Шест врани

37. Нина

Когато Матиас отвори вратата на килията й, тя се поколеба само за миг. Нищо не можеше да направи. Щеше да помни лицето на Матиас в прозорчето до края на дните си, разкривеното му от ярост лице, както и колебанието, поникнало в собствената й гръд. Сега, като го гледаше на прага, колебанието надигна отново глава, но после Матиас протегна ръце и Нина разбра, че страхът е останал зад гърба им.

Хвърли се към него и той я притисна в обятията си.

После зарови лице в косата й. Нина усети устните му до ухото си миг преди да чуе думите:

— Повече никога не искам да те видя така.

— С тази рокля или в тази килия?

Напуши го смях.

— Определено килията. — После хвана лицето й в шепи. — Йер молле пе оонет. Енел мьорд йе ней афва троем верет.

Нина преглътна шумно. Помнеше тези думи и какво означават. „Създаден съм да те пазя. Единствено смъртта ще отмени тази моя клетва.“ Клетвата на дрюскеле пред Фйерда. А сега — обещанието, което Матиас даваше на нея.

Знаеше, че трябва да отвърне с нещо дълбокомислено и красиво, вместо това се задоволи с истината:

— Ако се измъкнем живи оттук, ще те целувам до припадък.

Широка усмивка разполови красивото му лице. Нина нямаше търпение да види отново истинското синьо на очите му.

— Юл-Баюр е в трезора — каза той. — Да вървим.

Тичаха по коридора, а камбаните на черния протокол звънтяха в ушите й. Щом Брум е знаел за нея, вероятно е казал и на някой колега от ордена. А сега, когато бе задействан черният протокол, дрюскеле със сигурност щяха да потърсят командира си.

— Моля те, кажи ми, че Каз не е изчезнал пак някъде — каза тя, без да забавя крачка.

— Оставих го в балната зала. Ще се чакаме при ясена.

— Минахме оттам. Около дървото беше пълно с дрюскеле.

— Може би черният протокол ще реши този проблем.

— Дори да ни се размине сблъсъкът с дрюскеле, Каз ще ни види сметката собственоръчно, ако разбере, че сме убили Юл-Баюр…

Матиас вдигна ръка и спря на няколко крачки преди следващия завой. Продължиха бавно. Нина надникна зад ъгъла и бързичко елиминира стража пред вратата на трезора. Матиас взе пушката му, после пъхна ключа на Брум в ключалката и кръглата врата на трезора започна да се отваря.

Нина вдигна ръце, готова за атака. Двамата чакаха напрегнато вратата да се отвори докрай.

Помещението от другата й страна беше бяло като килиите, но определено не беше голо и празно. Няколко дълги маси се огъваха под тежестта на епруветки и стъкленици над ниски сини пламъчета, оборудване за загряване и охлаждане и бурканчета, пълни с прах в различни нюанси на оранжевото. На едната стена имаше голяма черна дъска, изписана с уравнения. Другата беше заета от голям стъклен шкаф с метални вратички. Нещо като оранжерия всъщност, с множество самостоятелни отделения, в които цъфтяха растения юрда. Отделенията сигурно имат система за затопляне, реши Нина. До третата стена беше сбутан тесен креват с намачкани чаршафи, а по пода около него се валяха тетрадки и листове хартия. На кревата с кръстосани крака седеше момче. Шуанец. Гледаше ги ококорено, тъмната му коса висеше на челото, в скута му имаше разтворена тетрадка. Едва ли беше на повече от петнайсет.

— Нищо лошо няма да ти направим — каза Нина на шуански. — Къде е Бо Юл-Баюр?

Момчето отметна провисналата коса от златистите си очи.

— Мъртъв е.

Нина се намръщи. Възможно ли е информацията на Ван Ек да е била погрешна?

— Тогава за какво е всичко това? — попита тя и обхвана с жест лабораторията.

— Ще ме убиете ли?

Нина не беше съвсем сигурна как да отговори.

— Сеш-юе — пробва предпазливо накрая.

Дълбоко облекчение се разля по лицето на младежа.

— Вие сте от Керч.

Нина кимна.

— Дойдохме да спасим Бо Юл-Баюр.

Момчето вдигна колене под брадичката си и ги обгърна с ръце.

— Много е късно за това. Баща ми загина, когато фйерданите се сбиха с хората от Керч. Сещате се, когато вашите хора се опитаха да ни измъкнат от Амрат Йен. — Гласът му се пречупи. — Загина в престрелката.

„Баща ми.“ Нина преведе думите му на Матиас, докато сама се опитваше да осмисли казаното.

— Мъртъв? — възкликна Матиас и широките му рамене се приведоха.

Нина знаеше какво си мисли — минали бяха през толкова изпитания, положили бяха неимоверни усилия, а Юл-Баюр е бил мъртъв през цялото време.

Но фйерданите едва ли бяха оставили сина му жив само от добро сърце.

— Искат от теб да възстановиш формулата — каза тя.

— Помагах му в лабораторията, но не помня всичко. — Момчето прехапа устни. — А и нарочно протакам.

Дрогата, която фйерданите даваха на Гриша, явно е идвала от първоначалните запаси, които Бо Юл-Баюр е бил подготвил за Керч.

— А можеш ли да го направиш? — попита Нина. — Можеш ли да пресъздадеш точната формула?

Момчето се поколеба.

— Предполагам.

Нина и Матиас се спогледаха.

Нина преглътна. И преди беше убивала. Дори тази нощ, в интерес на истината, но това сега беше различно. Момчето не беше насочило пушка към нея, нито я заплашваше по друг начин. Да го убие — а това би било чиста проба предумишлено убийство, — би означавало да предаде Иней и Каз, Йеспер и Вилан. Хора, които рискуваха живота си за награда, която никога нямаше да видят. Но после се сети как Нестор пада безжизнен в снега и за гришаните в килиите, изгубени в преизподнята на зависимостта — и всичко това заради проклетата дрога.

Нина вдигна ръце.

— Съжалявам — каза тя. — Ако ти успееш, страданието на моите хора няма да има край.

Момчето я гледаше право в очите, вирнало упорито брадичка, сякаш е знаело, че този момент, рано или късно, ще дойде. Нина знаеше как трябва да постъпи, очевидно беше. Както е правилно да постъпи. Ще убие момчето бързо и безболезнено. Ще унищожи лабораторията до последната епруветка. Ще заличи тайната на юрда парем. Ако искаш да унищожиш плевел, не го режеш, а го изтръгваш с корените. Само дето ръцете й трепереха. Този начин на мислене… той принадлежеше на дрюскеле. Унищожи угрозата, заличи я от лицето на света, без значение дали човекът, когото трябва да убиеш, е виновен, или невинен.

— Нина — тихо каза Матиас, — та той е дете. И много прилича на нас.

„Прилича на нас.“ Момче само с няколко години по-малко от нея, попаднало против волята си в капана на чужда война. Момче, което се опитва да оцелее.

— Как се казваш? — попита тя.

— Кювей.

— Кювей Юл-Бо — започна тя. Какво се канеше да направи, да произнесе присъда? Да се извини? Да моли за прошка? Въпроси, които останаха без отговор. Накрая каза следното: — Колко бързо можеш да унищожиш тази лаборатория?

— Много бързо — отвърна той.

Разсече въздуха с жест и пламъкът под една от стъклениците се извиси в синя дъга.

Нина зяпна.

— Ти си Гриша. Огнетворец.

Кювей кимна.

— Юрда парем беше неволна грешка. Баща ми се опитваше да създаде формула, която да прикрие силата ми. Той беше фабрикатор. Гриша като мен.

Мислите й се блъскаха безредно в главата. Бо Юл-Баюр, гришанин, който се крие на видно място зад границите на Шу Хан. Сега нямаше време да осмисли всичко това.

— Трябва да унищожим лабораторията — каза тя.

— Има достатъчно запалими материали — отвърна Кювей. Вече събираше тетрадките си и пробите от юрда. — Мога да спретна експлозия.

— Трябва да я ограничиш до трезора. В сградата има Гриша.

И стражи. И ментора на Матиас. Нина с радост би видяла сметката на Брум, но макар да бе предал командира си, Матиас едва ли би искал човекът, превърнал се в негов втори баща, да се разлети на малки парченца. Съвестта й възропта енергично при мисълта, че ще зареже пленените гришани тук, но наистина нямаше начин да отведе всички до пристанището.

— Каквото си взел, взел, зарежи останалото — каза тя на Кювей. — Трябва да тръгваме.

Кювей подреди няколко пълни с течност стъкленици върху спиртните лампи.

— Готов съм.

Надникнаха в коридора и поеха с бърз ход към входа на съкровищницата. При всеки завой Нина очакваше да види дрюскеле или стражи, хукнали към трезора, но не срещнаха никого. Минаха необезпокоявано по коридорите и спряха при централния вход.

— Вляво има лабиринт от жив плет — каза Нина.

Матиас кимна.

— Ще го използваме за прикритие, после ще цепим направо към ясена.

Щом отвориха вратата, звънтежът на камбаните стана оглушителен. Стария часовник увенчаваше върха на най-високата дворцова кула, циферблатът му грееше като пълна луна. Ярки светлини откъм стражевите кули шареха по острова, войници си подвикваха енергично и стесняваха кръга около двореца.

Нина прилепи гръб към стената на съкровищницата и тръгна бавно след Матиас, като се придържаше по възможност към сенките.

— По-бързо — каза Кювей и хвърли притеснен поглед към лабораторията.

— Насам — каза Матиас. — Лабиринтът…

— Стой! — извика някой.

Закъснели бяха. Стражи тичаха към тях откъм лабиринта. Трябваше да си плюят на петите. Тримата хукнаха слепешката, минаха покрай входа на колонадата и се озоваха в кръглия двор. Навсякъде имаше дрюскеле — пред тях, зад тях. Всеки миг щяха да открият огън.

И точно тогава експлозията промени нещата. Нина я усети, преди да я чуе. Гореща вълна я изхвърли във въздуха, последва я оглушителен трясък. Нина падна тежко върху белите павета.

Дим и хаос навсякъде. Надигна се на колене, ушите й звънтяха. Едната половина от съкровищницата беше срината напълно, пушек се кълбеше към нощното небе.

Матиас и Кювей вече вървяха към нея. Нина се изправи на крака.

— Стен! — извика един от двамата стражи, които се бяха отделили от група войници, тичащи към съкровищницата. — Каква работа имате тук?

— Бяхме на празненството — възкликна Нина, без да крие изтощението и ужаса си. — А после… после… — И сълзите й потекоха с унизителна лекота.

Войникът вдигна пушката си.

— Да ви видя документите.

— Забрави за документите, Ларс.

Ловецът на вещици завъртя рязко глава, когато Матиас пристъпи напред.

— Познавам ли те?

— Познаваше ме преди време, макар тогава да изглеждах малко по-различно. Хйе марден, Ларс?

— Хелвар? — възкликна онзи. — Ама ти… чух, че си мъртъв.

— Така беше.

Ларс премести погледа си върху Нина.

— Чакай, това е сърцеломката, която Брум отведе в съкровищницата. — А после спря поглед върху Кювей и явно навърза нещата. — Предател! — изсъска той на Матиас.

Нина вдигна ръка да забави пулса на Ларс, но в същия миг долови движение в сенките вдясно от себе си. Понечи да извика, но нещо я удари силно. Тя сведе сащисано поглед и видя намотки здраво въже да стягат ръцете й към торса. Без да вдигне ръце, беше безсилна. Без да вдигне ръце, беше най-обикновена жена. Матиас изпъшка, а Кювей изпищя — още въжета се стрелкаха от мрака, улавяха ги в примките си и стягаха ръцете им към телата.

— Ето какво правим ние, предателю — ухили се самодоволно Ларс. — Ловим боклуци като вас. Знаем всичките ви номерца. — Изрита Матиас през глезените. Той падна болезнено на колене и си пое дъх през зъби. — Казаха ни, че си мъртъв. Оплакахме те, изгорихме ясенови клонки за упокой на душата ти. Но сега разбирам, че лъжата е трябвало да ни предпази от нещо по-лошо. Матиас Хелвар, предател, който помага на враговете ни и заговорничи с изчадия. — И се изплю в лицето на Матиас. — Как можа да предадеш родината си и своя бог?

— Дйел е бог на живота, не на смъртта.

— Има ли и други, дошли за Юл-Баюр, освен теб и това същество?

— Няма — излъга Нина.

— Не питам теб, вещице — каза Ларс. — Няма значение. Много скоро ще си изпеете и майчиното мляко, не се съмнявай. — Обърна се към Кювей. — Ами ти? Ти също ще си платиш.

Направи някакъв знак. От сенките на колонадата излязоха цяла редица мъже и момчета — дрюскеле до един, с вдигнати качулки над дълги руси коси, които падаха на кичури по предницата на униформите им и улавяха светлината. Целите в черно и сребърно, като създания, изпълзели от тъмните пукнатини на северния лед. Обградиха в рехав кръг Нина, Матиас и Кювей.

Нина си мислеше за белите затворнически килии и сифоните на пода. Дали всички запаси от парем са се изпарили заедно с лабораторията? Колко време би било необходимо на Кювей да направи нова партида и на какво щяха да подложат Нина преди това? Хвърли един последен отчаян поглед към мрака, молеше се да зърне някакъв знак, че Каз е наблизо. Дали не са пипнали и него? Възможно ли е да ги е зарязал по своя воля? Беше се готвила за воин, преминала бе обучение. Трябваше да се стегне, да събере сили за онова, което предстоеше.

Един от закачулените войници пристъпи напред и даде на Ларс нещо като камшик с дълга дръжка, прикрепен към въжетата, които стягаха гърдите им.

— Това познато ли ти е, Хелвар? — попита Ларс. — Би трябвало. Нали ти помогна в създаването му. Самонавиващи се въжета за контрол върху няколко пленници едновременно. Да не забравяме и за шиповете, разбира се.

Ларс перна с пръст едно от въжетата и Нина изохка — миниатюрни шипове се бяха забили в ръцете и торса й. Ларс се засмя доволно.

— Остави я на мира — изръмжа Матиас на фйердански.

Думите му тежаха от ярост. Паника прекоси очите на бившите му колеги. Нищо чудно, помисли си Нина — Матиас беше по-едър от всички, до неотдавна е бил сред лидерите им, сред най-добрите в редиците на тези невръстни убийци. После Ларс перна силно едно от другите въжета. Движението освободи шиповете, Матиас изпъшка през зъби и се преви, обикновен човек като другите им жертви.

Последва хихикане, тихо и жестоко.

Ларс дръпна рязко камшика, въжетата се скъсиха и принудиха Нина, Матиас и Кювей да подтичват след него като спънати коне.

— Още ли се молиш на нашия бог, Хелвар? — попита Ларс, докато минаваха край свещеното дърво. — Мислиш ли, че Дйел чува скимтенето на мъже, които са се поддали пред измамния чар на Гриша? Мислиш ли, че…

После внезапно се чу остър животински писък. Мина време, преди Нина и останалите да осъзнаят, че звукът е дошъл откъм Ларс. Той отвори уста и оттам по брадичката и лъскавите му копчета се ливна кръв. Нещастникът изпусна камшика и един от колегите му се хвърли да го улови, преди да е паднал на земята.

Серия остри припуквания долетя откъм свещения ясен. Нина си даде сметка, че познава този звук — чула го бе на северния път при засадата на затворническия фургон. Когато изкорениха онази ела. Сега ясенът взе да скърца и стене. Древните му корени се сгърчиха.

— Ней! — извика един от дрюскеле.

Всички зяпаха с потрес покосеното дърво.

— Ней! — кресна друг.

Ясенът започна да се накланя. Изглеждаше твърде голям, за да го събори малко киселина в корените, но въпреки това се наклони, а от зейналата черна дупка под него се надигна приглушен рев.

Тук дрюскеле идваха да чуят гласа на своя бог. И сега той им говореше.

— Ще ви заболи малко — каза войникът, който държеше бича. Гласът му беше хриплив, познат. Носеше ръкавици. — Но ако оцелеем, ще ми благодарите по-късно.

Качулката се смъкна от главата му и отдолу се появи физиономията на Каз Брекер. Сащисаните дрюскеле най-после се сетиха да вдигнат пушките си.

— Не активирайте балеена, преди да сте стигнали дъното — извика Каз. После грабна Кювей и се хвърли заедно с него в черната паст под корените на дървото.

Нина изпищя, когато въжето я повлече. Забиваше пети в плочите, но това не забави неизбежното. Озова се на ръба на дупката заедно с Матиас. Чу стрелба… а после пропадна в чернилката, в студа, в гърлото на Дйел, в нищото.