Шест врани

20. Нина

„Още усещам миризмата им.“ Нина заудря с длани по главата и дрехите си, преди да се втурне през снега. Стомахът й се надигаше постоянно. Телата бяха пред очите й, гневната червена плът през прогорената почерняла кожа, която надничаше като нажежени въглени под пепел. Имаше чувството, че цялата е покрита с пепелта от телата им, че е пропита с вонята на горящите им меса. Не смееше да си поеме въздух дълбоко.

Близостта на Матиас й действаше като приспивателно, караше я да забравя кой е той в действителност и какво мисли за нея. Същата сутрин го беше прекроила отново, изтърпяла бе негодуванието и мрънкането му. Не, не ги бе „изтърпяла“ — беше ги приела с радост, благодарна за извинението да бъде близо до него и нелепо щастлива всеки път, когато го докараше до ръба на смеха. „Светци, защо е така, защо съм такава?!“ Защо една усмивка от Матиас Хелвар се равняваше на петдесет от всеки друг? Сърцето й препусна, когато наклони главата му назад да работи върху очите. Сърцето й препускаше, а мислите й се въртяха около целувки. Толкова й се искаше да го целуне, а можеше да се закълне, че и той си мисли за същото. „Или пък си е мислил как да ме удуши отново.“

Не беше забравила думите му на борда на „Феролинд“, когато я попита какво смята да прави с Бо Юл-Баюр, дали наистина е готова да го предаде в ръцете на Керч. Ако Нина саботираше мисията на Каз, дали Матиас щеше да си получи помилването? Не можеше да рискува с това. Какъвто и да беше Матиас, тя му дължеше свободата.

Три седмици бяха пътували заедно след корабокрушението. Без компас, без да знаят къде отиват. Не знаеха къде на северния бряг ги е изхвърлило морето. Дълги дни се влачиха през снега, мръзнеха нощем в импровизирани заслони или в изоставени хижички на китоловни лагери, когато извадеха късмет. Хранеха се с печени водорасли и каквито треволяци и грудки успееха да намерят. А когато една вечер откриха нечий резерв от сушено еленско на дъното на раница в един от лагерите, настана истински празник. Дъвчеха възторжено жилавите ивици, опиянени от богатия вкус.

След първата нощ спяха със сухи дрехи и завити с одеяла и кожи, но от противоположните страни на огъня. Когато се случеше да няма сухи дърва или подпалки, лягаха един до друг, но без да се докосват, макар че сутрин се събуждаха сгушени като лъжици в чекмедже, синхронизирали дишането си в какавидата на безпаметен сън.

Всяка сутрин той се оплакваше, че не можел да я събуди.

— Все едно се опитваш да събудиш труп.

— Мъртвите молят за още пет минутки — отвръщаше сънено тя и заравяше глава в кожите.

Той ставаше да събере нещата им, вдигаше излишен шум и току си мърмореше:

— Мързелива, смешна, егоистка…

И така, докато тя не събереше сили да се надигне и да се включи в подготовката за поредния мъчителен преход.

— Какво ще направиш най-напред, когато се прибереш у дома? — попита го тя един ден, докато вървяха сякаш без край през снега с надежда да зърнат някакъв признак за цивилизация.

— Ще спя — отвърна той. — Ще се изкъпя. Ще се помоля за изгубените приятели.

— А, да, другите негодяи и убийци. Как изобщо стана дрюскеле, между другото?

— Твоите приятели избиха семейството ми при един гришански набег. Брум ме прибра и ми даде цел в живота.

Би предпочела да отхвърли думите му като поредната лъжа, но знаеше, че може и да е прав. Битки и набези имаше, случваше се невинни да загинат. Също толкова неприятно бе да си представи онова чудовище Брум като бащинска фигура.

Не знаеше дали да спори, или да се извини, затова каза първото, което й дойде наум:

— Йер молле пе оонет. Енел мьорд йе ней афва трахем верет.

Създаден съм да те защитавам. Само смъртта ще ме отклони от тази клетва.

Матиас я погледна стреснато.

— Това е дрюскелската клетва към Фйерда. Откъде знаеш тези думи?

— Постарах се да науча възможно най-много за Фйерда.

— Защо?

Тя се поколеба, преди да отговори:

— За да не ме е страх от вас.

— Не ми се виждаш уплашена.

— А теб страх ли те е от мен?

— Не — отговори той, уж уверено, но и някак с изненада.

И преди беше твърдял, че не се страхува от нея, но този път Нина му повярва. И си напомни, че това не е добре.

Повървяха още малко в мълчание, после той я попита:

— А ти какво ще направиш най-напред?

— Ще ям.

— Какво ще ядеш?

— Каквото и да е, всичко. Пълнена зелка, картофени кнедли, сладкиш с боровинки, блини с лимонова кора. Нямам търпение да видя лицето на Зоя, когато се появя с бодра стъпка в Малкия дворец.

— Зоя Назяленски?

Нина спря на място.

— Познаваш ли я?

— Всички знаем за нея. Тя е могъща вещица.

И тогава Нина разбра — за дрюскеле Зоя беше нещо като Ярл Брум. Жестока, бездушна, врагът, който дебне в мрака и сее смърт. Зоя беше чудовището на това момче. Мисълта остави неприятен вкус в устата й.

— Ти как излезе от килията?

Нина примигна.

— Какво?

— На кораба. Бяхте вързани и заключени в килии.

— Канчето за вода. Дръжката се отчупи и на мястото й остана назъбен метал. С него срязахме въжетата. А след като освободихме ръцете си… — Нина млъкна смутено.

Матиас се навъси.

— Планирали сте да ни нападнете.

— Да, същата онази нощ.

— Но после се изви бурята.

— Да.

С общи усилия един вихротворец и един фабрикатор бяха пробили дупка в корпуса и затворниците се измъкнаха оттам. Но дали някой бе оцелял в ледените води? Дали бяха стигнали до брега? Нина потръпна. Ако не беше онова тенекиено канче, щяха да се издавят до един в килиите.

— А дрюскеле какво ядат? — попита тя и ускори крачка. — Освен гришански бебета, тоест.

— Не ядем бебета!

— Китова мас? Еленови копита?

Устата му се изви и тя се зачуди дали му се е пригадило, или, да не повярваш, се опитва да преглътне смеха си.

— Ядем много риба. Херинга. Осолена треска. Както и еленско, но не копитата.

— Ами сладкиши?

— Какво за сладкишите?

— Аз много обичам сладкиши. Кексове, торти, такива неща. Чудех се дали няма да намерим нещо общо помежду си.

Той сви рамене.

— О, стига, дрюскеле — подкачи го тя. Още не си бяха казали имената и май така беше по-добре. Оцелееха ли, рано или късно щяха да стигнат до село или градче. Нямаше представа какво ще стане тогава, но колкото по-малко знаеше този тип за нея, толкова по-добре. За всеки случай. — Не е като да те питам за държавни тайни. Просто искам да знам защо не обичаш сладкиши.

— Обичам сладкиши, но не са ни позволени.

— На никого ли? Или само на дрюскеле?

— На дрюскеле. Смятат се за глезотия. Като алкохола или…

— Момичетата?

Страните му се зачервиха и той заби поглед в земята. Толкова лесно беше да го смутиш.

— Щом захарта и алкохолът не са ви позволени, помдраконът много ще ти хареса.

Отначало той не налапа въдицата, а продължи мълчаливо напред. Но накрая не издържа.

— Какво е помдракон?

— Драконова паница — обясни развълнувано Нина. — Накисваш стафиди в силен алкохол, после загасваш лампите и ги подпалваш.

— Защо?

— Така е по-трудно да си вземеш от стафидите.

— И защо ти е да си вземаш от тях? Какво правиш с тях после?

— Ядеш ги.

— Не ти ли парят на езика?

— Е, да, но…

— Тогава защо изобщо го…

— Защото е забавно, глупчо. Сещаш ли се? „Забавно“? Щом имате дума за това на фйердански, значи би трябвало да познаваш значението й.

— Много си се забавлявам аз, благодаря.

— Как по-точно?

И така, ден след ден. Заяждаха се и едновременно с това се поддържаха живи, точно като онази първа нощ във водата, отказваха да признаят на глас, че силите им отпадат и че няма да издържат още дълго, ако скоро не стигнат до населено място. Имаше дни, когато гладът и ослепителният блясък на леда ги объркваха и те обикаляха в кръгове, вървяха по собствените си стъпки, но мълчаливо, без да го споменават, без да изричат думата „изгубени“, сякаш и двамата знаеха, че това би било равносилно на поражение.

— Защо фйерданите не позволяват на момичетата да се бият? — беше го попитала тя една нощ, докато лежаха прегърнати под нещо като навес, а студът се просмукваше през кожите, които бяха постлали на земята.

— Те не искат да се бият.

— Откъде знаеш? Питал ли си някое момиче?

— Фйерданските жени трябва да бъдат почитани и защитавани.

— Това звучи разумно.

Вече я бе опознал достатъчно, за да се изненада от реакцията й.

— Така ли?

— Представи си колко би се засрамил някой като теб, ако го смотае фйерданско момиче.

Той изпръхтя.

— Много бих искала да видя как ще те набие момиче — изчурулика щастливо тя.

— Няма да стане тая.

— Е, може би няма да го видя. Ще трябва да се задоволя с усещането от първа ръка, когато те поваля по задник.

Този път той наистина се разсмя, истински смях, който Нина усети с гърба си.

— Светци, фйерданецо, не знаех, че можеш да се смееш. Карай по-полека, да не ти дойде в повече, че не си свикнал.

— Нахалството ти е балсам за ушите ми, дрюсйе.

Беше неин ред да се засмее.

— Това май е най-лошият комплимент, който съм получавала.

— Никога ли не се съмняваш в себе си?

— О, съмнявам се непрекъснато — промърмори тя миг преди сънят да я отнесе. — Просто не го показвам.

На следващата сутрин вървяха предпазливо през ледено поле, насечено от криви пукнатини, достатъчно широки да ги погълнат, и спореха за поспаливостта на Нина.

— Как изобщо можеш да се наричаш войник! Та ти ще спиш до обяд, ако те оставя.

— Че какво общо има това?

— Дисциплина. Режим. Тези неща нищо ли не означават за теб? Дйел, нямам търпение да си легна сам.

— Да бе — изкиска се Нина. — Знам колко ти е неприятно да спиш до мен. Усещам го всяка сутрин.

Матиас се изчерви като домат.

— Как можеш да говориш така?

— Мога, защото ми харесва, когато се изчервяваш.

— Отвратително е. Всичко обръщаш на похот.

— Ако просто се отпуснеш малко…

— Не искам да се отпускам.

— Защо? От какво толкова те е страх? Че току-виж си започнал да ме харесваш?

Той мълчеше намусено.

Въпреки умората си Нина мина напред и се обърна да го погледне.

— Това е, нали? Да не дават светците да харесаш една Гриша. Страх те е, че ако се засмееш на шегите ми или отговаряш на въпросите ми, може и да решиш, че съм човешко същество. Нима това би било толкова ужасно?

— Харесвам те.

— Моля?

— Харесвам те — повтори ядосано той.

Тя се усмихна широко, заля я искрена радост.

— И какво, много ли е лошо това?

— Да! — ревна той.

— Защо?

— Защото си ужасна. Шумна си, похотлива и… и подла. Брум ни предупреди, че Гриша умеят да използват чара си.

— О, ясно. Аз съм коварната гришанска съблазнителка. Завъртяла съм ти главата с гришанските си хитринки! — И го ръгна с пръст в гърдите.

— Престани.

— Ми не. Омагьосвам те.

— Спри, казвам ти.

Тя затанцува около него в снега, ръчкаше го в гърдите, в стомаха, в гърба.

— Леле-мале! Като скала си. Силици не ми останаха.

Той се разсмя.

— Получава се! Магията работи! Фйерданецът пада! Нямаш сили да ми устоиш. Ти…

Гласът й се пречупи в писък, когато ледът под нея поддаде. Тя размаха ръце слепешката да се хване за нещо, каквото и да е, но пръстите й дращеха напразно по леда и студените камъни.

Матиас улови ръката й и тя извика от острата болка в рамото.

Висеше в празното и само неговата ръка я делеше от зейналата паст на пукнатината. Погледна го в очите и разбра, че ще я пусне.

— Моля те — промълви тя през сълзи.

Той я изтегли през ръба, после двамата бавно изпълзяха на по-стабилен терен. Лежаха по гръб и дишаха тежко.

— Уплаших се… уплаших се, че ще ме пуснеш — успя да прошепне тя.

Той мълча дълго, преди да каже:

— Помислих си го. Макар и само за миг.

Нина се засмя без сили.

— Не ти се сърдя. И аз бих си го помислила.

Той се изправи и й протегна ръка.

— Аз съм Матиас.

— Нина — каза тя и хвана ръката му. — Приятно ми е да се запознаем.

Онзи кораб бе потънал преди повече от година, а Нина имаше чувството, че е било вчера. Понякога й се искаше да се върне в онези дни, преди всичко да се обърка, в онези дълги дни на леда, когато двамата бяха просто Нина и Матиас, а не Гриша и ловецът на вещици. Но вече ясно си даваше сметка, че онова е било заблуда. Онези три седмици са били лъжа, която двамата с Матиас са създали, за да оцелеят. Кладата, тя беше истината.

— Нина — извика Матиас, подтичвайки след нея. — Нина, чуй ме. Не трябва да се отделяш от групата.

— Остави ме на мира.

Той улови ръката й, а тя се завъртя, стисна пръсти в юмрук и спря притока на въздух в гърлото му. Всеки друг би я пуснал на мига, но Матиас беше обучен дрюскеле. Сграбчи другата й ръка и я прилепи към тялото, после я притисна цялата към себе си в желязна хватка, обездвижвайки ръцете й.

— Спри — тихо каза той.

Тя се дърпаше напразно, вдигнала глава към него с изгарящ поглед.

— Пусни ме.

— Не мога. Първо се успокой. В момента представляваш заплаха.

— Винаги ще бъда заплаха за теб, Матиас.

Едното ъгълче на устните му се повдигна в тъжна усмивка. Очите му също бяха тъжни.

— Знам.

После отхлаби бавно хватката си и Нина отстъпи назад.

— Какви гледки ме чакат, като стигнем в Ледения палат?

— Уплашена си.

— Да — каза тя и вирна брадичка. Нямаше смисъл да отрича очевидното.

— Нина…

— Кажи ми. Трябва да знам. Килии за изтезания? Пламтяща клада на покрива?

— В Палата вече не използват клади.

— Тогава какво? Разчекване и разсичане? Разстрели? Бесилките виждат ли се от кралския дворец?

— До гуша ми дойде от обвиненията ти, Нина. Това трябва да спре.

— Прав е. Прекаляваш.

Йеспер стоеше в снега с другите. От колко време бяха тук? Дали я бяха видели как нападна Матиас?

— Ти не се меси — сопна се Нина.

— Ако продължавате така, всички ще умрем заради вас, а аз тепърва имам игри да губя, много.

— Намерете начин да се сдобрите — каза Иней. — Временно поне.

— Това не е ваша работа — изръмжа Матиас.

Каз пристъпи напред с опасно изражение.

— Наша е и още как. А ти си мери приказките.

Матиас вдигна ръце.

— Влязла ви е под кожата. Тя това прави. Преструва се, че ти е приятел, а после…

Иней скръсти ръце.

— После какво?

— Зарежи, Иней.

— Не, Нина — повиши глас Матиас. — Кажи им. Преди време ти твърдеше, че сме приятели, нали така? Помниш ли? — Обърна се към другите. — Три седмици пътувахме заедно. Аз й спасих живота. Взаимно се спасявахме. Когато стигнахме до Елинг, ние… можех да я издам на войниците там, но не го направих. — Матиас взе да крачи напред-назад, говореше все по-силно, сякаш спомените го надвиваха. — Взех пари назаем. Уредих ни квартира. Готов бях да предам убежденията си, за да я защитя. Изпратих я до доковете, надявахме се да я качим на някой кораб, имаше един търговски съд от Керч, готов да отплава.

Беше се върнал там, на пристанището с нея, Нина го виждаше в очите му.

— Попитайте я какво направи тя тогава — продължи Матиас, — този достоен съюзник, това момиче, което с такава охота съди мен и сънародниците ми.

Никой нищо не каза, но всички ги гледаха и чакаха.

— Кажи им, Нина — подкани я настоятелно той. — Нека знаят как постъпваш с приятелите си.

Нина преглътна и събра сили да ги погледне в очите.

— Казах на моряците, че той е роботърговец и ме е отвлякъл. Че се оставям на тяхната милост и моля за помощ. Имах у себе си един печат от роботърговски кораб, който бяхме нападнали близо до Странстващия остров. Използвах го като доказателство.

Сведе очи, не можеше да ги гледа повече. Каз знаеше историята, разбира се. Неведнъж го бе молила за помощ, обяснила му беше какви обвинения е предявила и се опитва да оттегли. Но Каз така и не я бе попитал защо, не я беше разпитвал за подробности, не я беше порицал. В някаква степен й беше олекнало да му признае за стореното. Човек с прякор Мръсни ръце не съдеше никого.

Но сега всички бяха научили истината. Беше публична тайна, че роби се вкарват и изкарват през пристанищата на Кетердам, както и че повечето „договори“ са негласна форма на робство. Официално обаче Керч отхвърляше търговията с роби и беше длъжен по закон да преследва роботърговците. Нина знаеше отлично какво ще се случи с Матиас след отправеното му обвинение.

— Не разбирах какво става — каза Матиас. — Не знаех керчски, за разлика от Нина. Оковаха ме. Хвърлиха ме в трюма и ме държаха в мрака там със седмици, докато прекосим морето. За пръв път видях слънчева светлина, когато ме свалиха от кораба в Кетердам.

— Нямах избор — каза Нина през стегнато гърло. — Ти не знаеш…

— Отговори ми на един въпрос — прекъсна я той. Имаше гняв в гласа му, но имаше и нещо друго, нещо умолително. — Ако можеше да се върнеш назад, ако можеше да промениш онова, което ми стори, щеше ли да го направиш?

Нина вдигна глава да ги погледне. Да, имала бе своите причини, но какво от това? И кои бяха те да я съдят? Изправи гръб и вирна брадичка. Беше член на Утайките, работеше в Балата роза, понякога беше и глупаво момиче, но преди всичко беше Гриша и воин.

— Не — каза ясно тя и гласът й отекна в безкрайния лед. — Бих постъпила по същия начин.

Земята се раздвижи внезапно под краката им. Нина едва не падна, видя как Каз се подпря на тоягата си. Всички се спогледаха озадачено.

— Има ли разломи толкова на север? — попита Вилан.

Матиас свъси чело.

— Не знам да има, но…

Парче земя изригна между стъпалата му и го повали. Друго излетя вдясно от Нина и тя падна по задник. Навсякъде около тях криви късове лед и спечена пръст излитаха нагоре, сякаш земята беше оживяла. Силен вятър ги блъсна в лицата, снегът се завъртя във вихрушки.

— Какво става, мамка му? — извика Йеспер.

— Земетресение! — извика Иней.

— Не — каза Нина и посочи едно тъмно петно, което се носеше в небето, неподвластно на виещия вятър. — Нападат ни.

Запълзя на четири крака, оглеждаше се за някакво укритие. Възможно ли е да си е загубила ума? Наистина ли виждаше човек в небето, който се носеше във въздуха над нея? Някой буквално летеше пред очите й.

Вихротворците Гриша умееха да контролират въздушните течения. Дори ги беше виждала да се подхвърлят един-друг във въздуха — нещо средно между упражнение и игра в Малкия дворец, — но силата и прецизността, необходими за продължителен контролиран полет, бяха немислими… досега поне.

„Юрда парем.“

Беше приела разказа на Каз с доза съмнение. Дори беше допуснала, че е възможно да я лъже в очите, за да си осигури участието й в мисията. Но освен ако не си беше ударила главата, без да помни, то онова нещо горе в небето беше съвсем истинско.

Вихротворецът се завъртя във въздуха, ветровете полудяха и избиха ледени парченца от повърхността. Малките ледени висулки жилеха бузите на Нина, нищо не се виждаше. Тя заотстъпва панически назад миг преди друго голямо парче заледена скала да се изтръгне от земята пред нея. Заграждаха ги, събираха ги накуп, за да ги превърнат в лесна мишена.

— Някой да му отвлече вниманието! — ревна Йеспер в бурята.

После се чу тихо изщракване.

— Залегнете! — извика Вилан.

Нина се просна по очи на снега. Някъде горе проехтя силен бумтеж и взрив огря небето вдясно от вихротвореца. Ветровете утихнаха за миг, докато онзи се опитваше да възстанови курса си. Въпрос на кратка секунда, но тя се оказа достатъчна Йеспер да се прицели с пушката си и да стреля.

Изстрелът проехтя в ледената пустош и вихротворецът полетя в спирала към земята. В същото време още едно парче ледена скала се подреди при другите. Наистина ги вкарваха в кошара като добитък за заколение. Йеспер се прицели между парчетата към група дървета в далечината и Нина си даде сметка, че там се крие още един Гриша, момче с тъмна коса. Преди Йеспер да е натиснал спусъка, момчето вдигна юмрук във въздуха и поредният леден къс отхвърли стрелеца назад. Йеспер се претърколи по корем, прицели се отново и стреля.

Момчето в далечината извика и падна на едно коляно, но ръцете му още бяха вдигнати, а земята край тях все така се тресеше. Йеспер стреля отново, но не уцели. Нина вдигна ръце и се опита да спре сърцето на нападателя, но разстоянието беше твърде голямо.

Видя как Иней прави знак на Каз. Без да каже и дума, той се прикри зад най-близкото парче скала, стъпи стабилно и събра ръце в шепи върху коляното си. Земята се люлееше под тях, но Иней стъпи безпогрешно върху преплетените му пръсти, оттласна се нагоре в грациозна дъга и изчезна без звук зад отчупената канара. Броени секунди по-късно земята утихна.

— Да живее Привидението — каза Йеспер.

Стояха замаяни в тишината, оглушителна след хаоса допреди миг.

— Вилан — изохка Йеспер и се надигна. — Измъкни ни оттук.

Вилан кимна, извади от джоба си бучка с цвета на маджун за прозорци и внимателно я закрепи към най-близката скала.

— Залегнете! — извика той.

Всички се отдалечиха максимално в заграждението и клекнаха в групичка. Вилан плесна силно с длан експлозива, хукна и се блъсна в Матиас и Йеспер, които чакаха, затиснали с ръце ушите си.

Нищо не се случи.

— Това някакъв майтап ли е? — възнегодува Йеспер.

Бууум! Канарата се взриви. Лед и парчета скала заваляха по главите им.

Вилан беше целият в прах, разтеглил лице в замаяна, но иначе възторжена усмивка. Нина се разсмя.

— Добре ще е да не ти личи, че си разчитал основно на късмета, хлапе.

Измъкнаха се със залитане от импровизираната скална кошара.

Каз махна на Йеспер.

— Да огледаме периметъра. Може да има още изненади.

И двамата тръгнаха в противоположни посоки.

Нина и другите намериха Иней да стои над разтреперания младеж. Облечен бе в раздърпани бозави дрехи, очите му бяха изцъклени. Кръв течеше от огнестрелната рана в бедрото му, отдясно на гърдите стърчеше дръжка на нож. Явно Иней беше метнала ножа, след като се измъкна от заграждението.

Нина коленичи до младия Гриша.

— Трябва ми още мъничко — промълви момчето. — Още съвсем мъничко. — Стисна силно Нина за ръката и чак сега тя го позна.

— Нестор?

Той трепна, но не личеше да я е познал.

— Нестор, аз съм, Нина.

Бяха ходили заедно на училище в Малкия дворец. Изпратиха ги заедно в Керамзин по време на войната. На празника за коронацията на цар Николай откраднаха бутилка шампанско и се напиха безпаметно при езерото. Той беше фабрикатор, един от дурастите, които работеха с метал, стъкло и нишки. В това нямаше никакъв смисъл. Фабрикаторите създаваха платове и оръжия. Нестор не можеше да прави нещата, които Нина току-що го беше видяла да прави.

— Моля ви — простена той с насълзени очи. — Трябва ми още.

— Парем?

— Да — проплака той. — Да. Моля ви.

— Мога да изцеря раната ти, Нестор, но не трябва да мърдаш. — Нещата не изглеждаха никак добре, но ако успееше да спре кървенето…

— Не ти искам помощта — каза ядосано той и понечи да я избута.

Нина се опита да го успокои, да забави пулса му, но се страхуваше да не спре неволно сърцето му.

— Моля те, Нестор. Не мърдай.

Той пищеше и се дърпаше.

Матиас пристъпи да помогне, но Нестор внезапно вдигна ръце.

Земята се надигна като вълна и ги отхвърли назад.

— Нестор, моля те! Нека ти помогнем.

Той се изправи със залитане, като щадеше простреляния си крак, и издърпа ножа на Иней от гърдите си, преди да се разкрещи:

— Къде са те? Къде отидоха?

— Кои?

— Шу! — нададе вой момчето. — Къде отидоха? Върнете се! — направи колеблива крачка напред, после още една. — Върнете се! — Сетне падна по очи в снега и не мръдна повече.

Нина се хвърли към него и го обърна по гръб. В очите и устата му имаше сняг. Тя сложи ръце на гърдите му, опита се да подкара отново сърцето му, но напразно. Ако не беше напълно изтощен от дрогата, сигурно щеше да оцелее въпреки раните. Но тялото му беше измършавяло до крайност, кожата се опъваше върху костите толкова бяла, че изглеждаше прозрачна.

„Това е много лошо“ — помисли си уплашено Нина. Практикуването на Малката наука правеше Гриша по-здрави и по-силни и това беше едно от най-хубавите неща в тяхната сила, поне ако питаха нея. Но тялото си има ограничения. Дрогата беше черпила безмилостно от физическите му сили, за да подхранва другите. Докато не го беше изчерпила напълно.

Каз и Йеспер се върнаха задъхани.

— Нещо? — попита ги Матиас.

Йеспер кимна.

— Група хора се придвижват на юг.

— Той говореше за някакви шуани — каза Нина.

— Сигурен бях, че шуаните ще пратят отряд да върне Бо Юл-Баюр — кимна Каз.

Йеспер сведе поглед към застиналото тяло на Нестор.

— Но не предполагахме, че ще изпратят Гриша. Дали са наемници, как мислите?

Каз вдигна монета и фигурата на кон от едната страна и два кръстосани ключа от другата.

— Това беше в джоба на вихротвореца — каза той и подхвърли монетата на Йеспер. — Шуанска уен йе. Монетата на достъпа. Това е правителствена мисия.

— Как са ни открили? — попита Иней.

— Може би са чули изстрелите на Йеспер — отвърна Каз.

Йеспер настръхна моментално и вирна пръст към Нина и Матиас.

— Или са чули как тези двамата се дърлят. Сигурно са ни следили още от сутринта.

Нина се опитваше да открие някакъв смисъл в казаното дотук. Шу не използваха Гриша в бой, но не бяха и като фйерданите — не смятаха, че Гриша са противоестествени и отвратителни изчадия. Едновременно се възхищаваха на способностите им и ги считаха за по-низши представители на човешкия род. Шуанското правителство от години залавяше Гриша и провеждаше експерименти с тях в опит да открие източника на силата им. Никога не биха използвали гришани като наемници. Или поне до неотдавна не биха… Може би новата дрога беше променила всичко.

— Не разбирам — каза тя. — Ако разполагат с юрда парем, защо им е да отвличат Бо Юл-Баюр?

— Може би имат запаси от дрогата, но не знаят как да произведат още — рече Каз. — Така смятат в Съвета на търговците. Или просто не искат Юл-Баюр да даде формулата и на друг.

— Дали ще използват дрогирани Гриша, за да проникнат в Ледения палат? — попита Иней.

— Ако държат други — кимна Каз. — Аз така бих направил.

Матиас поклати глава.

— Ако имаха сърцелом, всички щяхме да сме мъртви.

— За една бройка да ни избият и без сърцелом — подхвърли Иней.

Йеспер нарами пушката.

— Вилан оправда издръжката си.

Момчето подскочи стреснато, чуло името си в разговора.

— Сериозно?

— Е, да речем, че си направил първата вноска.

— Да тръгваме — каза Каз.

— Трябва да ги погребем — обади се Нина.

— Земята е замръзнала, а и нямаме време. Шуанският отряд се придвижва към Дйерхолм. Не знаем с още колко Гриша разполагат, а отрядът на Пека може да е стигнал вече до Палата.

— Не можем просто да ги оставим на вълците — каза Нина със сбито гърло.

— Клада ли искаш да им направим?

— Върви по дяволите, Брекер.

— Гледай си работата, Зеник — отвърна остро той. — Не съм те довел във Фйерда да извършваш погребални ритуали.

Тя вдигна ръце.

— А искаш ли да ти пръсна черепа като кокоше яйце?

— Не ти трябва да знаеш какво има в черепа ми, скъпа Нина.

Тя пристъпи напред, но Матиас я изпревари и застана между тях.

— Спри — каза той. — Аз ще го направя. Ще ти помогна да изкопаем гроб. — Нина го зяпна. Матиас извади походна кирка от своята раница и й я даде, после извади кирката от багажа на Йеспер. — Вие продължете все на юг — каза той на другите. — Познавам местността и до мръкнало ще ви настигнем. Сами ще се движим по-бързо.

Каз задържа погледа си върху него.

— Само не забравяй за помилването си, Хелвар.

— Разумно ли е да ги оставяме сами? — попита Вилан, докато поемаха надолу по склона.

— Не — отвърна Иней.

— Но въпреки това ще ги оставим?

— Рано или късно ще трябва да ги подложим на този тест — отвърна Каз.

— Ще поговорим ли за казаното от Матиас? — попита Йеспер. — Онова за Нина и как му е забила нож в гърба?

Думите на Каз стигнаха до Нина въпреки растящото разстояние:

— Ако не се лъжа, „преданост“ и „непоколебима лоялност“ не присъстват в служебната характеристика на повечето от нас.

Още му беше ядосана, ръцете още я сърбяха да го фрасне, но в този миг изпита и малко признателност.

Матиас се отдалечи на няколко крачки от трупа на Нестор. Заби кирката в замръзналата земя, измъкна я със сила, после я заби отново.

— Тук ли? — попита Нина.

— Защо, другаде ли го искаш?

— Аз… не знам. — Плъзна поглед по бялото снежно поле, насечено тук-там от брезови горички. — Всичко ми изглежда еднакво.

— Знаеш ли за нашите богове?

— Малко — каза тя.

— Но знаеш за Дйел.

— Изворът.

Матиас кимна.

— Моят народ вярва, че целият свят е свързан чрез водите си — морето, леда, реките и потоците, дъжда и бурите. Всички те подхранват Дйел и се хранят от него. Когато умрем, казваме, че пускаме корени, „фельотобер“ на фйердански. Ставаме като корените на ясена, пием от Дйел, където и да ни заровят.

— Затова ли горите Гриша, вместо да ги погребвате?

Той замълча, после кимна леко.

— Но ще ми помогнеш да погреба Нестор и вихротвореца?

Той кимна отново.

Нина взе другата кирка и замахна като него. Земята беше твърда и върхът на кирката отскачаше. Ударите на Нина почти не оставяха следа по замръзналата пръст, затова пък откатът я разтърсваше цялата.

— Нестор не би трябвало да го може това — каза тя след малко. Мислите още се блъскаха безредно в главата й. — Никой Гриша не може да използва силата си по този начин. Не е редно.

Матиас не отговори веднага, после каза:

— Сега разбираш ли малко по-добре моята гледна точка? Какво е да се изправиш пред нещо така необяснимо? Лице в лице с враг, който владее неестествена сила?

Нина стисна по-здраво дръжката. Под въздействието на дрогата Нестор не приличаше на себе си, беше извращение на всичко, което Нина обичаше в своята сила. Това ли виждаха Матиас и другите фйердани в Гриша? Сила, която не подлежи на обяснение и противоречи на естествения ред?

— Може би. — Само това можеше да му предложи.

— Каза, че в Елинг не си имала избор — смени темата той, без да я поглежда. Кирката му се вдигаше и падаше в равномерен ритъм. — Защото съм дрюскеле ли? Планирала си го през цялото време?

Нина си спомни последния им ден заедно, последния им истински ден заедно. Спомни си възторга им, когато се изкачиха до билото на поредния стръмен хълм и видяха пристанищното градче в ниското. Спомни си и своята изненада, когато го чу да казва:

— Почти съжалявам, Нина.

— Почти?

— Толкова съм гладен, че не мога да съжалявам наистина.

— Ето че най-после се поддаваш на влиянието ми. Но как ще си купим храна, като нямаме пари? — попита тя, докато се спускаха надолу по склона. — Може да продадем хубавата ти коса за перука в някоя бръснарница.

— Забрави — каза той през смях. Напоследък се смееше все по-лесно, сякаш усвояваше чужд език. — Ако това е Елинг, би трябвало без проблем да намеря нещо. Храна и квартира.

Нина си спомни как спря тогава, осъзнала внезапно и с ужасяваща яснота в какво положение се намира. Дълбоко във вражеска територия, а единственият й съюзник е Матиас, дрюскеле, който я беше хвърлил в килия преди броени седмици. Но преди да е казала нещо, Матиас прекъсна мислите й:

— Дължа ти живота си, Нина Зеник. Ще те върнем у дома жива и здрава.

Не беше за вярване колко й е било лесно да му повярва. А и той, той също й беше повярвал тогава.

Сега тя замахна с кирката, изчака откатът да се отлее от ръцете и тялото й, после каза:

— В Елинг имаше Гриша.

Матиас застина по средата на поредния замах.

— Какво?

— На пристанището. Разузнавачи. Видели ме на площада и ме познали. От Малкия дворец. Един от тях познал и теб, Матиас. От някаква битка по границата.

Матиас я гледаше втренчено.

— Сгащиха ме, когато ти отиде да говориш със собственика на пансиона — продължи Нина. — Излъгах ги, че и аз съм под прикритие. Искаха да те заловят, но аз им казах, че не си сам и ще е твърде рисковано да те задържат веднага. Обещах да те заведа при тях на следващия ден.

— Защо не ми каза?

Нина захвърли кирката си.

— Да ти кажа, че в Елинг има гришански шпиони? Беше се примирил някак с мен, но наистина ли щеше да си замълчиш и за тях? Честно?

Той отклони поглед. Мускулче потрепваше на бузата му и Нина разбра, че преценката й е била вярна.

— Онази сутрин — каза той, — на доковете…

— Трябваше да измъкна и двама ни от Елинг по най-бързия начин. Мислех да се качим скришно на някой кораб и… Но явно Гриша са наблюдавали пансиона и са ни видели да излизаме. Появиха се на доковете, знаех, че идват за теб. Ако те бяха заловили, щяха да те отведат в Равка. Там щяха да те разпитват и най-вероятно да те екзекутират. И тогава видях керчския търговски кораб. Знаеш какви са техните закони за търговията с роби.

— О, знам — горчиво каза той.

— Обвиних те на висок глас. Умолявах ги да ме спасят от теб. Знаех, че са длъжни да те задържат и да ни откарат в Керч. Не знаех… Матиас, не знаех, че ще те хвърлят в Адската порта.

Обърна се да я погледне, очите му бяха студени като лед, кокалчетата му — побелели върху дръжката на кирката.

— Защо не каза нищо след това? Защо не каза истината, когато стигнахме в Кетердам?

— Опитах се. Кълна се. Исках да оттегля обвиненията, но не ми позволиха да се явя пред съдия. Не ми позволиха да се видя с теб. Нямаше как да обясня печата от роботърговския кораб, нито защо съм те обвинила, без да разкрия разузнавателната операция на Гриша. Агентите още работеха на терен и рискувах да ги обрека на сигурна смърт.

— Затова остави мен да гния в Адската порта.

— Можех да се върна у дома в Равка. Исках да се върна, светците са ми свидетели. Но останах в Кетердам. Раздавах парите си за подкупи, подавах жалби в съда…

— Само истината не си казала.

Намерението й бе да се извини, да бъде искрена, да признае, че е мислила за него всеки божи ден. Но споменът за кладата беше твърде пресен.

— Опитвах се да защитя своите хора, същите хора, които ти цял живот се опитваш да изтребиш.

Той се засмя горчиво и стисна още по-силно кирката.

— Ванден острум енд кендерсорум.

Това беше първата част на една фйерданска поговорка. „Водата чува и разбира.“ Звучеше безобидно, но Матиас беше убеден, че Нина е чувала и втората част.

— Исен не бейструм — довърши тя.

Водата чува и разбира. Ледът не прощава.

— И какво ще направиш сега, Нина? Пак ли ще предадеш хората, които наричаш свои приятели, заради Гриша?

— Какво?

— Не ми казвай, че ще оставиш жив Бо Юл-Баюр.

Познаваше я добре. Колкото повече научаваше Нина за юрда парем, толкова по-неизбежен ставаше изводът, че един-единствен начин да защити Гриша е като елиминира учения. Сети се за Нестор, как с последния си дъх викаше своите шуански господари.

— Не мога да си представя как някой или нещо превръща хората ми в роби — призна тя. — Но имам дълг, който трябва да изплатя. Твоето помилване е моето покаяние и няма да съм аз онази, която ще застане между теб и свободата ти.

— Не искам помилването.

Тя го зяпна неразбиращо.

— Но…

— Възможно е хората ти да се превърнат в роби. Или пък в сила, която никой не може да спре. Ако Бо Юл-Баюр оцелее и тайната на парем излезе на бял свят, всичко е възможно.

Двамата се гледаха дълго в очите. Слънцето клечеше ниско в небето и заливаше снега със снопове златна светлина. Русото в ресниците на Матиас надничаше през черния антимон, с който Нина ги беше оцветила. Скоро трябваше пак да поработи върху маскировката му.

В дните след корабокрушението двамата установиха помежду си трънливо примирие. Породилото се чувство надхвърляше баналното физическо привличане, беше много по-наситено с напрежение, с разбирането, че са воини, които в друг живот сигурно биха били съюзници, а не врагове. Същото чувство изпитваше Нина в момента.

— Това би означавало да предадем останалите — каза тя. — Да ги лишим от милионите на Съвета на търговците.

— Така е.

— А Каз ще убие и двама ни.

— Стига да научи истината.

— Пробвал ли си да излъжеш Каз Брекер?

Матиас сви рамене.

— Тогава ще умрем, както сме живели.

Нина сведе поглед към измършавялото тяло на Нестор.

— В името на кауза.

— Значи сме на едно мнение по този въпрос — кимна Матиас. — Бо Юл-Баюр няма да напусне жив Ледения палат.

— Имаме сделка — каза тя на керчски, езика на търговията, който не беше роден за нито един от тях.

— Имаме сделка — отвърна той.

Матиас замахна отново и заби с все сила кирката в земята, сякаш да подпечата споразумението им. Нина взе своята и направи същото. Без повече приказки двамата се съсредоточиха върху непосредствената си задача и скоро влязоха в мълчалив ритъм.

Поне за едно Каз беше прав. С Матиас най-после бяха намерили обща почва.