Шест врани

12. Иней

Преди изобщо да стъпи на опънато въже, дори за тренировки, Иней се научи как да пада. Баща й я научи как да пази главата си и да намали силата на удара, като не се бори със собствената си инерция. Веднага щом взривът в пристанището я вдигна във въздуха, тя се сви на топка, готова да се превърти, щом падне на земята. Удари се силно, но след секунди беше на крака. Хвърли се зад един сандък, ушите й звънтяха, усещаше носа си опърлен отвътре заради острата миризма на барут.

Хвърли по един поглед на Каз и останалите, после направи онова, в което я биваше най-много — изчезна. Пропълзя нагоре по пълните с товар сандъци като възголям паяк, гумените подметки на пантофките й лесно намираха сцепление.

Гледката отгоре не вещаеше нищо добро. Противникът имаше числено превъзходство, мъже се придвижваха наляво и надясно да сгащят Утайките по фланговете. Каз е бил прав да скрие от другите котвеното място на истинския кораб, с който щяха да отплават. Някой очевидно се беше разприказвал. Иней се беше опитала да следи всички членове на отряда, но не беше изключено друг от бандата да е надушил това-онова. Както се беше изразил Каз, Кацата имаше течове навсякъде, включително в Ребрата и Вранския клуб.

Някой стреляше от мачтите на новата „Феролинд“. Йеспер вероятно. Значи поне той беше успял да стигне по живо, по здраво до шхуната, а сега Иней трябваше да осигури на останалите достатъчно време да сторят същото.

Затича се леко по сандъците, като се оглеждаше за жертви в ниското. Лесна работа. Никой не очакваше опасността да дойде отгоре. Спусна се зад двама, които стреляха по Нина, каза една бърза молитва наум, после им сряза гърлата, първо на единия, после на другия. Когато и вторият се срина, тя коленичи до него и вдигна десния му ръкав — татус на ръката, показалецът и средният пръст отрязани при първата фаланга. Черните шипове. Какво беше това — разплата за представлението на Каз в Борсата или имаше нещо повече? Не би трябвало Гийлс да разполага с толкова много хора.

Придвижи се към следващата пътечка между сандъците. Отбелязала си бе позициите на другите нападатели в съседство и сега се водеше по тази мислена карта. Първо отстрани някакво момиче, помъкнало тежка пушка, после наръга мъжа, който уж трябваше да охранява стрелкинята. Неговата татуировка беше на пет птици в клиновидна формация. Чайките. Колко банди ги нападаха, да му се не види?!

Нямаше представа какво се крие зад следващия ъгъл. Дали да се покатери върху сандъците, или да рискува с онова, което я чакаше зад завоя? Пое си дълбоко дъх, приклекна и се метна безшумно зад ъгъла. Тази нощ светците я пазеха — двама мъже стреляха по пристана с гръб към нея. Иней ги елиминира с две бързи движения. Шест трупа, шест отнети живота. Голямо покаяние я чакаше, но поне беше изравнила шансовете на Утайките. А сега трябваше да стигне до шхуната.

Избърса ножовете в кожения си панталон и ги прибра в каниите им, после се изтегли и хукна към най-близкия товарен контейнер. Пръстите й тъкмо обгръщаха ръба, когато усети пронизваща болка под мишницата. Завъртя глава и видя грозната мутра на Оомен да се разтегля в решителна гримаса. Цялата информация, която беше събрала за Черните шипове, я заля наведнъж. Оомен, биячът на Гийлс с тромавата походка, който уж можел да строши човешки череп с голи ръце.

Той я дръпна надолу, сграбчи я за предницата на жилетката и завъртя ножа в плътта й. Иней едва не изгуби съзнание от болка.

Качулката й се смъкна и глупакът възкликна:

— Гезен! Пипнал съм Привидението на Брекер.

— Трябваше да се целиш… по-високо — простена Иней. — В сърцето.

— Не ми трябваш мъртва, Привидение — каза той. — Ти си голям улов. Нямам търпение да чуя всичките клюки, дето си събрала за Мръсните ръце, както и всички негови тайни. Обичам добрите истории.

— Мога да ти кажа как ще завърши тази — каза тя с пресекващ глас. — Но няма да ти хареса.

— Сериозно?

Мъжът я блъсна в контейнера и болката я заля с нова вълна. Краката й почти не опираха в земята, от раната й се стичаше кръв. Оомен притискаше раменете й, обездвижвайки ръцете.

— Знаеш ли каква е тайната да се биеш със скорпион? — попита Иней.

Той се изсмя.

— Вече говориш врели-некипели, Привидение. Да не ми умреш сега! Май трябва да те позакърпим малко.

Тя скръсти глезени и чу очакваното изщракване. Наколенките й помагаха да се катери по-лесно, но имаха и друго предназначение, а именно да крият две мънички стоманени остриета, по едно във всяка наколенка.

— Тайната — промълви тя — е никога да не губиш от поглед опашката му. — Вдигна рязко коляно и заби острието между краката на Оомен.

Той я пусна с вик и се хвана за слабините.

Иней се отдалечи със залитане между сандъците. Чуваше как мъже си подвикват, чуваше и спорадична стрелба. Кой печелеше? Другите бяха ли стигнали до шхуната? Зави й се свят.

Опипа внимателно раната си и пръстите й полепнаха. Твърде много кръв. Стъпки. Някой идваше. Не можеше да се покатери никъде с тази рана, а и явно беше изгубила много кръв. Спомни си как баща й за пръв път я беше сложил на въжената стълба. „Хайде, Иней, качвай се.“

Тук контейнерите бяха наредени като пирамида. Ако успееше да се покатери върху един, идеше да се скрие там, на първия кат. „Само един.“ Или трябваше да се изкатери, или да остане тук и да умре.

Даде си още миг да проясни мислите си, после подскочи и се улови за ръба на товарния контейнер. „Хайде, Иней, качвай се.“ Изтегли се някак върху ламаринения таван на контейнера.

Какво не би дала да се отпусне тук, но не можеше. Беше оставила кървава следа. „Още един — каза си тя. — Още един и всичко ще бъде наред.“ Надигна се с мъка на колене и посегна към ръба на следващия контейнер.

Основата под краката й започна да се люлее. Чу се смях.

— Излез, излез, Привидение! Ще си разказваме тайни!

Тя се хвана отчаяно за ръба на следващия контейнер и едва не припадна от болка, когато първият изчезна изпод нея. Увисна само на ръце, краката й се люлееха в празното пространство. Не откриха стрелба, искаха я жива.

— Слизай, Привидение!

Нямаше представа откъде намери сили, но успя някак да се изтегли върху металния сандък. Просна се върху него, останала без дъх.

„Само още един.“ Но не можеше. Не можеше да се надигне на колене, не можеше да посегне, не можеше да се претърколи дори. Болката беше твърде силна. „Хайде, Иней, качвай се.“

— Не мога, тате — прошепна тя.

Колкото и да й беше неприятно, щеше да го разочарова.

„Мърдай — каза си наум. — Не можеш да умреш на това глупаво място.“ Ала едно гласче в главата й нашепваше, че има и по-лоши места. Тук поне щеше да умре свободна под зазоряващото се небе. Ще умре след достойна битка, а не защото е омръзнала на някакъв мъж или не може да удовлетвори желанията му. По-добре да умре тук от собствената си ръка, вместо с нарисувано лице и цялата убита във фалшива коприна.

Нечия ръка сграбчи глезена й. Бяха се покатерили върху контейнера. Защо не ги беше чула? Толкова ли беше зле? Край, това беше. Някой я обръщаше по гръб.

Изхлузи кинжала от канията на китката си. В Кацата наричаха този вид кинжали, с наточено докрай острие, нежна стомана. Такова острие означаваше бърза смърт. За предпочитане пред изтезанията в ръцете на Черните шипове или Чайките.

„Дано светците ме приемат.“ Притисна върха между ребрата си под гърдите, стрела, насочена в сърцето. Ала някой стисна силно китката й и я изви, когато Иней не пусна ножа.

— Рано е за това, Иней.

Глас като стържещи камъни. Тя отвори рязко очи. Каз!

Той я взе на ръце и скочи от контейнера. Приземи се зле, болният му крак поддаде.

Паднаха на земята и Иней изстена от болка.

— Спечелихме ли?

— Тук съм, нали?

Тичаше, изглежда. Тялото й подскачаше болезнено в ръцете му при всяка неравна стъпка. Нямаше как хем да я носи, хем да използва бастуна си.

— Не искам да умра.

— Ще се постарая да ти измисля друго занимание.

Иней затвори очи.

— Говори ми, Привидение. Не изчезвай точно сега.

— Но нали точно това е моята специалност!

Той я притисна по-силно към гърдите си.

— Вече сме близо до шхуната, малко остана. Отвори си очите, проклета да си!

Опита се. Не виждаше ясно, но различи бледия лъскав белег на врата му, точно под челюстта. Спомни си как го беше видяла за пръв път в Менажерията. Каз плащаше на Леля Хелеен за информация — накъде ще тръгне йената на тази или онази акция, кой политик е изпаднал в немилост, изобщо всичко, което клиентите на Менажерията издаваха доброволно под въздействието на алкохола и физическите наслади. Самият той никога не посещаваше момичетата, макар че мнозина от тях с радост биха го завели в стаите си. Твърдяха на всеослушание, че от него ги побивали ледени тръпки, че ръцете му били петносани с кръв под черните ръкавици, но Иней чуваше възбудата в гласовете им и виждаше как жадно го следят с поглед.

Една вечер се разминаха в салона и тя направи нещо много глупаво, много безразсъдно.

— Мога да ти помогна — прошепна му тихо.

Той я погледна, после продължи по пътя си, сякаш не я е чул. На следващата сутрин я повикаха в кабинета на Леля Хелеен. Иней беше сигурна, че я чака поредният побой или нещо още по-лошо, а вместо това завари там Каз Брекер, облегнат на бастуна си с вранската глава, дошъл да промени живота й.

— Мога да ти помогна — този път високо каза тя.

— С какво?

Не си спомняше. Трябваше да му каже нещо. Но сега това нямаше значение.

— Говори ми, Привидение, кажи нещо.

— Ти се върна за мен.

— Защитавам инвестициите си.

„Инвестициите.“

— Радвам се, че ще ти съсипя ризата с кръвта си.

— Ще ти я пиша по сметката.

И тя изведнъж си спомни. Той й дължеше извинение.

— Кажи, че съжаляваш.

— За какво?

— Просто го кажи.

Не чу отговора му. Светът беше потънал в непрогледен мрак.