Шест врани

10. Иней

През следващия ден Иней разбра, че Каз започва да подрежда парченцата от плана си. Присъствала бе на всичките му разговори с останалите членове на отряда, но знаеше, че вижда само фрагменти от цялото. Каз винаги играеше играта по този начин.

И да имаше съмнения за начинанието им, Каз не го показваше. На Иней й се искаше да споделя тази негова увереност. Ледения палат беше построен така, че да отблъсне попълзновенията на армии, наемни убийци, гришани и шпиони. Подхвърлила бе тази мисъл на Каз, а той отвърна простичко:

— Но не е построен да отблъсне нас.

Самочувствието му я изнервяше.

— Откъде си толкова сигурен, че ще се справим? Там като нищо ще има и други отряди, обучени войници и шпиони, хора с дългогодишен опит.

— Това не е работа за обучени войници и шпиони. А за мошеници и крадци. Ван Ек го знае и затова нае нас.

— Не можеш да похарчиш парите му, ако си мъртъв.

— Ще се сдобия със скъпи навици в задгробния живот.

— Има разлика между самочувствието и арогантността.

Той й обърна гръб при тези думи, наведе глава и взе да дърпа ръкавиците си.

— Когато поискам някой да ми чете проповед на тази тема, ще знам при кого да отида. Ако не искаш да участваш, просто кажи.

Тя изправи рязко гръб в пристъп на наранена гордост.

— Матиас не е единственият незаменим член на отряда, Каз. Имате нужда от мен.

— Имам нужда от уменията ти, Иней. Не е същото. Ти си най-добрата катерачка в Кацата, но не си единствената. Добре ще е да го запомниш, ако искаш да си получиш дела от наградата.

Тя си замълча, за да скрие гнева си, излезе от кабинета му и повече не обели дума по този въпрос.

Сега, на път към пристанището, се питаше защо продължава да върви по тази пътека.

Би могла да напусне Керч, когато си поиска. Лесно би могла да се промъкне на някой кораб за Новий Зем. Или да се върне в Равка и да потърси семейството си. Надяваше се гражданската война да не ги е застигнала толкова далече на запад или да са потърсили убежище в Шу Хан. Сулийските кервани се придвижваха по едни и същи добре отъпкани маршрути от години, а тя лесно щеше да се прехранва, докато ги търси — притежаваше уменията да открадне необходимото, за да оцелее.

Но това би означавало да остави дълга си към Утайките неразплатен. Пер Хаскел щеше да обвини Каз и да му прехвърли дълга й, а той щеше да е уязвим без своето Привидение и чуждите тайни, които то му събираше. Но нали именно той й беше казал, че е лесно заменима? Ако успееха да извъртят някак този план и се върнеха в Керч с Бо Юл-Баюр, със своя дял от наградата Иней лесно щеше да се разплати с Утайките. Няма да дължи нищо на Каз, няма да има причина да остане.

Пробиваше си път през навалицата от Източната към Западната дъга — до изгрев оставаше има-няма час, но улиците бяха пълни с хора. Имаше една сулийска поговорка: „Сърцето е стрела и има нужда от цел“. Баща й често я цитираше, докато Иней се упражняваше на въжето или люлките. „Бъди решителна — казваше той. — За да стигнеш някъде, трябва да знаеш къде искаш да отидеш.“ А майка й се смееше на думите му. „Изобщо не означава това. Способен си да убиеш романтиката във всичко.“ Само дето не беше така, разбира се. Баща й обожаваше майка й. Иней ясно помнеше как й оставя малки букетчета от диво мушкато навсякъде, в шкафовете с посуда, в лагерните готварски казани, в ръкавите на костюмите й.

„Да ти кажа ли тайната на истинската любов? — беше я попитал веднъж баща й. — Имах един приятел, който все казваше, че жените обичат цветя. Беше цар на флиртовете, но така и не се задоми. И знаеш ли защо? Жените може и да обичат цветята, но само една жена обича аромата на гардении в късно лято, защото й напомнят за бабината веранда. Само една жена обича ябълкови цветчета в синя чаша. Само една жена обича диво мушкато.“

„Това е мама!“ — извикала бе малката Иней.

„Да, мама обича мушкатото, защото никое друго цвете няма точно този цвят и защото, когато сложи откъснато мушкато зад ухото си, целят свят започва да ухае на лято. Много момчета ще ти носят цветя. Но един ден ще срещнеш момче, което ще запомни кое е любимото ти цвете, коя е любимата ти песен, любимият сладкиш. И дори да е твърде бедно, за да ти даде всички тези неща, това няма да има значение, важното ще е, че момчето е отделило време да те опознае като никой друг. И само това момче ще спечели сърцето ти.“

Сякаш бяха минали сто години оттогава. Баща й е грешал. Никакви момчета не й бяха носили цветя, имало бе само мъже с пачки крюге и пълни с монети кесии. Дали щеше да види отново татко си? Дали щеше да чуе песните на майка си, да чуе глупавите истории на вуйчо си? „Не знам дали ми е останало сърце, което да подаря, тате.“

Вече не беше сигурна в целта си, към какво се стреми, и това се бе превърнало в проблем. Като малка беше лесно — усмивка от татко, да мине успешно по въжето и да го вдигнат с още една педя, портокалови кексчета, увити в бяла хартия. По-късно заветната й цел беше да се отърве от Леля Хелеен и Менажерията, а след това да оцелее до утрешния ден и да става все по-силна с всяка следваща сутрин. А сега не знаеше какво иска.

„За момента бих се задоволила с извинение — реши тя. — И няма да се кача на кораба, ако не получа такова. Дори да не съжалява, нека поне се престори. Дължи ми поне това — най-добрата си имитация на човешко чувство.“

Ако не закъсняваше, щеше да заобиколи Западната дъга по дългия път или просто да мине по покривите — този Кетердам обичаше тя, празен и тих, високо над навалицата, обляната в лунен светлик верига от стръмни покриви и криви комини. Но тази нощ бързаше. Каз я беше пратил в последния момент да обиколи дюкяните за две буци парафин. Не пожела да й каже за какво са му, нито защо са толкова важни. А и очилата за сняг? Обиколи цялата Каца, докато намери такива. Беше толкова уморена, че не смееше да се покатери по покривите — не беше спала от две нощи, а деня прекара в обиколки по магазини и дюкяни да купува провизии за пътуването им до Ледения палат.

А и явно имаше нужда от предизвикателство.

Никога не минаваше сама по Западната дъга. В компанията на други Утайки можеше да мине покрай Менажерията, без дори да погледне към златните решетки на прозорците. Но тази нощ сърцето й биеше бързо, а когато позлатената фасада се появи отпред, кръвта се качи в главата й. Менажерията беше построена като многоетажна клетка, първите два ката нямаха външни стени, а само златни решетки с голямо разстояние между прътовете. Наричаха я още Екзотичната къща. Ако си падаш по шуански момичета или фйердански гигантки, ако си си наумил да опиташ червенокоска от Странстващия остров или тъмнокожа земенка, значи трябва да отидеш в Менажерията. Момичетата носеха животински имена — леопард, кобила, лисица, гарван, белка, фазан, змия. Сулийските гадателки носеха чакалска маска, когато упражняваха занаята си и провиждаха хорската орис. Но кой мъж би искал да си легне с чакал? Затова сулийското момиче — а Менажерията винаги имаше сулийско момиче в наличност — се подвизаваше като рис. Клиентите не идваха да търсят момичета, а само кафява сулийска кожа, огъня на келската коса, дръпнатите златни очи на Шу. Животните оставаха едни и същи, само момичетата идваха и си отиваха.

Иней зърна паунови пера в салона и сърцето й прескочи. Перата бяха само декорация, част от голям букет в една ваза, но паниката в стомаха й нехаеше за тези подробности. Надигна се към гърлото и спря дъха й. Хора се тълпяха пред къщата, мъже с маски и жени с воали… а може да бяха жени с маски и мъже с воали. Невъзможно бе да се определи. Рогата на Дяволчето. Изцъклените очи на Лудия. Тъжното лице на Скарабейската царица в черно и златно. Художниците обичаха да рисуват Западната дъга, момчетата и момичетата, които работеха в бордеите, клиентите, маскирани като герои от Комедия Брута. Но тук нямаше истинска красота, нямаше искрена радост или веселие, а само сделки, хора, които търсеха разтуха, бягство или шарено забвение, декадентски сън, от който да се събудят по поръчка.

Иней събра сили да хвърли поглед в движение към Менажерията.

„Това е само място — повтаряше си тя. — Поредната къща, нищо повече.“ Какво би видял Каз, като я погледне? Къде са входовете и изходите? Какви са ключалките? Кои прозорци са без решетки? Колко охранители има на пост и кои изглеждат нащрек? Просто къща, пълна с ключалки, които да преодолееш, сейфове, които да отвориш, гълъбчета, които да оскубеш. И сега тя, Иней, беше хищникът, а не Хелеен с нейните паунови пера, нито мъжете, които крачеха по улицата.

Веднага щом Менажерията се изгуби от погледа й, напрежението в гърдите и гърлото й намаля. Успя. Минала бе сама по Западната дъга, точно покрай Екзотичната къща. Каквото и да я чакаше във Фйерда, щеше да се справи.

Някой я стисна над лакътя и я дръпна толкова силно, че тя изгуби равновесие.

Само за миг, разбира се. Възстановила баланса си, Иней се завъртя на пета и се опита да издърпа ръката си, но хватката беше твърде силна.

— Здрасти, мъничък рис.

Иней изсъска и издърпа ръката си. „Леля Хелеен.“ Момичетата знаеха, че трябва да наричат Хелеен ван Хоуден, така и само така, или рискуваха шамар с опакото на ръката й. За останалата част от Кацата тя беше Пауна, макар че според Иней приличаше повече на преяла котка, отколкото на птица. Косата й беше като предено злато, гъста и лъскава, а нещо в лешниковите й очи навяваше мисли за дива котка. Високата й пищна снага беше увита в бляскава синя коприна, въздълбокото деколте беше обшито с паунови пера, които преливаха цветовете си и галеха лентата с диаманти около шията й — нейната запазена марка.

Иней се обърна да побегне, но на пътя й се озова висок бияч със синьо кадифено палто, което се опъваше до скъсване на месестите му плещи. Кобет, любимата мутра на Хелеен.

— А, не, няма да стане, малко рисче.

Причерня й. „Капан. В капан съм. Отново.“

— Не се казвам така — успя да изпелтечи Иней.

— Ама колко си упорита само.

Хелеен я сграбчи за туниката.

„Направи нещо!“ — крещеше умът й, но тялото й не помръдваше. Мускулите й се бяха вкаменили, бездънен ужас пищеше в главата й.

Хелеен прокара дълъг нокът по бузата й.

— Казваш се рис и друго име нямаш. Още си достатъчно хубавка да ти сложим висока цена. Макар че нещо в очите ти не ми харесва… Твърде много време прекарваш с онзи дребен разбойник Брекер.

Унизителен звук се откъсна от устните на Иней, нещо като задъхано скимтене.

— Знам какво представляваш, рисче. Знам за какво ставаш. Кобет, дали да не я заведем у дома, как мислиш?

Зрението на Иней се стесни до една точка.

— Няма да посмееш. Утайките…

— Мога да изчакам, рисче. Пак ще облечеш моите коприни, обещавам ти — каза Хелеен и я пусна. — Е, приятно прекарване — добави тя с усмивка, после разтвори синьото си ветрило и пое през навалицата, последвана от Кобет.

Иней стоеше като вкаменена, трепереше. А после направи крачка и се вля бавно в тълпата, да се слее с нея, да изчезне. Идеше й да хукне, но удържа спокойната си крачка към пристанището. Откопча каишките на каниите под лактите си и дръжките на кинжалите й се спуснаха към дланите. Свети Пьотр, прочут с храбростта си, в дясната ръка. Тънкото острие с кокалена дръжка, което беше нарекла Света Алина, в лявата. Изреди имената и на другите си ножове. Света Мария и света Анастасия, прикрепени към бедрата. Свети Владимир, скрит в ботуша й, и света Лизбета на колана, дръжката й резбована на розички. „Пазете ме, пазете ме.“ Длъжна бе да вярва, че нейните светци виждат и разбират нещата, които Иней правеше, за да оцелее.

Какво й ставаше? Та тя беше Привидението. Вече нямаше причина да се страхува от Леля Хелеен. Пер Хаскел беше откупил дълга й от нея. Освободил я беше. Иней вече не беше робиня, а ценен член на Утайките, крадец на тайни, най-добрата в Кацата.

Мина с бърза крачка покрай светлините и музиката на Капака и скоро пристанищата на Кетердам се ширнаха пред погледа й, а гледките и звуците на Кацата останаха зад гърба й. Тук нямаше тълпи, през които да си пробива път, нямаше лепкави парфюми и гротескни маски. Иней вдъхна дълбоко и бавно. Вече виждаше вечния огън на върха на една от Вълнотворските кули. Масивните обелиски от черен камък се обслужваха денонощно от подбрана група вълнотворци — те поддържаха постоянен прилив над провлака, който иначе би свързвал по суша Керч и Шу Хан. Дори Каз така и не успя да научи имената на гришаните от Съвета на приливите, къде живеят или как се гарантира лоялността им към Керч. Вълнотворците от Съвета следяха и пристанищата и ако получеха сигнал, било от началника, който отговаряше за всички пристани на Керч, или от обикновен докер, променяха приливите така, че никой кораб да не стигне до открито море. Ала тази нощ сигнали нямаше да има. Щедри подкупи бяха платени където трябва и техният кораб щеше да отплава без проблеми.

Иней се затича към товарните кейове на Пето пристанище. Закъсняваше много и вече си представяше неодобрителния поглед, с който ще я посрещне Каз.

Спокойствието тук беше като балсам за душата й, макар и малко прекалено след врявата и хаоса на Кацата. Редици от сандъци и товарни контейнери бяха подредени на високи купчини от двете й страни — по три, а понякога и по четири един върху друг. Заради тях тази част от доковете приличаше на лабиринт. Студена пот изби по гърба й. Срещата с Леля Хелеен я беше разтърсила жестоко и тежестта на ножовете в ръцете й не беше достатъчна да успокои опънатите й нерви. Знаеше, че трябва да свикне да носи и пистолет, но тежестта му нарушаваше баланса й, освен това огнестрелните оръжия засичаха постоянно и често в най-неподходящия момент. „Малко рисче.“ Виж, на ножовете си можеше да разчита. Бяха като смъртоносните нокти на дива котка.

Лека мъгла се издигаше над водата и през нея Иней видя Каз и другите да чакат близо до пристана. Облечени бяха с обикновени моряшки дрехи — панталони от груботъкано платно, ботуши, дебели вълнени палта и шапки. Дори Каз беше сменил безупречно скроения си костюм с огромно вълнено палто. Гъстата му тъмна коса беше сресана назад, подстригана късо отстрани, както винаги. Приличаше на пристанищен работник или на момче, което тръгва на първото си морско приключение. Иней имаше чувството, че се взира през леща към някаква друга, по-приятна реалност.

Зад тях се виждаше малката шхуна, която Каз беше наел. На корпуса й с наклонен шрифт пишеше „Феролинд“. Щеше да плава под лилавите риби на Керч и цветния флаг на пристанищна компания „Хаанраат“. За всеки във Фйерда и Истинското море би трябвало да минат за керчски трапери, поели на север да купуват кожи. Иней ускори крачка. Ако не беше нейното закъснение, отрядът сигурно щеше да е вече на борда, а може би и на път към открито море.

Екипажът щеше да е минимален, все от бивши моряци, озовали се сред Утайките след една или друга житейска несполука. Иней преброи набързо хората в групата. Бройката не излизаше. Бяха включили още четирима членове на бандата да помагат с плаването, защото никой от основния отряд бъкел не разбираше от такелаж и прочие, но сега Иней не видя нито един от тези четирима. „Може би вече са се качили на кораба?“ Мисълта едва бе прекосила главата й, когато ботушът й опря в нещо меко и тя се спъна.

Погледна надолу. На мътната светлина от газените лампи на кейовете Иней видя Дирикс, един от Утайките, който щеше да пътува с тях. От корема му стърчеше нож, а очите му бяха изцъклени.

— Каз! — писна тя.

Твърде късно. Шхуната избухна, ударната вълна събори Иней на земята, а от небето заваляха пламъци.