Шест врани

24. Нина

Нина се тътреше след Каз по стълбището. Каменни стълби, етаж след етаж, на треперливата светлина на газени фенери. Наблюдаваше го зорко. Наложил бе добро темпо, но движенията му бяха вдървени. Защо беше настоял точно той да се катери по стълбите? Движеха се по график, значи такова е било намерението му от самото начало. Детайл, който е искал да скрие от Матиас, най-вероятно. Или просто е решил да държи всички в неведение, за да ги дразни.

Спираха на всяка площадка и се ослушваха за тъмничари. Шумове имаше колкото искаш и това я изнервяше до крайност — гласове се носеха надолу по стълбищната клетка, врати се отваряха и затваряха с трясък. Нина се сети за хаоса и насилието в Адската порта, за подкупите, кръвта по пясъка, нищо общо с този стерилен затвор, фйерданите явно бяха царе на реда.

Изкачваха се към четвъртия етаж, когато изведнъж ги пресрещна силен шум от гласове и стъпки. Нина и Каз се спуснаха на пръсти към долната площадка и се вмъкнаха през вратата към килиите. Затворникът в най-близката килия понечи да извика. Нина вдигна светкавично ръка и спря притока на въздух към дробовете му. Той се ококори насреща й и взе да драска по гърлото си. Нина забави пулса му и нещастникът се срина в безсъзнание на пода, после отпусна натиска върху ларинкса му, за да възстанови дишането. Така де, искаха да млъкне, а не да го убият.

Тъмничарите слизаха по стълбите, гласовете им ставаха все по-ясни, усилени от ехото. Нина затаи дъх, вперила поглед във вратата и вдигнала ръце за атака. Каз нямаше оръжия, но беше приклекнал в бойна стойка и гледаше съсредоточено в същата посока. За щастие, тъмничарите подминаха вратата и продължиха към долните етажи.

Когато звукът от стъпките им утихна, Каз й даде знак, двамата излязоха на стълбищната площадка, затвориха тихо вратата и продължиха нагоре по стълбите.

Наближаваха последния етаж, когато Стария часовник отброи седем камбани. Минал бе час, откакто упоиха затворниците в ареста. Разполагаха с четирийсет и пет минути да претърсят килиите на този етаж, най-строго охранявания в целия затвор, да се срещнат отново на площадката и да се върнат в сутерена. Каз й даде знак да тръгне по левия коридор, а самият той свърна надясно.

Вратата се отвори с пронизително скърцане и Нина пристъпи в коридора. Фенерите бяха на голямо разстояние един от друг и мракът помежду им изглеждаше достатъчно гъст да те погълне. Тъмнината осигурява добро прикритие, каза си окуражително Нина, но въпреки това потръпна от лоши предчувствия. Килиите тук бяха различни, с врати от масивна стомана, а не с обикновени решетки. Всяка врата имаше зарешетен отвор на нивото на очите. Е, на нивото на очите по фйерданските стандарти. Нина минаваше за висока, но пак трябваше да се повдига на пръсти, за да погледне вътре.

Повечето затворници спяха или си почиваха, свити на кравай в някой ъгъл или легнали по гръб на наровете с ръка върху очите заради мъждивата светлина, която влизаше през отвора на вратите. Други седяха с гръб към стената и се взираха безнадеждно в нищото. Тук-там някой затворник крачеше напред-назад из килията си и Нина бързаше да отскочи назад. Нито един не беше шуанец.

— Айор? — извика един от тях на фйердански.

Тя не му обърна внимание и продължи напред. Сърцето й се беше качило в гърлото. Ами ако наистина държаха Бо Юл-Баюр в някоя от тези килии? Беше малко вероятно, да, но… лесно би могла да го умъртви още тук, да го потопи в дълбок сън без болка, а после да спре сърцето му. Ще каже на Каз, че не го е открила. А ако Каз го намереше в другото крило? Тогава ще се наложи да изчака, може би чак докато изведат учения от Ледения палат. Ако не друго, поне знаеше, че Матиас ще й помогне. Имаха сделка, странна и сурова, но все пак сделка.

Уви, докато крачеше по коридорите, смътната й надежда да открие учения тук бързо се изпаряваше. „Още една редица килии — помисли си тя, — после ще слезем с подвити опашки в сутерена.“ Само дето последният коридор се оказа по-къс от другите. Вместо поредната редица от килии, тук имаше стоманена врата. Ярка светлина се процеждаше под нея.

Нина тръгна натам въпреки лошото си предчувствие, събра смелост и бутна вратата. Светлината беше толкова ярка, че тя присви инстинктивно очи. Ярка светлина, почти като посред бял ден, но без топлината на обедното слънце… а и не откриваше източника й. Чу как вратата се затваря зад нея. В последния момент се завъртя и я хвана за ръба. Нещо й подсказваше, че отвътре може да се отвори само с ключ. Огледа се за нещо, с което да я подпре, накрая отпра ивица от подгъва на затворническия си панталон и я набута в отвора за езичето.

Нещо не беше наред с това място. Стените, подът и таванът бяха толкова бели и чисти, че чак да ти се насълзят очите. Половината от едната стена беше направена от панели гладко съвършено стъкло. „Дело на фабрикатор.“ Също като стъклото около изложбената оръжейна зала. Никой фйердански занаятчия не би могъл да изработи толкова съвършено стъкло. Не, то извън всяко съмнение беше дело на гришанска сила. Имаше отцепници, които работеха на свободна практика и като нищо можеха да предложат услугите си на фйерданското правителство. На какъв риск обаче? Далеч по-вероятно бе фйерданите да се използвали робски труд за направата на тези стъкла.

Нина направи крачка напред, после още една. Хвърли поглед през рамо. Ако в коридора зад нея се появеше тъмничар, тя щеше да се озове в капан.

„Ами не се мотай тогава, момиче.“

Погледна през първия прозорец. Килията беше бяла като коридора и огряна от същата ярка, нетрепваща светлина. Празна, без никакви мебели — нито нар, нито леген или ведро. Еднообразна белота, ако не броим сифона в центъра на пода и изсъхналите червени петна около него.

Нина продължи към следващата килия. Беше идентична с предната и също толкова празна, както и тази след нея, и по-следващата също. Само дето тук нещо привлече вниманието й — монета на пода, до сифона. Не, не беше монета, а бутон. Малък сребрист бутон с релефно крило, символът на вихротворците. Кожата по ръцете й настръхна. Нима тези килии са създадени от заробени гришани и предназначени за гришански пленници? Дали стъклото, стените и подът не са изработени така, че да устоят и на най-силния фабрикатор? В стаите нямаше никакъв метал. Нямаше водопровод, никакви тръби, чиято вода вълнотворецът да използва. А стъклото, през което Нина се взираше в момента, сигурно беше огледално от другата си страна, така че сърцеломът в килията да не вижда мишените си. Тези килии бяха създадени специално за Гриша. Специално за такива като нея.

Завъртя се на пета. Бо Юл-Баюр не беше тук, а тя нямаше търпение да се махне от това място. Измъкна парчето плат от бравата и хукна назад, без дори да погледне дали вратата се е затворила след нея. Коридорът със стоманените врати й се стори още по-тъмен след ярката светлина допреди миг и тя се препъна неведнъж, докато тичаше към изхода. Даваше си сметка, че действа непредпазливо, но не можеше да прогони от главата си образа на онези бели килии.

„Сифонът. Петната около него. Изтезавали са Гриша там? Докато не признаят престъпленията си?“

Изучавала бе усърдно фйерданите — водачите им, езика им. Дори си беше мечтала как прониква в Ледения палат на шпионска мисия, точно като сега, как се промъква тайно в сърцето на нацията, която мразеше толкова силно. Ала сега искаше само едно — да се махне оттук. Постепенно бе свикнала с Кетердам, с приключенията, които вървяха в комплект с Утайките, свикнала бе с лесния живот в Бялата роза. Но беше ли се чувствала истински в безопасност там? В град, където не можеше да мине по улиците без страх? „Искам да си ида у дома.“ Копнежът я удари силно, до степен на физическа болка. „Искам да се върна в Равка.“

Старият часовник започна да отброява три четвърти час. Нина закъсняваше. Въпреки това забави с усилие крачка, преди да отвори вратата към стълбището. Нямаше никого на площадката. Тя надникна през отсрещната врата. Нищо — стоманени врати, черни сенки и нито помен от Каз.

Зачака, не знаеше какво друго да направи. Планът беше да се срещнат на площадката петнайсет минути преди осем камбани. Възможно ли беше да се е натъкнал на неприятности? Поколеба се още миг, после тръгна с бърза крачка по неговия коридор. Тичаше покрай килиите, оглеждаше коридорите, но от Каз нямаше и следа.

„Стига толкова“ — каза си тя, когато стигна до края на втория коридор. Или Каз я е зарязал и вече е стигнал в сутерена при другите, или са го заловили и завлекли някъде. Така или иначе, Нина трябваше да слезе при пещта. Да намери другите и заедно да решат какво ще правят.

Забърза обратно по коридора и отвори със замах вратата към стълбището. Двама тъмничари си приказваха кротко. Завъртяха глави към нея и я зяпнаха стреснати.

— Стен! — извика единият на фйердански.

Нареждаше й да спре на място. Двамата посегнаха към пушките си. Нина протегна ръце, сви пръсти в юмруци и тъмничарите се строполиха по гръб. Единият падна на площадката, но другият се търкулна по стълбите, пушката му гръмна, куршумите рикошираха в каменните стени, звукът отекна надолу по стълбите. Каз щеше да я убие. Тя щеше да убие Каз.

Притича покрай телата на тъмничарите и хукна надолу, един етаж, още един. На площадката на третия етаж вратата се отвори рязко и един тъмничар изскочи през прага. Нина завъртя ръце и вратът му се прекърши с ясно доловимо изпукване. Вече тичаше към долната площадка, когато чу как онзи се строполи.

Точно тогава Стария часовник започна да бие. Не спокойното отброяване на часа, а пронизителен кънтеж, истеричен и неотложен — вдигаше тревога.