Шест врани

30. Йеспер

Йеспер знаеше, че трябва да е ядосан на Каз — задето беше тръгнал да търси Пека Ролинс, съсипвайки първоначалния им план, и задето ги излагаше на още по-голяма опасност с тази нова измишльотина. Но докато с Вилан пълзяха по покрива на дрюскеле към караулката, беше толкова щастлив, че не му оставаха сили да се ядосва. Сърцето му биеше бързо, а адреналинът препускаше из тялото му в галоп. Напомни му за един купон на Западната дъга, на който беше отишъл преди време. Някой беше напълнил градски фонтан с шампанско и Йеспер не чака втора покана — изу ботушите си и се метна с отворена уста в пенливата течност. Сега не шампанско, а риск пълнеше носа и устата му, замайваше го с чувството, че е непобедим. Обичаше това чувство и се мразеше, че го обича. Би трябвало да мисли за задачата, за парите, как ще си изплати дълговете и баща му няма да страда заради неговите простотии. Но умът му бягаше от тези мисли като опарен, не само сега, а по принцип. Какъв по-добър начин да не мисли за това от реалната заплаха за живота му!

Даваше си сметка за шума, който вдигат тук, далече от навалицата и врявата в посолството. Тази нощ принадлежеше на дрюскеле. Хрингкяла беше техният празник, който да посрещнат целокупно зад стените на Белия остров. С други думи, секторът на дрюскеле, сградата, върху която пълзяха с Вилан, в момента беше най-безопасното място в целия комплекс. Ала тишината изглеждаше зловеща, притискаше го. Тук нямаше върби и фонтани като в посолството. Също като затвора, тази част от Ледения палат не беше предназначена за външни очи. Усети, че драпа нервно с език по балеена, натикан между зъбите му, и престана, преди да го е задействал. Подозираше, че за такава глупава грешка Вилан ще му опява с години.

Голяма капандура с формата на пирамида гледаше към просторно помещение, вероятно тренировъчна зала, с голямата вълча глава на дрюскеле в средата на пода и рафтове с оръжия покрай стените. Йеспер се придвижи към следващата стъклена пирамида. Тази гледаше към просторна столова с голяма камина и барелеф на вездесъщата вълча глава над нея. На стената отсреща беше спуснато гигантско знаме без различим рисунък, само съшити тънки ивици плат, основно в червено и синьо, но имаше и пурпурни. В първия момент Йеспер не разбра какво представлява знамето, после…

— Светци — прошепна той и преглътна да успокои стомаха си. — Цветовете на Гриша!

Вилан примижа.

— Знамето ли?

— Червено за Корпоралките. Синьо за Етералките. Пурпурно за Материалките. Съшито е от парчета плат, виждаш ли? Плат, взет от кафтаните, които Гриша носят в битка. Трофеи.

— Много са.

Стотици. Хиляди. „Аз щях да нося пурпурно — помисли си Йеспер, — ако се бях присъединил към Втора армия.“ Отчаяно му се прииска да се върне към възторга, клокочил в него допреди миг. Рискът да го заловят и екзекутират като крадец и наемник не го плашеше, даже напротив, изпълваше го със силно вълнение. Тогава защо изтръпваше така при мисълта, че ще го преследват като Гриша?

— Хайде, стига сме се мотали.

Също като при затвора и посолството, караулката в сектора на дрюскеле се издигаше над вътрешен двор, така че всеки натрапник да бъде видян навреме и елиминиран. Но сега портата беше спусната, а бойниците над двора бяха празни като останалата част от сектора. Тук сребърната вълча глава на дрюскеле беше ецвана върху големи черни плочи, осветени със зловещ син пламък. Май това беше единственото място в Ледения палат, където черното доминираше за сметка на бялото и сивото. Дори портата беше от някакъв черен метал, който изглеждаше особено тежък.

Страж с пушка през рамо се беше облегнал на арката при караулката.

— Само един? — зачуди се Вилан.

— Матиас каза, че когато портата е спусната, я охраняват четирима.

— Може би жълтият протокол работи в наша полза — каза Вилан. — Може да са ги пренасочили към затворническия сектор или…

— Или в караулката се топлят дузина едри фйердани.

Стражът долу отвори кутийка с юрда и пъхна в устата си топка сушени оранжеви цветчета. Изглеждаше отегчен и сърдит, едва ли му беше приятно, че стои на пост, докато другите се забавляват на празника.

„Не те виня — помисли си Йеспер. — Но съвсем скоро животът ти ще стане много по-вълнуващ.“

Ако не друго, поне стражът е облечен с обикновена униформа, а не с черните дрехи на дрюскеле, отбеляза си доволно Йеспер. Още не можеше да се отърси от спомена за онзи флаг. Майка му беше от Новий Зем, но баща му имаше келска кръв, което обясняваше сивите очи на Йеспер, както и суеверията на Странстващия остров, с които беше израснал. Когато талантът му започна да се проявява, баща му много се изплаши. Молеше Йеспер да крие силата си. „Боя се за теб — казваше той. — Светът се отнася жестоко с такива като теб.“ Но Йеспер винаги бе подозирал, че баща му се страхува не само за него, а и от него, мъничко поне.

„Ами ако бях отишъл в Равка, а не в Керч? — помисли си той сега. — Ако се бях включил във Втора армия?“ Фабрикаторите участваха ли изобщо в сраженията, или ги държаха затворени в работилниците? Сега Равка беше относително стабилна, съграждаше след разрушенията на гражданската война. Гриша не подлежаха на задължителна мобилизация. Би могъл да отиде там на гости, да се научи как по-добре да използва силата си и да забрави за казината на Кетердам. Ако успееха да закарат Бо Юл-Баюр жив и здрав при Съвета на търговците, всичко щеше да стане възможно. Срита се мислено. Къде му беше акълът?! Само доза непосредствена опасност щеше да му прочисти мислите.

Надигна се.

— Отивам.

— Какъв е планът? — попита Вилан.

— Ще видиш.

— Нека помогна.

— Ще ми помогнеш, като си затвориш плювалника и не ми се моташ в краката — каза Йеспер, докато прикрепяше въжето към ръба на покрива. Спусна го зад редица каменни плочи покрай алеята. — Изчакай да обезвредя стражите, после се спусни.

И той хукна приведен по покрива, като заобиколи отдалече ръба, който гледаше към вътрешния двор. Зае позиция при стената зад стража. Без да вдига излишен шум, прикрепи друго въже към покрива и се спусна предпазливо покрай стената. Стражът се падаше почти право под него.

Йеспер не беше Привидението, но ако успееше да се приземи безшумно и да се промъкне зад гърба на постовия, можеше и да не се вдигне врява.

Напрегна се, готов да скочи. В същия миг друг страж излезе от караулката. Пляскаше с ръце да ги стопли. След него — още един. Йеспер замръзна. Висеше над трима въоръжени стражи на половината височина от покрива до земята и без никакво прикритие. Ето затова Каз се занимаваше с планирането. По челото му изби пот. Не можеше да надвие трима стражи наведнъж. Ами ако в караулката има още? Моментално ще вдигнат тревога.

— Я чакайте — каза един от стражите. — Чухте ли нещо?

„Не поглеждай нагоре. Светци, дано не погледнат нагоре.“

Стражите обикаляха в бавен кръг с пушки в ръцете. Единият вдигна глава да огледа покрива. Започна да се обръща.

Странен и доста приятен звук разцепи въздуха.

Скерден Фйерда, кенде хйерцееееенг, лендтен исен ен де вааанден.

Думи на фйердански, които Йеспер не разбираше, се извисиха над двора в съвършен тенор, който сякаш полепна по черните каменни бойници.

„Вилан.“

Стражите се завъртяха като един и насочиха пушките си към алеята, която водеше към вътрешния двор. Търсеха източника на гласа.

— Оландер? — извика единият.

— Нилсон? — каза друг.

Държаха пушките си в готовност, но гласовете им издаваха по-скоро любопитство и развеселеност, отколкото агресивност.

„Какви ги върши хлапето, по дяволите?“

Нечий силует се появи на арката над алеята и взе да залита наляво-надясно.

— Скерден Фйерда, кенде хйерцееееенг… — пееше Вилан и изненадващо убедително го играеше пиян, но иначе много талантлив фйерданец.

Стражите избухнаха в смях и започнаха да припяват:

— … лендтен исен…

Йеспер скочи. Сграбчи най-близкия страж, скърши му врата и му взе пушката. Вторият тъкмо се обръщаше, когато Йеспер заби с все сила приклада в лицето му. Чу се адски неприятен звук. Третият успя да вдигне оръжието си, но Вилан сграбчи ръцете му изотзад в тромава хватка. Човекът изпусна пушката и тя издрънча на каменните плочи. Преди да е извикал, Йеспер се метна към него и заби своя приклад в стомаха му, после го довърши с два удара в челюстта.

Наведе се и хвърли една от пушките на Вилан. Двамата стояха над повалените стражи, дишаха тежко с пушките в ръце и чакаха още фйердански войници да изскочат под тревога от караулката. Никой не се появи. Може би четвъртият наистина е бил пратен другаде заради жълтия протокол.

— Ти така ли си затваряш плювалника и не ми се пречкаш в краката? — прошепна Йеспер, докато влачеха телата зад каменните плочи, където нямаше да се виждат.

— А ти така ли казваш „благодаря“? — сопна се Вилан.

— Каква беше онази песен, мамка му?

— Националният химн — самодоволно обясни Вилан. — Учил съм фйердански, помниш ли?

Йеспер поклати глава.

— Впечатлен съм. И от теб, и от учителите ти.

Съблякоха униформите на двама от стражите, а своите затворнически дрехи зарязаха на купчина. После вързаха здраво ръцете и краката на онези, които още имаха пулс, а устите им запушиха с парчета, отпрали от затворническите дрипи. Униформата на Вилан му беше много голяма, а китките и глезените на Йеспер стърчаха от ръкавите и крачолите, но поне ботушите му бяха що-годе по мярка.

Вилан махна към стражите.

— Разумно ли е да ги оставим така… сещаш се.

— Живи? Нямам навика да убивам спящи хора.

— Може да ги събудим.

— Колко сме безсърдечни, търговче! Ти някога убивал ли си човек?

— Не бях виждал труп, преди да дойда в Кацата — призна хлапето.

— Нищо срамно няма в това — каза Йеспер, с което сам се изненада. Но наистина мислеше така. Вилан трябваше да се научи на самосъхранение, по възможност без да се среща твърде често и отблизо със смъртта. — Я провери дали сме им запушили добре устите.

За всеки случай вързаха стражите към една от черните плочи. Колегите им сигурно щяха да ги открият така, вързани като агнета. Малко вероятно бе да се освободят без чужда помощ.

— Хайде — каза Йеспер и двамата прекосиха двора на път към караулката.

Имаше врати вляво и вдясно от арката. Влязоха през дясната и тръгнаха предпазливо нагоре по стълбите. Едва ли някой ги дебнеше в засада, обаче не беше изключено липсващият четвърти страж да отговаря за охраната на механизма, който вдигаше и спускаше портата. Но помещението над арката се оказа празно, осветено от фенер, оставен на ниска маса до отворена книга и купчинка начупени орехи. Рафтовете покрай стените тежаха от пушки — много скъпи пушки, — а кутиите по рафтовете вероятно бяха пълни с амуниции. Прах нямаше никъде. Какви чистници само!

По-голямата част от помещението беше заета от огромна макара с дръжки от двете страни и навита дебела верига. Близо до дръжките веригата се изпъваше към тесни отвори високо в стената.

Вилан кривна глава настрани.

— Ха`!

— Този звук не ми харесва. Има ли нещо?

— Очаквах въже или кабел някакъв, а не стоманени вериги. Ако искаме да застопорим портата така, че да не се отваря, ще трябва да срежем метала.

— И как ще задействаме черния протокол, щом не можем да срежем метала?

— Точно в това е проблемът.

Стария часовник започна да отброява десет камбани.

— Ще се опитам да отслабя брънките — каза Йеспер. — А ти потърси пила или нещо друго остро.

Вилан вдигна ножиците от пералното.

— Става — каза Йеспер. Трябваше да стане.

„Имаме време — каза си той, вперил поглед във веригата. — Още можем да се справим.“ Дано поне другите не са се сблъскали с неприятни изненади.

Може би Матиас грешеше за Белия остров. Може би ножиците ще се счупят в ръцете на Вилан. Може би Иней ще се провали. Или Нина. Или Каз.

„Или аз. Може би аз ще се проваля.“

Шестима души и хиляди начини, по които безумният им план да се издъни.