Шест врани

18. Каз

Минаха два дни, откакто Иней излезе за първата си разходка на палубата, а Каз още не беше събрал смелост да я заговори. Сега тя седеше сама и отпиваше чай, преметнала крак връз крак и облегнала гръб на парапета.

Каз докуцука до нея.

— Искам да ти покажа нещо.

— Добре съм, благодаря, че попита — каза тя, вдигнала глава да го погледне. — Ти как си?

Каз усети как устните му трепват.

— Отлично — отговори той и седна тромаво до нея, като остави бастуна си отстрани.

— Кракът боли ли те?

— Добре съм. Виж.

Каз разстла чертежа на затворническия сектор върху палубните дъски помежду им. Повечето чертежи на Вилан показваха Ледения палат отгоре, но затворническият сектор беше начертан в страничен разрез и показваше етажите на сградата.

— Вече съм го виждала — каза Иней. Плъзна пръст в права линия от сутерена до покрива. — Шест етажа по комин.

— Ще можеш ли?

Тъмните й вежди се вдигнаха.

— А има ли друг вариант?

— Не.

— И ако кажа, че няма да мога, ти ще кажеш ли на Спехт да обърне кораба и да ни върне в Кетердам?

— Ще намеря друг вариант — рече Каз. — Още не знам какъв, но няма да се откажа от задачата.

— Знаеш, че мога да го направя, Каз, както и че няма да ти откажа. Така че защо питаш?

„Защото от два дни си търся извинение да те заговоря.“

— Искам да съм сигурен, че знаеш каква точно е задачата ти и че си разучила подробно плановете.

— Защо, ще ме изпиташ ли?

— Да — кимна той. — Ако се провалиш, всички ще свършим във фйердански затвор.

— Ммм — измърмори тя и отпи от чая си. — А аз ще съм мъртва. — Затвори очи и облегна глава на парапета. — Притеснява ме пътят за бягство към пристанището. Не ми харесва, че имаме само един изход.

Каз също се облегна назад.

— И на мен — призна той и протегна болния си крак. — Фйерданите неслучайно са построили комплекса по този начин.

— Имаш ли доверие на Спехт?

Каз я стрелна с кос поглед.

— Има ли причина да не му вярвам?

— Не, но ако „Феролинд“ не ни чака в пристанището…

— Вярвам му достатъчно.

— Задължен ти е?

Каз кимна. Огледа се и каза:

— Флотът го изритал за неподчинение и без право на пенсия. Има сестра в Беленд, която разчита на него. Заех му пари.

— Добре си направил.

Каз присви очи.

— Аз не съм герой от детска приказка, който си прави безобидни шеги и краде от богатите, за да раздава на бедните. Беше въпрос на печалба и ценна информация. Спехт познава флотските маршрути като дланта на ръката си.

— Никога нещо за нищо, Каз — каза тя, без да отклонява поглед. — Зная. И все пак, ако задържат „Феролинд“, ние ще си останем в Дйерхолм.

— Ще намеря начин да се измъкнем. Знаеш това.

„Кажи ми, че го знаеш.“

Имаше нужда да го чуе от нея. Тази задача беше единствена по рода си, беше нова и за него. Колебанията й бяха оправдани и повтаряха като ехо собствените му тревоги. Беше й се троснал преди, докато още бяха в Кетердам, казал й бе, че ще си намери друг паяк, ако тя смята, че задачата не й е по силите. Сега имаше нужда да чуе, че тя вярва в него, вярва, че той ще ги вкара в Ледения палат и после ще ги изведе оттам живи и здрави, както винаги досега с други отряди и други задачи. Имаше нужда да знае, че тя вярва в него.

Но Иней каза само:

— Чух, че Пека Ролинс е поръчал засадата на пристанището.

Заля го разочарование.

— И?

— Знам, че отдавна си му вдигнал мерника, Каз. Тези неща не остават незабелязани.

— Той е просто поредният престъпен бос, поредната мутра от Кацата.

— Не само. Когато вдигнеш мерника на други банди, това е делови въпрос. Но с Пека Ролинс е лично.

По-късно Каз така и не можа да си обясни защо й го сподели. Не беше говорил за това на никого, дума не беше обелвал. Сега обаче, вдигнал глава и вперил очи в платната, той каза:

— Пека Ролинс уби брат ми.

Не беше необходимо да вижда лицето на Иней, за да усети изненадата й.

— Имал си брат?

— Имах много неща — измърмори той.

— Съжалявам.

Съчувствието й ли е искал? Затова ли й беше казал?

— Каз… — Иней се поколеба.

Какво щеше да направи сега? Да го потупа съпричастно по рамото? Да му каже, че разбира?

— Ще се моля за него — каза накрая тя. — Да намери в следващия свят покоя, който не е намерил тук.

Той обърна глава да я погледне. Седяха близо един до друг, раменете им почти се докосваха. Очите й бяха толкова тъмнокафяви, че изглеждаха черни, а косата й като никога беше спусната. Винаги я носеше прибрана назад в стегнато кокче. Самата мисъл да стои толкова близо до друг човек би трябвало да го изнерви до крайност, а ето че той внезапно се запита: „Какво ще стане, ако се приближа още малко?“.

— Не ти ща молитвите.

— Какво искаш тогава?

Старите отговори се заредиха дежурни в главата му. „Пари. Отмъщение. Гласът на Йорди в главата ми да млъкне завинаги.“ Ала в него изведнъж се надигна друг отговор, шумен, настоятелен, нежелан. „Теб, Иней. Теб искам.“

Той сви рамене и извърна глава.

— Да умра, смазан от тежестта на собственото си злато.

Иней въздъхна.

— Тогава ще се моля да получиш всичко, което искаш.

— Пак молитви? А ти какво искаш, Привидение?

— Да обърна гръб на Кетердам и повече никога да не чуя името му.

„Добре.“ Ще трябва да си намери нов паяк, но поне ще се е отървал от причината да се разсейва постоянно.

— Твоят дял от трийсетте милиона крюге ще ти стигне да изпълниш желанието си. — Изправи се с мъка на крака. — Така че се моли за хубаво време и глупави стражи. Но мен не включвай в молитвите си.

Каз закуцука към носа, ядосан на себе си и още повече на Иней. Защо изобщо беше отишъл при нея? Защо й беше казал за Йорди? От дни беше раздразнителен и разсеян. Свикнал беше със своето Привидение — тя хранеше враните пред прозореца му, точеше ножовете си, докато той работеше на бюрото, засипваше го със сулийските си поговорки. Не нея искаше. Искаше да си върне познатата рутина.

Облегна се на корабния парапет. Не трябваше да споменава за брат си. Само няколко думи, а ето че събуждаха нежелани спомени, драпаха за вниманието му. Какво беше казал на Гийлс в Борсата? „Аз съм от онези копелета, които се произвеждат единствено в Кацата.“ Поредната лъжа, поредната легенда, която беше създал около себе си.

След като баща им умря, затиснат от плуг и с разпилени по нивата черва като влажни червени панделки, Йорди продаде фермата. Евтино. Заради неразплатени навреме задължения и други неща от този сорт. Но пак й взеха достатъчно, за да стигнат до Кетердам и да живеят известно време там без излишни лишения.

Каз беше на девет по онова време, страдаше за татко си и за единствения дом, който бе познавал дотогава. Стискаше здраво ръката на брат си, докато двамата вървяха през красивия провинциален пейзаж, преди хълмовете да ги отведат до един от големите канали, където хванаха лодка, натоварена със селскостопанска продукция за Кетердам.

— Какво ще стане, като стигнем в града? — попита той брат си.

— Ще си намеря работа като куриер в Борсата, после ще се издигна до чиновник. След това ще стана акционер, после истински търговец и накрая ще спечеля богатство.

— Ами аз?

— Ти ще ходиш на училище.

— А ти защо няма да ходиш на училище?

Йорди изсумтя.

— Много съм стар за училище. И твърде умен.

Първите няколко дни в града оправдаха обещанията на Йорди. Разхождаха се по Капака — така местните наричаха крайбрежния булевард близо до пристанищата, — после свръщаха по Източната дъга да погледат игралните зали. На юг не смееха да отидат, защото там улиците ставали опасни. Наеха стая в спретнат пансион недалече от Борсата и опитваха с наслада всички нови храни, които се предлагаха по улиците на Кетердам. Тъпчеха се до пръсване със захаросани кайсии, а Каз харесваше павилионите за омлет, където си поръчваш пълнежа по свой вкус.

Всяка сутрин Йорди отиваше в Борсата да си търси работа и заръчваше на Каз да не излиза. Кетердам бил опасен за сами деца, така казваше. Имало крадци, джебчии и дори мъже, които грабвали малки момчета от улицата и ги продавали на онзи, който предложи най-висока цена. Затова Каз си стоеше в стаята. Прибутваше стол до умивалника, качваше се на него, за да се вижда в огледалото, и се опитваше да прави фокуси с една монета — видял беше фокусник да прави такива номера пред една от игралните зали. Каз се захласна, можеше да гледа човека с часове, но накрая Йорди се ядоса и го дръпна да вървят. Магьосникът правеше номера с карти и те също бяха интересни, но онова с изчезващата монета беше незабравимо. Как го правеше? Как караше монетата да изчезне?

Трагедията започна невинно, с едно кученце на пружина.

Йорди се върна гладен и ядосан след поредния пропилян ден.

— Казват, че няма работа, но истината е, че няма работа за момчета като мен. Всички там са нечий братовчед или брат, или син на приятел.

Каз също беше умърлушен. Часове наред беше стоял в стаята и дори картите и монетите вече му бяха омръзнали. Искаше да отидат на Източната дъга и да намерят фокусника.

В годините след това Каз често щеше да се пита какво би станало, ако Йорди не му беше угодил на капризите, ако вместо да отидат на Източната дъга, бяха отишли на пристанището да позяпат корабите, или ако просто бяха минали по другата страна на канала. Искаше му се да вярва, че това би променило нещата, но после порасна и разбра, че не би имало никакво значение.

Минаха покрай ярките зелени цветове на Изумрудения дворец, а в съседство, пред Златния удар, едно момче продаваше малки механични кученца. Играчките се навиваха с бронзово ключе, клатушкаха се смешно на твърдите си крачета и пляскаха с тенекиени уши. Каз коленичи и взе да върти ключетата едно след друго, опитваше се да раздвижи всички кученца едновременно, а момчето, което ги продаваше, се заприказва с Йорди. Оказа се, че е от Лий, градче близо до родния им дом, както и че познава някакъв човек, който търсел да наеме куриери — не в Борсата, а за една канцелария надолу по улицата. Предложи на Йорди да дойде пак утре сутрин и двамата щели да говорят с човека заедно, защото и той си търсел работа като куриер.

По обратния път Йорди купи горещ шоколад, по един за всеки, а не един, който да си поделят, както правеше обикновено.

— Късметът ни се обръща — каза той, докато крепяха горещите чаши, провесили крака през един малък мост, а светлините на Дъгата танцуваха по водата долу.

Каз погледна към отраженията им в ярката бодна повърхност и реши, че наистина се чувства късметлия.

Момчето с механичните играчки се казваше Филип, а човекът, когото познаваше, беше Якоб Херцун, дребен търговец, който държеше малко кафене близо до Борсата, където прохождащи инвеститори събираха капитала си и заедно купуваха дялове в търговските кораби, минаващи транзитно през Керч.

— Трябва да видиш онова място — каза му развълнувано Йорди, когато се прибра късно същата вечер. — Пълно е с хора по всяко време, говорят, обменят новини, купуват и продават акции и фючърси. Обикновени хора — касапи, пекари, пристанищни работници. Господин Херцун казва, че всеки може да стане богат, стига да извади малко късмет и да познава подходящите хора.

Следващата седмица мина като в сън. Йорди и Филип работеха за господин Херцун като куриери, разнасяха бележки до доковете и обратно, а понякога носеха ордери от негово име в Борсата или други места за търговия с акции. Докато те работеха, Каз стоеше в кафенето. Мъжът, който наливаше кафе, му позволяваше да седи на бара, да се упражнява с монетата и да пие горещ шоколад на корем.

Поканиха ги на вечеря в дома на Херцун, голяма къща на Зелверщраат със синя входна врата и бели дантелени пердета на прозорците. Господин Херцун беше едър мъж с червендалесто дружелюбно лице и рошави сиви бакенбарди. Жена му Маргит ощипа Каз по бузките и го нахрани с картофена яхния с наденички, а после го прати в кухнята да си играе с дъщеря й Саския. Саския беше на десет години и според Каз беше най-красивото момиче на света. С Йорди останаха до късно, пяха песни, докато Маргит свиреше на пианото, а голямото сребристо куче удряше с опашка по пода и разваляше ритъма. Каз за пръв път се чувстваше истински добре след смъртта на баща си. Господин Херцун дори позволи на Йорди да вложи дребни суми в корпоративни акции. Йорди искаше да инвестира повече, но господин Херцун беше предпазлив човек. „Малки стъпки, момче. Малки стъпки.“

Стана още по-добре, когато един приятел на господин Херцун се върна от Новий Зем. Той беше капитан на керчски търговски кораб и в едно земско пристанище се запознал с фермер, отглеждащ захарна тръстика. Човекът бил подпийнал и се оплаквал надълго и нашироко как нивите му с тръстика, неговите и на съседите му, се били наводнили от дъждовете. В момента цените на захарта бяха ниски, но когато се разчуеше, че тръстиковата реколта през следващите месеци ще е слаба, цените щяха да ударят тавана. Приятелят на господин Херцун беше решил да купи колкото захар успее да намери, преди новината да стигне до Кетердам.

— Това ми прилича на измама — прошепна Каз на Йорди.

— Не е измама — изсумтя Йорди. — Просто е добра сделка. А и как да се издигнат обикновените хора без малко допълнителна помощ?

Господин Херцун прати Йорди и Филип да отнесат ордери в три различни канцеларии, така че да не привлече внимание с твърде големи поръчки. После новината за провалената реколта стигна до Кетердам, а момчетата седяха в кафенето, гледаха как йената на черната дъска расте ли, расте и с мъка удържаха радостта си.

Преценил, че цената е стигнала връхната си точка, господин Херцун прати момчетата да отнесат ордери за продажба, а когато те се върнаха в кафенето, отвори сейфа и им даде техния дял от печалбата.

— Какво ти казах? — бъбреше развълнувано Йорди, докато с Каз се прибираха по нощните улици на Кетердам. — Малко късмет и добри приятели!

Няколко дни по-късно господин Херцун им каза за друга полезна информация, която получил от своя приятел капитана, този път за реколтата от юрда.

— Дъждовете удрят лошо всички посеви тази година — каза той. — Но този път е унищожена не само реколтата, наводнени са и складовете при пристанището в Имес. Ще направим голяма печалба и мисля да заложа много пари този път.

— Значи и ние трябва да го направим — каза Филип.

Господин Херцун се намръщи.

— Боя се, че тази сделка не е като за вас, момчета. Минималната инвестиция е твърде висока. Но ще има и други сделки, горе главата!

Филип се ядоса. Разкрещя се на господин Херцун, че не било честно. Обвини го, че е същият като търговците в Борсата, гледа само той да прибира печалбата, а после го нарече с имена, от които ушите на малкия Каз пламнаха. Излетя и затръшна вратата след себе си, а всички в кафенето зяпаха смутеното и зачервено лице на господин Херцун.

Търговецът се прибра в офиса си отзад и се тръшна на един стол.

— Аз… не мога да променя начина, по който стават тези неща. Хората, които въртят сделката, искат само големи инвеститори с достатъчно ресурси да покрият риска.

Йорди и Каз стояха пред него и пристъпяха от крак на крак.

— И вие ли ми се сърдите? — попита ги господин Херцун.

Не, не, разбира се, увериха го те. Филип беше постъпил много нечестно.

— Разбирам защо се ядоса — каза господин Херцун. — Такива възможности рядко се появяват, но нищо не може да се направи.

— Аз имам пари — каза Йорди.

Господин Херцун се усмихна снизходително.

— Йорди, ти си добро момче и някой ден без съмнение ще станеш крал на Борсата, но в момента нямаш парите, необходими за тази сделка.

Йорди вдигна брадичка.

— Имам. Продадох фермата на татко и имам пари.

— Да, и с малкия Каз сигурно само на тях разчитате. Не е редно да рискуваш такива пари в спекулативна сделка, без значение колко сигурна изглежда. Дете на твоята възраст няма работа да…

— Не съм дете. Ако възможността е добра, искам да се възползвам.

Каз винаги щеше да помни онзи миг, мига, в който алчността надви здравия разум на брат му, невидимата ръка, която го тласна напред, средството за натиск в действие.

Наложи се дълго да убеждават господин Херцун. Отидоха в къщата му на Зелверщраат и го обсъждаха до късно през нощта. По някое време Каз заспа с глава върху корема на сребристото куче, стиснал в ръка червената панделка на Саския.

Когато Йорди най-после го събуди, свещите бяха догорели, а навън се развиделяваше. Господин Херцун беше помолил бизнес партньора си да дойде и да напише договор за заем. Понеже не беше пълнолетен, Йорди щеше да прехвърли парите на господин Херцун под формата на заем, а той да ги използва от негово име. Маргит ги нахрани с топло мляко и палачинки със сладко и сметана. Отидоха в банката, където Йорди държеше парите от продажбата на фермата, и той ги прехвърли по сметката на господин Херцун.

Господин Херцун настоя да ги изпрати до пансиона, а на вратата ги прегърна крепко. Връчи договора за заем на Йорди и му заръча да го пази като очите си.

— Виж, Йорди — каза той, — шансът тази сделка да се провали е много малък, но все пак съществува. Ако се случи, разчитам, че няма да използваш този документ, за да си вземеш парите от мен. Двамата заедно поемаме този риск. Разчитам на теб.

Йорди се беше усмихнал широко.

— Имаме сделка — каза той.

— Имаме сделка — повтори с гордост господин Херцун и двамата си стиснаха ръцете като истински търговци. Господин Херцун даде на Йорди дебела пачка крюге. — За хубава вечеря, имаме повод да празнуваме. Елате в кафенето след една седмица и заедно ще гледаме как цените растат.

През онази седмица двамата играха до насита на ротативките в Капака. Йорди си купи хубаво палто, а Каз се сдоби с чифт меки кожени ботуши. Ядоха гофрети и пържени картофки на корем, а Йорди изкупи половината романи в една книжарница на Уийнщраат. Когато седмицата свърши, двамата тръгнаха ръка за ръка към кафенето.

Но то беше празно. Входната врата — заключена и залостена. Двамата притиснаха лица към тъмната витрина и видяха, че всичко вътре е изчезнало — масите, столовете и големите медни самовари, черната дъска, където записваха с тебешир цените на акциите.

— Да не сме объркали пътя? — попита Каз.

Но знаеха, че не са. Тръгнаха в напрегнато мълчание към къщата на Зелверщраат. Тропаха на яркосинята врата, но никой не им отвори.

— Сигурно са излезли за малко — каза Йорди.

Чакаха на стъпалата с часове, докато слънцето не заходи към залез. Никой не дойде. Прозорците си останаха тъмни.

Накрая Йорди събра кураж да почука на вратата на съседите.

— Да? — попита прислужница с малка бяла шапчица.

— Знаете ли къде са отишли хората от съседната къща? Семейство Херцун?

Жената свъси вежди.

— Май бяха тук на гости, от Зирфурт.

— Не, не — каза Йорди. — Те живеят тук от години. Те…

Прислужницата поклати глава.

— Къщата беше празна почти година, след като последното семейство се изнесе. Наеха я временно едва преди няколко седмици.

— Но…

Жената захлопна вратата в лицето му.

Каз и Йорди мълчаха по обратния път към пансиона, мълчаха и по стълбите към малката си стая. Дълго седяха в сбиращия се мрак. Гласове долитаха до тях откъм канала долу, гласове на забързани хора, всеки тръгнал по свои си дела.

— Случило се е нещо — каза накрая Йорди. — Някаква злополука или се е наложило спешно да заминат. Господин Херцун скоро ще ни пише. Или ще изпрати някого.

Онази нощ Каз извади червената панделка на Саския изпод възглавницата си. Нави я около пръста си и я стисна в шепа. Лежеше в леглото и се опитваше да каже молитва, но друг образ не излизаше от главата му — монетата на фокусника. Сега я има, сега я няма.