Шест врани

26. Каз

Каз бързаше по коридора на последния етаж и хвърляше по един поглед през зарешетените прозорчета на стоманените врати. Бо Юл-Баюр едва ли беше тук, а неговото време изтичаше.

Имаше смътното усещане, че полудява. Бастунът не беше в ръката му. Стъпалата му бяха боси. Носеше чужди дрехи, а ръцете му бяха бледи и голи. Изобщо не се чувстваше в кожата си. Не, дори това не беше напълно вярно. Чувстваше се като онзи Каз от седмиците след смъртта на Йорди, като диво животно, което се бори за оцеляване.

Зърна шуански затворник в дъното на килията.

— Сеш-юе — прошепна Каз. По нищо не пролича затворникът да е разпознал паролата. — Юл-Баюр?

Нищо. Човекът се разкрещя насреща му на шуански и Каз забърза по коридора край другите килии, после излезе на площадката и хукна надолу по стълбите. Знаеше, че постъпва безразсъдно и егоистично, но нали затова му викаха Мръсни ръце. Никоя задача не е твърде рискована. Никоя постъпка не е твърде долна. Мръсни ръце не се боеше да се изцапа.

Не беше сигурен какво го тласка напред. Нямаше никаква гаранция, че Пека Ролинс е тук. Като нищо можеше да е мъртъв. Но Каз не вярваше в това.

„Щях да разбера. Не знам как, но щях да го усетя.“

— Смъртта ти е моя — прошепна той.

Онази нощ, когато преплува разстоянието от Жетварската баржа до кетердамското пристанище, Каз се прероди. Детето умря от огнешарката. Треската изгори всичко меко в него.

А щом загърби почтеността, оцеляването се оказа не чак толкова трудно. Първото правило беше да открие някой по-дребен и по-слаб от него и да му вземе всичко. Макар че това не беше лесна задача, твърде малък и слаб беше самият той. Потътри се от пристанището към квартала с къщата на Херцун, като се придържаше към малките улички. Видя една сладкарница, притаи се отвън, а после нападна едно пухкаво момченце, изостанало от съучениците си. Събори го на земята, изпразни джобовете му и му взе торбичката с лакомства.

— Дай ми панталоните си — каза той.

— Много ще са ти големи — проплака хлапето.

Каз го ухапа. Момчето побърза да събуе панталоните си. Каз ги смачка на топка и ги метна в канала, после си плю на петите. Не че имаше много сила в краката си, но все пак. Панталоните не му трябваха, просто искаше да си осигури малко преднина. Знаеше, че момчето ще се крие дълго в уличката, преди нуждата да се прибере у дома и да разкаже за случилото се да надвие срама, че ще мине полуголо по улиците.

Спря да тича чак когато стигна до най-тъмната уличка, която успя да открие в Кацата. Напълни устата си с бонбони, глътна ги наполовина сдъвкани, гърлото го заболя и той, естествено, повърна. С парите на момчето си купи гореща кифла от бяло брашно. Беше бос и мръсен. Пекарят му даде още една кифла и му заръча да не се връща повече.

Когато се почувства малко по-силен и краката му спряха да треперят, Каз тръгна към Източната дъга. Избра си най-долнопробната игрална зала, без табелка и с един самотен викач на входа.

— Търся работа — каза му той.

— Нямаме работа, пале.

— Добър съм с числата.

Мъжът се разсмя.

— А нощни гърнета можеш ли да чистиш?

— Да.

— Кофти. Вече си имаме момче за това.

Каз чака цялата нощ, докато не видя момче на неговата възраст да излиза от сградата. Вървя след него две пресечки, после го фрасна с камък по главата. Седна върху краката му, събу му обувките и наряза петите му с една счупена бутилка. Момчето щеше да се оправи, но скоро нямаше да се върне на работа. Допирът до голата кожа на глезените му го изпълни със силна погнуса. Белите подути тела още бяха пред очите му, още усещаше под пръстите си раздутата от вътрешно разложение плът на Йорди.

На следващата вечер се върна при игралната зала.

— Търся си работа — каза той. И я получи.

Оттогава насетне работеше и спестяваше. Вървеше по петите на професионалните крадци в Кацата, научи се как да преджобва и да срязва връзките на дамските чантички. Хвърлиха го в ареста, после още веднъж. Бързо си спечели репутацията на момче, което приема всякаква работа, а прякорът Мръсни ръце му се лепна своевременно. Липсваха му умения, но компенсираше с упоритост.

— Нямаш никакъв финес — каза му един картоиграч в „Сребърния жартиер“. — Нямаш техника.

— Напротив — отвърна Каз. — Практикувам изкуството как да дръпнеш нечия риза над главата на нещастния й притежател и да го млатиш, докато не пусне кръв.

Остана си Каз, но името Брекер открадна от една машина, която бе видял на доковете. Истинската си фамилия, Ритвелд, заряза, отсече я като прогнил крайник. Името беше селско, последната му връзка с Йорди, с баща им и с момчето, което Каз беше преди. Името, с което го знаеше Якоб Херцун. А Каз не искаше Херцун да знае какво му се готви.

Бързо откри, че измамата, на която бяха станали жертва с Йорди, не е нито оригинална, нито особено хитра. Кафенето и къщата на Зелверщраат са били просто сцена, декор, с чиято помощ Херцун да остриже селските наивници. Филип с механичните кученца е бил примамката, така нареченото „въже“, с което Херцун да придърпа Йорди в капана си, а Маргит, Саския и писарите в търговския офис са били просто актьори в сценката. По всичко личеше, че в схемата е участвал и някой от банковите служители — давал е информация на Херцун за клиентите на банката и го е уведомявал за новодошли от провинцията, които са си отворили сметка при тях. Херцун вероятно е въртял номера си на няколко мишени едновременно. Скромното състояние на Йорди не си струваше такъв мизансцен.

Ала най-жестоко се оказа друго откритие — излизаше, че Каз има изключителна дарба с картите. Умение, което можеше да направи и двама им с Йорди богати. Щом му покажеха някоя игра, Каз я овладяваше до съвършенство само за няколко часа и вече никой не можеше да го победи. Помнеше всяка изиграна ръка и всеки направен залог. Можеше да следи до пет тестета едновременно. А ако случайно не си спомнеше нещо, компенсираше с измама. Любовта му към фокусите не изчезна и той премина от монетите към фокуси с карти, оттам към „тука има, тука няма“, а накрая се научи да отмъква портфейли и часовници, без ограбените да разберат. Добрият фокусник не се различаваше съществено от добрия крадец. Не след дълго му забраниха да стъпва във всички игрални зали на Източната дъга.

Където и да отидеше, в бар, казино, бордей или престъпно свърталище, той разпитваше за Якоб Херцун, но и да бяха чували името му, хората отричаха.

А после, докато минаваше един ден по мост над Източната дъга, Каз видя мъж с червени бузи и бухлати бакенбарди да влиза в дюкян за алкохол. Не беше със строг търговски костюм, а с ярки раирани панталони и лилава жилетка. Кадифената му връхна дреха беше с цвета на зелено стъкло.

Каз забърза през навалицата, сърцето му препускаше. Не знаеше какво ще направи, но на входа на дюкяна го спря една гигантска мутра с кепе на главата.

— Затворено е.

— Виждам, че е отворено. — Сам не позна гласа си. Обикновено не звучеше толкова пискливо.

— Ще трябва да почакаш.

— Искам да говоря с Якоб Херцун.

— Кой?

Каз имаше чувството, че всеки миг ще излезе от кожата си, буквално. Посочи през витрината.

— С шибания Якоб Херцун. Искам да говоря с него.

Мутрата го погледна, сякаш Каз не е с всичкия си.

— Нещо ти хлопа дъската, хлапе. Този не е никакъв Херцун, а Пека Ролинс. Ако искаш да стигнеш донякъде в Кацата, добре ще е да запомниш това име.

Каз знаеше името Пека Ролинс. Всички го знаеха. Просто никога не го беше виждал преди.

В този миг Ролинс се обърна към витрината. Каз зачака онзи да го познае — да се подсмихне, да изсумти, да направи нещо. Но Ролинс само го забърса с поглед. Каз е бил за него поредният мишок. Поредната жертва. Защо да го помни?

Много от бандите бяха ухажвали Каз, харесваше им как се оправя с юмруците и картите, но той отказваше неизменно. Дошъл бе в Кацата да намери Херцун и да го накаже, а не да се включва в някакво импровизирано семейство. Но фактът, че мишената му е Пека Ролинс, промени всичко. Онази нощ той лежа буден на пода в старата изоставена къща, която бе превърнал в свое леговище. Лежеше и размишляваше какво точно иска и как да въздаде справедливост за случилото се с Йорди. Пека Ролинс му беше отнел всичко. И ако искаше да му причини същото, Каз трябваше да му стане равен, а после да спечели надпреварата. Но сам не можеше да го направи. Имаше нужда от банда, при това не каква да е банда, а такава, която се нуждае от него. На следващия ден влезе в Ребрата и предложи услугите си на Пер Хаскел. Като обикновен войник в бандата му. Но още тогава знаеше, че ще започне от най-ниското стъпало и постепенно ще превърне Утайките в своя армия.

Всички онези стъпки ли го бяха довели дотук? До тези тъмни коридори? Не за такова отмъщение беше мечтал.

Редиците килии сякаш нямаха край, невъзможно бе да ги обходи всичките, да открие навреме Ролинс. Но щеше да е невъзможно само докато станеше възможно, само докато различеше в мрака през зарешетеното прозорче на стоманената врата едрата фигура и червендалестото лице. Беше невъзможно само докато не застана пред килията на Пека Ролинс.

Той лежеше на хълбок и спеше. Някой го беше набил здравата. Каз не можеше да откъсне поглед от гърдите му, които се вдигаха и спускаха бавно.

Колко пъти го беше виждал след онзи ден в дюкяна за алкохол? Пека така и не го беше познал. И нищо чудно — Каз вече не беше дете и нямаше причина Ролинс да разпознае в негово лице момченцето, което беше измамил. Но това вбесяваше Каз при всяка нова среща. Не беше честно. Лицето на Пека — на Херцун — се беше запечатало в неговия мозък като издълбано с ръждиво острие.

Каз стоеше пред килията, леките шперцове гъделичкаха дланта му като насекомо. Нали точно това искаше? Да види Пека съсипан, победен, унизен, нещастен и безпомощен, след като най-добрите му хора са били нанизани на пики. Може би това беше достатъчно. Може би оставаше само да го уведоми кой е той и да му припомни какво се е случило. Можеше да спретне свой малък процес, да издаде присъда и да я изпълни.

Старият часовник започна да отброява три четвърти час. Време да тръгва. Надолу към сутерена. Нина щеше да го чака. Всички щяха да го чакат.

Ключалката се предаде бързо пред шперцовете му.

Пека отвори очи и се усмихна. Преструвал се е на заспал.

— Здрасти, Брекер — каза той. — Дошъл си да злорадстваш?

— Не точно — отвърна Каз.

Вратата се затвори след него.