Шест врани

41. Матиас

— Девет… десет…

Матиас видя как зениците на Нина се разширяват. Тя разтвори устни, бутна го леко и слезе от танка. Въздухът край нея сякаш вибрираше и припукваше, кожата й грееше с вътрешна светлина. Сякаш се бе докоснала до нещо вълшебно, сякаш черпеше директно от избора на Дйел и божествената сила се лееше през нея.

Атакува най-напред сърцелома. Тръсна леко ръка и очите избухнаха в главата му. Нещастникът се срина, без да издаде звук.

— Освобождавам те — каза тя.

Нина тръгна към войниците. Матиас скочи след нея да я защити, макар че не можеше да стори много срещу вдигнатите пушки. Тя вдигна ръце.

— Спрете.

Войниците замръзнаха.

— Оставеше оръжията си на земята.

Подчиниха се като един.

— Заспете — нареди тя.

Описа дъга с ръце и войниците изпопадаха без възражения, редица след редица и колона след колона, като ръкойки пшеница, пожънати от невидим сърп.

Въздухът не помръдваше, тишината беше зловеща. Вилан и Иней се измъкнаха бавно от купола на танка, Йеспер излезе след тях, останалите скочиха на земята. Стояха в групичка и мълчаха, останали без думи, гледаха невярващо полето от повалени хора. Случило се бе толкова бързо.

Единственият начин да стигнат до пристанището беше да минат през спящите войници. Без да си кажат и дума, те поеха напред, като прескачаха неподвижните тела. Само далечните камбани на Стария часовник нарушаваха пълната тишина. Матиас хвана нежно Нина за ръката, тя въздъхна тихичко и го остави да я поведе.

Отвъд кея пристанището пустееше. Останалите се отправиха на бърз ход към „Феролинд“, Матиас и Нина вървяха на няколко крачки след тях. Матиас различи Роти — покачен на мачтата и зяпнал уплашено. Спехт чакаше да отвърже кораба с разкривено от потрес лице.

— Матиас!

Той се обърна. Група дрюскеле стояха на кея, униформите им подгизнали, черните качулки — вдигнати. На лицата си носеха маски от оплетени стоманени брънки. Ситната метална мрежа криеше чертите им, но Матиас позна гласа на Ярл Брум.

— Предател — каза Брум иззад маската си. — Предаде родината и своя бог. Няма да си тръгнеш жив от това пристанище. Нито ти, нито дружките ти.

Хората му явно го бяха измъкнали от съкровищницата след взрива. Бяха ли последвали Матиас и Нина по реката под ясена? Дали в горния град нямаше коне или още танкове?

Нина вдигна ръце.

— Заради Матиас ще ти дам един шанс да ни оставиш на мира.

— Нас не можеш да поставиш под контрол, вещице — отвърна Брум. — Качулките ни, маските, всеки шев по дрехите ни е подсилен с гришанска стомана. Специална материя, създадена по наша поръчка от гришански фабрикатори за тази нарочна цел. Не можеш да ни подчиниш на волята си. Не можеш да ни навредиш. Това е краят на играта.

Нина вдигна ръка. Нищо не се случи и Матиас разбра, че Брум е казал истината.

— Тичайте! — извика Матиас на другите. — Моля ви! Трябва да…

Брум вдигна пушката си и стреля. Куршумът уцели Матиас в гърдите. Болката беше внезапна и остра… а после изчезна. Куршумът излезе на бавен ход от гърдите му и падна със звън на земята. Матиас разтвори трескаво ризата си. Рана нямаше.

Нина бе тръгнала към групата дрюскеле.

— Не! — извика той.

Онези откриха огън. Нина трепна, когато куршумите пронизаха тялото й, по гърдите и бедрата й се появиха кървави цветя. Но тя така и не падна. Куршумите разкъсваха тялото й, но тя възстановяваше поразените участъци мълниеносно и патроните дрънчаха по земята.

Войниците с Брум я зяпаха сащисани. Нина се разсмя.

— Имате опит само с пленени Гриша. Не сме толкова послушни, когато помежду ни не стоят решетките на килия.

— Има и други начини — каза Брум и издърпа от колана си дълъг бич като онзи, с който ги беше уловил Ларс. — Силата ти не може да ни докосне, вещице, а каузата ни е свята.

— Вас не мога да докосна, вярно е — каза Нина и вдигна ръце. — Но мога да докосна тях.

Фйерданските войници зад групичката дрюскеле, които Нина беше приспала преди броени минути, сега се надигнаха от земята с празни лица. Един издърпа камшика от ръката на Брум, други смъкнаха маските и качулките на другарчетата му, лишавайки ги от защита.

Нина раздвижи пръсти, дрюскеле захвърлиха пушките си, запищяха от болка и заровиха лица в шепи.

— За родината ми — каза тя. — За хората ми. За всяко дете, което си вързал на кладата. Пожъни каквото си посял, Ярл Брум.

Матиас гледаше как бившите му другари се гърчат, как от очите и ушите им блика кръв, всичко това под безразличните погледи на останалите фйердани. Пищяха в хор. Клаас, с когото бяха препили в Афвал. Гиерт, който беше научил своя вълк да яде от ръката му. Знаеше, че са чудовища, да, но бяха и момчета освен това, момчета като него — научени да мразят и да се страхуват.

— Нина — каза той, все така притиснал ръка към гърдите си там, където би трябвало да има огнестрелна рана. — Нина, моля те.

— Знаеш, че те не биха проявили милост към теб, Матиас.

— Знам. Знам. Остави ги да живеят със срама си, моля те.

Тя се поколеба.

— Нина, аз се научих да бъда по-добър, ти ме научи. Те също могат да бъдат научени.

Нина го погледна в очите. Нейните бяха свирепи, ирисите й наситенозелени като гора, зениците — черни като кладенци. Силата се излъчваше от нея на вълни, въздухът трептеше като от омара, сякаш тайнствен огън я изгаряше отвътре.

— Те се боят от теб така, както аз се страхувах от теб преди време — продължи Матиас. — Както ти се страхуваше от мен. Всички ние сме нечие чудовище.

Тя го гледа дълго. Накрая все пак отпусна ръце и дрюскеле се строполиха със скимтене на земята. Другите войници потънаха отново в сън като марионетки с прерязани конци. А после ръката й се стрелна отново напред и Брум изпищя. Покри с ръце главата си, между пръстите му бликна кръв.

— Ще го оставиш да живее? — попита я Матиас.

— Да — отвърна Нина и тръгна към шхуната. — Но ще е напълно плешив.

След броени минути Спехт взе да реве команди, „Феролинд“ се откъсна от пристана и вдигна платна да улови вятъра към открито море. Никой не се появи на доковете да ги спре. Другите кораби не откриха стрелба с оръдията си. Мълчеше и артилерийската застава над пристанището, никой там не знаеше какво се случва долу. Камбаните на Стария часовник все така биеха, а шхуната много скоро изчезна в безбрежното море, оставила единствено страдание след себе си.