Шест врани

42. Иней

Благословени бяха със силен вятър. Поредният повей развя косата на Иней и тя се замисли за бурята, която идваше.

Каз се бе обърнал към Кювей веднага щом се качиха на шхуната.

— С колко време разполага тя?

Кювей знаеше малко керчски, но тук-там се налагаше Нина да превежда. Правеше го разсеяно, очите й не се спираха на едно място.

— Силното въздействие ще продължи час, може би два. Зависи за колко време тялото й ще преработи толкова голяма доза.

— Не можеш ли да извадиш дрогата от тялото си, както извади куршумите? — отчаяно я попита Матиас.

— Не става така — обясни Кювей. — Дори да надвие някак копнежа и да започне процеса по очистването, ще изгуби способността си да извлича парем, преди да се е изчистила напълно. Само друг Корпоралник на парем може да я очисти.

— И какво ще стане с нея сега? — попита Вилан.

— Видя го с очите си, Вилан — отвърна горчиво Матиас. — Всички знаем какво ще стане.

Каз скръсти ръце.

— Какви са първите симптоми?

— Болки и втрисане като обикновена настинка — обясни Кювей. — После стават свръхчувствителни към всичко, следва силен тремор и после копнежът.

— Имаш ли още от дрогата? — попита Матиас.

— Да.

— Достатъчно, докато стигнем Кетердам?

— Повече няма да взема — възмути се Нина.

— Имам достатъчно, за да се чувстваш добре — каза Кювей. — Но вземеш ли втора доза, вече няма да има надежда. — Погледна към Матиас. — Това е единственият й шанс. Не е изключено тялото й да се очисти достатъчно и без външна помощ, преди да е настъпило пристрастяването.

— А ако настъпи?

Кювей разпери ръце извинително.

— Без нова доза ще си изгуби ума, а тялото й ще започне да линее и постепенно ще изчерпи запасите си. Знаете ли какво означава „парем“? Така баща ми нарече дрогата. Означава „без милост“.

След като Нина преведе последното, настъпи дълго мълчание.

— Повече не ща да слушам — каза тя. — Приказките няма да променят бъдещето.

И с тези думи тръгна към носа на кораба. Матиас не откъсваше поглед от нея.

— Водата чува и разбра — промърмори под нос той.

Иней намери Роти и го накара да изрови вълнените палта, които с Нина носеха, преди да ги зарежат в полза на сериозната зимна екипировка в края на плаването към Фйерда. После тръгна към Нина при носа. Приятелката й се взираше в морето.

— Час, най-много два — каза тя, без да се обръща.

Иней се закова на място.

— Чула си ме да приближавам? — Никой не можеш да чуе Привидението, особено при този шум от вълните и силния вятър.

— Спокойно. Не те издадоха краката. Просто чувам пулса ти и дишането.

— И по тях си разбрала, че съм аз?

— Всяко сърце звучи различно, по свой си начин. Не си бях давала сметка досега.

Иней застана до нея и й подаде палтото. Нина го наметна, макар по нищо да не личеше, че усеща студа. Звездите грееха ярко над тях в пролуките на сребристи, развлачени като вълна облаци. Иней нямаше търпение зората да дойде, дългата нощ най-после да свърши, както и пътуването. Не очакваше, че Кетердам ще й липсва, но ето че си мечтаеше за омлет и кафе с много захар. Искаше да чуе трополенето на дъжда по покривите, докато седи завита с одеяло в миниатюрната си стаичка в Ребрата. Бъдещето обещаваше приключения, да, но те щяха да почакат малко. Първо ще си вземе една гореща вана… или две-три, или повече.

Нина зарови лице в кожената яка на палтото и каза:

— Да можеше да видиш каквото виждам аз. Чувам всички на кораба, чувам как кръвта тече във вените им. Чувам как се променя дишането на Каз, щом погледне към теб.

— Ъъъ… сериозно?

— Винаги затаява дъх, сякаш те вижда за пръв път.

— А Матиас? — попита Иней, за да смени темата.

Нина вдигна вежда, явно прозряла плана й. Въпреки това отговори:

— Матиас се бои за мен, но сърцето му винаги бие равномерно, без значение какво чувства. Типичен фйерданец, обича всичко да му е по конец.

— Мислех, че ще убиеш онези мъже. На пристанището. А ти ги пощади.

— Не знам дали постъпих правилно. Превърнах се в поредната страшна приказка за Гриша, която да разказват на децата си.

— Дръжте се прилично, иначе Нина Зеник ще ви стисне за гушата.

Нина се замисли.

— Откровено казано, харесва ми как звучи.

Иней се облегна на парапета и погледна Нина в очите.

— Направо грееш, честно.

— Няма да трае дълго.

— Никога не трае дълго. — После усмивката й угасна. — Страх ли те е?

— Много.

— Ще бъдем до теб, нали знаеш.

Нина пое дъх на пресекулки и кимна.

Иней имаше безброй познати в Кетердам, но малко приятели. Облегна глава на рамото на Нина и каза:

— Ако бях сулийска гадателка, щях да погледна в бъдещето и да ти кажа, че всичко ще се оправи.

— Да, или че ще умра в агония. — Нина притисна буза към главата й. — Ти обаче все пак ми кажи нещо хубаво.

— Всичко ще бъде наред. Ще се оправиш. И после ще бъдеш много, много богата. Всяка вечер ще пееш моряшки и кръчмарски песни в някое кабаре на Източната дъга и хората ще те викат на бис след всяка песен.

Нина се засмя тихичко.

— Хайде да купим Менажерията.

Иней се ухили. Мислеше си за бъдещето и за своя малък кораб.

— Да я купим и да я сравним със земята.

Известно време гледаха мълчаливо вълните, после Нина попита:

— Готова ли си?

Иней се зарадва, че не се е наложило сама да й напомни. Нави ръкава си, оголвайки татуираното пауново перо и грапавата кожа отдолу.

Отне няма и секунда — Нина махна едва доловимо с пръсти, силният сърбеж се появи и изчезна, а след това кожата на Иней лъсна гладка и съвършена като на новородено.

Иней я докосна предпазливо. Едно махване и готово. Жалко, че не всички рани изчезват толкова лесно!

Нина я целуна по бузата.

— Ще ида да намеря Матиас, преди нещата да са се влошили.

И тя се отдалечи, а Иней разбра, че приятелката й е имала и друга причина да си тръгне. Каз стоеше в сенките близо до мачтата. Облякъл беше дебело палто и се облягаше на вранския си бастун, изобщо приличаше отново на себе си. Ножовете на Иней я чакаха в трюма заедно с другите й вещи. Усещала бе липсата им много силно.

Каз каза няколко думи на Нина и те явно я свариха неподготвена, ако се съдеше по острата й реакция. Размениха си още няколко реплики, които Иней не чу, но ясно долови напрежението помежду им. Накрая Нина изпухтя с раздразнение и пое на бърз ход към долната палуба.

— Какво толкова каза на Нина? — попита го Иней, когато той застана до нея при парапета.

— Трябва да ми свърши една работа.

— Точно сега, когато й предстои ужасно изпитание?

— Работата си е работа и не чака никого.

Каз, прагматичният. Не може някакво си съпричастие да му нарушава плановете. А може би тази „работа“ щеше да отвлече мислите на Нина, което беше добре.

Стояха един до друг и зяпаха вълните, а мълчанието помежду им се проточваше.

— Живи сме — каза той накрая.

— Явно си се помолил на правилния бог.

— Или съм тръгнал на път с правилните хора.

Иней сви рамене.

— Кой избира пътищата ни? — Той не каза нищо и тя се усмихна напук на себе си. — Няма ли да ме затапиш? Да се присмееш на сулийските ми мъдрости?

Каз плъзна ръка по парапета. Беше с ръкавиците си, естествено.

— Не.

— Какъв е планът ти за Съвета на търговците? Как ще уредим размяната?

— Като стигнем на няколко мили от Кетердам, с Роти ще избързаме към пристанището с гребната лодка. Ще пратя куриер да съобщи новината на Ван Ек, а размяната ще направим на Велгелук.

Иней потръпна. Островът се славеше като свърталище на роботърговци и контрабандисти.

— Изборът твой ли е, или на Съвета?

— Ван Ек го предложи.

Иней се намръщи.

— Че какво знае един търговец за Велгелук?

— Търговията си е търговия. Може би Ван Ек не е чак толкова почтен бизнесмен, колкото изглежда.

Помълчаха за кратко, накрая Иней каза:

— Ще се науча да управлявам кораб.

Каз смръщи чело, после я стрелна с изненадан поглед.

— Сериозно? Защо?

— Ще използвам дела си да наема екипаж и да купя кораб. — Щом изрече думите на глас, сърцето й се разтуптя тревожно. Мечтата й все още изглеждаше твърде крехка. Искаше й се да не дава пет пари за мнението на Каз, но истината беше друга. — Ще ловя роботърговци.

— Цел — каза замислено той. — Наясно си, че няма как да ги спреш всичките, нали?

— Ако не опитам, няма да спра нито един.

— Е, в такъв случай жална им майка на роботърговците — рече Каз. — Горките, идея си нямат какво им се пише.

Страните й поруменяха доволно. Но пък Каз открай време я смяташе за опасна.

Иней опря лакти на парапета и отпусна брадичка върху едната си длан.

— Но първо ще си ида у дома.

— В Равка?

Тя кимна.

— Да намериш семейството си.

— Да. — Преди два дни не би задала следващия въпрос от уважение към неизреченото им споразумение да не разпитват за миналото си. Сега обаче го направи: — Ами ти, Каз? Нямаш ли си друг някой, освен брат си? Майка ти и баща ти къде са?

— Момчетата от Кацата нямат родители. Изпълзели сме от каналите в пристанището.

Иней поклати глава. Гледаше как морето надига гръд с въздишка, всяка вълна — дихание. Хоризонтът бе едва видим, почти въображаема граница между черното небе и още по-черното море. Замисли се за родителите си. Не ги беше виждала почти три години. Дали са се променили за това време? Колко са се променили? Щяха ли да я приемат за своя дъщеря отново? Може би не веднага. Толкова й се искаше пак да седи с татко си на стъпалата на Фургона и да яде плодове, откъснати от някое дърво наблизо. Да види как майка й почиства талка от ръцете си, преди да се заеме с вечерята. Искаше високите южни треви и безкрайното небе над Сикурзойските планини. Там я чакаше нещо, от което тя имаше нужда. От какво се нуждаеше Каз?

— Много скоро ще бъдеш богат човек, Каз. Какво ще правиш тогава, когато няма нужда да проливаш кръв и да въздаваш отмъщение?

— Винаги ще има нужда.

— Сериозно? Още пари, още насилие, още неплатени дългове? Нима никога не си мечтал за нещо друго?

Той не отговори. Какво се беше случило, че да изреже издъно надеждата от сърцето му? Едва ли някога щеше да научи отговора на този въпрос.

Понечи да си тръгне. Каз стисна ръката й и я върна върху парапета. Без да поглежда към нея.

— Остани — каза той, гласът му изстърга като камък в камък. — Остани в Кетердам. Остани с мен.

Иней сведе поглед към ръцете им — неговата с вечната ръкавица, стиснала силно китката й. Сърцето й копнееше да откликне на молбата му, да каже „да“, но след всичко преживяно не можеше да се задоволи само с това.

— Защо?

Той си пое накъсано дъх.

— Искам да останеш. Искам да… Искам теб.

— Искаш ме, значи — бавно каза тя, претегляйки всяка дума. После стисна нежно ръката му. — И как ще ме имаш, Каз?

Сега той я погледна, срещна очите й с ожесточение в своите, със стиснати на черта устни.

— Как ще ме имаш, Каз? — повтори тя. — Облечен от глава до пети, с ръкавици на ръцете и извърната глава, да не би устните ни случайно да се докоснат?

Той пусна ръката и, раменете му се изгърбиха, а погледът му, гневен и засрамен, избяга към морето.

Иней най-после съумя да изрече думите, сигурно защото той й беше обърнал гръб:

— Ще те приема без броня, Каз Брекер. Иначе… няма да стане.

„Говори — мислеше си отчаяно тя. — Кажи нещо, дай ми една причина да остана.“ Макар да бе жесток и самовлюбен, Каз я беше спасил и този факт нямаше да се промени никога.

Искаше й се да вярва, че и той може да бъде спасен.

Мачтите и платната скърцаха. Луната надникна между облаците, после се скри отново.

Иней си тръгна. Остави Каз в компанията на бурния вятър и окъсняващата зора.