Шест врани

29. Матиас

— Ами ако откажа, Брекер?

Беше си чисто заяждане и Матиас го знаеше. Времето за възражения беше отминало безвъзвратно. Вече подтичваха по лекия наклон на покрива на посолството към сектора на дрюскеле. Вилан дишаше тежко от усилието, дългокракият Йеспер тичаше с лекота, а Брекер не изоставаше въпреки кривата походка и липсата на бастун. Да, Матиас знаеше, че е безсмислено да възразява на този етап, но въпреки това го направи. Мисълта, че този долнопробен крадец чете с лекота в сърцето му, го вбесяваше.

— Ами ако откажа да се разделя с тази последна частица от достойнството си?

— Ще го направиш, Хелвар. Нина вече е на път към Белия остров. Наистина ли искаш да я зарежем там?

— Много си въобразяваш.

— А на мен ми се струва, че съм уцелил съвсем точно.

— Онова там са съдилищата, нали? — попита Йеспер, докато тичаха по покрива, и посочи към красивите вътрешни дворове долу, всеки с пеещ фонтан в центъра и шумолящи ледени върби по края. — Ако ще те осъждат на смърт, поне ще си оплакнеш окото с хубава гледка.

— Навсякъде има вода — каза Вилан. — Да не би фонтаните да символизират Дйел?

— Символизират извора — отвърна Каз, — където всички грехове се отмиват.

— Или където те давят, за да си признаеш — измърмори Вилан.

Йеспер изсумтя.

— Вилан, мислите ти са станали много мрачни. Утайките май ти влияят зле.

Използваха двойно въже и куката, за да се прехвърлят на покрива на съседния сектор. Наложи се да импровизират люлка за Вилан, но Йеспер и Каз се придвижиха на ръце по въжето с лекота и неочаквана скорост. Матиас подходи доста по-предпазливо от тях. Въжето скърцаше жално под тежестта му.

Другите го изтеглиха върху покрива на дрюскеле. Матиас се изправи и внезапно му се зави свят. Повече от всяко друго място в Ледения палат, повече от всяко друго място на света, този сектор най-много се приближаваше до представата му за дом. Но сега този дом беше нагоре с краката, сякаш Матиас гледаше към собствения си живот от грешен ъгъл. Светлите капандури се издигаха пирамидално по тъмния покрив. Обзе го зловещото чувство, че ако погледне през някоя от тях, ще види самия себе си да тренира в някой от гимнастическите салони или да седи на дългата маса в столовата.

Вълците скимтяха и лаеха в кучкарника край караулката, сякаш викаха господарите си и се чудеха защо са ги оставили сами. Дали щяха да го познаят, ако се приближи към тях с протегната ръка? Едва ли — самият той не можеше да се познае. Преди всичко бе толкова ясно и подредено. Сега обаче, в компанията на тези малолетни престъпници, мислите му се бяха объркали — заради смелостта на Иней, дързостта на Йеспер, заради Нина, винаги Нина. Не би могъл да отрече облекчението си, когато я видя да се подава от шахтата на пещта, рошава, задъхана и уплашена, но жива. С Вилан я издърпаха на покрива и Матиас с усилие на волята отдръпна ръцете си от нея.

Не, няма да погледне през онези капандури. Повече слабост не можеше да си позволи, особено тази нощ. Време беше да продължи напред.

Стигнаха до края на покрива при ледения ров. От тази височина ледът в рова изглеждаше твърд и солиден, повърхността му отразяваше като огледало светлините на стражевите кули покрай Белия остров. Всъщност водата в рова беше неспокойна и в постоянно движение под тънка кора лед.

Каз прикрепи въже към ръба на покрива, по което да се спуснат на брега долу.

— Знаете какво да правите — каза той на Йеспер и Вилан. — Но не преди да сте чули единайсет камбани, нали?

— Че то аз кога съм подранявал? — попита Йеспер.

Стиснал здраво въжето и опрял крака в стената отдолу, Каз изчезна под ръба на покрива. Матиас изчака малко, после се спусна на свой ред. Погледна нагоре и видя Вилан и Йеспер да надничат към него. След малко вдигна поглед отново, но този път от момчетата нямаше и следа.

Брегът от двете страни на ледения ров представляваше тясна ивица от хлъзгав бял камък. Каз вече го чакаше там, притиснал гръб към стената и вперил намръщен поглед в рова.

— Как ще пресечем? Нищо не виждам.

— Защото не си достоен.

— Не съм и късоглед освен това. Там няма нищо.

Матиас се придвижи предпазливо покрай стената, като плъзгаше ръка по каменния зид на нивото на хълбоците си.

— На Хрингкяла дрюскеле приключват чиракуването си — каза той. — От кандидати се превръщаме в младши дрюскеле. Церемонията на свещения ясен.

— Когато дървото ви говори.

Матиас трудно устоя на желанието си да го блъсне във водата.

— Когато се надяваме да чуем гласа на Дйел. Но това е последната стъпка. Преди това трябва да прекосим незабелязано ледения ров. Ако сме достойни, Дйел ни показва верния път.

В действителност старшите дрюскеле просто разкриваха тайната пред онези кандидати, които им се струваха достойни да влязат в ордена. По този начин отстраняваха по-слабите или онези, които не са успели да се впишат в групата. Ако си създал приятелства, ако си доказал себе си, един от братята те дръпва настрани и ти обяснява, че в нощта на посвещението трябва да минеш по брега на ледения ров и да плъзнеш ръка по стената на сектора. Там ще напипаш релефната фигурка на вълк, която бележи мястото на втори стъклен мост, не величествен и извит като онзи при посолството, а плосък и тесен. Този мост прекосяваше рова малко под замръзналата му повърхност и оставаше невидим за незнаещите. Лично командир Брум беше казал на Матиас къде да намери тайния мост и как да мине по него незабелязан.

Наложи се да мине два пъти покрай стената, докато напипа релефните очертания на вълка. Задържа ръката си за миг върху релефа да почерпи сила от традициите, които го свързваха с ордена на дрюскеле, стари като самия Леден палат.

— Тук — каза той.

Каз се придвижи до него и примижа към рова. Наведе се напред и Матиас посегна да го дръпне.

Посочи към стражевите кули по протежение на стената около Белия остров.

— Ще те видят — каза той. — Използвай това.

Тръкна ръка в стената и дланта му се боядиса в бяло. В нощта на посвещението си Матиас беше натъркал дрехите и косата си с този бял, подобен на тебешир прах, а после, скрит от погледа на стражите в кулите, прекоси без проблеми тесния мост и стигна до острова, където го чакаха братята.

Сега с Каз направиха същото, но едва след като Каз грижливо прибра ръкавиците си. Явно Иней му ги беше върнала по някое време.

Матиас стъпи на невидимия мост, Каз го последва и вдиша рязко, когато ледената вода покри стъпалата му.

— Студено ли ти е, Брекер?

— Жалко, че няма време да поплуваме. Мърдай.

Матиас нямаше нищо против да дразни Каз, но докато преполовят пътя до острова, и неговите стъпала бяха изтръпнали от студа, а мисълта за стражевите кули над рова го изнервяше до крайност. По-рано същата вечер младите кандидати за ордена на дрюскеле бяха минали оттук. Матиас не беше чувал някой кандидат да е бил застрелян на моста, но за всичко си имаше първи път.

— И търпите всичко това само за да станете ловци на вещици? — измърмори зад него Каз. — Трябва да измислим някакво по-свястно посвещение за Утайките.

— Това е само част от Хрингкяла.

— Да, да, а после дървото ви показва тайното ръкостискане.

— Жал ми е за теб, Брекер. Няма нищо свято в живота ти.

Дълга пауза, после Каз отвърна:

— Грешиш.

Външната стена на Белия остров се извиси над тях, повърхността й имитираше люспи и не беше отвесна, а нагъната от вълни. В първия миг не различиха люспестата вълна, която скриваше от поглед портата. Преди броени часове дрюскеле са чакали тук новите си братя, но сега нишата беше празна, а желязната решетка — заключена. Каз си поигра с ключалката и скоро двамата се озоваха в тесен проход. По него щяха да стигнат до градините зад казармите на царската гвардия.

— Винаги ли си разбирал от ключалки?

— Не.

— Как се научи?

— Както се научава всичко. Като го разглобиш на съставните му части.

— Фокусите?

Каз изпръхтя.

— Значи вече не ме мислиш за демон, така ли?

— Демон си, но номерата ти са човешки.

— Някои хора, като видят фокус, възкликват „Невъзможно!“. Ръкопляскат ти, подхвърлят по някоя монета и след десет минути са забравили. Други питат как става. Прибират се, въртят се в леглото и се чудят какъв е номерът. Но после заспиват и на сутринта я се сетят за фокуса, я не. Има и други обаче, които стоят будни до зори, прехвърлят наум видяното, чудят се какво е убягнало от вниманието на публиката, търсят онази пукнатина в илюзията, която обяснява как фокусникът ги е преметнал. Тези хора не намират покой, докато не овладеят на свой ред частица от мистерията. Аз съм от този вид.

— Обичаш измамата.

— Обичам загадките. Измамата съм овладял за други цели.

— Градините — каза Матиас и посочи живите плетове отпред. — Ако тръгнем покрай тях, ще стигнем до балната зала.

Тъкмо излизаха от прохода в стената, когато двама стражи завиха зад ъгъла. И двамата бяха в черно-сребърните униформи на дрюскеле, и двамата носеха пушки.

— Перйенгер! — извика изумено единият. Затворници. — Стен!

Без да мисли, Матиас повиши глас:

— Десйенет, Дйел коменден!

Отбой по волята на Дйел. Думи на командващ офицер от ордена, които Матиас изрече със съответния авторитет.

Войниците се спогледаха сконфузено. Този кратък миг на колебание беше достатъчен. Матиас сграбчи пушката на първия войник и го удари с приклада по главата. Мъжът се срина като чувал с картофи.

Каз се метна към другия и го събори. Онзи не пускаше пушката, но Каз успя да преметне ръка през врата му, да стегне гърлото му в хватка и не охлаби натиска, докато войникът не подбели очи и не се отпусна в ръцете му.

Каз го избута от себе си и се изправи.

Матиас изведнъж си даде сметка за промененото съотношение на силите. Каз така и не бе взел пушката на своя дрюскеле. С други думи, Матиас държеше пушка в ръце, а Каз Брекер беше невъоръжен. Стояха над телата на двама изпаднали в безсъзнание дрюскеле, хората, които би трябвало да са негови братя. „Мога да го застрелям — помисли си Матиас. — С един изстрел да обрека Нина и другите.“ И отново го обзе онова странно чувство, че вижда живота си под грешен ъгъл. Облечен бе в затворническа униформа, натрапник в палата, който до неотдавна беше смятал за свой дом. „В какво съм се превърнал?“

Вгледа се в Каз Брекер, в младежа, който сам си беше кауза, единствената кауза. И все пак Каз притежаваше умението да оцелява във всяка ситуация и беше по свой си начин войник. Удържал бе на сделката си с Матиас. Неведнъж през последните дни Брекер можеше да стигне до извода, че Матиас вече не му е нужен — след като им беше помогнал да начертаят плановете, след като се бяха измъкнали от ареста или след като Матиас му беше разкрил тайната на невидимия мост. А в каквото и да се е превърнал, Матиас никога не би застрелял невъоръжен човек. Още не беше ударил това дъно.

Свали оръжието.

Бегла усмивка раздвижи лицето на Каз.

— Не бях сигурен как ще постъпиш, ако се стигне до това.

— Аз също — призна Матиас. Каз вдигна вежда и истината удари Матиас като юмрук в стомаха. — Било е тест, нали? Нарочно не си взел пушката.

— Трябваше да съм сигурен, че си на наша страна. На страната на всички нас.

— И си поел риска да те застрелям?

— Рискът не беше голям, защото ти, Матиас, направо вониш на почтеност.

— Хлопа ти дъската, честно.

— Знаеш ли каква е тайната на хазартните игри, Хелвар? — Каз стовари здравия си крак върху приклада на захвърлената пушка, тя отскочи, Каз я улови във въздуха и я насочи към гърдите на Матиас. Всичко това за части от секундата. Дори ако Матиас бе решил да стреля, Каз като нищо е можел да го изпревари. — Блъфирането и измамата. А сега да разчистим и да облечем тези униформи. Чака ни бал.

— Един ден ще ти свършат номерата, демджин.

— Надявай се да не е днес.

„Ще видим какво ще ни донесе тази нощ — помисли си Матиас, преди да се наведе към войника в краката си. — Може и да не владея езика на измамата като теб, но се уча бързо.“