Шест врани

32. Йеспер

Дрехите му бяха покрити със стружки стомана. Откраднатата униформа беше пропита с пот, ръцете му се бяха схванали, а болката, пронизваща лявото му слепоочие, май се бе настанила там за постоянно. Вече близо половин час се блещеше срещу една-единствена брънка от веригата, там, където тя излизаше от левия край на макарата и се изпъваше към отвор високо в зида, с надеждата да отслаби метала, докато Вилан стържеше на същото място с ножицата от пералното. Отначало внимаваха — бояха се да не скъсат веригата твърде рано, преди да е станало време да вдигнат портата, — но стоманата се оказа неочаквано здрава, а напредъкът им — отчайващо бавен. Когато камбаните отброиха три четвърти час, Йеспер се паникьоса сериозно.

— Хайде просто да вдигнем портата — изръмжа отчаяно той. — Ще задействаме черния протокол, после ще стреляме по макарата, докато не сдаде багажа.

Вилан отметна къдриците от челото си и го стрелна с поглед. По ръцете му имаше кръв от спукани мехури. От ножицата.

— Наистина ли толкова много обичаш оръжията?

Йеспер вдигна рамене.

— Не обичам да убивам хора, ако за това питаш.

— Тогава какво толкова им харесваш на оръжията?

— Знам ли. Звука. И как целият свят се стеснява до теб и мишената. В Новий Зем работих при един оръжейник, който знаеше, че съм фабрикатор. Двамата сътворихме луди неща, честно.

— Неща, с които да се убиват хора.

— Ти сглобяваш бомби, търговче. Спести ми укорите.

— Казвам се Вилан. Иначе си прав. Не е моя работа да те критикувам.

— Само това не почвай.

— Кое?

— Да се съгласяваш с мен — отвърна Йеспер. — Това е най-сигурният път към унищожението.

— На мен мисълта да убивам хора също не ми допада. Дори химията не харесвам впрочем.

— А какво харесваш?

— Музиката. Числата. Уравненията. Те не са като думите. Не… не се объркват.

— Ех, ако можеше да говориш с уравнения на момичетата, а?

Последва дълго мълчание, а после, вперил поглед в нащърбената стоманена брънка, Вилан каза:

— Само на момичета?

Йеспер прикри усмивката си.

— Не. Не само на момичета.

Жалко, че всички щяха да умрат тази нощ! В същия миг Стария часовник започна да отброява единайсет камбани. Двамата се спогледаха. Времето им изтичаше.

Йеспер скочи на крака и се опита да изтупа металните стружки от дрехите и косата си. Щеше ли веригата да издържи достатъчно дълго? Твърде дълго? Е, скоро щяха да разберат.

— Застани на позиция.

Вилан мина при дясната дръжка на макарата, а Йеспер хвана лявата.

— Готов ли си да чуеш звука на сигурната гибел? — попита той.

— Не си чувал баща ми, когато се ядоса.

— Чувството ти за хумор става все по-подходящо за Кацата. Ако оцелеем, ще те науча да ругаеш. Броя — каза Йеспер. — Да уведомим Ледения палат, че Утайките са им дошли на гости.

Преброи от три назад и двамата завъртяха макарата, като внимаваха да са в унисон, вперили погледи в отслабената брънка. Йеспер очакваше да чуе някакъв гръмовен звук, но ако не броим лекото скърцане и дрънчене, механизмът работеше изненадващо безшумно.

Портата в стената започна да се вдига бавно. Половин педя. Една педя.

„Може би нищо няма да стане — помисли си Йеспер. — Може би Матиас ни е излъгал и цялата история с черния протокол е измама, която да взема страха на хората.“

А после камбаните на Стария часовник забиха отново, силно и истерично, пронизително и тревожно, истински звънтящ прилив, настигащи се кънтежи, които се разливаха като вълни над Белия остров, ледения ров и крепостната стена. Камбаните на черния протокол. Вече нямаше връщане назад. Пуснаха едновременно дръжките на макарата, портата се спусна с трясък, но отслабената брънка така и не се скъса.

— Хайде де — прошепна Йеспер, вперил поглед в упорития метал.

Някой по-добър фабрикатор сигурно би се справил за нула време. Фабрикатор, надрусан с парем, сигурно би превърнал веригата в комплект касапски ножове и пак би му останало време да пие едно кафе. Но Йеспер не беше нито едното, нито другото, а идеите му бяха на изчерпване. Хвана се за веригата и увисна на нея с цялата си тежест, за да подложи брънката на допълнителен натиск. Вилан направи същото и за миг двамата увиснаха на веригата като откачени катерици, които още не са овладели катеренето. Всеки миг в двора щяха да нахлуят стражи, а Йеспер и Вилан щяха волю-неволю да пуснат веригата. Портата ще си работи нормално. Целият план ще отиде по дяволите.

— Дали пък да не й попееш? — каза отчаяно Йеспер.

И тогава, с последен писък на протест, веригата се скъса.

Двамата паднаха на пода, веригата се изхлузи през ръцете им, единият й край се изниза през отвора, а другият завъртя лудешки дръжките на макарата.

— Успяхме! — викна Йеспер през кънтежа на камбаните, едновременно развълнуван и ужасе`н. — Аз ще те прикривам. Ти се оправи с макарата!

Грабна пушката си, застана до един тесен процеп в стената към двора и се подготви за неравната битка, която предстоеше.