Шест врани

23. Йеспер

Трудно му беше да седи неподвижен, но си беше извоювал място на пейката и смяташе да го задържи. Сякаш нещо вибрираше под кожата му, малки взривове на тревога и вълнение, а Вилан, който седеше до него и френетично потропваше с пръсти по коленете си, го изнервяше допълнително. Май нямаше да издържи още дълго така да чака. Първо на кораба, после преходът през снега, а сега трябваше да стои затворен в тази килия, докато тъмничарите не дойдат за вечерното преброяване.

Единствен баща му разбираше неговата неспокойна енергия. Опитал се бе да я впрегне на работа във фермата, но работата там беше твърде монотонна. Университетът уж трябваше да му даде посока в живота, но Йеспер беше поел по друг път. Не му се мислеше какво би казал баща му, ако научеше, че синът му е умрял във фйердански затвор. Но пък как би могъл да научи, от друга страна? Тази мисъл бе още по-угнетяваща.

Колко време беше минало? Ами ако Стария часовник изобщо не се чуваше оттук? Тъмничарите би трябвало да ги преброят при шест камбани. След това им оставаше време до полунощ да си свършат работата. Поне според плана. Матиас беше прекарал в затвора само три месеца. Не беше изключено протоколите да са се променили междувременно. Или пък той да е запомнил нещо грешно. „Или просто е искал да ни вкара зад решетките и после да ни издаде.“

Но Матиас седеше мълчаливо в другия край на килията близо до Каз. Йеспер се сети за краткия сблъсък между Каз и келеца. Каз винаги запазваше желязно самообладание по време на операция, но сега беше на нокти и Йеспер не знаеше защо. Донякъде му се искаше да го попита, но знаеше, че това би било проява на върховна глупост, проява на глупавото селянче, което се сближава с най-неподходящия човек и търси скрито послание в неща, които не означават нищо — както когато Каз избираше него за дадена задача или се смееше на шегите му. Идеше му сам да се изрита отзад. Най-после бе видял прословутия Каз Брекер по гол задник, а не се бе възползвал от възможността да го огледа добре, защото твърде много се тревожеше собственият му задник да не се окаже нанизан на пика.

Но ако Йеспер беше нервен, то Вилан изглеждаше готов да си изповръща червата.

— И какво ще правим сега? — прошепна хлапето. — Каква полза от специалист по ключалките, който е останал без шперцове?

— Млъкни.

— И каква полза от теб? Стрелец без оръжия. Ти си напълно излишен за тази мисия.

— Не е мисия, а работа.

— Матиас го нарича мисия.

— Той е военен, ти не си. А и вече съм в затвора, така че не ме изкушавай да извърша предумишлено убийство.

— Ти няма да ме убиеш, а аз няма да се преструвам, че всичко е наред. Няма излизане оттук.

— Е, на теб определено ще ти отива повече позлатена клетка, а не истинска затворническа килия.

— Забравяш, че сам избягах от дома на баща си.

— Да, отказал си се от живот в лукс, за да живуркаш с нас, отрепките, в Кацата. Това не те прави интересен, Вилан, а глупав.

— Нищо не знаеш ти.

— Ами кажи ми тогава — рече Йеспер и се обърна да го погледне. — Имаме време. Защо едно добро търговско синче напуска дома си и се сдушава с престъпници?

— Държиш се, сякаш си роден в Кацата като Каз, а дори не си от Керч. Ти също си избрал този живот по своя воля.

— Обичам големите градове.

— В Новий Зем няма големи градове, така ли?

— Не като Кетердам. Ти ходил ли си изобщо другаде, освен у дома, в Кацата и на вечеря в разни лъскави посолства?

Вилан отклони поглед.

— Да.

— Къде? В предградията да береш праскови?

— На надбягванията в Карйева. Маслените полета в Шу. Във фермите за юрда край Шрифтпорт. Уедъл. Елинг.

— Сериозно?

— Баща ми ме водеше навсякъде със себе си.

— Докато?

— Докато какво?

— Докато. Баща ми ме водеше навсякъде, докато не пипнах ужасна морска болест, докато не повърнах на царска сватба, докато не се отърках в крака на посланика.

— Кракът си го просеше.

Йеспер излая нещо като смях.

— Най-после и ти да покажеш малко гръбнак.

— Много гръбнак си имам аз — изръмжа Вилан. — И виж докъде ме до…

Прекъсна го гласът на един тъмничар, който се развика на фйердански миг преди Стария часовник да отброи шест камбани. Ако не друго, местните поне бяха точни.

Тъмничарят кресна отново, първо на шуански, после на керчски:

— Всички да се изправят.

— Шимкопер — каза настоятелно тъмничарят. Всички го гледаха с празни погледи. — Кофа с пикня — опита той на керчски. — Къде е… да хвърли? — И показа с жестове.

Затворниците взеха да се оглеждат и да вдигат рамене.

Навъсената физиономия на тъмничаря показваше, че грам не му пука. Вкара ведро с прясна вода в килията и затръшна решетъчната врата.

Йеспер скочи от пейката, разбута останалите, загреба вода с вързаното за дръжката на ведрото канче и я изгълта до дъно. Е, повечето потече по туниката му. Подаде канчето на Вилан и се постара да намокри и него.

— Какви ги вършиш? — повиши глас хлапето.

— Търпение, Вилан. Просто се включи в играта, става ли?

Йеспер си вдигна крачола и опипа тънката кожа отгоре на глезена си.

— Кажи ми какво ста…

— Млъкни бе! Трябва да се концентрирам. — И с право. Определено не искаше капсулката, скрита под кожата му, да се отвори, преди да я е извадил.

Опипа фините шевове, които Нина беше направила. Заболя го ужасно, когато ги разкъса и извади онова нещо. Беше голямо колкото стафида и хлъзгаво от кръвта му. Знаеше, че в същия този миг Нина използва силите си да направи същото. Зачуди се дали и нея я боли от разкъсването на шевовете.

— Вдигни ризата си пред устата и носа — каза той на Вилан.

— Какво?

— Стига си се правил на тъпак. По-сладък си, когато си умен.

Страните на Вилан порозовяха. Той се навъси и вдигна яката си пред устата.

Йеспер бръкна под пейката и издърпа кофата с пикнята, която беше скрил там.

— Иде буря — каза той силно на керчски.

Матиас и Каз вдигнаха яките си. Йеспер извърна лице, вдигна на свой ред яката си и пусна капсулката в кофата.

Чу се силен съсък, после гъста мъгла се отдели от повърхността на течността. За броени секунди мъглата се разпространи в цялата килия и оцвети въздуха в млечнозелено.

Вилан се кокореше паникьосано над яката си. Йеспер се изкуши да припадне наужким, но реши, че припадащите наоколо мъже са достатъчни.

Преброи наум до шейсет, после смъкна яката си и вдиша предпазливо. Въздухът още сладнееше неприятно и щеше да им причини световъртеж през следващите минути, но само толкова. Когато тъмничарите се върнеха утре сутрин за проверката, затворниците щяха да се оплакват от тежко главоболие с неясен произход. А Йеспер и останалите отдавна щяха да са изчезнали. По план.

— Това хлорогаз ли беше?

— О, да, определено си по-сладък, когато си умен. Да, капсулка на ензимна база, пълна с хлор на прах. Безобидно, докато не влезе в контакт с амоняк. Което аз направих току-що.

— Урината в кофата… Но какъв е смисълът? Още сме затворени в тази килия.

— Йеспер — извика Каз и му махна да се приближи към решетката. — Часовникът тиктака.

Йеспер тръгна към него и раздвижи рамене. Този вид работа обикновено отнемаше доста време, особено ако нямаш истинска подготовка. Избра напосоки един метален прът от решетката и сложи ръце от двете му страни. После се напрегна в опит да открие най-чистото парченце руда.

— Какво прави? — попита Матиас.

— Изпълнява древен земски ритуал — обясни Каз.

— Сериозно?

— Не.

Въздухът между дланите на Йеспер затрептя като мараня.

Вилан ахна.

— Това желязна руда ли е?

Йеспер кимна. Пот избиваше по челото му.

— Можеш да разтопиш решетката?

— Не ставай идиот — изръмжа Йеспер. — Не виждаш ли колко са дебели прътовете? — Всъщност железният прът, върху който работеше, не изглеждаше променен, но Йеспер беше изтеглил от него толкова желязо, че облачето между дланите му беше почти черно на цвят. Той сви пръсти и частиците се завъртяха бясно в спирала, която се удължаваше и вплътняваше.

Йеспер отпусна ръце и една тънка игла падна с мелодичен звук на пода. Вилан се наведе да я вдигне и светлината се отрази в матовата й повърхност.

— Ти си фабрикатор — мрачно заяви Матиас.

— Почти.

— Или си, или не си — каза Вилан.

— Добре де, съм. — Посочи с пръст към Вилан. — И като се върнем в Кетердам, ще си държиш устата затворена, ясно?

— Но защо ти е да лъжеш за…

— Защото обичам да ходя спокойно по улиците — каза Йеспер. — А не да се потя, че ще ме грабне някой роботърговец или ще ме убие някой гадняр като нашия Хелвар. Освен това имам други умения, които ми носят повече наслада и печалба от това. Много други умения.

Вилан се закашля. Да флиртува с хлапето май беше по-забавно, отколкото да го дразни, помисли си Йеспер, но и заяждането си имаше предимства.

— Нина знае ли, че си Гриша?

— Не, и така ще си остане. Не ща да ми чете лекции как трябвало да се присъединя към Втора армия и великата равкийска кауза.

— Направи го още веднъж — прекъсна ги Каз. — И по-бързо.

Йеспер повтори процедурата с друг прът от решетката.

— Щом планът е бил такъв, защо се опита да вкараш тайно онези шперцове? — попита Вилан.

Каз скръсти ръце.

— Да си чувал за умиращия човек, на когото лекарят казал, че се е излекувал като по чудо? Онзи се разтанцувал от радост, излязъл на улицата и го стъпкал кон. Мишокът трябва да остане с впечатлението, че е спечелил. Тъмничарите вгледаха ли се в Матиас, който незнайно защо им изглежда познат? Обърнаха ли внимание на Йеспер, който се оттегли в ъгъла да махне ронещия се парафин от ръцете си? Не, бяха заети да се поздравяват един друг, че са хванали мен. И решиха, че са неутрализирали заплахата.

Когато Йеспер приключи с решетката, Каз взе двата тънки шперца. Странно беше да го гледаш как работи без ръкавици, но само след секунди ключалката изщрака. Излязоха и Каз заключи вратата след тях.

— Знаете си задачите — прошепна той. — Двамата с Вилан ще освободим Нина и Иней. Йеспер, ти и Матиас…

— Да, да, знам. Да намерим въже.

— Ще се чакаме в сутерена.

Разделиха се. Машината се задвижи.

Според чертежите на Вилан конюшнята се намираше в съседство с двора при караулката, затова трябваше да се върнат назад през общия арест. На теория тази част от затвора се използваше само при приемане и освобождаване на затворници, но беше по-добре да си отварят очите. Достатъчно беше да ги види един тъмничар, за да им съсипе плановете. Най-страшно стана, докато минаваха по металната пътека край стъкленото заграждение, дълга и ярко осветена, без никакво прикритие, което да използват. Можеха само да стискат палци и да я минат на бегом. После се спуснаха по стълбището и завиха наляво към помещението, където онази стара гришанка ги беше тествала на влизане. Йеспер потръпна. Парафинът по ръцете винаги му беше вършил работа в игралните зали, но сърцето му пак се качи в гърлото, когато застана пред дъртата вещица. Суха и празна като миналогодишна какавида. Ето това се случваше с Гриша, когато ги сгащеха лоши хора. Доживотна робия или нещо още по-лошо.

Йеспер отвори вратата на конюшните и нещо в гърдите му се поотпусна. Миришеше на слама, животните потропваха с копита в отделенията си и всичко това му върна спомени за Новий Зем. Каналите в Кетердам обезсмисляха придвижването с каруци и файтони. Конете бяха показен лукс и символ на охолство — знак, че имаш достатъчно място да ги държиш и достатъчно пари да се грижиш за тях. Не си беше давал сметка колко му е липсва близостта на животните.

Но сега нямаше време за носталгия, затова мина на бърз ход покрай отделенията, макар че ръката го сърбеше да погали някой влажен нос, и спря пред стаята с такъмите. Матиас нарами две тежки намотки въже и май остана изненадан, когато Йеспер направи същото.

— Израснал съм във ферма — обясни Йеспер.

— Не ти личи.

— Да, кльощав съм — каза той, докато бързаха обратно през конюшнята, — но пък не се мокря толкова, когато вали.

— В смисъл?

— По-малко дъжд пада върху мен.

— Всички хора на Каз ли са толкова странни като този отряд? — попита Матиас.

— О, идея си нямаш. В сравнение с останалите Утайки ние изглеждаме като фйердани.

Минаха през приемното отделение с душовете, но вместо да продължат към килиите, слязоха по тясно стълбище и поеха по дълъг тъмен коридор към сутерена. Намираха се под петте етажа килии с все затворниците и тъмничарите.

Йеспер очакваше да завари тук останалата част от отряда — задачата им беше да слязат в пералното и да съберат материали за бомби, — но голямото помещение беше празно, ако не броим гигантските метални корита, дългите маси за сгъване на прането и дрехите, проснати да съхнат през нощта на сгъваеми простори, по-високи от него.

Откриха Вилан и Иней в стаята за отпадъци. Тя беше по-малка от пералното и смърдеше на боклук. Два големи коша на колелца, пълни с дрехи за изгаряне, бяха сбутани край стената. Горещината от пещта блъсна Йеспер в лицето още от прага.

— Имаме проблем — каза Вилан.

— Колко голям? — попита Йеспер и остави своите намотки с въже на пода.

Иней посочи към двойна метална врата, вградена в нещо като гигантски комин, който се издигаше до тавана.

— Палили са пещта този следобед.

— Нали уж я палели сутрин? — обърна се Йеспер към Матиас.

— Така беше.

Йеспер хвана облечените с кожа дръжки на вратите, дръпна ги и отвътре го блъсна вълна нажежен въздух, пропит с характерната миризма на въглища, но… имаше и още нещо, някаква химическа воня. Вероятно прибавяха нещо, за да гори огънят при по-висока температура. Виж, миризма на разложение и други гадости не се долавяше. Тук изгаряха целия боклук от затвора — остатъците от кухнята, ведра с човешки отпадъци, дрехите на затворниците, — но добавката явно повишаваше температурата на горене толкова много, че да отстрани дори миризмите. Пъхна глава в пещта и се изпоти моментално. Далеч долу заринатите въглени още червенееха нагорещени през пепелта.

— Вилан, дай ми риза от кошовете — каза той.

Откъсна единия ръкав и го пусна в шахтата. Ръкавът падна безшумно, пламна по средата на пътя и изгоря почти напълно още преди да е стигнал до въглените.

Йеспер затвори вратите и метна остатъка от ризата в коша.

— Е, бомбите отпадат — каза той. — Няма начин да внесем експлозиви в шахтата. А ти? — обърна се към Иней. — Ще можеш ли да се изкатериш?

— Може би. Не знам.

— Каз какво казва? И къде е той изобщо? Нина къде е?

— Каз още не знае за пещта — отговори Иней. — С Нина отидоха да претърсят килиите на горните етажи.

Матиас се навъси като небе пред буря.

— Мислех, че двамата с Йеспер ще отидем с Нина.

— Не искаше да чака.

— Върнахме се навреме — повиши глас Матиас. — Намислил е нещо, нали? Какво?

Йеспер си задаваше същия въпрос.

— Ще куцука нагоре-надолу по етажите с риск да налети на някой тъмничар?

— Дали пък не съм му изтъкнала същия аргумент? — каза Иней. — Но той е пълен с изненади както винаги.

— Да, като кошер с пчели. Само дано не ни нажилят до смърт.

— Иней — извика Вилан откъм единия кош. — Намерих нашите дрехи.

Пресегна се в коша и извади малките й кожени пантофки, първо едната, после и другата.

Лицето й разцъфна в ослепителна усмивка. Най-после бяха извадили малко късмет. Йеспер беше без пищови. Иней беше без любимите си ножове. Но поне си беше върнала вълшебните пантофки.

— Я да те питам пак, Привидение? Ще се изкатериш ли по шахтата?

— Да.

Йеспер взе пантофките от Вилан.

— Ако не се опасявах, че са ги налазили всякакви бацили, щях да ги целуна, а после да нацелувам и теб.