеш куршум в сърцето. Ще изчакаш да падне, после изчезваш.“ Би могъл да го направи. Знаеше, че е изпълнимо. Стига нещо да отвлече вниманието на тази сган.

Бронзовата девойка стоеше вдясно от него, на няма и ръка разстояние. И му стигаше до рамото. Дори и ранен, лесно щеше да я бутне във водата, без да загуби равновесие и без да я нарани сериозно.

„Блъсни момичето. Освободи лодката. Обезоръжи стрелеца. Убий Нина. Убий Нина. Убий Нина.“ Пое дълбоко дъх и се метна с цялата си тежест към бронзовото момиче.

Слабичката девойка отстъпи преспокойно встрани и изящно го препъна с крак.

Матиас се пльосна тежко на камъните и изпъшка.

— Матиас! — викна Нина и пристъпи напред.

Той запълзя заднишком и едва не се пльосна във водата. Усещаше, че ако тази жена го докосне още веднъж, ще загуби напълно разсъдъка си. Нина спря, обида и болка се четяха ясно по лицето й. Нямаше право да се чувства така.

— Много е тромав този — каза безучастно бронзовото момиче.

— Приспи го, Нина — нареди Каз.

— Да не си посмяла! — извика Матиас в пристъп на паника.

— Достатъчно си тъп да преобърнеш лодката.

— Стой далече от мен, вещице — повтори той и се озъби на Нина.

Тя кимна отсечено.

— С удоволствие.

А после вдигна ръце. Матиас усети как клепачите му натежават неудържимо.

— Ще те убия — успя да изломоти той, преди да изпадне в безсъзнание.

— Приятни сънища. — Гласът й беше като вълк, който го следва по петите към пълния мрак.

В стая без прозорци, тапицирана в черно и алено, Матиас слушаше мълчаливо странните думи, които излизаха от устата на чудатото бледолико момче. Матиас знаеше много за чудовищата и от пръв поглед разбра, че Каз Брекер е прекарал твърде много време в мрака… и е донесъл нещо със себе си, когато е изпълзял отново на белия свят. Буквално усещаше как тази утайка витае около него. Знаеше, че повечето хора се присмиват на фйерданските суеверия, но самият той никога не пренебрегваше шестото си чувство. Преди да срещне Нина. Заради нея беше започнал да се съмнява в инстинктите си, заради предателството й. Предателството й го беше наранило по много начини, но този беше най-жестокият, защото едва не му беше коствал живота в Адската порта, където инстинктите са единственото ти спасение.

Чувал беше за Брекер в затвора, знаеше в какъв контекст се споменава името му — престъпен гений, безмилостен, неморален. Наричаха го Мръсни ръце, защото не съществуваше грях, пред който би се спрял срещу съответната цена. А сега този демон говореше как щели да проникнат в Ледения палат, как Матиас щял да извърши държавна измяна. „Отново — поправи се той, — как отново ще извърша държавна измяна.“

Не отделяше поглед от Брекер. Знаеше, че Нина го гледа от другия край на стаята, усещаше го. Още долавяше аромата на рози от парфюма й — усещаше го в носа си и дори в устата. Силният аромат лепнеше по езика му, сякаш вкусваше нея, а не обикновено ухание.

Събудил се беше вързан за стол в нещо като игрална зала. Явно Нина го беше извадила от безпаметния сън, в който го бе потопила по-рано. И беше тук заедно с бронзовото момиче. Йеспер, дългокракият младеж от лодката, седеше на пода в един ъгъл, придърпал костеливи колене към гърдите си, а друго момче с червеникавозлатисти къдрици драскаше разсеяно върху някакъв лист на кръгла маса за игра на карти и току гризеше палеца си. Масата беше тапицирана в червено с повтарящ се десен на врани в полет, а едно колело, не много по-различно от колелото на Адското шоу, но с други символи, се кипреше край боядисаната в черно стена. Матиас имаше чувството, че някой — вероятно Нина — се е погрижил за раните му, докато той е бил в безсъзнание. От мисълта му се повдигаше. Предпочиташе чистата болка пред развалата на Гриша.

А после Брекер беше подхванал речта си — за някаква дрога на име юрда парем, за невъзможно голяма награда и за нелепата идея да се вмъкнат незабелязано в Ледения палат. Матиас не можеше да отдели фактите от измислиците, но нямаше и значение. Когато Брекер си каза приказката, Матиас отговори с едно простичко, но категорично „не“.

— Говоря ти от личен опит, Хелвар. Знам, че да те пратят в безсъзнание, а после да се събудиш на непознато място, не е най-приятелският начин да започнеш едно партньорство, но ти не ни остави много възможности, така че се опитай да обмислиш предложението ми без излишни предразсъдъци.

— И на колене да беше дошъл при мен, отговорът ми щеше да е същият.

— Нали си даваш сметка, че само за час-два мога да те върна обратно в Адската порта? Отнесат ли бедния Музен в лечебницата, лесно ще ви разменим.

— Направи го. Нямам търпение да разкажа на главния надзирател за смешните ви планове.

— Защо си мислиш, че ще се върнеш в затвора с езика си?

— Каз… — обади се с възмущение Нина.

— Прави каквото искаш — каза Матиас.

Нямаше да предаде отново родината си.

— Казах ти — обади се Нина.

— Не си въобразявай, че ме познаваш, вещице — озъби се Матиас, без да отделя погледа си от Брекер.

Към нея няма да погледне. Няма — и толкова.

Йеспер разгъна дългата си снага. Сега, на по-добрата светлина в игралната зала, Матиас видя колко тъмнокафява е земската му кожа и колко необичайно сиви са очите му. Приличаше на щърк.

— Без него всичко се проваля — каза дългучът. — Не можем да проникнем на сляпо в Ледения палат.

Матиас го досмеша.

— Никак не бихте могли да проникнете в Ледения палат.

Ледения палат не беше обикновена сграда. Беше цял комплекс, древна фйерданска крепост, дом на непрекъсната линия от царе и царици, хранилище на най-великите съкровища и най-свещените религиозни реликви. Крепост непревземаема.

— Стига, Хелвар — каза демонът. — Все трябва да има нещо, което искаш. Каузата е достатъчно благородна дори за фанатик като теб. Фйерданите сигурно си мислят, че са хванали дракона за опашката, но няма да го удържат за дълго. Веднага щом Бо Юл-Баюр успее да повтори процеса на производство, юрда парем ще се появи на свободния пазар и е въпрос на време, преди и други да се научат да я произвеждат.

— Това никога няма да се случи. Юл-Баюр ще бъде съден и ако го намерят за виновен, ще бъде екзекутиран.

— Виновен в какво? — тихо попита Нина.

— В престъпления срещу хората.

— Кои хора?

Матиас ясно чу зле сдържания гняв в гласа й.

— Нормалните хора — отвърна Матиас. — Хората, които живеят в хармония със законите на този свят, вместо да ги изкривяват за своя изгода.

Нина изсумтя с безсилие. Другите изглеждаха по-скоро развеселени, присмиваха се на горкия назадничав фйерданец. Брум го беше предупредил, че светът е пълен с лъжци и безбожни езичници, които търсят единствено удоволствието. А в тази стая явно имаше много такива.

— Опитай се да погледнеш по-надалече в бъдещето, Хелвар — каза Брекер. — Напълно възможно е друг отряд да се добере до Юл-Баюр преди нас. Шу. Или равкийците. Всеки със свои собствени планове за дрогата. Пограничните спорове и отколешните вражди са без значение за Керч. Съветът на търговците се интересува единствено от търговията и искат юрда парем да си остане единствено слух и нищо повече.

— С други думи, ще извърша патриотичен акт, ако заведа банда престъпници в сърцето на Фйерда и им помогна да отвлекат ценен затворник, така ли? — попита Матиас, без да крие презрението си.

— Предполагам, че обещанието за четири милиона крюге не те блазни особено?

Матиас плю.

— Задръж си парите. Да ти приседнат дано! — А после му хрумна една мисъл, зла и варварска, но вероятно единственото нещо, което би му позволило да се върне в Адската порта с мир в сърцето, пък било то и без език в устата. Наведе се назад, доколкото му позволяваха въжетата, и погледна Брекер в очите. — Ще сключа сделка с теб.

— Слушам те.

— Няма да дойда с вас, но ще ти начертая подробен план на крепостта. С негова помощ би трябвало да минете през първия пост поне.

— И какво ще ми струва тази ценна информация?

— Не ти ща парите. Ще ти дам плановете безплатно. — Досрамя го от думите, които се канеше да изрече, но въпреки това го направи: — Ако ми позволиш да убия Нина Зеник.

Дребното бронзово момиче изсумтя с погнуса и презрение, а момчето при масата спря да драска и го зяпна с отворена уста. Каз не изглеждаше изненадан обаче. Изглеждаше по-скоро доволен. Матиас остана с неприятното чувство, че демонът е знаел как точно ще се развие разговорът.

— Мога да ти дам нещо по-добро — рече Каз.

Какво би могло да е по-добро от отмъщението?

— Друго не искам.

— Мога отново да те направя дрюскеле.

— Значи си и магьосник на всичкото отгоре? Духче уей, което изпълнява желания? Може да съм суеверен, но не съм глупав.

— Човек може да бъде и двете неща едновременно, но сега не говорим за това. — Каз бръкна в джоба на тъмното си палто. — Ето — каза той и подаде парче хартия на бронзовото момиче.

Другият демон. Той се движеше безшумно, сякаш е пропълзял от следващия свят и никой не е проявил здравия разум да го върне там. Момичето донесе листа и го вдигна пред очите му, така че Матиас да го прочете. Документът беше написан на керчски и фйердански. Матиас не можеше да чете керчски, понаучил беше малко от говоримия език в затвора и толкоз, но текстът на фйердански беше достатъчно ясен и докато погледът му препускаше по страницата, сърцето му препускаше в гърдите.

— Какви нови доказателства?

Каз се облегна назад в стола си.

— Изглежда, Нина Зеник е оттеглила показанията си. Ще й бъдат повдигнати обвинения за лъжесвидетелстване.

Сега вече Матиас я погледна. Не можа да се спре. По красивата й шия имаше синини от неговите пръсти. Каза си, че това трябва да го радва.

— Лъжесвидетелстване? Колко време ще лежиш за това, Зеник?

— Два месеца — тихо каза тя.

— Два месеца?

Сега вече Матиас се разсмя, смя се дълго и силно. Цялото му тяло се тресеше, сякаш е изпаднал в гърч от отрова.

Останалите го гледаха с известна загриженост.

— Сигурни ли сме, че този все още е с ума си? — попита Йеспер, потропвайки с пръсти по перлените дръжки на револверите си.

Брекер вдигна рамене.

— Не бих го нарекъл благонадежден, но с друго не разполагаме.

Два месеца. Вероятно в някой уютен затвор, където ще очарова тъмничарите да й носят топъл хляб и да й разбухват възглавничките. Или просто ще убеди съдията да плати парична глоба, която няма да затрудни богатите й приятелчета в Равка.

— На нея не може да й се вярва — каза накрая той на Брекер. — Каквито и тайни да изтръгнете от този Юл-Баюр, тя моментално ще ги издаде на своите хора в Равка.

— Остави това на мен, Хелвар. Ти свърши своето, а аз ще имам грижата тайните на Юл-Баюр и юрда парем да попаднат в ръцете на хора, които са в състояние да ги опазят.

Два месеца. Нина щеше да си излежи присъдата и да се върне в Равка с четири милиона крюге в джоба, без да се сети повече за него. Но ако този документ за помилване беше истински, значи той също можеше да се прибере у дома.

„У дома.“ Много пъти си беше представял как бяга от Адската порта, но повече като на игра, защото бягството нямаше да му донесе нищо добро. Какъв живот го очакваше навън като осъден за търговия с роби? Никога не би могъл да се върне във Фйерда. Дори да издържеше някак срама, щеше да живее като беглец от керчското правосъдие, като белязан човек. Да, би могъл да си изкарва някак препитанието в Новий Зем, но какъв би бил смисълът от такова съществуване?

Но сега беше различно. Ако демонът Брекер казваше истината, нищо не пречеше на Матиас да се върне у дома. Копнежът стисна сърцето му в юмрук — да чуе родния си език, да види отново приятелите си, да вкуси семла с пълнеж от сладка бадемова паста, да усети зъбките на северния вятър, който се спуска с рев над леда. Да се прибере вкъщи и да го посрещнат там без тежестта на безчестието. Ако обвиненията бъдат свалени и името му бъде очистено, той наистина би могъл да се върне към живота си на дрюскеле. И цената за това беше държавна измяна.

— Ами ако Бо Юл-Баюр е мъртъв? — попита той Брекер.

— Ван Ек твърди, че е жив.

Нима търговецът, за когото говореше Каз, познаваше толкова добре фйерданските нрави? Съдебният процес сигурно вече се е състоял, а дори да не беше, щеше да се състои скоро и Матиас лесно можеше да предскаже резултата. Неговите хора никога не биха пуснали на свобода човек, който притежава толкова опасно знание.

— И все пак… Ако е мъртъв, Брекер?

— Пак ще си получиш документа за помилването.

Дори ако мишената им вече пътуваше към задгробния живот, Матиас щеше да получи свободата си. На каква цена обаче? И преди беше правил грешки. Проявил бе глупостта да повярва на Нина. Проявил беше слабост и щеше да носи срама за това до края на дните си. Но беше платил за глупостта си с кръв, мизерия и вонята на Адската порта. А и онези му престъпления бяха дребна работа, дело на едно наивно момче. Това обаче… това беше голямо и много по-лошо. Да разкрие тайните на Ледения палат, да види отново родината си и да знае, че е предател… Можеше ли да направи такова нещо?

Брум би се изсмял в лицата им, а после би скъсал документа на малки парченца. Но Каз Брекер беше умен. И очевидно разполагаше със средства и връзки. Ами ако Матиас им откаже и въпреки това и напук на всички вероятности Брекер и хората му успеят да проникнат в Ледения палат и отвлекат шуанския учен? Или ако Брекер е прав и друг отряд стигне пръв до Юл-Баюр? По всичко личеше, че парем е твърде пристрастяващ, за да е от полза за Гриша, но ако формулата попадне в равкийски ръце и те успеят да я адаптират някак? Да я променят така, че равкийските гришани да преодолеят проблема с пристрастяването? Тогава тяхната Втора армия би станала непобедима. Ако вземеше участие в мисията, Матиас би имал някакъв контрол над ситуацията, би могъл да убие Юл-Баюр веднага щом го измъкнат от Ледения палат или да му измисли някаква „злополука“ по обратния път към Керч.

Преди Нина, преди Адската порта никога не би се замислил за това. Сега обаче смяташе, че е в състояние да сключи тази сделка със себе си. Ще се присъедини към отряда на демоните, ще заслужи помилването си, а когато отново стане дрюскеле, Нина Зеник ще бъде първата му мишена. Ще я издири в Керч, в Равка или в което кьоше или дупка на света реши да се скрие от него. Ще съсипе Нина Зеник, ще я накара да си плати по много начини. Смъртта би била твърде добра за нея. Ще направи така, че да я хвърлят в най-отвратителната дупка на Ледения палат, където никога повече няма да се стопли. Ще си играе с нея, както тя си беше играла с него. Ще й предложи спасение, а после ще оттегли предложението си. Ще се отнася с нея добре, ще й прави малки услуги, а после ще обърне дебелия край на тоягата. Ще се опива от всяка нейна сълза и ще смени онзи сладък зелен аромат на рози върху езика си със солта на скръбта й.

И въпреки това думите горчаха в устата му, когато каза:

— Съгласен съм.

Брекер намигна на Нина, а на Матиас му се прииска да му избие зъбите. „Когато приключа с Нина, ще дойда за теб.“ Залавял бе вещици. Колко по-различно би било да убие демон?

Бронзовото момиче сгъна документа и го върна на Брекер, който го прибра във вътрешния джоб на палтото си. Матиас усети как сърцето му се свива. Сякаш гледаше как стар приятел, когото е изгубил надежда да види отново, изчезва в тълпата, а самият той не е в състояние да извика след него.

— Сега ще те развържем — каза Брекер. — Надявам се, че затворът не те е лишил напълно от възпитание или здрав разум.

Матиас кимна и бронзовото момиче сряза с нож въжетата зад гърба му.

— С Нина се познавате, мисля — продължи Брекер. — Сладкото момиче, което те освобождава, се казва Иней, нашият експерт по събиране на чужди тайни, най-добрата в занаята. Йеспер Фейхи е нашият стрелец, земенец по произход, дано не го гледаш накриво заради това, а онзи младеж там е Вилан, най-големият експерт по експлозии в Кацата.

— Раске е по-добър — каза Иней.

Момчето вдигна поглед изпод червеникавозлатистите къдрици и се обади за пръв път:

— Не е по-добър. Безразсъден е.

— Разбира си от занаята той.

— Аз също.

— Едвам — обади се Йеспер.

— Вилан е нов в квартала — призна Брекер.

— Естествено, че ще е нов. Прилича на дванайсетгодишен — подхвърли Матиас.

— На шестнайсет съм — каза намусено Вилан.

Едва ли, помисли си Матиас. На петнайсет най-много. Май още не беше започнал да се бръсне. Всъщност със своите осемнайсет години Матиас май беше най-големият в стаята. Очите на Брекер изглеждаха дребни, но със сигурност не беше по-голям от него на години.

Матиас се вгледа за пръв път в хората наоколо. „Да ви имам и отряда — помисли си той. — Особено за толкова опасна мисия.“ Държавната измяна нямаше да има никакво значение, ако всички загинеха. А само той знаеше какви рискове крие това начинание.

— Трябва да използваме Раске — настоя Йеспер. — Той е добър под напрежение.

— И на мен не ми харесва тая работа — кимна Иней.

— Не съм ви питал — отсече Каз. — Освен това, Вилан не просто разбира от огниво и фитили. Той е нашата застраховка.

— Срещу какво? — попиша Нина.

— Запознайте се с Вилан ван Ек — обяви Каз Брекер и страните на момчето поруменяха. — Синът на Ян ван Ек и нашата гаранция за трийсетте милиона крюге.