Шест врани

35. Матиас

— Красива е — каза Брум. — Прекалено някак. Нужна е била голяма сила на волята да й устоиш.

„Само дето не й устоях — помисли си Матиас. — И не само заради красотата.“

— Тревогата… — каза той.

— Съучастниците й, без съмнение.

— Но…

— Матиас, моите хора ще се погрижат за това. Ледения палат е в сигурни ръце. — Хвърли поглед през прозорчето. — Бих могъл да натисна бутона още сега.

— Това няма ли да я превърне в заплаха?

— Комбинирахме юрда парем със седатив, който ги прави по-послушни. Още изпробваме различни съотношения, но рано или късно ще открием идеалното. Освен това, след втората доза ги контролираме напълно чрез пристрастяването.

— А не от първата?

— Зависи от индивида.

— Колко пъти сте правили това?

Брум се изсмя.

— Не съм ги броил. Повярвай ми, Нина ще иска следващата си доза толкова отчаяно, че никога не би вдигнала ръка срещу нас. Трансформацията е забележителна. Ще ти хареса.

Стомахът му се сви.

— Значи сте оставили учения жив?

— Той се старае всячески да повтори производствения процес, но явно е много сложно. Някои партиди работят, други са напълно безполезни. Докато ни е от полза, ще живее. — Брум сложи ръка на рамото му и суровият му поглед се смекчи. — Още не мога да повярвам, че наистина си тук, жив и здрав. Мислех, че си загинал в онази буря.

— Аз мислех същото за теб.

— Когато те видях в балната зала, едва те познах въпреки униформата. Променил си се много…

— Наложи се вещицата да ме прекрои.

Брум не успя да скрие погнусата си.

— Позволил си й да…

Незнайно защо острата реакция на трети човек засрами Матиас. Засрами го заради начина, по който самият той беше реагирал на Нина, докато тя работеше по външността му.

— Наложи се — повтори той. — Нина трябваше да вярва, че съм отдаден на каузата й.

— Е, това вече приключи, Матиас. Сега си на сигурно място, сред своите. — Брум свъси вежди. — Нещо те тревожи.

Матиас надникна през прозорчето на съседната килия, после на следващата и по-следващата, вървеше бавно по коридора, следван от Брум. Някои от пленниците бяха превъзбудени и крачеха неспокойно. Други притискаха лица към стъклото. Трети просто лежаха неподвижно на пода.

— Едва ли знаете за парем отдавна. Най-много от месец. Тази лаборатория откога функционира?

— Отпреди почти петнайсет години с благословията на царя и неговите съветници.

Матиас спря на място.

— Петнайсет години? Защо?

— Трябваше ни място, където да държим Гриша след процесите.

— След? Когато съдът ги обяви за виновни, Гриша биват осъдени на смърт.

Брум вдигна рамене.

— То пак си е смъртна присъда, само че отложена във времето. Отдавна знаем, че Гриша са полезен ресурс.

„Ресурс.“

— Но винаги сте ни казвали, че Гриша трябва да бъдат изкоренени. Че за тях няма място в естествения ред на нещата.

— Съвсем вярно, такива са… когато се опитват да минат за хора. Не са способни да разсъждават логично, не познават човешкия морал. Някой трябва да ги контролира, това е.

— Затова ли прибягнахте до парем? — попита невярващо Матиас.

— Изпробвахме свои методи с години, но с ограничен успех.

— Но нали сте виждали какво причинява юрда парем, на какво са способни Гриша под нейното въздействие…

— Оръжието не е зло само по себе си. Нито пушката, нито мечът. Юрда парем ги прави послушни. Прави ги такива, каквито винаги е трябвало да бъдат.

— Втора армия? — попита Матиас, без да крие презрението си.

— Армията се състои от войници. Тези същества са родени да бъдат оръжия. Родени са да служат на войниците на Дйел. — Брум го стисна за рамото. — Ти наистина ми липсваше, Матиас. Вярата ти винаги е била толкова чиста. Разбирам защо тази мярка те притеснява и дори се радвам, че е така, но ти трябва да разбереш, че това е шансът ни да нанесем смъртоносен удар. Знаеш ли защо е толкова трудно да убиеш Гриша? Защото те не са от този свят. Но един друг се убиват с лекота. Наричат го „сродното сродно привлича“. Само чакай да видиш какво сме постигнали, какви оръжия разработиха за нас техните фабрикатори.

Матиас погледна назад по коридора.

— Нина Зеник една година се е опитвала да уреди освобождаването ми от керчския затвор. Не знам дали това е поведение на чудовище.

— Змията лежи ли неподвижно, преди да удари? Дивото куче ближе ли ръката ти, преди да ти прегризе гърлото? Гриша може и да са способни на доброта, но това не променя естеството на природата им.

Матиас се замисли над казаното. Спомни си ужасеното й изражение, когато вратата на килията се затръшна. Копнял бе да я види затворена, наказана, както бяха наказали него. И въпреки това, след всичко преживяно, не се изненадваше, че тази сбъдната мечта му причинява болка.

— Онзи учен от Шу… що за човек е? — попита той Брум.

— Упорит като магаре. Още скърби за баща си.

Матиас не знаеше нищо за бащата на Юл-Баюр, но имаше един по-важен въпрос, който да зададе.

— Добре ли го охранявате?

— Съкровищницата е най-сигурното място на този остров.

— Държите го тук, заедно с Гриша?

Брум кимна.

— Преустроихме главния трезор в лаборатория, където да работи.

— И няма опасност да избяга?

— Ключът е у мен — каза Брум и потупа диска, който висеше на врата му, — освен това го охраняват денонощно. Само шепа подбрани хора знаят, че е тук. Стана късно, а и бих искал да проверя докъде са стигнали моите хора с черния протокол, но ако искаш, утре ще те заведа да го видиш. — Брум го прегърна през раменете. — И друго ще свършим утре. Ще те върнем в редиците на дрюскеле.

— Все още съм осъден за търговия с роби.

— Лесно ще накараме момичето да подпише декларация, с която оттегля обвиненията. Повярвай ми, опита ли веднъж от юрда парем, ще направи всичко, което поискаме от нея, че и отгоре. Да, ще има изслушване, но се кълна, че ти отново ще облечеш цветовете на дрюскеле, Матиас.

Цветовете на дрюскеле. Носил ги бе с такава гордост. А чувствата му към Нина му бяха причинили такъв срам. Срамът още го измъчваше, сигурно щеше да го измъчва винаги. Твърде много години беше живял с омраза, нямаше как чувството да изчезне за една нощ. Но сега срамът беше отслабнал до ехо, отстъпил място на чувство за съжаление — съжаление за изгубеното време, за болката, която бе причинил, и да, дори сега, за онова, което щеше да направи.

Обърна се към Брум — човека, превърнал се в негов настойник, в баща. Когато Матиас изгуби семейството си, именно Брум го беше харесал за ордена. Тогава Матиас беше съвсем млад, гневен и неопитен. Но беше отдал раненото си сърце на каузата. На една фалшива кауза. На една лъжа. Кога беше прозрял това? Когато помогна на Нина да погребе приятеля си? Когато се сражава рамо до рамо с нея? Или се е случило много по-рано — когато тя заспа в обятията му в онази първа нощ на леда? Когато го спаси след корабокрушението?

Нина беше виновна да го затворят в Адската порта, но го беше направила, за да защити своите хора. Наранила го бе, но после беше направила всичко по силите си да оправи нещата. Беше доказала хилядократно, че е почтена, силна и щедра, че е човек в пълния смисъл на думата, а защо не и повече от мнозина други, които Матиас познаваше. А щом тя беше такава, значи и другите гришани не са зли по природа. Те са като всички останали — способни на велики добрини и големи злини. Да отрече това, би означавало сам да се превърне в чудовище.

— Научил си ме на толкова много — каза той. — Научи ме да ценя честта и силата. Ти ми даде оръжията на отмъщението, когато най-много се нуждаех от тях.

— И с тези оръжия ние ще построим едно велико бъдеще, Матиас. Времето на Фйерда най-после дойде.

Матиас отвърна на прегръдката му.

— Не знам дали грешиш за Гриша — спокойно каза той. — Но знам, че грешиш за нея.

Стисна го силно, в хватка, която беше научил в ехтящите тренировъчни зали на дрюскеле, зали, в които повече нямаше да стъпи. Усили натиска и много скоро Брум се отпусна в ръцете му.

Отдръпна се от изпадналия в безсъзнание мъж и се вгледа в лицето му. Ярост кривеше чертите на Брум дори в дълбокия сън. Матиас се постара да запомни тези разкривени черти. Така беше редно. Вече официално беше предател и щеше да носи тази тежест до края на дните си.

Когато влязоха в балната зала, двамата с Каз си бяха избрали една тъмна ниша близо до стълбището. Малко след това Нина се появи в онази скандална рокля, имитираща блестящи люспи… а миг по-късно Матиас видя Брум. Жив и здрав. Едвам отърсил се от шока, Матиас с ужас разбра, че бившият му ментор е вдигнал мерника на Нина.

— Брум знае — каза той на Каз. — Трябва да й помогнем.

— Не изглупявай, Хелвар. Можем хем да я спасим — ти да я спасиш, тоест, — хем да разбереш къде е Юл-Баюр.

Матиас кимна и нагази в навалицата.

— Почтеност — чу Каз зад гърба му да си мърмори под нос. — Като евтин одеколон.

Причака Брум на стълбището.

— Сър…

— Не сега.

Матиас се видя принуден да му препречи пътя.

— Сър.

Чак тогава Брум спря. Беше видимо ядосан, че са го прекъснали, после гневът му отстъпи пред объркване, а накрая пред искрена радост.

— Матиас? — прошепна той.

— Моля ви, сър — подкара на скороговорка той. — Дайте ми минутка да обясня. Тук, в балната зала, има гришанка, която ще се опита да убие един от затворниците ви. Ако ме изслушате, ще ви обясня какъв е заговорът и как да го осуетим.

Брум даде знак на друг дрюскеле да държи Нина под око и поведе Матиас към една ниша под стълбището.

— Говори — нареди той и Матиас му каза истината.

Отчасти поне — как е оцелял след корабокрушението, как Нина е отправила срещу него фалшиво обвинение за търговия с роби, за престоя си в затвора и обещанието да го оневинят. Обвини за всичко Нина, за Каз и другите изобщо не спомена. Когато Брум го попита дали Нина е сама на острова, или има съучастници, Матиас отговори, че не знае.

— Вярва, че ще я преведа по тайния мост. Измъкнах се при първа възможност да ви предупредя.

Не му харесваше колко лесно изрича тези полуистини и откровени лъжи, но не можеше да остави Нина в лапите на Брум.

Сега го гледаше втренчено. Устата на Брум зееше полуотворена. Уважавал бе този човек заради много неща, но най-много заради неговата безкомпромисност, заради готовността да направи всичко, дори най-трудното, в името на каузата. Само че стореното на гришаните в съкровищницата не е било просто дълг, а явно му е носило и лично удоволствие. Брум с наслада би сторил същото на Нина и Йеспер. Може би трудните постъпки изобщо не са били трудни за Брум така, както бяха трудни за Матиас. Не са били свещен дълг, изпълняван неохотно в името на Фйерда. Били са източник на лична наслада.

Матиас измъкна връзката с ключа през главата на Брум, завлече тялото му в една празна килия и го настани седнал с гръб към стената. Неприятно му беше да го зареже тук с провиснала челюст и изпружени крака, напълно лишен от достойнство. Неприятна му беше и мисълта за срама, който Брум щеше да изпита, щом се събуди — че го е предал някой, комуто е вярвал безрезервно и когото е обичал. Добре познаваше тази болка.

Притисна за миг чело в челото на Брум. Знаеше, че менторът му не може да го чуе, но въпреки това изрече думите: — Животът, който живееш, омразата, която те изпълва — това е отрова. Повече не мога да пия от нея.

Заключи вратата на килията и забърза по коридора към Нина, към нещо повече.