Шест врани

33. Иней

— Още колко време ще трябва да чакаме? — попита мъж в кадифе с цвят на червено вино. Стражите не му обърнаха внимание, но другите гости, ступани при входа заедно с Иней, взеха да мърморят възмутено. — Струваше ми куп пари да дойда тук — продължи мъжът — и не искам цяла нощ да вися на входа.

Най-близкият до тях страж издекламира отегчено и монотонно:

— Колегите при пропускателния пункт се занимават с другите гости. Веднага щом се освободят, ще ви върнат при първия пропускателен пункт от другата страна на стената и ще бъдете задържани там, докато самоличността ви бъде потвърдена.

— Задържани — повтори мъжът в кадифето. — Като някакви престъпници!

Вече близо час Иней слушаше вариации на същия разговор. Погледна към двора, който водеше към портата в крепостната стена. Ако искаше планът да сработи, трябваше да действа умно и да запази спокойствие. Само дето планът не беше точно такъв, а тя определено не се чувстваше спокойна. Самочувствието и оптимизмът й се бяха изпарили без следа. Чакаше и оглеждаше множеството. Минутите минаваха. Когато се чуха камбаните за три четвърти час, Иней разбра, че не може да чака повече. Трябваше да действа веднага.

— Писна ми — каза тя на висок глас. — Или ни заведете при пропускателния пункт, или ни пуснете да си ходим.

— Стражите при пропус…

Иней се изстъпи най-отпред и го прекъсна решително:

— На всички ни дойде до гуша от тази реч. Изведете ни през портата и да се свършва.

— Пазете тишина — заяви стражът. — Вие сте гости тук.

Иней забоде пръст в гърдите му.

— Ами отнасяйте се с нас като с гости — каза тя, имитирайки Нина. — Настоявам тутакси да ме заведеш при портата, рус пън такъв.

Стражът я сграбчи за ръката над лакътя.

— Искаш при портата? Да вървим тогава. Но тук повече няма да се върнеш.

— Аз само…

И тогава друг глас отекна в ротондата.

— Спри! Ти там, спри веднага, казах!

Иней надуши парфюма й — лилии, наситени и лепкави, гъст златен аромат. Прилоша й. Хелеен ван Хоуден, собственичка и управителка на Менажерията, Екзотичната къща, където можеш да получиш целия свят срещу съответната цена, си пробиваше път през навалицата към нея.

Неотдавна бе споменала, че обича да се появява с гръм и трясък.

Стражът стреснато млъкна, когато Хелеен се изстъпи пред него.

— Мадам, ще ви върнем момичето след края на празненството. Документите й…

— Тя не е от моите момичета — прекъсна го Хелеен, присвила злобно очи. Иней стоеше съвършено неподвижно, но дори тя не можеше да изчезне като с магия. — Това е Привидението, дясната ръка на Каз Брекер и една от най-известните престъпници в Кетердам.

Хората наоколо взеха да се обръщат към тях.

— Как смееш да идваш тук като част от моята къща? — изсъска Хелеен. — Къщата, която те хранеше и обличаше? И къде е Аджала?

Иней отвори уста, но паниката я стисна за гърлото и натика думите обратно. Езикът й беше изтръпнал и безполезен. Ето че отново стоеше очи в очи с жената, която я биеше и заплашваше, която я беше купила веднъж и я бе продавала многократно.

Хелеен я стисна за раменете и я разтърси.

— Къде е моето момиче?

Иней сведе поглед към пръстите, впили се в плътта й. За миг всички преживени страхотии се върнаха и я заляха вкупом и тя наистина се почувства като привидение, като дух, който копнее да се откъсне от тялото, което му е носило единствено болка. „Не.“ Тяло, което й даваше сила. Тяло, пренасяло я по покривите на Кетердам, служило й в битка и изкачило шест етажа в онази тъмна като в рог и полепнала със сажди шахта.

Стисна китката на Хелеен и я изви силно надясно. Хелеен изскимтя и коленете й поддадоха. Стражите се спуснаха към тях.

— Хвърлих момичето ти в ледения ров — озъби се Иней и сама не позна гласа си. Стисна гърлото на Хелеен с другата си ръка. — А теб те чака нещо още по-лошо.

После силни ръце я дръпнаха назад, изтръгнаха гадината от хватката й.

Иней дишаше тежко, сърцето й препускаше.

„Можех да я убия — мислеше си тя. — Усетих пулса й под пръстите си. Трябваше да я убия.“

Хелеен се изправи на крака, скимтеше и кашляше, а разни хора се надпреварваха да й помогнат.

— Щом тя е тук, значи и Брекер е тук! — изврещя Хелеен.

В същия този миг, сякаш чакали знак, прозвучаха камбаните на черния протокол, силни и настоятелни. В първия миг всички останаха по местата си. После цялата ротонда сякаш се взриви, стражите се разтичаха да заемат постовете си, командирите крещяха заповеди.

Един от стражите, явно някакъв началник, каза нещо на фйердански. Иней разпозна само една дума — „затвор“. Мъжът стисна копринената й пелерина в юмрук и изкрещя на керчски:

— Кой друг е в отряда ти? Каква е целта ви?

— Нищо няма да ви кажа — отвърна Иней.

— О, ако поискаме, не само ще говориш, а ще пееш — изплю онзи.

Смехът на Хелеен беше гърлен, беше адски доволна.

— Ще имам грижата да те обесят. Теб, както и Брекер.

— Мостът е затворен — обяви някой на висок глас. — Повече никой няма да влиза и излиза от острова тази нощ!

Гостите зароптаха гневно, настояваха за обяснение от всеки, който даваше знак, че може и да ги изслуша.

Стражите поведоха Иней през вътрешния двор покрай зяпналите гости, после, окончателно зарязали дипломацията, я повлякоха безцеремонно към портата в крепостната стена, докато камбаните продължаваха да бият истерично.

— Казах ти, че пак ще облечеш моите коприни, рисче — извика след нея Хелеен. Портата вече се спускаше, стражите чакаха да я запечатат според изискванията на черния протокол. — Ще те обесят с тях.

Портата се затвори с трясък, но Иней можеше да се закълне, че още чува смеха на Хелеен.