Шест врани

14. Нина

В малката каюта, преоборудвана набързо като импровизиран лазарет, Нина се опита да пренареди тялото на Иней по правилния начин, нещо, за което не беше обучена.

През първите две години от обучението си в столицата на Равка всички Корпоралки учеха заедно, слушаха едни и същи лекции, правеха едни и същи аутопсии. След това обаче обучението им тръгваше в различни посоки. Лечителите усвояваха сложното изкуство на медицината, а сърцеломите ставаха войници — учеха се как да причиняват рани, а не как да ги лекуват. В основата лежеше една и съща сила, но подходът към нея беше много различен. Живите по правило изискваха от теб много повече от мъртвите. Поразяващият удар беше продукт на бързо мислене и ясно намерение. Лечителството беше бавно, предпазливо, ритъм, който изисква внимателен анализ на всяко незначително решение. Дребните задачи, които беше поемала по заръка на Каз през изминалата година и нещо, помагаха, както и заниманията й в Бялата роза, където променяше настроенията и лицата на клиентите си.

Сега обаче Нина гледаше Иней и искрено съжаляваше, че събитията бяха прекъснали образованието й без време. Гражданската война в Равка избухна, докато тя още се учеше в Малкия дворец, и принуди студентите да минат в нелегалност. А след като сраженията приключиха и прахът се слегна, цар Николай реши, че е по-важно малкото останали гришански воини да продължат подготовката си на терен, затова Нина изкара интензивен курс на обучение за някаква си половин година, преди да я изпратят на първата й мисия. По онова време тя не бе имала нищо против, тъкмо обратното — вълнуваше се от новите предизвикателства. Сега би била благодарна за всяка допълнителна седмица в училище.

Иней имаше структура на акробат, беше гъвкава и атлетична, цялата мускули и тънки кости. Ножът беше проникнал високо под лявата й ръка. Оцеляла беше на косъм. Малко по-надълбоко оръжието е щяло да стигне до сърцето й.

Не можеше просто да затвори раната, както бе направила с Вилан. Това не би спряло вътрешното кървене. Затова се бе опитала да спре кървенето отвътре навън. Смяташе, че се е справила достатъчно добре, но Иней беше загубила много кръв, а Нина не знаеше как да оправи това. Чувала бе, че някои лечители преливат кръв от друг човек, но имало опасност преливането да убие пациента, ако не избереш правилно кръводарителя. Тази процедура не й беше по силите.

Затвори външната рана и зави Иней с тънко вълнено одеяло. Повече нищо не можеше да направи за нея, освен да следи пулса и дишането й. Докато прибираше ръцете на Иней под завивката, Нина видя грозния белег от вътрешната страна на ръката й. Плъзна нежно пръст по грапавата тъкан. Вероятно остатък от пауновото перо, татуировката, която носеха членовете на Менажерията, Екзотичната къща. Някой се беше опитал да премахне татуса и си беше оставил ръцете.

Водена от любопитство, Нина повдигна другия й ръкав. Там кожата беше гладка и чиста. Явно Иней не си беше татуирала враната и чашата, знакът, който всички пълноправни членове на Утайките носеха с гордост. Съюзите в Кацата бяха непостоянни, но бандата, към която принадлежиш, беше твоето семейство, единствената защита, която имаше значение. Самата Нина имаше две татуировки. На лявата си ръка носеше знака на Бялата роза. По-важна беше тази на дясната — врана, която се опитва да пие от почти празен бокал. Този татус обявяваше пред света, че Нина принадлежи към Утайките и е под тяхна защита.

Иней беше член на Утайките по-дълго от Нина и въпреки това нямаше татуировка. Странно. При това беше не какъв да е член, а сред най-ценните активи на бандата и сред най-доверените хора на Каз — доколкото Каз се доверяваше на когото и да било. Нина си спомни лицето му, когато оставяше Иней на масата. Беше си старият Каз — студен, груб и невъзможен, — но под целия този гняв имаше и още нещо. Или пък Нина позволяваше на романтизма си да вижда несъществуващи неща.

Каква глупачка само! Не би пожелала любов и на най-големия си враг. Любовта е гост, когото посрещаш с отворени обятия и от когото не можеш да се отървеш.

Приглади назад правата черна коса на Иней.

— Оправи се, моля те — прошепна тя.

Гласът й прозвуча неуверено в малката каюта, умолително. Не като гласа на гришански воин, нито като гласа на обръгнала Утайка. Звучеше като малко момиченце, което не знае какво прави. И точно така се чувстваше. Като недоучило момиченце, което си играе на чичо доктор. Твърде рано я бяха пратили на първата й мисия. Навремето Зоя беше казала същото, но Нина го удари на молби, а и имаха нужда от нея, така че по-възрастната гришанка накрая отстъпи.

Зоя Назяленски — могъща вихротворка, изключителна красавица и толкова надменна, че с едно повдигане на веждата съсипваше крехкото самочувствие на младата Нина. Нина я боготвореше. „Безразсъдна, глупава и разсеяна“ — Зоя я беше наричала с всички тези епитети, както и с други, още по-лоши.

— Била си права, Зоя. Доволна ли си сега?

— Малко ми се вие свят — обади се Йеспер от прага.

Нина се стресна и вдигна глава. Стрелецът се полюляваше леко на пети и пръсти.

— Коя е Зоя? — попита той.

Нина се тръсна на един стол.

— Никоя. От Триумвирата на Гриша.

— Виж ти! Онези, дето ръководят Втора армия?

— Каквото е останало от нея. — Повечето гришански воини на Равка загинаха по време на гражданската война. Други избягаха. Нина разтърка уморените си очи. — Знаеш ли кой е най-добрият начин да намериш гришанин, който не иска да бъде намерен?

Йеспер потърка тила си, поглади револверите си, после пак взе да си търка тила. Този човек не се кротваше и за миг.

— Не съм се замислял — каза той.

— Оглеждай се за чудеса и чуй какви приказки разказват на децата преди лягане.

Следвай историите за вещици и гоблини за необясними случки. Понякога те бяха плод на обикновено суеверие, разбира се, но често в основата на местния фолклор имаше зрънце истина — хора, родени с дарба, която страната им не разбира. Нина се беше научила да отсява този вид легенди почти безпогрешно.

— Чини ми се, че щом не искат да бъдат намерени, не е редно хората изобщо да ги търсят.

Нина го стрелна с мрачен поглед.

— Кажи го на дрюскеле. Те преследват Гриша навсякъде.

— И всичките ли са чаровници като Матиас?

— Има и по-лоши.

— Търся му окови за краката, между другото. Каз ме праща по странни задачи.

— Искаш ли да се сменим? — уморено подхвърли Нина.

Трескавата енергия внезапно напусна кльощавата фигура на Йеспер. Той утихна като никога, вперил поглед в Иней. Поглеждаше я за пръв път, откакто бе цъфнал на прага, даде си сметка Нина. „Нарочно не я е поглеждал — помисли си тя. — Не е искал да я погледне.“ Одеялото се надигаше едва доловимо заедно с плиткото дишане на сулийката. Когато Йеспер се обади отново, гласът му прозвуча напрегнато и пискливо като струните на инструмент, настроен на твърде висока тоналност.

— Тя не може да умре — каза той. — Не по този начин.

Нина се вгледа озадачено в лицето му.

— Не по този начин?

— Не може да умре — повтори той.

Заляха я яд и объркване. Не знаеше дали да стисне Йеспер в прегръдките си, или да се разкрещи.

— Светци! — каза накрая. — Йеспер, правя всичко по силите си.

Той се размърда и тялото му се върна към живот.

— Извинявай — рече смутено и нескопосано я плесна по рамото. — Вършиш чудесна работа.

Нина въздъхна.

— Не ти се получава, Йеспер. Нямаш ли рус гигант за оковаване?

Той се плесна по челото и се врътна кръгом.

Колкото и да я дразнеше дългокракият стрелец, Нина се изкуши да го извика обратно. Останала сама в каютата, нищо не я отвличаше от гласа на Зоя и от ясната мисъл, че въпреки старанието си не е достатъчно добра.

Кожата на Иней беше твърде студена. Нина опря длани на раменете й и се опита да ускори малко кръвообращението, колкото да повиши телесната й температура.

Не беше казала цялата истина на Йеспер. Триумвиратът не просто се опитваше да спаси Гриша от фйерданските ловци на вещици. Изпращали бяха мисии до Странстващия остров и Новий Зем, защото Равка имаше нужда от войници. Издирваха Гриша, минали в нелегалност, и ги убеждаваха да се преместят в Равка и да служат на короната.

Нина беше твърде млада да участва в гражданската война, но се включи ентусиазирано в опита да се възстанови Втора армия. Дарбата й за чужди езици — говореше шу, келски, сулийски, фйердански и дори малко земски — я правеше достатъчно ценна, толкова, че накрая дори Зоя отстъпи въпреки колебанията си. Съгласи се Нина да придружи нея и група изпитващи на мисия до Странстващия остров и там, въпреки лошите предчувствия на Зоя, Нина се справи блестящо. Облечена като обикновена пътничка, тя влизаше в таверни и крайпътни ханове, подслушваше какво си говорят хората, включваше се в разговорите, а после докладваше в лагера какво е научила.

„Ако ще пътуваш към Марохин дол, гледай да не замръкваш на пътя. Неспокойни духове бродят по онези места и бури се извиват от нищото.“

„О, вещицата от Фелс съществува, казвам ти. Моя втора братовчедка ходила при нея заради пристъп на цифил и се кълне, че й минало веднага. Как така не е добре с главата братовчедка ми? Ти не си добре с главата.“

Откриха две гришански семейства, които се криеха в уж магическите пещери на Истамир, а във Фенфорд спасиха от побеснялата тълпа майка, баща и две момчета, всичките огнетворци. Дори нападнаха роботърговски кораб близо до пристанището на Лефлин. Сортираха бежанците и онези без гришански способности изпратиха по домовете им. Другите, чиито способности бяха потвърдени от изпитващите, получиха убежище в Равка. Само старата сърцеломка, позната като вещицата от Фелс, отказа предложението и предпочете да остане където си беше.

— Ако искат кръвта ми, нека се пробват — засмя се тогава тя. — Да видим кой чия кръв ще пролее.

Нина говореше келски като роден език и обичаше да се предрешава като различен човек във всяко градче. Но въпреки забележителните й успехи Зоя не беше доволна.

— Да ти се удават езици, не е достатъчно — повтаряше намусено тя. — Трябва да се научиш да… да бъдеш по-малка. Твърде шумна си, твърде приказлива, хората лесно те запомнят. А това води до неприемлив риск.

— Зоя — рече изпитващият, който пътуваше с тях, — успокой се.

Той беше жива муска, усилвател. След като умреше, костите му щяха да усилват гришанската сила, също като зъбите от акула или мечите нокти, които други Гриша носеха със себе си. Докато беше жив обаче, способностите му бяха безценни, защото умееше да долавя гришанската дарба с едно нищо и никакво докосване.

През повечето време Зоя гледаше да му угажда всячески, но този път обърна рязко глава към него и го изгледа с присвити като цепки очи.

— Моите учители нямаха навика да щадят чувствата ми. Ако тълпа селяци я подгонят из гората, и на тях ли ще кажеш да се успокоят?

Тогава Нина си тръгна с високо вдигната глава, с наранена гордост и сълзи в очите. Зоя извика след нея да не се отдалечава, да не прехвърля възвишението, но Нина не й обърна внимание. Искаше да се махне възможно най-далече от вихротворката… и налетя право на дрюскелски бивак. Шестима руси младежи седяха на една скала над брега и си говореха на фйердански. Не бяха запалили лагерен огън и бяха облечени като келски селяни, но Нина моментално разбра какви са.

Те я зяпнаха под сребристото сияние на луната.

— Ох, добре че ви срещнах — възкликна тя на напевен келски. — Пътувам със семейството си, но се загубих в гората. Някой от вас ще ми помогне ли да намеря пътя?

— Май се е загубила — преведе един от тях на фйердански.

Друг от младежите се изправи с фенер в ръка и тръгна към нея. Беше по-висок от останалите и всичките й инстинкти крещяха да си плюе на петите. „Те не знаят каква си — напомни си Нина. — Мислят те за мило келско момиче, което се е загубило в гората. Не прави нищо глупаво. Отдалечи този тип от другарите му, после му виж сметката.“

Той вдига фенера и светлината обля лицата им. Косата му беше дълга и с цвят на старо злато, светлосините му очи грееха като лед под зимно слънце. „Прилича на картина“ — помисли си тя, на светец, изографисан в злато върху стената на църква, роден да размахва огнен меч.

— Какво правиш тук? — попита той на фйердански.

Тя се престори на смутена и отвърна на келски:

— Съжалявам. Не разбирам. Изгубих се.

Той се хвърли към нея. Нина реагира инстинктивно, без да мисли, просто вдигна ръце за атака. Но той беше много бърз. Захвърли без колебание фенера и сграбчи китките й, за да осуети нападението.

— Дрюсйе — каза доволно младежът.

„Вещица.“ Усмивката му беше хищна като на вълк.

Чак тогава Нина осъзна, че я е подложил на тест. Едно изгубено в гората момиче би се свило, или най-много да посегне за нож, ако носи такъв. Не би вдигнало ръце, за да спре сърцето на нападателя си. „Безразсъдна.“ „Импулсивна.“

Ето затова Зоя не бе искала да я вземе на мисията. Добре обучените Гриша не правеха такива глупави грешки. Да, постъпила беше като глупачка, но поне предателка нямаше да стане. Умоляваше ги на келски, а не на равкийски, и не извика за помощ — нито когато й вързаха ръцете, нито когато я заплашиха, нито когато я метнаха в една гребна лодка като чувал с картофи. Идеше й да се разпиши от ужас, искаше й се Зоя да дотича, искаше й се да моли за помощ, но не би изложила колегите си на риск. Дрюскеле я откараха с лодката на някакъв кораб, закотвен недалече от брега, и я хвърлиха в килия под палубата заедно с други заловени Гриша. И тогава започна истинският ужас.

Денят и нощта се сливаха във влажния търбух на кораба. Ръцете на пленниците бяха вързани здраво, за да не използват силите си. Хранеха ги с корав хляб, пълен с гъгрици — само колкото да не умрат от глад, — а прясната вода трябваше да разпределят внимателно, защото нямаше гаранция, че ще им дадат още, нито кога. Нямаше отделно помещение за тоалетна и много скоро вонята на немити тела и физиологични отпадъци стана нетърпима.

От време на време корабът хвърляше котва и дрюскеле се връщаха с нов пленник, фйерданците седяха пред клетките им, ядяха, пиеха и им се подиграваха заради мръсните дрехи и нетърпимата воня. Колкото и лошо да беше в онези клетки на кораба, още по-страшна беше мисълта какво предстои след това — инквизиторите в Ледения палат, изтезанията и неизбежната смърт. Нина сънуваше как я изгарят жива на клада и се будеше с писъци. Кошмарите, страхът и делириумът на недохранването се сляха в едно и скоро тя вече не знаеше кое е истинско и кое е плод на въображението й.

А после един ден дрюскеле се събраха в трюма, наконтени в изгладени униформи в черно и сребърно с бялата вълча глава на ръкавите. Подредиха се в стройни редици и застанаха мирно да посрещнат командира си. Като всички тях и той беше висок, но с грижливо подрязана брада, а дългата му златна коса сивееше на слепоочията. Командирът мина бавно през трюма, после спря пред затворниците.

— Колко? — попита той.

— Петнайсет — отвърна младежът с коса като старо злато, който я беше заловил. Нина за пръв път го виждаше в трюма.

Командващият офицер се изкашля и преплете пръсти зад гърба си.

— Аз съм Ярл Брум.

Вълна от страх заля Нина, вибрациите на същия страх се върнаха към нея и от другите пленници в килията. Предупреждение, от което не можеха да се възползват.

В училище Нина беше обсебена от дрюскеле. Те бяха създанията от кошмарите й, с белите си вълци, острите ножове и конете, които отглеждаха специално за битките си с Гриша. Този страх беше причината да овладее езика им до съвършенство и да научи възможно най-много за нравите и порядките им. Това беше нейният начин да се подготви за неизбежната битка. А Ярл Брум… Той несъмнено беше най-лошият сред тях.

Беше легенда, чудовището, което дебне в мрака. Дрюскеле съществуваха от стотици години, но под неговото ръководство числеността им се бе удвоила, а ефективността им бе скочила неимоверно. Той беше въвел промени в подготовката и обучението им, развил бе нови техники за изкореняването на Гриша във Фйерда, ръководеше набези по границата с Равка, започнал бе да преследва гришански ренегати и в други земи, дори нападаше роботърговски кораби, за да „освободи“ гришанските пленници — с единствената цел да ги окове на нова сметка и да ги прати във Фйерда за съд и екзекуция. Нина си бе представяла как един ден ще се изправи лице в лице с Брум, за да му отмъсти, било като храбър воин, било в ролята на умел шпионин. Не си беше представяла, че ще се озове пред него заключена в клетка, недохранена, с вързани ръце и облечена в дрипи.

Брум явно си даваше сметка какъв ефект ще предизвика името му. Изчака дълго, преди да продължи на отличен келски:

— Виждате пред себе си следващото поколение дрюскеле, свещения орден, натоварен със задачата да защити суверенната фйерданска нация, като изкорени гришанските плевели. Те ще ви отведат във Фйерда, за да бъдете съдени, и така ще си спечелят офицерски чин. Те са най-силните и най-добрите от нашия вид.

„Обикновени пройдохи“ — помисли си Нина.

— Моля ви — каза един от пленниците. — Аз не съм направил нищо. Фермер съм. С нищо не съм ви навредил.

— Вие сте обида към Дйел — отвърна Брум. — Вие сте мерзост върху лицето на земята. Ти говориш за мир, но за какво ще говорят децата ти, когато им предадеш демоничните си способности? А техните деца? Аз пазя милостта си за беззащитните мъже и жени, изтерзани от гришанската измет. — Той се обърна към дрюскеле и продължи на фйердански: — Добра работа, момчета. Потегляме към Дйерхолм незабавно.

Младежите само дето не се пръснаха от гордост, а щом Брум излезе от трюма, взеха да се тупат по раменете и да се смеят с облекчение и самодоволство.

— Добра работа и още как! — каза един от тях на фйердански. — Петнайсет гришани на път към Ледения палат!

— И това ако не ни спечели зъбите…

— О, със сигурност.

— Добре, щото ми омръзна да се бръсна всяка сутрин.

— Аз ще си пусна брада до пъпа.

Един се пресегна през решетките и хвана Нина за косата.

— Тази ми харесва. Още е хубава и закръглена. Дали да не отворим килията и да я поизмием с маркуча?

Младежът с коса като старо злато дръпна ръката на приятеля си.

— Какво ти става бе? — каза той. Обаждаше се за пръв път, откакто Брум беше излязъл. Нина изпита благодарност, но чувството повехна при следващите му думи: — Наистина ли би легнал с куче?

— Кажи ми как изглежда кучето и ще ти отговоря.

Другите избухнаха в гръмогласен смях и тръгнаха на групички към стълбата, която водеше към горната палуба. Онзи, който я беше оприличил на животно, се оказа последен и миг преди да изчезне след колегите си Нина извика след него на ясен съвършен фйердански:

— За какви престъпления?

Той застина, а когато се обърна да я погледне, в очите му светеше омраза. Нина не трепна.

— Говориш езика ми? Да не си служила на северната равкийска граница?

— Келка съм — излъга тя. — Говоря всякакви езици.

— Поредната вещерска способност.

— Ако под вещерска способност имаш предвид, че обичам да чета, тогава — да. Вашият командир каза, че ще бъдем съдени за престъпленията си. Искам да знам какво престъпление съм извършила.

— Ще бъдете съдени за шпионаж и престъпления срещу хората.

— Ние не сме престъпници — обади се от пода един фабрикатор на лош Фйердански. Хвърлили го бяха в килията отдавна и беше твърде слаб да се изправи. — Ние сме обикновени хора — фермери, учители.

„Не и аз — помисли си мрачно Нина. — Аз съм воин.“

— Ще бъдете съдени — каза дрюскеле. — Не че боклуци като вас го заслужават.

— Колко гришани са били оправдани? — попита Нина.

Фабрикаторът изпъшка.

— Не го дразни. Няма да промениш мнението му.

Но тя стисна силно решетките с вързаните си ръце и повтори:

— Колко? И колко сте изпратили на кладата?

Младежът й обърна гръб.

— Чакай!

Не й обърна внимание.

— Чакай! Моля те! Само… само малко прясна вода. Не би ли дал вода на кучетата си?

Той спря с ръка върху дръжката на вратата.

— Онова не трябваше да го казвам. Кучетата поне са верни, ако не друго. Верни са на глутницата. Не трябваше да ги обиждам, като ги оприличавам на вас.

„Ще те дам за храна на глутница прегладнели хрътки“ — помисли си Нина. Но на глас каза само:

— Вода. Моля те.

Той изчезна зад вратата. Нина го чу как се качва по стълбите, после и затръшването на капака.

— Напразно се мориш — поклати глава фабрикаторът. — Няма да видиш добро от този.

Но малко по-късно младежът се върна с тенекиено канче и ведро прясна вода. Остави ги в килията и затвори решетката, без да каже дума. Нина помогна на фабрикатора да пие, после изгълта жадно едно канче на свой ред. Ръцете й трепереха толкова силно, че половината вода се разля по блузата й. Фйерданецът й обърна гръб и Нина със задоволство разбра, че го е засрамила.

— Бих убила за една баня — подразни го тя. — Ако искаш, може ти да ме изкъпеш.

— Не ми говори — изръмжа той на път към вратата.

Повече не се върна и пленниците изкараха три дни без прясна вода. Но когато ги удари бурята, онова тенекиено канче й спаси живота.

Нина се стресна изведнъж и осъзна, че е клюмнала глава. Задрямала ли беше?

Матиас стоеше в коридора пред каютата. Изпълваше цялата врата, твърде висок за ниските тавани под палубата. От колко ли време я гледаше?

Побърза да провери пулса и дишането на Иней и си отдъхна — изглеждаха стабилни.

— Заспала ли бях? — попита тихо.

— Дремеше.

Тя се протегна и примигна в напразен опит да прогони изтощението.

— Но не съм хъркала? — попита тя. Матиас не каза нищо, само я гледаше с ледените си очи. — Дали са ти бръснач?

Окованите му ръце се вдигнаха към прясно обръснатата брадичка.

— Йеспер ми помогна.

Явно се беше погрижил и за косата му. Сплъстените руси кичури, които преди стърчаха на всички страни, сега бяха подстригани. Косата му пак беше много къса, по-скоро златист мъх върху кожата на скалпа, през който прозираха синините и порязванията от последната му битка в Адската порта.

Но сигурно се е зарадвал да се отърве от брадата, помисли си Нина. Докато един дрюскеле не завърши успешно своя собствена мисия и не бъде повишен в офицерски чин, нямаше право да си пуска брада. Ако Матиас беше завел Нина на съд в Ледения палат, щеше да получи разрешение. Щеше да носи сребърната вълча глава на офицерите. От тази мисъл й призля. „Поздравления за повишението в по-висок чин убиец.“ Нищо, поне си спомни с кого точно си има работа. Изправи гръб и вирна брадичка.

— Хйе марден, Матиас? — попита тя.

— Недей — каза той.

— Предпочиташ да говоря на керчски?

— Не искам родният ми език да излиза от устата ти. — Очите му се спряха върху устните й и тя се изчерви напук на всичко.

Продължи на фйердански, искаше да го ухапе, да го нарани:

— Но на теб винаги ти е харесвало как говоря твоя език. Казваше, че от моята уста звучи по-чист.

Вярно беше. Матиас искрено харесваше акцента й с гласни като на принцеса, който Нина бе усвоила благодарение на учителите си в Малкия дворец.

— Не прекалявай, Нина — каза той. Неговият керчски беше грозен и груб, с гърления акцент на крадците и убийците в затвора. — Обещаното помилване е като сън, който лесно се забравя. Много по-ясен е споменът за пулса ти, който утихва под пръстите ми.

— Ами пробвай — ядоса се тя. Писнало й бе от заплахите му. — Сега ръцете ми не са вързани, Хелвар.

Сви леко пръсти и Матиас ахна, както можеше да се очаква. Току-що беше ускорила пулса му.

— Вещица — изсъска той и се хвана за гърдите.

— О, дай нещо ново. Сигурна съм, че си измислил поне стотина нови обиди по мой адрес.

— Хиляда — изръмжа той, докато пот избиваше по челото му.

Нина отпусна пръсти засрамено. Какви ги вършеше? Наказваше ли го? Играеше си с него? Той имаше пълното право да я мрази.

— Върви си, Матиас. Имам пациентка. — Обърна се да провери температурата на Иней.

— Ще живее ли?

— Какво ти пука?

— Пука ми, естествено. Тя е човешко същество.

Нина се досети как свършва това изречение. Тя е човешко същество… „за разлика от теб“, фйерданите не вярваха, че Гриша са човешки същества. Дори за животни не минаваха в техните представи, а за нещо низше и демонично, мерзост, заразна чума.

Нина вдигна рамене.

— Не съм сигурна. Направих всичко по силите си, но моите умения са други.

— Каз те попита дали Бялата роза ще прати своя делегация на Хрингкяла.

— Чувал си за Бялата роза?

— Западната дъга е любима тема за разговор в Адската порта.

Нина замълча. А после, без да каже дума, вдигна ръкава на ризата си. Две рози се преплитаха от вътрешната страна на ръката й под лакътя. Би могла да обясни с какво се е занимавала там и че никога не си е изкарвала хляба по гръб, но не беше негова работа. Да си мисли каквото ще.

— И сама си избрала да работиш там?

— „Избрала“ е силно казано, но иначе — да.

— Защо? Защо изобщо си останала в Керч?

Тя разтърка очи.

— Не можех да те оставя в Адската порта.

— Ти ме вкара в Адската порта.

— Беше грешка, Матиас.

Ярост подпали очите му и привидното спокойствие се изпари.

— Грешка? Аз ти спасих живота, а ти ме обвини в търговия с роби.

— Да — каза Нина. — И вече почти година се опитвам да оправя нещата.

— Излизала ли е някога вярна дума от устата ти? Веднъж поне?

Тя се отпусна уморено на стола си.

— Никога не съм те лъгала. И никога няма да те излъжа.

— Първото, което ми каза, беше лъжа. Изречена на келски, ако си спомням правилно.

— Да, изречена точно преди ти да ме заловиш и да ме хвърлиш в клетка. Подходящ момент да кажа истината, така ли?

— Не мога да те виня. Не си в състояние да се контролираш. Измамата е в природата ти. — Взря се в шията й. — Синините са изчезнали.

— Махнах ги. Това притеснява ли те?

Матиас не каза нищо, но по лицето му пробяга неудобство, сякаш се срамуваше от стореното. Винаги бе водил тази вътрешна битка с почтеността си. За да стане дрюскеле, е трябвало да убие всички добри неща в себе си. Но младежът, в който е можел да се превърне, още живееше в него и Нина го беше опознала донякъде в дните, прекарани заедно след корабокрушението. Искаше й се да вярва, че онзи младеж още е там, заключен надълбоко, въпреки нейното предателство и преживяното в Адската порта.

Но като го гледаше сега, започваше да се съмнява. Може би нямаше по-дълбока истина, може би Матиас си беше такъв, какъвто го виждаха всички на повърхността, а споменът, с който тя беше живяла през последната година, е бил само илюзия.

— Трябва да се погрижа за Иней — каза тя с надеждата Матиас да си тръгне.

Той не си тръгна, уви. Вместо това каза:

— Сещаше ли се изобщо за мен, Нина? Будуваше ли нощем от чувство за вина?

Тя сви рамене.

— Един Корпоралник може да спи, когато си иска.

Макар че над сънищата си дори Корпоралките нямаха контрол.

— Сънят е рядък лукс в Адската порта. Да спиш е опасно. Но когато все пак заспивах, сънувах теб.

Тя вдигна рязко глава.

— Наистина — кимна той. — Всеки път, щом затворех очи.

— И какво се случваше в сънищата ти? — попита тя.

Хем нямаше търпение да чуе отговора, хем се боеше от него.

— Ужасни неща. Най-страшните изтезания. Ти ме давеше бавно. Подпалваше сърцето ми в гърдите. Ослепяваше ме.

— Сънувал си ме като чудовище.

— Чудовище, девица, ледена силфида. Ти ме целуваше, нашепваше думи в ухото ми. Пееше ми и ме прегръщаше, докато спя. Събуждах се със смеха ти в главата си.

— Винаги си мразел смеха ми.

— Харесвах смеха ти, Нина. Както и свирепото ти сърце на воин. Възможно е дори да съм те обичал.

Възможно е. Някога. Преди тя да го предаде. Думите й причиниха болка.

Знаеше, че е по-добре да си замълчи, но не устоя на изкушението.

— А какво правеше ти, Матиас? Какво ми правеше ти в сънищата си?

Корабът се килна леко. Фенерите се разлюляха. Очите му бяха като сини огньове.

— Всичко — каза той и се обърна. — Всичко.