Изтръгнати от корен

Глава 16

Тя не отговори. Марек стискаше юмруци и чакаше, вперил очи в лицето й. Но тя не отговаряше.

Ние стояхме мълчаливи и потиснати, вдишвайки дима от дървото-сърце, горящите трупове на войниците и съществата в Леса. Най-после Соколът възвърна самообладанието си и закуца напред. Вдигна колебливо ръце към лицето й, но тя не се отдръпна. Той допря длани до бузите й и я обърна към себе си. Взря се в нея; зениците му се разширяваха и стесняваха, променяха формата си, а цветът на ирисите му се сменяше от зелено към жълто и черно.

— Няма нищо — каза той дрезгаво и отпусна ръце. — Не откривам никаква поквара у нея.

Само че в нея нямаше и друго. Тя не ни поглеждаше, а дори да го направеше, беше още по-зле: широко отворените й очи не ни виждаха. Марек стоеше неподвижно и дишаше тежко, без да сваля поглед от нея.

— Майко — повтори той, — майко, аз съм Марек. Дойдох да те прибера.

Изражението й не се промени. Първоначалният ужас беше изчезнал от лицето й. Сега гледаше с неразбиращ и празен поглед.

— Щом излезем от Леса… — започнах аз, но гърлото ми се сви. Чувствах се странно, призляваше ми. Можеше ли човек да излезе от Леса, ако е бил в него двайсет години?

Марек обаче се улови за предложението.

— Накъде? — попита той, като прибра меча си в канията.

Изтрих саждите от лицето си с ръкав. Погледнах напуканите си ръце, целите в мехури и петна от кръв. Цялото от част.

— Лояталал — прошепнах аз на кръвта си. — Заведи ме у дома.

Поведох ги, колкото можех по-добре. Не знаех какво ще правим, ако отново срещнем лесник, да не говорим за богомолка. Бяхме много далеч от бляскавата група, която бе влязла в Леса тази сутрин. Представях си, че сме група деца, търсещи плодове в гората, които бързат да се приберат вкъщи преди да се стъмни, но се опитват да не подплашат и пиле. Подбирах внимателно пътя между дърветата. Нямаше никаква надежда сами да проправим пътека, затова се придържахме към следите от елените и по-рехавите шубраци.

Измъкнахме се от Леса половин час преди стъмване. Продължавах да следвам светлинката на заклинанието си, което се повтаряше като песен в съзнанието ми: „У дома, у дома“. Искрящата линия криволичеше напред към Дверник. Краката продължаваха да ме носят след нея през голата ивица земя и стената от висока трева, която накрая толкова се сгъсти, че се наложи да спра. Вдигнах бавно глава и над тревата видях гористи склонове, матово кафяви силуети на фона на залязващото слънце.

Северните планини. Бяхме излезели недалеч от планинския проход към Росия. Имаше известна логика, след като кралицата и принц Василий са били заловени от Леса, докато са бягали към Росия. Но това означаваше, че сме на много версти от Заточек.

Принц Марек излезе след мен с наведена глава и приведени рамене, сякаш теглеше тежък товар. Двамата войници го следваха с несигурна стъпка. Бяха свалили ризниците си и ги бяха захвърлили някъде в Леса, заедно с коланите и мечовете си. Само той продължаваше да ходи в снаряжение и да държи меча си в ръка, но когато стигна до тревата, се свлече на колене и остана неподвижно. Войниците стигнаха до него и паднаха по лице от двете му страни, сякаш досега ги бе теглил.

Каша положи Змея на земята до мен, като отъпка тревата с крака, за да направи място. Той лежеше безжизнен и неподвижен, със затворени очи. Дясната страна на тялото му беше обгорена и покрита с мехури, зачервена и мъртвешки лъскава, дрехите му бяха разкъсани и почернели. Никога не бях виждала такива страшни изгаряния.

Соколът се отпусна на земята от другата му страна. В ръка държеше единия край на веригата, свързана с ярема на шията на кралицата; подръпна я и тя също се спря, застанала сама сред голата земя около Леса. Лицето й беше нечовешки застинало, също като на Каша, само че по-лошо, защото през нейните очи не гледаше никой. Сякаш ни следваше марионетка. Когато дърпахме веригата, вървеше напред със сковани, неестествени движения като кукла, сякаш не знаеше как да използва ръцете и краката си и те не искаха да се сгъват в ставите.

— Трябва да се отдалечим от Леса — каза Каша.

Никой не отговори, никой не помръдна; струваше ми се, че я чувам някъде много отдалеч. Тя ме хвана внимателно за рамото и ме разтърси:

— Нешке.

Не отговорих. Небето притъмняваше, наоколо се суетяха ранни пролетни комари и жужаха в ухото ми. Нямах сили дори да вдигна ръка, за да плесна един, кацнал на мен.

Каша се изправи и ни огледа нерешително. Струва ми се, че не искаше да ни остави сами в това състояние, но нямаше голям избор. Прехапа устни, коленичи пред мен и ме погледна в очите.

— Тръгвам към Камик — каза тя. — Мисля, че е по-близо от Заточек. Ще тичам по целия път. Ще намеря някого и веднага се връщам.

Аз само я гледах. Тя се поколеба, после бръкна в джоба на полата ми, извади книгата на Яга и я пъхна в ръцете ми. Стиснах я, но не помръднах. Каша се обърна и нагази през тревите, следвайки последната светлина на запад.

Седях на тревата като полска мишка и не мислех за нищо. Шумът от стъпките на Каша, която си проправяше път сред високите треви, постепенно заглъхна. Несъзнателно опипвах шевовете на книгата на Яга, плъзгах пръсти по меките ръбовете на кожата и я гледах. Змеят лежеше безжизнено до мен. Раните от изгарянията му се влошаваха, по цялата му кожа се надигаха прозрачни мехури. Бавно отворих книгата и запрелиствах страниците. „Добро за изгаряния, особено с утринни паяжини и малко мляко“, гласеше лаконичната бележка на страницата за по-простите й цярове.

Нямах нито паяжини, нито мляко, но след кратко мудно размишление хванах едно от прекършените тревни стъбла до себе си и изстисках няколко млечнозелени капки върху пръста си. Потрих ги между палеца и показалеца си и затананиках: „Ирух, ирух“, нагоре-надолу, като детска приспивна песничка, а после започнах леко да докосвам най-големите мехури с върха на пръста си. Те потрепваха и бавно се свиваха, вместо да се подуват, а най-зачервените възпаления избледняваха.

Магията ме накара да се почувствам ако не точно по-добре, то по-чиста, сякаш поливах рана с вода. Не спирах да пея.

— Престани с този шум — просъска накрая Соколът, вдигнал глава от земята.

Посегнах и го хванах за китката.

— Заклинанието на Грошно за изгаряния — казах аз: това беше едно от заклинанията, на които Змеят се бе опитал да ме научи, докато все още упорито ме мислеше за лечителка.

Соколът замълча, после дрезгаво подхвана началото на напева: „Ойдех вирух“, а аз продължих да тананикам: „Ирух, ирух“, докато не почувствах неговото заклинание, крехко като колело със спици от слама вместо дърво, и прикачих магията си към неговата. Той замлъкна. Успях някак си да запазя магията достатъчно дълго, докато го накарам да продължи.

Нямаше нищо общо с правенето на магия заедно със Змея. Все едно се мъчех да избутам старо, упорито муле, което не харесвам особено и което само чака да ме захапе с острите си, дивашки зъби. Опитвах се да се отдръпна от Сокола, въпреки че не спирах заклинанието. Но щом и той поде нишката, магията се разрасна. Изгарянията на Змея започнаха бързо да избледняват и да заздравяват, с изключение на един страшен, лъскав белег, лъкатушещ по средата на ръката му на мястото на най-тежките мехури.

Гласът на Сокола набираше сила, моята глава също се избистри. Силата течеше през нас във възобновен прилив; той поклащаше глава и премигваше заедно с нея. Завъртя ръка и също ме хвана за китката, търсейки още от магията ми. Инстинктивно се отдръпнах и изпуснахме нишката. Змеят обаче вече се беше завъртял и подпрял на ръце, поемаше си дъх и кашляше. Изхвърли огромно количество черни сажди от дробовете си. Щом пристъпът отмина, той се отпусна уморено, избърса устата си и вдигна очи. Кралицата още стоеше на изпепелената земя до нас като светещ стълб в мрака.

Змеят притисна очи с възглавничките на дланите си.

— От всички безумни идеи… — каза той, но толкова пресипнало, че едва чувах думите, после отпусна ръце. Протегна ръка към мен и аз му помогнах да се изправи. Бяхме сами в морето от хладни треви. — Трябва да се върнем в Заточек. При запасите, които оставихме там.

Гледах го глупаво; силите ми отново се стопяваха след оттеглянето на магията. Соколът се бе свлякъл обратно на земята. Войниците трепереха, а очите им изглеждаха тъй, сякаш виждаха други неща. Дори Марек седеше безизразно като прегърбена канара между тях.

— Каша отиде за помощ — казах накрая.

Погледът на Змея премина по принца, войниците, кралицата; после се плъзна по мен и Сокола или поне това, което бе останало от нас. После потри лицето си.

— Добре. Помогни ми да ги обърна по гръб. Луната е почти изгряла.

Сложихме принц Марек и войниците да легнат на тревата и тримата впериха невиждащи очи в небето. Луната вече беше огряла лицата им. Змеят ме постави между себе си и Сокола. Нямахме сила за пълно пречистване; двамата магьосници само изпяха няколко пъти защитната формула от сутринта, а аз изтананиках малкото си пречистващо заклинание: „Пухас, пухас, кай пухас“. Лицата им като че ли си възвърнаха малко от малко цвета.

Каша се върна след по-малко от час, седнала със сурово изражение на капрата на една дърварска каруца.

— Съжалявам, че се забавих — каза кратко тя; не я попитах откъде е взела каруцата. Знаех какво би си помислил всеки, който я зърне да идва с подобен вид от Леса.

Опитахме се да й помогнем, но се наложи да свърши почти всичко сама. Натовари принц Марек и двамата войници в колата, а после издърпа и нас. Седнахме с провесени крака навън. Каша отиде при кралицата и застана между нея и дърветата, прекъсвайки линията на погледа й. Кралицата продължи да гледа нея със същата празнота в очите.

— Вече не сте вътре — каза й Каша. — Свободна сте. Ние сме свободни.

Кралицата не отговори и на нея.

Останахме седмица в Заточек, налягали на сламеници в края на селото. Не помня нищо от момента, в който заспах в каруцата, до събуждането си три дни по-късно сред топлата, успокояваща миризма на сено и Каша, която бършеше лицето ми с влажна кърпа. По устата ми беше полепнал отвратителният сладък вкус на пречистващия еликсир на Змея. По-късно сутринта, щом се почувствах достатъчно силна, за да се вдигна от леглото, той ме подложи на още един цикъл за пречистване, а после аз направих същото за него.

— Кралицата? — попитах аз по-късно, докато седяхме на една пейка навън, отпуснати като парцали.

Той посочи с брадичка и аз я видях: седеше тихо на един пън под сянката на върбата от другата страна на поляната. Още носеше омагьосания ярем, но някой й беше дал бяла рокля. По дрехата нямаше ни едно петно; дори ръбът й беше чист, сякаш не беше помръднала от мястото си, откакто я бяха облекли в нея. Красивото й лице беше празно като ненаписана книга.

— Е, свободна е — каза Змеят. — Струваше ли си животът на трийсет мъже?

Говореше разярено, а аз увих ръце около себе си. Не исках да мисля за кошмарната битка, за клането.

— А онези двама войници? — прошепнах аз.

— Те ще живеят. Височайшият ни принц също, макар и да не заслужава този късмет. Лесът не успя да ги хване здраво. — Той се надигна. — Ела, пречиствам ги на етапи. Време е за следващия.

Два дни по-късно принц Марек се възстанови, при това със скорост, от която се почувствах глупаво и силно му завидях: стана от леглото сутринта, а на вечеря вече поглъщаше цяло печено пиле и правеше упражнения. Аз едва усещах вкуса на няколкото залъка хляб, които насила изядох. Като гледах как се набира на един клон на дърво, се почувствах още повече като нещо, изпрано и изстискано прекалено много пъти. Томаш и Олег — двамата войници — също бяха будни; вече бях научила имената им и се срамувах, че не знам нито едно от онези, които останаха в Леса.

Марек се опита да нахрани кралицата. Тя само гледаше чинията, която й подаваше, и не задъвка, когато сложи парченца месо в устата й. Пробва и с овесена каша: тя не отказа, но и не съдейства. Наложи се да пъха лъжицата в устата й, като майка, захранваща бебето си. Мрачно продължи да го прави още час, но когато след всичкото това време едва бе успял да я накара да преглътне пет-шест лъжици, стана и ядосано запрати купата и лъжицата срещу една скала, от което навсякъде се разлетяха пръски от каша и парчета глина. Той гневно се отдалечи. Кралицата дори не мигна.

Стоях на вратата на плевнята и гледах със свито сърце. Не съжалявах, че съм я извела от Леса — поне той вече не я измъчваше, не я гризеше до кости. Но този полуживот, който й беше останал, изглеждаше по-страшен от смъртта. Тя не беше болна или не на себе си, като Каша през първите дни след пречистването. Просто от нея като че ли не бе останало достатъчно, за да чувства и мисли.

На следващата сутрин, докато мъкнех кофа вода от кладенеца към плевнята, Марек се приближи зад гърба ми и ме хвана за ръката. Подскочих от уплаха и залях и двама ни с вода, докато се опитвах да се отскубна.

— Стига толкова! — просъска ми той, без да обръща внимание на водата и протестите ми. — Те са войници, ще се оправят. Вече щяха да са се оправили, ако Змеят не продължаваше да излива отвари в коремите им. Защо не правите нищо за нея?

— Какво според вас може да се направи? — попита Змеят, който тъкмо излизаше от плевнята.

Марек се нахвърли върху него.

— Тя има нужда от лечение! А вие не й давате нищо и хабите стъклениците си за…

— Ако в нея имаше поквара за пречистване, щяхме да я пречистим. Но отсъствието не се лекува. Радвайте се, че тя не изгоря с дървото-сърце, ако, разбира се, го намирате за късмет, а не за нещастие.

— Нещастието е, че вие не изгоряхте, ако това е единственият ви съвет — изръмжа Марек.

В очите на Змея проблеснаха десетина язвителни отговори, но той стисна устни и не им позволи да излязат. Марек скърцаше със зъби, а през ръката му, с която ме стискаше, усещах силното напрежение; трепереше като подплашен кон, въпреки че на онази ужасна поляна беше твърд като канара, въпреки всичката смърт и опасности наоколо.

— В нея не е останала поквара — каза Змеят. — За останалото ще помогнат само времето и изцелението. Веднага щом приключим с пречистването на войниците, за да могат да се върнат безопасно — при хората, ще отведем майка ви в кулата. Ще видя какво още може да се направи. Дотогава стойте при нея и й говорете за познати неща.

— Да й говоря? — възмути се Марек.

Той изблъска ръката ми и се отдалечи, а по краката ми плисна още вода. Змеят пое кофата и аз го последвах в плевнята.

— Можем ли да направим нещо за нея? — попитах.

— Какво можеш да направиш с празна плоча? Да й дадем малко време; може да напише нещо ново на нея. Но да върнем онова, което е била… — Той поклати глава.

До края на деня Марек седя до кралицата; няколко пъти на излизане от плевнята зървах суровото му, унило лице. Но поне, изглежда, се примири, че няма бърз, чудодеен лек. Вечерта отиде в Заточек, за да говори със селския старейшина, а на следващия ден, когато Томаш и Олег най-после бяха в състояние да ходят сами, ги стисна здраво за раменете и каза:

— Утре ще запалим огън за другите на селския площад.

От Заточек дойдоха мъже, които ни доведоха коне. Страхуваха се от нас и не можех да ги виня. Змеят беше предупредил, че ще излезем от Леса и им беше казал къде да ни държат и за какви признаци на поквара да се оглеждат, но въпреки това нямаше да се изненадам, ако бяха дошли с факли, решени да изгорят всички ни в плевнята. Разбира се, ако Лесът ни беше обсебил, щяхме да правим по-лоши неща от това, да седим в мълчаливо изтощение цяла седмица.

Марек лично помогна на Томаш и Олег да се качат на седлата, после вдигна майка си върху една спокойна кафява кобила, около десетгодишна. Кралицата седеше сковано и неподвижно; наложи се той да пъхне краката й един по един в стремената. После вдигна поглед към нея; юздите висяха отпуснати в окованите й ръце така, както ги бе сложил.

— Майко — опита отново.

Тя не го погледна. Марек стисна зъби. Взе едно въже и направи водеща юзда за коня й, закачи я за своето седло и я поведе напред.

Яздихме след него до мегдана, където намерихме готова клада от сухи дърва, а от другата й страна се бяха наредили всички жители на селото, облечени в най-хубавите си дрехи и с факли в ръце. Не познавах добре никого тук, но някои идваха на пазар при нас през пролетта. Тук-там през тънката, сива пелена от дим ме гледаха бегло познати лица, като призраци от друг живот, а аз стоях срещу тях, до принца и магьосниците.

Марек също взе факел и като застана до кладата, вдигна високо главнята и изреди едно по едно имената на всички войници, които беше изгубил; последно бе това на Янош. После даде знак на Томаш и Олег. Тримата заедно пристъпиха напред и хвърлиха факлите си в кладата. Пушекът залютя на очите и недооздравялото ми гърло, а жегата беше непоносима. Змеят гледаше огъня с непроницаемо изражение, после се извърна. Знаех какво мисли за демонстрацията на почит от страна на принца, който беше завел хората си на сигурна смърт. Докато слушах имената им обаче, нещо в мен се скъса.

Огънят дълго пламтя. Селяните наизвадиха храна и бира — кой каквото имаше, и го тикаха в ръцете ни. Аз се свих в един ъгъл с Каша и изпих доста чаши бира, за да отмия нещастието, дима и вкуса на пречистващия еликсир от устата си, докато накрая двете се облегнахме една на друга и тихо заплакахме.

От питието се почувствах по-лека и в същото време сетивата ми се притъпиха; главата ме болеше и бършех носа си в ръкавите. От другата страна на площада принц Марек говореше със старейшината и един млад колар с големи очи. Тримата стояха до красив зелен фургон, наскоро боядисан, в който бяха впрегнати четири коня с гриви и опашки, сплетени със зелени панделки. Кралицата вече седеше вътре върху мек сламеник, загърната с вълнена пелерина. Златните вериги на омагьосания ярем улавяха слънчевите лъчи и блестяха върху роклята й.

Премигнах заслепено няколко пъти, но докато осъзная какво всъщност виждам, Змеят вече прекосяваше площада с настойчив въпрос:

— Какво правите?

Изправих се на крака и отидох при тях.

Принц Марек се обърна.

— Уреждаме прибирането на кралицата вкъщи — отговори той любезно.

— Не говорете глупости. Тя се нуждае от лечение…

— Което може да получи и в столицата — отвърна принц Марек.

— Нямам желание да ви позволя да затворите майка ми в кулата си и да я държите там, докато не благоволите отново да я пуснете. Не си въобразявайте, че съм забравил с каква неохота ни придружихте.

— За сметка на това забравяте много други неща. Като например клетвата си да заличите Леса чак до Росия, ако успеем.

— Нищо не съм забравил. В момента не разполагам с хора, които да ви помогнат. Какъв по-добър начин да ги получите от това, да дойдете в двореца и да помолите баща ми да ви ги даде?

— Единственото, което можете да правите сега в двореца, е да показвате тази куха кукла и да се правите на герой. Изпратете искане за хората! Не можем да си тръгнем сега. Да не мислите, че Лесът няма да си отмъсти за това, което сторихме, ако оставим долината без защита?

Застиналата усмивка не слезе от лицето на Марек, но все пак потрепна, а ръката му се разтвори и после отново стисна дръжката на меча. Соколът умело се вмъкна между двамата, сложи ръка върху тази на принца и каза:

— Ваше Височество, тонът на Саркан е неуместен, но думите му са прави.

За миг си помислих, че той може би е разбрал, че е почувствал достатъчно ясно злостта на Леса, за да проумее заплахата. Погледнах Змея с изненада и надежда, но изражението му стана още по-сурово. Соколът се обърна към него с благо наклонена глава:

— Струва ми се Саркан ще се съгласи, че въпреки дарбата му, Върбата го превъзхожда като лечител и ще даде най-доброто на кралицата. А самият той се е заклел да възпира Леса. Не може да напусне долината.

— Много добре — каза веднага принц Марек, макар и през зъби: отдавна подготвен отговор. Двамата го бяха изрепетирали, осъзнах аз с нарастваща ярост.

— А ти на свой ред трябва да разбереш, Саркан — добави Соколът, — че принц Марек не може да ти позволи просто да държиш тук кралица Хана и тази твоя селянка. — Той махна към Каша, която стоеше до мен. — Разбира се, че и двете трябва веднага да заминат за столицата и да се явят на съд за поквара.

— Хитра маневра — каза ми след това Змеят, — при това ефективна. Той е прав: аз нямам право да напускам долината без разрешение от краля, а по закон, строго погледнато, и двете трябва да се изправят пред съда.

— Но не е нужно да стане веднага! — възразих аз. Хвърлих поглед към кралицата, която седеше безжизнена и безмълвна във фургона, докато селяните я отрупваха с провизии и одеяла — повече, отколкото щяха да са ни нужни, ако трябваше да отидем до столицата и да се върнем три пъти без спиране. — Ами ако просто я заведем в кулата още сега — нея и Каша? Кралят със сигурност ще разбере…

Змеят изсумтя.

— Кралят е разумен човек. Не би имал нищо против, ако дискретно бях отвел кралицата, за да се възстанови далеч от погледите, преди някой да я е видял или дори да е разбрал с положителност, че е спасена. Но сега? — Той махна с ръка към селяните. Всички бяха наобиколили фургона на безопасно разстояние и зяпаха кралицата, шепнейки си един на друг части от историята. — Не. Би възразил много сериозно, ако открито наруша закона на страната пред свидетели.

После ме погледна и каза:

— Аз също не мога да отида. Кралят може и да разреши, но Лесът — не.

Изгледах го неразбиращо.

— Не мога да им позволя просто да отведат Каша — казах почти умолително. Знаех, че тук ми е мястото, че имат нужда от мен, но как да оставя да завлекат Каша в столицата за това изпитание, след което според закона може да я осъдят на смърт? Не вярвах на принц Марек за нищо друго, освен че ще прави, каквото си поиска.

— Знам — отвърна Змеят, — но все едно. Не можем да нанесем нов удар срещу Леса без войници, и то много. И ти ще трябва да ги получиш от краля. Каквото и да приказва, Марек се тревожи единствено за кралицата, а Соля може и да не е зъл, но много обича да се прави на умен.

— Соля? — повторих въпросително аз. Името стоеше странно върху езика ми; подвижно, като висока сянка на кръжаща птица, а докато го изричах, почувствах върху себе си погледа на пронизително око.

— На магичен език означава „сокол“ — обясни Змеят. — И на теб ще дадат име, преди да те впишат в списъка на магьосниците. Не позволявай да го отложат за след делото, защото така няма да имаш право да свидетелстваш. И чуй: това, което направи тук, носи сила и власт. Не допускай Соля да си припише всички заслуги и не се срамувай да го използваш.

Нямах никаква идея как ще спазя всички указания, с които ме засипваше: как се очакваше аз да убедя краля да ни даде войници? Но Марек вече викаше Томаш и Олег, така че нямаше нужда Змеят да ми казва, че ще се наложи сама да се сетя. Преглътнах и кимнах.

— Благодаря… Саркан.

Името му имаше вкус на огън и криле, на виещ се дим, на изящество и сила, на стържещ шепот на люспи. Той ме погледна и строго каза:

— Не се хвърляй във врящи гърнета и колкото и да ти е трудно, опитай се да се представиш в приличен вид.