Шест врани

38. Каз

Каз бе поколебал дали да не последва от разстояние Матиас и Брум в балната зала и да чуе какво си говорят, но предпочете да не губи Нина от поглед при толкова много дрюскеле наоколо. Заложил бе на чувствата, които Матиас изпитва към Нина, но не този залог го притесняваше. Далеч по-неясно бе дали честен човек като Матиас ще съумее да излъже убедително бившия си ментор. Явно фйерданецът имаше скрити таланти.

После Каз проследи отдалече Нина и Брум до съкровищницата, а след това се скри зад една ледена скулптура и се зае с неприятната задача да повърне Вилановите пакетчета с изкореняващи бомбички, които беше глътнал, преди да нападнат из засада затворническия фургон. Налагало се бе да ги повръща на всеки час, за да не отидат твърде навътре в храносмилателната му система — тях, както и кесийката с хлоропелети и допълнителния комплект шперцове, които беше глътнал като предохранителна мярка в случай на непредвидени обстоятелства. Неприятно упражнение. Научил беше номера от един фокусник на Източната дъга, който с години бълваше огън за радост на публиката, докато по невнимание не се отрови с керосин.

След като приключи с това, Каз огледа периметъра на съкровищницата, покрива и входа, но накрая му остана само да чака скрит и нащрек и да се тревожи за хилядите неща, които можеха да се объркат. Замисли се за Иней, как стоеше на покрива на посолството, грейнала от някаква нова страст, която Каз не разбираше, но разпознаваше отлично — цел. Цел, която я огряваше отвътре. „Като си взема дела, ще напусна Утайките.“ И преди беше казвала, че ще се махне от Кетердам, но Каз никога не беше вземал заплахите й на сериозно. Сега беше различно.

Чакаше скрит в сенките на западната колонада, когато камбаните на черния протокол взривиха острова с тревожния си зов. Насочени светлини откъм стражевите кули заляха терена. Скупчените около ясена дрюскеле зарязаха ритуала си и се разтичаха, откъм кулите се изля вълна от стражи. Каз чакаше и броеше минутите, но от Нина и Матиас нямаше и следа. „Нещо лошо е станало — помисли си той. — Сгрешил си за Матиас и сега ще си платиш с лихвите за всички шеги с говорещото дърво.“

Трябваше да влезе в съкровищницата, но ключалката беше странна и сигурно щеше да му отнеме време. Не можеше да я бърника с шперцовете без никакво прикритие при толкова много дрюскеле наоколо. А после видя Нина, Матиас и някакъв тип, вероятно Бо Юл-Баюр, да излизат на бегом от съкровищницата. Тъкмо щеше да им извика, когато сградата се взриви и всичко отиде по дяволите.

„Взривили са лабораторията — помисли си той, скрил глава с ръце под дъжда от отломки. — Определено не съм им възлагал да взривяват лабораторията.“

Останалото беше пълна импровизация. По план с Матиас трябваше да се срещнат при ясена щом прозвучат камбаните на черния протокол. Смятал бе, че ще има време да им обясни набързо какво следва, преди да пропаднат в чернилката. Сега време за обяснения не беше останало. Оставаше му само надеждата, че няма да се паникьосат и че късметът го чака някъде долу.

Пропадането сякаш нямаше край. Дано поне младежът, когото Каз стискаше в прегръдките си, бе неочаквано недораслият шуански учен Юл-Баюр, а не някакъв сащисан затворник, когото Нина и Матиас са решили да освободят. Натикал бе малкия диск в устата на момчето, докато пропадаха през ръба, и го бе задействал с пръсти. Сега тръсна рязко камшика да освободи кабелите и чу как другите трима извикаха, ужилени от скъсяващите се въжета. Поне нямаше да цопнат вързани във водата. Изчака още миг-два и прехапа своя балеен. Не смееше да отлага повече. А после се озова в ледените води, толкова студени, че сърцето му спря.

Каквото и да беше очаквал, течението на подземната река го свари неподготвен. Водите й бяха бързи и мощни като лавина. Трясъкът им беше оглушителен дори под повърхността, но заедно със страха дойде и някаква злорада гордост. Бил е прав.

„Гласът на Бог.“ В легендите винаги имаше зрънце истина. Каз беше градил с години легендата около собствената си личност и знаеше това от опит. Чудил се бе откъде идва водата, захранваща ледения ров и фонтаните в Ледения палат, защо речното ждрело е толкова дълбоко и широко. И щом Нина му описа ритуала, с който посвещаваха дрюскеле в ордена, разбра — фйерданската крепост не беше построена тук заради великото дърво, а заради извора под него. Дйел, изборът, който хранеше морето, дъждовете и корените на свещения ясен.

Водата има глас. Това го знаеше всеки канален плъх, всеки, който е нощувал под мост или е зъзнал под напора на зимна буря в преобърната лодка. Водата можеше да говори с гласа на любимата, с гласа на отдавна изгубен брат, дори с гласа на бог. Това беше ключът и щом го разбра, Каз видя по друг начин Ледения палат, проумя вътрешния му механизъм. Ако беше прав, Дйел щеше да ги изплюе право в клисурата. Стига да не се удавеха преди това.

А тази възможност си беше съвсем реална. Дисковете балеен осигуряваха въздух за десетина минути, най-много дванайсет, ако запазеха самообладание, което едва ли щеше да се случи. Сърцето му биеше лудо, дробовете му протестираха, стегнати като в обръч. Цялото тяло го болеше от вледеняващата вода, която го подмяташе безмилостно. Светът се беше свил до гръмовния й рев и непрогледния мрак.

Нямаше достатъчно данни да изчисли с точност скоростта на течението, но знаеше, че приблизителната му сметка е достатъчно добра. Числата бяха неговата стихия открай време — те бяха в основата на хазарта все пак, пресмятането за залозите, шансовете, маржа. Сега обаче трябваше да разчита на нещо повече от сухи числа. „На кой бог служиш?“ — беше го попитала Иней. „На онзи, който ми гарантира късмет.“ Само че късметлиите не се премятаха презглава под леден ров на вражеска територия.

Какво щеше да ги чака, когато течението ги изплюе в клисурата? Кой щеше да ги чака? Йеспер и Вилан бяха успели да задействат черния протокол. Но дали се бяха справили и с останалото? Дали Каз щеше да види Иней от другата страна?

„Гледай да оцелееш. Да оцелееш на всяка цена.“

Така живееше той, миг след миг, от един дъх до следващия, още от онази ужасна сутрин, когато се събуди и откри, че Йорди си е мъртъв, а самият той е съвсем жив.

Премяташе се през мрака. Студът беше убийствен. Сети се как Иней го погали по бузата. Спомни си паниката, в която го хвърли докосването, как бе загубил ума и дума. Хаос, в който имаше страх без дъно и погнуса… и нейде във врявата — желание, което отказваше да си отиде, надежда тя да го докосне отново.

Беше на четиринайсет, когато събра отряд да оберат банката, помогнала на Херцун да ги ограби, него и Йорди. Измъкнаха се с петдесет хиляди крюге, но Каз скочи от покрива и си счупи крака. Костта не зарасна добре, куцането и болката не си отиваха. Затова намери фабрикатор и му плати за изработката на бастун. Бастунът с вранската глава. И това се превърна в нещо като декларация. Всичко в него беше потрошено и зараснало накриво и всичко беше станало по-силно в резултат на това. Бастунът се превърна в част от легендата, която Каз изграждаше. Никой не знаеше кой е той, откъде е дошъл. Знаеха, че е Каз Брекер, сакатият измамник, копелето на Кацата.

Ръкавиците бяха единствената проява на слабостта му. След онази нощ, сред труповете, след като бе преплувал разстоянието до кетердамския пристан, уловил се за мъртвото тяло на брат си като за спасителен пояс, допирът кожа в кожа му беше непоносим. Непоносимо мъчителен, непоносимо отблъскващ. Единственото късче от миналото, което не бе успял да изкове в нещо опасно.

Издутият балеен започваше да се спихва по ръбовете. Пропускаше вода. Колко далеч ги беше отнесло течението? Още колко щеше да ги влачи? Все още стискаше с една ръка яката на Бо Юл-Баюр. Момчето беше по-дребно от Каз, може би въздухът щеше да му стигне за по-дълго.

Ярки спомени се заредиха в главата му. Държи чаша горещ шоколад в ръце, която пари дори през плетените ръкавички с един пръст, а Йорди го предупреждава да не бърза, нека шоколадът поизстине, преди да е отпил. Мастилото изсъхва върху нотариалния акт за Вранския клуб, който той току-що е подписал. Първата му среща с Иней в Менажерията, цикламените й коприни, тежкият грим на очите. Ножът с костена дръжка, който й беше дал. Стои пред вратата й в Ребрата и я слуша как плаче тихичко в нощта след първото си убийство. Плач, който той беше отминал без внимание. Ето я кацнала на перваза на таванския му прозорец, в онази първа година след като я откупи от Менажерията. Клечи на перваза и храни враните, които се събират на покрива.

— Не ти трябва да се сприятеляваш с враните — казва й той.

— Защо?

Той вдига поглед от документите върху бюрото си, за да отговори, но думите застиват на езика му.

Слънцето напича като никога и Иней е обърнала лице към него. Очите й са затворени, лъскавите черни ресници хвърлят сянка върху лицето й. Вятърът откъм пристанището развява нежно тъмната й коса и за миг Каз се превръща в малко момче, в дете, което твърдо вярва, че светът не е лишен от вълшебство.

— Защо? — повтаря тя, без да отваря очи.

Той казва първото, дошло му наум:

— Защото враните са невъзпитани.

— Същото важи и за теб, Каз. — Засмива се и ако той може да бутилира смеха й и да се опива с него всяка нощ, би го направил.

И това го ужасява.

Пое си за последно дъх, после малкият диск се разтвори окончателно и водата нахлу. Каз примижа срещу течението с надежда да зърне светлинка. Реката го запрати в стената на тунела. Натискът върху дробовете му растеше. „По-силен съм от теб — каза си той. — Волята ми е по-силна от твоята.“ Ала чу Йорди да казва през смях: „Не, братленце. Никой не е по-силен. Никой не може да си играе със смъртта безнаказано, дори ти. Човешката алчност може и да играе по свирката ти, но смъртта не се подчинява никому.“

Едва не се бе удавил онази нощ в пристанището, помнеше как рита отчаяно в мрака и се държи за трупа на Йорди. Сега нямаше кой да му помогне, кой да го задържи над повърхността. Искаше да мисли за брат си, за отмъщението, за Пека Ролинс, вързан за стол в къщата на Зелверщраат, докато Каз тика ордери в устата му и чака негодникът да си спомни името на Йорди. Но в мислите му имаше място само за Иней. Тя трябваше да оцелее. Би трябвало да се е измъкнала вече от Ледения палат. А ако не е, значи той трябваше да оцелее, за да я измъкне оттам.

Болката в дробовете му ставаше непоносима. Трябваше да й каже… Какво? Че е прекрасна, че е смела, че е повече, отколкото той заслужава. Защото е сакат в тяло и дух, защото е лош, но не е чак толкова счупен, че да не се събере в някакво подобие на достоен за нея мъж. Защото, без да иска, е започнал да разчита на нея, да я търси, да я иска край себе си. Трябваше да й благодари за новата си шапка.

Водата натискаше гърдите му, настояваше да отвори уста, да я вдиша. „Няма“ — закле се той. Но накрая все пак отвори уста и водата нахлу.