Глава 8

Излязох, олюлявайки се, от Леса призори, нарамила Каша на гръб като наръч дърва. Лесът се бе отдръпнал от мен, сякаш се боеше да не ме тласне отново към заклинанието. На всяка тежка крачка с Каша на гърба ми и кал по ръцете ми, стиснали бледите й крак и ръка, в главата ми, като дълбока камбана, кънтеше „фулмия“. Най-сетне стигнах до границата и се строполих в дълбокия сняг. Измъкнах се изпод тялото й и я обърнах. Очите й бяха още затворени. Косата й беше мръсна и полепнала по лицето, мокра от соковете на дървото. Облегнах главата й на рамото си, затворих очи и изрекох заклинанието.

Змеят ни чакаше високо в стаята в кулата. Изражението му беше по-сурово и мрачно, отколкото някога го бях виждала; той ме стисна за брадичката и я вдигна нагоре. Отвърнах на погледа му, изтощена и изпразнена, докато той се взираше в лицето и очите ми. Държеше шише с някаква напитка; след като дълго време ме оглежда, накрая извади запушалката и ми го връчи.

— Изпий това. Цялото.

После отиде при Каша, която лежеше просната на пода, все така неподвижна; протегна ръце над нея, а когато се готвех да възразя, ме изгледа свирепо.

— Махай се — процеди той, — освен ако не искаш да ме принудиш да я изпепеля веднага, за да се разправя с теб.

Изчака, докато започна да пия, после измърмори бързо заклинание и поръси някакъв прах върху тялото й; отгоре й се разстла искряща златна мрежа, подобно на клетка за птици, а той се обърна към мен.

Първото ми усещане за вкуса на напитката беше неизразимо приятно: като глътка топъл мед с лимон, когато те боли гърлото. Но постепенно започна да ми се повдига от толкова сладост. По средата се наложи да спра.

— Не мога — казах задавено аз.

— Цялото — повтори той. — А после, ако сметна за необходимо, и още едно. Пий.

Насилих се да изпия още една глътка и още една, и още една, докато не пресуших стъкленицата. После той ме хвана за китките и каза:

Уложищус совента, мегиот кожор, уложищус мегиот.

Изпищях: имах чувството, че е запалил огън вътре в мен.

Виждах светлината, която грееше през собствената ми кожа и превръща тялото ми в пламтящ фенер, а когато вдигнах ръце, за свой ужас съзрях сенки, движещи се под повърхността им. Забравила трескавата болка, вдигнах роклята над главата си. Змеят коленичи на пода до мен. Аз сияех като слънце, а тънките сенки приличаха на риби, плуващи под леда през зимата.

— Извадете ги — казах. След като ги видях, изведнъж и ги усетих; оставяха слузести следи вътре в мен. С цялата си глупост бях решила, че съм в безопасност, щом не съм одраскана, порязана или ухапана. Мислех си, че той взима само предпазни мерки. Сега разбрах: бях вдишала покварата от въздуха, под короните на Леса, и не бях забелязала как са се вмъкнали в мен, малки и недоловими. — Извадете ги…

— Опитвам се — изсумтя той, като ме стискаше за китките. После затвори очи и пак заговори — протяжен, бавен напев, който сякаш продължаваше вечно и подхранваше огъня. Забих поглед в прозореца, в нахлуващите слънчеви лъчи, и се опитвах да дишам, докато горя. По лицето ми се стичаха сълзи, които пареха бузите ми. За пръв път ръцете му ми се сториха по-студени от моите.

Сенките под кожата ми се смаляваха, краищата им горяха в светлината, пясъкът се размиваше във вода. Стрелкаха се във всички посоки и търсеха къде да се скрият, но той не позволяваше светлината да угасне никъде. Виждах костите и органите си като сияещи форми вътре в мен; една от тях бе самото ми сърце, което туптеше в гърдите ми. Пулсът му се забавяше, всеки удар натежаваше. Смътно осъзнах, че въпросът е дали ще изгори покварата по-бързо, отколкото тялото ми можеше да понесе. Олюлявах се в ръцете му. Той ме разтърси рязко и аз отворих очи; гледаше ме сурово, но не прекъсна заклинанието даже за миг. Нямаше нужда от думи; свирепите му очи казваха: „Не смей да ми губиш времето, умопомрачена глупачке“ и аз прехапах устни, за да издържа още малко.

Последните няколко риби-сенки се смалиха до гърчещи се конци, а после съвсем изчезнаха — толкова изтъняха, че вече не се виждаха. Той започна да пее по-бавно и накрая спря. Огънят леко се отдръпна. Изпитах с неизразимо облекчение.

— Достатъчно ли е? — попита той мрачно.

Отворих уста да кажа „да“, да кажа „моля“. Но вместо това прошепнах: „Не“, ужасно уплашена. Още чувствах слабата живачна следа на сенките в себе си. Ако спряхме сега, щяха да се навият някъде дълбоко, да се скрият във вените и корема ми. Щяха да пуснат корени и да растат, докато не задушат всичко останало в мен.

Той кимна. Протегна ръка, измърмори някаква дума и се появи още една стъкленица. Аз потреперих; наложи се да ми помогне да налея глътка в отворената си уста. Преглътнах я сподавено и той пак запя. Огънят пламна отново в мен — безкраен, ослепителен, изгарящ.

След още три глътки, всяка от които подклаждаше пламъците докрай, бях почти сигурна. Насилих се да изпия още една, за всеки случай, след което най-после, почти през сълзи казах:

— Достатъчно. Вече е достатъчно.

Но той ме изненада и ми наля още една глътка. Опитах се да изплюя, но той сложи ръка върху устата и носа ми и запя ново заклинание, което не гореше, но затваряше белите дробове. Сърцето ми удари пет пъти и през това време не можех да вдишам; драсках го и се давех сред въздуха: това беше по-лошо от всичко останало. Гледах го, виждах тъмните му, зелени очи вперени в мен, неумолими и изпитателни. Те започнаха да поглъщат целия свят; зрението ми започна да чезне, ръцете ми — да отслабват, докато той най-сетне спря и обезумелите ми дробове се разтвориха като мех, за да поемат въздух. Изкрещях — див, безсловесен вик, и го отблъснах от себе си, а той се просна по гръб на пода.

Извъртя се, без да разлее стъкленицата, и двамата втренчихме еднакво яростни погледи един в друг.

— От всички невъзможни безумия, които съм те виждал да правиш… — изръмжа той.

— Можехте да ми кажете! — извиках аз, увила ръце около тялото си, което още трепереше от преживения ужас. — Изтърпях всичко останало, можех да изтърпя и това…

— Не и ако си заразена — отвърна той с равен той. — Ако беше дълбоко заразена, а ти бях казал, щеше да се опиташ да се измъкнеш.

— И пак щяхте да разберете!

Змеят стисна устни и извърна поглед със странно сковано изражение.

— Да — каза кратко. — Щях.

А после щеше да се наложи да ме убие. Да ме съсече, докато го умолявам, докато му се моля, преструвайки се — а може би и убедена, както бях и сега — че съм незасегната. Замълчах, опитвайки се да дишам с бавни, премерени, дълбоки глътки въздух.

— Сега… чиста ли съм? — попитах накрая, очаквайки с ужас отговора.

— Да. Никоя поквара не може да остане скрита от това заклинание. Ако го бяхме направили по-рано, щеше да те убие. Сенките щяха да откраднат дъха от кръвта ти, за да живеят.

Отпуснах се и закрих лицето си с шепи. Змеят се изправи на крака и затвори стъкленицата със запушалката. После раздвижи ръце и като промърмори: „Ванасталем“, пристъпи към мен и ми връчи грижливо сгъната пелерина от тежко, тъмнозелено кадифе с копринени кантове и златна бродерия. Отначало не разбрах, но когато той извърна поглед с досадено, сковано изражение, си дадох сметка, че последните въглени под кожата ми угасват, а аз съм още гола.

Скочих рязко на крака, притиснала пелерината до себе си; бях забравила.

— Каша — казах задъхано и се обърнах към тялото й, лежащо под клетката.

Той не отвърна нищо. Аз го погледнах отчаяно.

— Върви да се облечеш — каза той накрая. — За никъде не бързаме.

Беше ме хванал с влизането ми в кулата, не бе изгубил и секунда.

— Трябва да има начин — настоях аз. — Току-що я бяха отвлекли. Не може да е била дълго в дървото.

— Какво? — строго попита той и аз изливах ужаса си от полянката, от дървото, докато веждите му постепенно се повдигаха. Опитах се да му разкажа за непоносимата тежест на Леса, който ме наблюдаваше, за усещането, че някой ме дебне. Запънах се, думите не ми стигаха. Лицето му обаче помръкваше все повече, докато не стигнах до последните си бързи, несигурни крачки към чистия сняг.

— Имала си неописуем късмет — каза той накрая. — И неописуемо безумство, макар че в твоя случай двете изглеждат едно и също. Никой не е влизал толкова дълбоко в Леса като теб и не е излязъл цял, не и след… — Той замълча, но и без да изрича името, някак си разбрах, че става дума за Яга: тя бе влязла в Леса и бе излязла от него. Змеят видя, че съм схванала, и ме изгледа сурово. — А по онова време — продължи ледено той — тя е била на сто години и толкова пропита с магия, че където минавала, се появявали черни мухоморки. Но дори тя не била толкова глупава, че да подхване голяма магия насред това място, макар че в този случай бих заложил, че тъкмо това те е спасило. — Той поклати глава. — Вероятно трябваше да те прикова с вериги към стената, още когато онази селянка дойде да плаче на рамото ти.

Венса. — Изтощеният ми ум успя да се хване за нещо. — Трябва да кажа на Венса.

Погледнах към коридора, но той ме пресече.

— И какво ще й кажеш?

— Че Каша е жива. Че е излязла от Леса…

— И че несъмнено ще се наложи да умре? — жестоко ме прекъсна той.

Инстинктивно се отдръпнах назад към Каша и застанах между двамата с вдигнати ръце — напълно безполезно, ако Змеят решеше да ме надвие, но той само поклати глава.

— Престани да ми се перчиш като петел — каза той повече уморено, отколкото раздразнено; от тона му гърдите ми се стегнаха в ужас. — Последното, от което имаме нужда, е да продължаваш да демонстрираш на какви глупости си способна заради нея. Можеш да я държиш жива, колкото искаш, стига да е затворена. Но в крайна сметка ще видиш, че другото би било по-милостиво.


Малко по-късно сутринта, когато Венса се събуди, аз все пак й казах. Тя стисна ръцете ми с безумен поглед в очите.

— Искам да я видя — настоя тя, но Змеят бе забранил: „Не — беше казал той. — Ако желаеш, можеш да измъчваш себе си, това ще приема. Не давай празни обещания на тази жена и не й давай да се доближи. Ако послушаш съвета ми, ще й кажеш, че момичето е мъртво, и ще й позволиш да продължи живота си.“

Аз обаче се стегнах и й казах истината. Мислех, че е по-добре да знае, че Каша е вън от Леса и че мъчението й е свършило, макар и да няма лек. Не бях сигурна дали съм права. Венса плачеше, виеше и ме молеше; ако можех, щях да наруша забраната и да я заведа. Но Змеят ми нямаше доверие, когато ставаше въпрос за Каша: вече я беше отвел и затворил в килия дълбоко под кулата. Каза ми, че няма да ми покаже къде е, докато не науча някакво заклинание за защита; нещо, с което да се предпазвам от покварата на Леса.

Трябваше да откажа на Венса; наложи се да се кълна неведнъж в сърцето си, докато ми повярва.

— Не знам къде я е сложил! — извиках накрая. — Не знам!

Тя спря да ме моли и впери поглед в мен, задъхана и стиснала ръцете ми в своите.

— Зла завистница! Винаги си я мразила, винаги. Искаше да я вземат! Вие двете с Галинда знаехте, че той ще избере нея, знаехте и се радвахте, а сега я мразиш, защото вместо нея взе теб…

Разтърсваше ме рязко и за миг не бях в състояние да я спра. Твърде страшно бе да чувам тези думи от нея — като отрова, струяща от извор. Бях отчаяно изтощена от пречистването, всичките ми сили бяха отишли в усилия да изведа Каша от Леса. Най-после се отскубнах и избягах от стаята, неспособна да го понеса. Облегнах се на стената в коридора и заридах; нямах сила дори да избърша лицето си. След миг Венса излезе след мен, също разплакана:

— Прости ми. Нешке, прости ми. Не го мислех. Наистина.

Знаех, че не го мисли, но то всъщност беше вярно — макар и само донякъде, макар и само по един изкривен начин. То извика наяве собствената ми тайна вина, собствения ми вик: „Защо не взехте Каша вместо мен?“ Двете с майка ми наистина се радвахме през всичките онези години, че Змеят няма да вземе мен, а след това се чувствах нещастна, макар и никога да не бях мразила Каша за това.

Не съжалявах, когато Змеят каза на Венса да си отиде вкъщи. Дори не протестирах особено, когато той отказа да ме научи на защитното заклинание още същия ден.

— Пробвай малко от малко да сдържаш глупостта си — скара ми се той. — Трябва да си починеш, а дори да не искаш, аз определено държа да го направя, преди да се захвана с несъмнено мъчителния процес на набиване на защитите в главата ти. Няма за какво да бързаме. Нищо няма да се промени.

— Но Каша е заразена, също както бях аз — започнах аз, но замълчах, като видях как клати глава.

— Няколко сенки се бяха вмъкнали през зъбите ти; прочистих ги веднага, за да не те завладеят. При нея е съвсем друго, не е дори третокласна поквара като на онзи нещастен кравар, който ги превърна в камък без никаква причина. Съзнаваш ли, че дървото, което си видяла, е едно от сърцата на Леса? Границите му стигат навсякъде, където те пуснат корен, а лесниците се хранят с плодовете им. Тя е била толкова дълбоко във властта на Леса, че повече не е възможно. Върви да спиш. Няколко часа не значат нищо за нея, а теб могат да спасят от още някоя лудост.

Наистина бях много уморена и неохотно го разбирах, въпреки възражението, свито в корема ми. Оставих го за по-късно. Но ако от самото начало бях послушала него и предупрежденията му, Каша още щеше да бъде там, в дървото-сърце на Леса, погълната и изгнила; ако приемах всичко, което той ми казваше за магията, още щях да повтарям незначителни формули до пълно изтощение. Самият той ми бе казвал, че никой не е бил измъкван от дърво-сърце, нито е излизал от Леса — но ето че Яга беше успяла, а сега и аз. Може би той грешеше, грешеше за Каша. Грешеше.

Станах преди съмване. В книгата на Яга намерих заклинание за измирисване на гнилоч — много прост напев: Аиш аиш аиши-мад; изпробвах го в кухнята на различни места: на гърба на една бъчва, покрита с плесен, изгнил хоросан на стената, натъртени ябълки и една развалена зелка, изтъркаляла се под рафта с винени бутилки. Когато слънчевите лъчи най-после огряха стълбището, аз се качих в библиотеката и започнах шумно да събарям книги от лавиците, докато Змеят не се появи — с умора и раздразнение в очите. Не ми се скара, само се намръщи и ми обърна гръб, без да каже нито дума. Предпочитах да се бе разкрещял.

Вместо това той взе малко златно ключе и отключи един шкаф от черно дърво в другия край на стаята. Надникнах вътре: беше пълен с тънки, плоски стъкла, между които бяха притиснати парчета пергамент. Змеят извади едно от тях.

— Запазих го преди всичко като нещо любопитно, но може би е подходящо за теб.

После постави пергамента заедно със стъклото на масата: беше само един лист, изписан с разлят, неравен почерк и странна форма на много от буквите, с груби илюстрации на клон с борови иглички и дим, влизащ в ноздрите на лице. Изброени бяха десетина вариации: суолтал видел, суолята алкората, виделарен, кордел, естепум и други.

— Кое да използвам? — попитах аз.

— Какво? — не разбра той, а после се възмути, когато му обясних, че това са отделни заклинания, не едно общо, и пролича, че не го е знаел досега. — Представа си нямам. Избери едно и опитай.

Не можах да се сдържа да не изпитам тайно, страстно удоволствие: още едно доказателство, че и неговите знания си имаха граници. Отидох в лабораторията за борови иглички и накладох с тях малък, димящ огън в стъклена купа на масата в библиотеката, а после нетърпеливо наведох глава над пергамента и опитах:

Суолтал — изрекох аз и усетих формата на заклинанието в устата си; но нещо не беше наред, имаше някакво странично приплъзване.

Валодитаж алоито, кес валофож — каза той с твърд, горчив звук, който се впи в мен като рибарска кукичка; после направи бързо движение с пръст и моите ръце се вдигнаха над масата, за да се плеснат три пъти една в друга. Не приличаше на липса на контрол, на неволно трепване, както когато сънуваш, че падаш. Усещах целенасочеността на това движение, дърпането на кукловодските конци в кожата ми. Някой беше раздвижил ръцете ми и това не бях аз. Едва не изрекох заклинание, с което да отвърна, но той отново сви пръст, кукичката ме освободи и влакното се отдръпна от мен.

Преди да успея да се спра, бях скочила на крака и задъхано вървях към него. Гледах го свирепо, но Змеят не се извини.

— Когато го направи Лесът, няма да усетиш кукичката — каза гой. — Опитай пак.

Отне ми цял час да съставя вярното заклинание. Никое не излизаше, както трябва, според описанието на хартията. Наложи се да изпробвам всичките с езика си, да ги завъртя насам-натам, преди най-после да разбера, че някои от буквите не трябва да звучат така, както си мисля. Опитах да ги променя, докато не попаднах на сричка, която усещах правилно в устата си; после още една и още една, докато не се получи цялото. Той ме накара да го упражнявам с часове. Вдишвах боровия дим, издишвах думите, а той пронизваше мозъка ми с неприятно завъртане на едно или друго заклинание.

Чак по пладне ме пусна да си почина. Аз се свлякох на стола, настръхнала и изтощена; преградите бяха устояли, но аз се чувствах като намушкана с остри колове. Погледнах стария пергамент, изписан със странни букви и внимателно запечатан, и се почудих колко ли е стар всъщност.

— Много е стар — каза Змеят, — по-стар от Полния, по-стар може би и от Леса.

Отворих уста от изненада; никога не ми бе хрумвало, че Лесът не е бил винаги там, че не е бил винаги това, което е сега.

Змеят сви рамене.

— Доколкото ни е известно, е така. Със сигурност е по-стар от Полния и Росия: бил е тук, преди някой от нас да се настани в тази долина. — Той почука по стъклото с пергамента. — Това са били първите хора, които са живели в тази част на света, доколкото знаем, преди около хиляда години. Техните вещери-крале пренесли езика на магията на запад, от пустеещите земи в далечния край на Росия, когато за първи път завладели долината. А после Лесът настъпил, съборил крепостите им и погълнал нивите им. Почти нищо не е останало от техните дела.

— Но ако Лесът не е бил тук, когато са се заселили, откъде се е взел?

Змеят сви рамене.

— Ако отидеш в столицата, ще видиш много трубадури, които с радост ще ти попеят за възхода на Леса. Това е популярна тема, особено когато имат публика, която знае по-малко от тях самите: предоставя им огромно поле за творчество. Предполагам, че е възможно някой трубадур да уцели истинската история. Пали огъня и да започваме отново.

Едва късно вечерта, вече по мръкнало, той остана доволен от работата ми. Опита се да ме прати да спя, но аз не се поддадох.

Думите на Венса още стържеха и дращеха в главата ми и ми хрумна, че той може би нарочно се е опитал да ме изтощи, за да ме забави с още един ден. Исках да видя Каша със собствените си очи; исках да знам с какво си имам работа, каква е тази поквара, която трябва да намеря начин да надвия.

— Не — отвърнах. — Не. Казахте, че ще мога да я видя, щом се науча да се предпазвам.

Той вдигна ръце.

— Добре. Последвай ме.

Поведе ме надолу по стълбите към избите под кухнята. Спомних си как отчаяно ги обикалях, когато си мислех, че Змеят изцежда живота ми, как прокарвах ръце по всички стени, пъхах пръсти във всяка пукнатина, дърпах всяка изронена тухла с надеждата да намеря изход. Змеят обаче ме заведе до една гладко полирана част на стената — цяла плоча от бял камък без никакъв хоросан. Докосна я леко с пръстите на едната си ръка и ги огъна като паяк; усетих леката тръпка от действието на магията. Плочата хлътна назад в стената и разкри слабо осветено стълбище от същия светъл камък, което се спускаше стръмно надолу.

Последвах го в прохода. Тук беше различно от останалата част от кулата: по-старо и по-особено. Стъпалата имаха остри ръбове от едната страна, но протрити по средата, а в основата на двете стени имаше дълги поредици от букви — нито наши, нито росийски, но много приличаха на буквите от пергамента със защитното заклинание. Слизахме доста дълго и все по-ясно усещах тежестта на камъка наоколо, на тишината. Чувствах се като в гробница.

— Това е гробница — каза той.

Бяхме стигнали до края на стълбите и се намирахме в малка, кръгла стая. Самият въздух ми се струваше по-гъст. Надписът слизаше от едната стена на стълбището и продължаваше в непрекъсната линия, която обикаляше в кръг, качваше се по стената с остра извивка, образуваща свод, и се връщаше от другата страна на стълбището. Вътре в арката, близо до дъното, имаше малка кръпка от по-светъл камък, като че ли първо е била построена останалата част от стената и после — затворена. Изглеждаше достатъчно голямо, за да пропълзи човек.

— Има ли… има ли някой погребан тук? — попитах плахо аз. Гласът ми прозвуча приглушено.

— Да. Но когато са мъртви, дори кралете не възразяват да делят общо ложе. Чуй ме сега — обърна се той към мен. — Няма да те науча на заклинанието за минаване през стената. Когато искаш да я видиш, лично ще те заведа при нея. Опиташ ли се да я докоснеш, позволиш ли й да се приближи на повече от една ръка разстояние, веднага ще те изведа. Сега, ако настояваш да го направим, сложи защитите си.

Запалих купчинката иглички на пода и изпях заклинанието, надвесила лице в дима, а после сложих ръка в неговата и му позволих да ме преведе през стената.

Беше ме накарал да се страхувам от най-лошото: Каша, измъчена като Йежи, с пяна на устата и разкъсваща собствената си кожа; Каша, пълна с онези хлъзгави сенки на покварата, които я прояждат. Стегнах се; бях готова за всичко. Но когато минахме през стената, тя просто седеше сгушена и малка в ъгъла на тънък сламеник, прегърнала коленете си с ръце. На пода до нея имаше чиния с храна и вода; беше яла и пила, беше измила лицето си, а косата й беше грижливо сплетена. Изглеждаше уморена и уплашена, но все пак същата. Изправи се с усилие на крака и се приближи към мен, протегнала ръце.

— Нешке — каза тя. — Нешке, ти ме намери.

— Дотам — обади се Змеят с равен тон и добави: — Валур полжис.

Изведнъж на пода между нас се появи линия от горящи пламъци: бях протегнала ръце към нея, без да мога да се спра.

Отпуснах ръце до тялото си и ги свих в юмруци, Каша също отстъпи назад и кимна покорно на Змея. Гледах я безпомощно, изпълнена с неволна надежда.

— Дали си… — опитах да кажа аз, но думите заседнаха в гърлото ми.

— Не знам — отвърна Каша с треперещ глас. — Аз… не помня. Не помня нищо, след като ме отвлякоха. Заведоха ме в Леса и… и… — Устата й леко се отвори. В очите й се четеше ужас; същият ужас, който бях почувствала и аз, когато я намерих в дървото, погребана под кората му.

Едва се възпрях да не я докосна. Отново се озовах в Леса; виждах сляпото й, задушено лице, умоляващите й ръце.

— Не говори за това — казах аз пресипнало и нещастно. Обзе ме гняв срещу Змея, че ме задържа толкова дълго. Вече имах план в главата си: щях да използвам заклинанието на Яга, за да разбера къде я е засегнала покварата, после щях да го помоля да ми покаже пречистващите заклинания, които бе използвал върху мен. Щях да прегледам книгата на Яга за други подобни и да прогоня покварата.

— Не мисли за това сега, само ми кажи: как се чувстваш? Лошо ли ти е, студено ли ти е?

Накрая огледах стаята. Стените бяха от същия гладък, бял като кост мрамор, а в една дълбока ниша в дъното имаше тежък каменен сандък, по-дълъг от човешки бой, с издълбани по горния край букви и други рисунки: високи, цъфнали дървета, увити едно в друго пълзящи стъбла. Върху него гореше син пламък, а от тесен процеп в стената струеше въздух. Беше красива стая, но много студена; тук не беше място за живи същества.

— Не можем да я държим тук — процедих свирепо на Змея, но той само поклати глава. — Тя има нужда от слънце и чист въздух. Можем да я затворим в моята стая…

— По-добре е, отколкото в Леса! — обади се Каша. — Нешке, моля те, кажи ми — добре ли е мама? Тя се опита да последва лесниците; уплаших се, че ще вземат и нея.

— Да — потвърдих аз, като избърсах лицето си и си поех дълбоко въздух, — добре е. Тревожи се за теб. Много се тревожи. Ще й кажа, че си добре…

— Може ли да й напиша писмо?

— Не — отказа Змеят и аз рязко се завъртях към него.

— Можем да й дадем молив и лист хартия! — казах ядосано. — Не е кой знае какво.

Лицето му беше сурово.

— Не може да си чак толкова глупава. Наистина ли мислиш, че е прекарала цяло денонощие, погребана в дърво-сърце, а сега си говори просто така с теб?

Аз замълчах уплашено. На устните ми заигра заклинанието на Яга за откриване на гнилоч. Отворих уста да го изрека… но това беше Каша. Моята Каша, която познавах по-добре от всеки друг на света. Гледах я и тя ме гледаше, нещастна и уплашена, но без да плаче, без да се присвива. Това беше тя.

— Сложили са я в дървото. Пазили са я за него, а аз я извадих оттам, преди то да успее да…

— Не — възрази той с равен той; аз го изгледах свирепо и се обърнах отново към нея. Тя въпреки всичко ми се усмихна: храбра, доблестна усмивка.

— Всичко е наред, Нешке каза тя. Щом мама е добре. Какво… — Тя преглътна. — Какво ще стане с мен?

Не знаех какво да отговоря.

— Ще намеря начин да те пречистя — казах почти отчаяно, без да поглеждам към Змея. — Ще намеря заклинание, за да сме сигурни, че си добре…

Но това бяха само думи. Не знаех как ще докажа на Змея, че Каша е добре. Той просто не желаеше да бъде убеден. А дори да успеех да го убедя, щеше да държи Каша тук до края на живота й, ако трябва, в една гробница с този древен крал и без лъч светлина — без повече да види любим човек, без въобще да живее. Той бе не по-малка опасност за Каша от Леса: той от самото начало не искаше да я спасявам.

А преди това, помислих си горчиво, бе искал да я открадне за себе си, да я отвлече също като Леса, да я погълне по свой собствен начин. Не го беше грижа, че ще изтръгне живота й из корен и ще я превърне в пленница в кулата си, само да му служи; защо трябваше да го е грижа сега, защо би рискувал да я пусне?

Той стоеше на няколко крачки зад мен, по-далеч от огъня и от Каша. Лицето му бе непроницаемо: не издаваше нищо, стиснал плътно устни. Отместих поглед и се опитах да изгладя изражението си, да прикрия мислите си. Ако успеех да намеря заклинание, с което да преминавам през стената, щеше да ми остане само да му се измъкна. Можех да опитам някоя формула за приспиване или да сложа нещо в чашата му за вечеря: Пелин, сварен с плодове от тис, докато стане на каша, добави три капки кръв и изречи заклинание: ще стане бърза отрова без вкус…

В носа ми внезапно нахлу острата миризма на горящи борови иглички и мисълта доби странен горчив привкус, който ме накара да осъзная колко е нередна. Отърсих се стъписано от нея и разтреперана, отстъпих крачка назад от огъня. От другата страна Каша чакаше да кажа нещо: с решително изражение и ясен поглед, изпълнен с доверие, обич и благодарност, както и със страх и тревога, но нищо различно от обикновени човешки чувства. Гледах я и тя ме гледаше обезпокоено — беше си същата Каша. Аз обаче не можех да кажа и дума. Още усещах в устата си миризмата на бор, а очите ми лютяха от пушека.

— Нешке? — Гласът й потрепваше от страх. Аз все така не казвах нищо. Тя се взираше в мен от другата страна на огнената линия; през маранята лицето й изглеждаше първо усмихнато, после нещастно; устните й трепереха ту в една форма, ту в друга, като че ли… опитваха различни изражения. Направих още една крачка назад и стана още по-зле. Тя наклони глава, втренчила поглед в лицето ми, а очите й леко се разшириха. Премести тежестта си в друга поза. — Нешке. — Вече не звучеше уплашено, само уверено и топло. — Всичко е наред. Знам, че ще ми помогнеш.

Змеят мълчеше до мен. Поех си въздух. И също мълчах. Нещо ме стискаше за гърлото. Накрая успях да прошепна:

Аишимад.

Във въздуха помежду ни се появи остра, горчива миризма.

— Моля те — каза Каша. Гласът й изведнъж се превърна в ридание, като на актьор, преминаващ от една сцена в друга. Тя вдигна ръце към мен и се приближи към огъня с приведено напред тяло.

Беше твърде близо. Миризмата се усили; напомняше на горящи сочни дървета. — Нешке…

— Спри! — извиках. — Спри.

Каша спря. За миг остана там, после отпусна ръце до тялото си и лицето й се изпразни. Стаята се изпълни с миризма на гнило дърво.

Змеят вдигна ръка.

Кулкиас вижкиас хаишимад — изрече той и от ръката му излезе светлина, която заблестя по кожата й. Съзрях под нея дебели зелени сенки като дълбоки пластове от листа върху листа. От очите й ме гледаше нещо; лицето й беше застинало, странно, нечовешко. Познавах го: същото, което бях почувствала, че ме търси в Леса. От Каша нямаше и следа.

Загрузка...