Шест врани

16. Иней

Болеше я всичко. И защо стаята се въртеше?

Иней се събуди бавно, мислите й се щураха без ред. Помнеше как Оомен я намушка, помнеше как се катери по сандъците и как разни хора крещят, докато тя виси на ръце от ръба. „Слизай, Привидение.“ Но после Каз се беше върнал за нея, да спаси инвестицията си. Явно бяха стигнали някак до „Феролинд“.

Понечи да се обърне на хълбок, но болката беше твърде силна, затова само обърна глава. Нина дремеше на трикрако столче в ъгъла до масата и уж я държеше за ръката, но едва-едва.

— Нина — изхъхри Иней.

Имаше чувството, че по гърлото й е полепнала вълна.

Нина се стресна и трепна.

— Тук съм, тук съм! — избърбори тя, после зяпна сънено Иней. — Будна си. — И изправи рязко гръб. — Ох, светци, будна си!

А след това ревна с глас.

Иней понечи да седне, но успя само да надигне глава.

— Не, не, не — спря я веднага Нина. — Не мърдай, почивай си.

— Ти добре ли си?

Нина взе да се смее през сълзи.

— Добре съм аз. Теб са те намушкали. Не знам защо ревнах така. Обаче е много по-лесно да убиваш хора, отколкото да ги лекуваш.

Иней примигна, после и двете се разсмяха.

— Ооооох — изпъшка тя. — Не ме карай да се смея. Боли ужасно.

Нина примижа.

— Как си?

— Абе, ядва се. Но съм жадна.

Нина стана да й даде тенекиено канче със студена вода.

— Прясна е. Вчера валя дъжд.

Иней я остави да й повдигне главата и отпи предпазливо.

— От колко време съм така?

— Три дни, почти четири. Йеспер ще ни побърка всичките. Като на пружина е, не спира на едно място за повече от две минути. — После изправи рязко глава. — Трябва да кажа на Каз, че си будна. Мислехме, че…

— Чакай — каза Иней и я хвана за ръката. — Може ли… може ли да не му казваш веднага?

Нина седна отново на столчето и я погледна учудено.

— Добре, но…

— Отложи го до утре. — После замълча за миг, преди да попита: — Сега нощ ли е всъщност?

— Да. Тъкмо минава полунощ.

— Знаем ли кой ни нападна на пристанището?

— Пека Ролинс. Наел е Черните шипове и Чайките да ни спрат, преди да сме напуснали Пето пристанище.

— Откъде е знаел точния кей?

— За това не сме сигурни.

— Видях Оомен…

— Оомен е мъртъв. Каз го уби.

— Сериозно?

— Каз уби много хора. Роти го е видял да тръгва към Черните шипове, които те били сгащили при контейнерите. Точните му думи бяха: „Проля се достатъчно кръв да боядисаш плевня в червено“.

Иней затвори очи.

— Толкова много смърт…

Бяха обградени от нея в Кацата, но сега за пръв път смъртта я беше потупала по рамото.

— Страхуваше се за теб. Каз.

— Каз не се страхува от нищо.

— Да му беше видяла лицето, когато те донесе при мен.

— Аз съм много ценна инвестиция.

Нина я зяпна.

— Това той ли ти го каза?!

— Естествено. Без това за „ценната“.

— Идиот.

— Матиас как е?

— И той е идиот. Дали ще можеш да хапнеш?

Иней поклати глава. От мисълта за храна й ставаше неприятно.

— Хайде, мъничко поне — настоя Нина. — Беше си кльоща и преди да те ранят.

— Засега искам само да си почивам.

— Разбира се. Ще намаля фенера.

Иней посегна отново към ръката й.

— Недей. Ако го намалиш, ще заспя, а не искам.

— Можех да ти почета, но няма нищо за четене. В Малкия дворец има един сърцелом, който може да рецитира епоси с часове. Голям досадник. По някое време ти иде сам да си срежеш гърлото.

Иней се засмя и веднага присви очи от болката.

— Просто остани при мен.

— Добре — каза Нина. — Щом ще си говорим, кажи ми защо нямаш татуировка на ръката. С чашата и враната.

— Започваш с лесните въпроси, а?

Нина преметна крак връз крак и опря брадичка в шепата си.

— Чакам.

Иней помълча доста дълго, преди да каже:

— Видяла си белезите ми. — Нина кимна. — Когато Каз убеди Пер Хаскел да откупи дълга ми от Менажерията, това беше първото, което направих. Отидох да ми махнат татуировката с пауновото перо.

— Който я е махнал, си е оставил ръцете.

— Не беше Корпоралник, нито дори лекар.

Просто поредният самоук касапин, който упражняваше занаята си сред отчаяните обитатели на Кацата. Даде й да изпие чаша уиски, а после просто изряза кожата на ръката й. Иней не възрази. Болката беше равносилна на освобождение. Вечно обсъждаха кожата й в Екзотичната къща. Била като кафе с мляко. Или като препечен карамел. Като сатен. Всяко рязване с ножа, всеки бъдещ белег беше добре дошъл.

— Каз беше категоричен, че няма нужда да правя нищо, стига да съм полезна.

Той я беше научил да отваря заключени сейфове, да преджобва, да се бие с нож. Той й беше подарил първия й кинжал, онзи, който тя наричаше Свети Пьотр. Кинжалът може и да не беше красив като дивото мушкато, но пък беше по-практичен.

„Може пък да го използвам срещу теб“ — беше му казала тя.

А той въздъхна и отговори:

— Де да беше толкова кръвожадна!

Така и не разбра дали се шегува.

Размърда се леко върху масата. Още я болеше, но не нетърпимо. Ножът беше потънал надълбоко в гръдния й кош, значи нейните светци са ръководили ръката на Нина, за да я спасят. Нямаше друго обяснение.

— Каза също, че ако се докажа, мога да се присъединя към Утайките, когато се почувствам готова. Така и направих. Но без татуировката.

Нина вдигна вежди.

— Не знаех, че е въпрос на избор.

— Реално не е. Знам, че някои хора не го разбират, но според Каз… каза, че съм можела да избирам и че не искал той да е онзи, който ще ме бележи отново.

Но го беше направил, по своя си начин и въпреки нейното желание. Да изпитваш нещо към Каз Брекер беше глупост от най-висш порядък. Иней знаеше това. Но именно той я беше спасил, той беше видял потенциала й. Беше заложил на нея, а това означаваше нещо, дори да го беше направил по егоистични причини. Дори прякора той й беше измислил. Привидението.

— Не ми харесва — беше казала тя. — Звучи все едно съм труп.

— Фантом — поправи я той.

— Нали каза, че ще съм твоят паяк? Защо да не си остане така, Паяка?

— Защото в Кацата има много паяци. Пък и искаме враговете ти да се боят. А не да си мислят, че ще те размажат с тока на ботуша си.

— Моите врагове?

— Нашите врагове.

Помогнал й бе да изгради около себе си легенда, която да носи като броня, нещо по-голямо и по-страшно от самата нея. Иней въздъхна. Не искаше да мисли повече за Каз.

— Кажи нещо — обърна се към Нина тя.

— Очите ти се затварят. Трябва да поспиш.

— Мразя кораби. Събуждат лоши спомени.

— И с мен е така.

— Изпей нещо тогава.

Нина се засмя.

— Помниш ли какво ти казах за онзи с епосите? Как ти се приисква сам да си срежеш гърлото, като го слушаш? Не искаш да ти пея, повярвай ми.

— Моля те.

— Знам само равкийски народни песни и простотии от кръчмите в Керч.

— Кръчмарски. Нещо неприлично, ако обичаш.

Нина изпръхтя.

— Ще направя изключение за теб, Привидение. — Изкашля се и подхвана: „Млади капитане, лъве морски. Войник и моряк без болести хорски…“

Иней се изкиска и веднага се присви от болка.

— Права беше. Не можеш да уцелиш мелодията и с лупа.

— Предупредих те!

— Нищо, продължавай.

Нина наистина не можеше да пее. Но гласът й помагаше на Иней да остане на този кораб, в този момент. Важно бе да държи настрана спомените за последното си морско плаване, спомени, с които бе непосилно да се бори.

А дори не трябваше да е във фургона онази сутрин, когато роботърговците я хванаха. Беше на четиринайсет тогава и семейството й летуваше на брега на Западна Равка, радваше се на морето и плажа и участваше в един карнавал близо до Ос Кърво. Онази сутрин трябваше да помага на баща си да закърпят мрежите, но я домързя и остана в леглото още няколко минути да си доспи. Дремеше под тънкото памучно одеяло и слушаше въздишките на прибоя.

Когато на вратата на караваната се появи мъжки силует, дори не й хрумна да побегне. Вместо това каза: „Още пет минутки, папа“.

Секунди по-късно я влачеха за краката. Издърпаха я през вратата на фургона и тя си удари лошо главата. Бяха четирима, едри и силни мъже, моряци. Когато понечи да изпиши, й запушиха устата. Вързаха й ръцете и единият я метна на рамо, после се качиха на гребна лодка, привързана в заливчето.

По-късно Иней научи, че крайбрежието било популярна ловна територия на роботърговците. Забелязали сулийската каравана от кораба си и щом се мръкнало и лагерът утихнал, слезли на брега с лодката.

Нямаше ясни спомени от онова плаване. Хвърлиха я в товарен трюм заедно с други деца, някои по-големи, други по-малки от нея, предимно момичета, но имаше и момчета. Тя беше единствената сулийка, но неколцина от другите говореха равкийски и й разказаха как са ги заловили. Грабнали едно момче от корабостроителницата на баща му; едно от момичетата се заиграло на плажа и се отделило от приятелките си. Друго било продадено от собствения си брат, за да изплати хазартните му дългове. Моряците говореха на непознат за Иней език, но едно от другите деца твърдеше, че ги водели към най-големия от външните острови на Керч, където да ги продадат на търг, било на частни собственици, било на къщите за наслади в Кетердам и Новий Зем. Идвали хора от целия свят да наддават на търга. Иней мислеше, че робството е незаконно в Керч, но явно търговията с роби все още съществуваше и там.

Така и не стигна до подиума на търга. Когато най-после пуснаха котва, я изведоха на палубата и я предадоха на една от най-красивите жени, които беше виждала, висока блондинка с лешникови очи и лъскава златна коса.

Жената я огледа подробно на светлината на фенера си — зъбите й, гърдите, дори стъпалата. Подръпна сплъстената й коса.

— Това ще трябва да го обръснем — заяви тя, после отстъпи крачка назад. — Хубава е. Кльощава и плоска като дъска, но кожата й е безупречна.

Обърна се да се спазари с моряците, а Иней остана да стои на палубата, вдигнала вързаните си ръце пред гърдите, блузата й — разтворена, полите й — набрани около кръста. Луната се отразяваше във вълните в заливчето и я мамеше. „Скачай — помисли си тя. — Каквото и да те чака на дъното на морето, все е по-добро от мястото, където ще те заведе тази жена.“ Но така и не събра кураж.

Момичето, в което се превърна по-късно, би скочило без колебание и вероятно би отнесло и някой от роботърговците със себе си. Или не. Спомни си как преди броени дни бе замръзнала от ужас при срещата си с Леля Хелеен на Западната дъга. Не беше нито по-смела, нито по-силна, а същото изплашено сулийско момиче, което стоеше унизено и като парализирано на палубата на роботърговския кораб.

Нина още пееше, нещо за моряк, който изоставил изгората си.

— Научи ме на припева — каза Иней.

— Трябва да си почиваш.

— Припева.

Нина й повтори няколко пъти думите и двете запяха заедно, бориха се с текста и мелодията, докато маслото във фенерите не догоря.