Шест врани

31. Нина

Нина рискува да хвърли още един поглед през рамо, докато стражите извеждаха Иней. „Тя е умна и опасна. Може да се грижи за себе си.“

Тази мисъл не й помогна особено, но не можеше да се мотае повече тук. Двете с Иней очевидно бяха заедно и Нина трябваше да се махне от погледа на стражите по най-бързия начин, преди да са я подложили на повторна проверка. Пък и нямаше как да помогне на Иней в момента, без да се издаде и да съсипе целия план. Смеси се с гостите, изхлузи от раменете си издайническата пелерина, изтъкана от конски косми, повлече я след себе си, а после незабелязано я пусна на пода, където навалицата да я стъпче. Костюмът й пак щеше да привлича вниманието, но поне се беше отървала от червената конска опашка на върха на качулката, която се виждаше отдалече като фар в морето.

Стъкленият мост се издигаше пред нея. Великолепна арка, грейнала под сините пламъци на окачени фенери. Наоколо хората се смееха и се държаха за ръце, с всяка крачка се издигаха все по-високо над ледения ров, чиято повърхност блестеше като огледало. Ефектът беше смайващ, зашеметяваш. Нина имаше чувството, че пантофките й — обсипани с мъниста и възтесни за краката й — стъпват в празния въздух. Съвсем й се зави свят, когато видя, че и другите хора около нея вървят сякаш в нищото.

Видно беше, че и този мост е бил създаден от фабрикатори в далечното минало. Поредната неприятна мисъл, фйерданите твърдяха, че бил божествено дело или, в най-лошия случай, че е построен от Сйенж Егмонд, един от светците, който уж имал фйерданска кръв. В Равка обаче хората бяха започнали да преосмислят чудесата на светците. Наистина ли са били чудеса, или просто дело на талантливи гришани? Този мост наистина ли е бил дар от Дйел? Древен строеж, издигнат с робски труд? Или са издигнали Ледения палат по време, когато Гриша не са били заклеймявани като чудовища по тези места?

От най-високата точка на стъклената арка Нина зърна за пръв път Белия остров и вътрешния пръстен. Вече знаеше, че островът е защитен от допълнителна стена, оттук обаче ставаше ясно, че стената има формата на левиатан, исполински леден дракон, който опасваше острова, преди да захапе опашката си. Тръпки да те побият. Вълци, дракони, какво ли беше следващото? В равкийските приказки чудовищата спяха и чакаха герой, който да ги събуди. „Е — помисли си тя, — ние определено не сме герои. Да се надяваме, че това чудовище ще си остане заспало.“

Спускането след връхната точка на моста беше още по-зашеметяващо и Нина искрено си отдъхна, когато стъпалата й отново намериха твърд бял мрамор. Черешови дървета с бяла кора и живи плетове в сребрист цвят обточваха мраморната алея, а охраната от тази страна на моста й се стори доста по-рехава. Стражите стояха мирно, нагиздени с красиви бели униформи с елементи от сребриста кожа и дантела. Не изглеждаха особено страшни в този си контешки вид, но Нина помнеше какво бе казал Матиас — че колкото по-навътре в комплекса отиваш, охраната става по-затегната, макар и по-дискретна. Хвърли поглед към другите гости, които вървяха с нея по хлъзгавите стълби в процепа между пастта и опашката на дракона. Колцина от тях наистина бяха гости — благородници и артисти? И колцина бяха фйердански войници и дрюскеле, предрешени като посетители?

Прекосиха открит каменен двор и влязоха през дверите на двореца. Озоваха се в просторно фоайе, чийто таван се издигаше в куполи на няколко етажа височина. Като целия Леден палат и царският дворец беше построен от същия чист, бял натурален камък, сякаш беше издълбан в гръдта на глетчер. Било от нерви, било от развинтено въображение, било защото наистина беше студено, но Нина цялата настръхна, чак зъбите й започнаха да тракат.

Влезе в огромна бална зала, идеален кръг, пълен с гости, които танцуваха и пиеха под погледите на издялана от лед вълча глутница. Масивните скулптури на тичащи и скачащи зверове сигурно бяха повече от трийсет, хълбоците им лъщяха неприятно под сребристата светлина, а зейналите им челюсти бавно се топяха и ронеха капки по навалицата отдолу. Музиката на невидим оркестър се губеше сред врявата на хиляди гласове.

Стария часовник отброи десет камбани. Твърде много се беше забавила на глупавия стъклен мост. Трябваше й по-добър изглед към залата. Отправи се към вито стълбище от бял камък и зърна две познати фигури в сенките на една ниша наблизо. Каз и Матиас. Значи бяха успели. И носеха униформи на дрюскеле. Нина потръпна зиморничаво. Да види Матиас в тези цветове беше… болезнено, смразяваше я до кости по един съвсем нов начин. Какво ли си е мислел, докато е обличал униформата? Погледите им се срещнаха за миг, но неговият си остана неразгадаем. И все пак фактът, че Каз е с него, беше обещаваш. Нина не беше сама в двореца и поне засега се вместваха в графика.

Кимна едва доловимо за поздрав, после продължи по стълбището към галерията на втория етаж, откъдето щеше да вижда по-добре празнуващото множество и теченията, които го владееха. Този урок беше научила в училище от Зоя Назяленски. Тълпите не се движеха на случаен принцип, а се подчиняваха на специфични закони, които неизменно завихряха навалицата около онези с най-голяма власт. Хората си мислеха, че се разхождат безцелно, но в действителност богатите и влиятелните ги привличаха като магнит. Както можеше да се очаква, най-големият вихър се беше оформил около фйерданската царица и нейните приближени. „Интересно“ — помисли си Нина, загледана в белите им одежди. В Равка бялото беше цветът на прислугата. Виж, на короната не можа да намери слабо място — гигантски диаманти като разклонени вейки, покрити със сутрешен скреж.

Царските особи бяха охранявани твърде строго, за да й свършат работа, но недалече от тях Нина видя друго течение, завихрило се около група военни. Кой би могъл да знае по-сигурно местонахождението на Бо Юл-Баюр от някой с висок чин във фйерданската армия?

— Хубава гледка, нали?

Нина едва не подскочи от гласа на мъжа, приближил я незабелязано. Ама и тя е един разузнавач, няма що! Да я издебнат така.

Мъжът се усмихна широко и сложи ръка на кръста й.

— Не знам дали знаеш, но тук има стаи за забавление. А ти определено ми приличаш на момиче, което обича забавленията. — И ръката му се плъзна малко по-надолу.

Нина забави рязко пулса му и онзи се пльосна в краката й, като си фрасна главата в парапета. Щеше да се събуди след десетина минути с ужасно главоболие и слабо мозъчно сътресение.

— Той добре ли е? — попита една минаваща девойка.

— Попрекали с пиенето — отвърна с усмивка Нина.

Спусна се бързо по стълбите и се сля с тълпата, придвижвайки се на бавен ход към групичка войници в парадна униформа, събрали се около едър мъж със забележителни мустаци. Ако се съдеше по броя на медалите по предницата на мундира му, този трябваше да е генерал или нещо такова. Дали да подходи към него директно? Трябваше й някой с достатъчно висок чин, за да има достъп до секретна информация, и достатъчно пиян, за да вземе необмислено решение, но не чак толкова, че да припадне, преди да си е изпял и майчиното мляко. Ако се съдеше по зачервените страни и некоординираното поклащане на генерала, той май беше преминал границата на полезността и само си търсеше саксия, в която да зарови лице и да захърка.

Нина усещаше как се изнизват минутите. Крайно време беше да направи своя залог. Взе си чаша шампанско и тръгна бавно по периферията на групичката. Един войник се отдели, тя направи крачка назад и се озова право на пътя му. Сблъскаха се. Войникът не беше от най-едрите, така че сблъсъкът не завърши катастрофално, но й даде правдив повод да извика уплашено, да политне напред и да разлее шампанското. Моментално няколко чифта силни ръце се протегнаха да я хванат.

— Ама че си непохватен! — каза генералът. — Едва не я събори на пода.

„Ха`, успях от първия път — поздрави се мислено Нина. — Голяма работа съм и точка.“

Набеденият войник се изчерви като домат.

— Моля да ме извините, госпожице.

— Извинете — отвърна тя на керчски, езика на Менажерията, уж силно притеснена. — Не говоря фйердански.

— Дълбоки извинения — пробва той на керчски. После направи храбър опит и на келски: — Много извинявам.

— О, не, вината бе изцяло моя — прекъсна го задъхана тя.

— Алгрен, спри да съсипваш езика на дамата и й донеси нова чаша шампанско.

Войникът се поклони и изчезна с бърз ход.

— Добре ли сте? Искате ли да седнете? — попита я генералът на отличен керчски.

— Само се стреснах малко — отвърна с усмивка Нина и се облегна на ръката му.

— Май ще е най-добре да поседнете, все пак.

Идеше й да вдигне високо вежди. „О, сигурна съм, че ме искаш седнала, а после и легнала. Но първо трябва да разбера какво знаеш.“

— И да пропусна празненството?

— Пребледняла сте. Малко почивка в стаите горе ще ви дойде добре.

„Светци, този не си губи времето.“ Отваряше уста да обясни, че няма нужда от почивка, но с радост би излязла на терасата за глътка чист въздух, когато един топъл глас я изпревари:

— Стига, генерал Еклунд, наистина ли мислите, че най-добрият начин да спечелите благоразположението на една жена е като й повтаряте колко зле изглежда?

Генералът се навъси, мустакът му настръхна, но после изведнъж изпъна снага и само дето не козирува.

— Вярно, вярно, прав сте — засмя се нервно той.

Нина се обърна и подът сякаш изчезна под краката й. „Не — помисли си тя, изпаднала в паника. — Не е възможно. Той се удави. Би трябвало да лежи на дъното на океана.“

Но ако Ярл Брум беше мъртъв, значи трупът му беше забележително приятен за окото.