Изтръгнати от корен

Глава 15

Сребърната богомолка пусна коня ми на земята и изплю главата му. Каша скочи на крака и ме издърпа. За миг всички бяхме обзети от ужас, после принц Марек нададе безсловесен вик и уцели с рога си богомолката по главата. След това извади меча си.

— Заемете позиции! Магьосниците да застанат зад нас! — изрева той и пришпори коня си напред, заставайки между нас и съществото, и замахна срещу него. Острието се плъзна по твърдата му обвивка и отряза от нея дълга, прозрачна ивица, сякаш белеше морков.

Бойните коне показаха, че наистина струват колкото собственото си тегло в сребро: не изпаднаха в паника, както би сторило всяко обикновено животно, а се вдигнаха на задни крака и зацвилиха пронизително. Предните им копита заудряха с кънтящ звук черупките на богомолките. Войниците се наредиха в широк кръг около двете ни с Каша, а Змеят и Соколът застанаха от двете ни страни. Войниците захапаха със зъби юздите; половината вече бяха извадили мечовете си и образуваха с тях гора от остриета, която да ги пази, а другата половина бяха вдигнали щитовете си.

Богомолките излизаха измежду дърветата, за да ни обградят. Макар и още трудно забележими на шарената сянка от движещите се дървета, все пак вече се виждаха. Те не ходеха като лесниците — бавно и сковано, а тичаха леко на четири крака и широките, шипести челюсти на предните им крака потрепваха.

„Суитах лиекин, суитах ланг!“ крещеше Соколът, призовавайки ослепителния бял огън, който беше използвал в кулата. Когато най-близката богомолка се надигна да грабне още един човек, той го хвърли като ласо върху предните й крака. Дръпна силно, като теглеше упорито теле, и извлече богомолката напред; от мястото, на което пламъците докосваха бронята й, се усещаше пращяща, горчива миризма на горяща мазнина и се вдигаха тънки струйки бял дим. Изгубила равновесие, богомолката щракна с ужасяващите си челюсти във въздуха. Соколът дръпна главата й и един от войниците я съсече.

Не хранех големи надежди: обикновените ни брадви, саби и коси в долината едва успяваха да одраскат десниците. Този меч обаче кой знае как проникна дълбоко. Във въздуха се разлетяха хитинови шрапнели, а мъжът от другата страна забоде върха на меча си в ставата, която съединяваше шията и главата. Отпусна цялата си тежест върху дръжката и натисна меча навътре. Черупката на богомолката се пропука звучно като крак на рак, главата и челюстите й се отпуснаха. От тялото й потече ихор и обля острието на меча, като вдигаше пара — през нея за миг съзрях златни букви, преди пак да се скрият в стоманата.

Докато умираше, тялото на богомолката се хвърли напред, разкъса обръча от войници и едва не събори коня на Сокола. През пробойната се промъкна друга богомолка и протегна щипци към него, но той стисна здраво юздите в юмрук, за да не позволи на коня си да се изправи на задни крака, после изтегли огненото си ласо и го хвърли в лицето й.

Просната на земята с Каша, не успях да видя почти нищо друго от битката. Чувах насърчителните викове на принц Марек и Янош към войниците и все по-острия, стържещ звук на метал в черупка. Царяха хаос и шум и всичко се случваше толкова бързо, че не можех да дишам, какво остава да мисля. Вдигнах очи към Змея, който се бореше със собствения си уплашен кон; видях го как изръмжа нещо под носа си и освободи краката си от стремената. После хвърли юздите на един войник, чийто кон тъкмо се свличаше от зейнала рана в гърдите, и скочи на земята до нас.

— Какво да правя? — извиках аз, търсейки отчаяно подходящото заклинание. — Муржетор…?

— Не! — надвика той шума и като ме хвана за ръка, ме завъртя към дървото-сърце. — Дошли сме за кралицата. Ако прахосаме силите си в безсмислена битка, всичко ще бъде напразно.

Държахме се далеч от дървото, но богомолките ни изтласкваха малко по малко към него, притискаха ни под короната му и миризмата на плодовете му пареше в ноздрите ми. Стволът му беше невъобразимо голям. Никога не бях виждала такова огромно дърво, дори в най-затънтените краища на гората; в размерите му имаше нещо гротескно, напомнящо на кърлеж, подут от кръв.

Този път заплахата нямаше да подейства, дори да успеех да събера достатъчно ярост за фулмия: Лесът нямаше да ни предаде кралицата, дори и за да спаси такова голямо дърво-сърце, не и след като знаеше, че така или иначе ще го убием по-късно, докато я пречистваме. Нямах идея какво можем да направим: гладката му кора блестеше твърдо като метал. Змеят я гледаше с присвити очи и мърмореше нещо, като движеше ръце, но още преди пламъците да се стрелнат към кората, инстинктивно знаех, че ще бъдат безполезни; не вярвах също, че омагьосаните мечове на войниците ще успеят да я пробият.

Змеят продължи да опитва най-систематично, макар и в разгара на битката: заклинания за проникване, заклинания за отваряне, заклинания за студ и мълнии. Търсеше някакво слабо място, някаква пукнатина в бронята. Дървото обаче устояваше на всичко, а миризмата на плодовете му ставаше все по-силна. Междувременно бяха убити още две богомолки и четирима войници паднаха мъртви. Каша извика сподавено, когато нещо се изтъркаля с глухо тупване в крака ми; погледнах и видях главата на Янош, ясните му сини очи още се взираха намръщено и целеустремено. Извърнах се ужасена и като застанах на колене, повърнах на тревата едновременно от призляване и безсилие. „Не сега!“, изкрещя Змеят, като че ли можех да направя нещо друго. Никога не бях ставала свидетел на битка и особено на такова клане. Измираха като добитък. Изхлипах в шепите и коленете си, а сълзите ми капеха по пръстта. После разперих пръсти, хванах най-дебелите корени до себе си и напевно произнесох: „Кисара, кисара, виж“.

Корените потрепнаха. ,Кисара“, продължих да повтарям аз, докато по повърхността на корените бавно се събираха капки вода; сълзяха от тях и една по една се стичаха към малките мокри петна. Влагата се разпространяваше в кръг между ръцете ми. Най-тънките разклонения на коренчетата на открито вече се съсухряха. „Тулейон виж — прошепнах аз подканващо, — кисара“. От корените се процеждаше вода на тънки ручейчета и те се гърчеха и извиваха в земята като дебели червеи. Между пръстите ми се събираше кал, която се стичаше от корените и ги оголваше.

Змеят коленичи до мен и поде заклинателния напев, който звънтеше странно познато в главата ми, като нещо, което съм чувала някога много отдавна — през пролетта след Зелената година, спомних си аз, когато той беше дошъл да помогне за съживяването на нивите ни. Беше ни докарал вода от Спиндъл по канали, които сами се изкопаваха, чак до изгорелите, голи поля. Този път обаче тесните канали изтичаха от дървото-сърце и отнасяха далеч водата, която думите ми извличаха от корените, а земята наоколо започна да се пропуква, суха като пустиня, и калта да се превръща в пясък и прах.

В един момент Каша хвана и двама ни за ръка, вдигна ни и ни задърпа, залитайки, напред. Десниците, които бяхме подминали в гората, бяха стигнали до поляната — бяха цяла орда и сякаш ни бяха чакали в засада. Сребърната богомолка беше изгубила единия си крайник, но продължаваше да напада, да се мята на всички страни и да протяга шипестите си ръце през всяка пролука в защитата ни. Конете, за които се тревожеше преди Янош, почти до един лежаха мъртви или бяха избягали. Принц Марек се биеше на крака, рамо до рамо с шестнайсетина войници, образували стена с щитовете си, а Соколът продължаваше да бълва огън зад тях. Съществата обаче ни притискаха навътре, все по-близо до дървото. Листата му шумоляха със силен, кошмарен шепот на вятъра; вече бяхме почти при дънера. Поех си въздух и едва не повърнах отново от противната сладка миризма на плодовете.

Един лесник се опита да ни пресрещне отстрани, извил шия, за да ни види. Каша грабна от земята меч, паднал от ръката на някой войник, и замахна в свирепа странична дъга. Острието уцели тялото на лесника отстрани и го разсече, сякаш прекърши вейка. Съществото се свлече като потрепваща купчина от клони.

До мен Змеят кашляше от зловонието на плодовете. Отчаяно подхванахме пак заклинанието и извлякохме още повече вода от корените. Тук по-дебелите корени близо до ствола отначало се съпротивляваха, но заедно успяхме да изсмучем водата от тях и пръстта около дървото започна да се рони. Корените му трепереха: водата се стичаше по стъблото на едри, зелени капки. Листата съхнеха и капеха като дъжд отгоре ни. В този миг чух ужасяващ писък: сребърната богомолка беше хванала един от войниците в редицата, но не го уби, а само отхапа ръката, държаща меча, и после го хвърли на лесниците.

Лесниците започнаха да късат плодове от дървото и да ги тъпчат в устата му. Той пищеше и се давеше, но те продължиха да го тъпчат, затвориха насила зъбите му и сокът се стичаше на струйки по лицето му. Цялото му тяло се извиваше и мяташе в хватката им. Обърнаха го надолу с главата. Богомолката проби гърлото му с острия си нокът и кръвта му шурна, за да напои пресъхналите корени като дъжд.

По корените потекоха тънки червени струйки и се сляха със сребристия цвят на ствола, а дървото издаде треперлива въздишка. Аз хлипах ужасено, като гледах как животът изтича от лицето на войника; един нож го уцели в гърдите и проникна в сърцето му — беше го хвърлил принц Марек.

Голяма част от това, което бях постигнала, беше изгубено; лесниците свиваха обръча около нас и чакаха изгладняло; мъжете сгъстяваха редицата си задъхани. Змеят изруга под носа си, след което се обърна отново към дървото и изрече друго заклинание, което го бях виждала да използва веднъж, докато приготвяше отварите си. Направи го и после пъхна ръка в сухия пясък в краката ни и започна да изтегля оттам въжета и конци от блестящо стъкло. Мяташе ги върху оголените корени и падащите листа. Около нас пламваха малки огньове, от които се вдигаше димна мъгла.

Треперех, заслепена от ужаса и кръвта. Каша ме избута зад себе си, стиснала меча в ръка, и продължи да ме пази, въпреки че и по нейното лице се стичаха сълзи. „Внимавайте!“, извика тя и като се обърнах, видях един голям клон над главата на Змея да се пропуква. Стовари се тежко върху рамото му и той политна напред.

Змеят се подпря инстинктивно на ствола и изпусна стъкленото въже, което държеше. Опита се да се отдръпне, но дървото вече го беше уловило и по ръцете му прорастваше кора.

— Не! — изпищях аз и се хвърлих към него.

Той успя да измъкне едната си ръка с цената на другата; сребристата кора вече стигаше до лакътя му, от земята излизаха корени и се увиваха около краката му, придърпвайки го все по-близо. Разкъсваха дрехите му. Той стисна една кесия на кръста си, дръпна я от колана си и я хвърли в ръцете ми: вътре в нея яростно бълбукаше червено-лилава стъкленица. Това беше огнено сърце — съвсем малко, а Змеят ме разтърси за ръката:

— Слушай, глупачке! Ако ме вземе, всички сте мъртви! Изгори го и бягайте!

Аз вдигнах очи от шишето и го зяпнах. Осъзнах, че иска да изгоря дървото — заедно с него самия.

— Да не мислиш, че бих предпочел да живея така? — попита той сподавено, сякаш превъзмогнал ужаса: кората вече беше погълнала единия му крак и стигаше почти до рамото му.

Каша стоеше до мен, пребледняла и стъписана.

— Това е по-страшно от смъртта, Нешке. По-страшно е.

Аз стисках светещата между пръстите ми стъкленица. После сложих ръка на рамото му и казах:

— Уложищус. Пречистващото заклинание. Направете го с мен.

Змеят ме изгледа. После кратко кимна.

— Дай й стъкленицата — каза той, стиснал зъби.

Подадох огненото сърце на Каша, хванах ръката на Змея и заедно произнесохме заклинанието. Шепнех: „Уложищус, уложищус'’ в постоянен ритъм, а той се присъедини с протяжна, внимателна песен. Аз обаче не пусках пречистващата магия на воля, а я сдържах. В съзнанието си издигнах бент и оставих общото ни заклинание да се събере в голямо езеро, така че магията само да се трупа.

Изпълни ме нарастваща жега, която ме изгаряше — беше почти непоносимо. Не можех да дишам, дробовете ми се блъскаха в гърдите, сърцето ми се напрягаше за всеки удар. Не виждах: някъде зад мен битката продължаваше, но чувах само далечни звуци — викове, зловещото тракане на лесниците, кухото дрънчене на мечовете. Шумът обаче идваше все по-близо. Усещах гърба на Каша, притиснат в моя: тя се бе превърнала в последен щит. Огненото сърце пееше весело и гладно в стъкленицата в ръцете й, надявайки се да го пуснем на свобода, да изгълта всички ни, и вдъхваше едва ли не успокоение.

Задържах магията, колкото можех по-дълго, докато гласът на Змея не секна и отново не отворих очи. Кората беше покрила врата му и стигаше вече до бузата му. Беше запечатала устата му и пълзеше покрай окото му. Той стисна ръката ми и аз влях цялата си сила в него, по полуготовия канал за унищожаване на дървото.

Той се скова, очите му се разшириха, но не виждаха. Ръката му стисна моята в безмълвна агония. В следващия миг кората над устата му изсъхна и падна като кожата на чудовищна змия и той закрещя с цяло гърло. Аз стисках дланта му с две ръце, прехапала устни от болка поради неистовата му хватка, докато той крещеше, а дървото около него почерняваше и се овъгляваше и листата горяха в пламъци. Те падаха на земята като жилещи парчета от пепел сред отвратителната смрад на плодовете, които се сваряваха и втечняваха. По клоните се стичаше сок, мъзгата изригваше вряща от ствола и кората.

Корените пламнаха отведнъж като сухи дърва: толкова много вода бяхме извлекли от тях. Кората се отпускаше и белеше на широки ивици. Каша грабна Змея за ръката и отскубна отмалялото му тяло от дървото, цялото в мехури и рани. Помогнах й да го изтеглим през сгъстяващия се дим, а после тя се обърна и отново се втурна в мъглата. Смътно я виждах как хваща парче кора и го обелва; как удря и кърти дървото с меча си, как оголва все по-голяма част от него. Положих Змея на земята и се втурнах да й помогна; дървото беше прекалено горещо, но аз въпреки това притиснах длани в него и след миг изрекох: „Илмейон!“ Излез навън, излез навън — сякаш бях Яга и виках зайче да се покаже от дупката си за вечеря.

Каша отново замахна и дървото с пукот се разцепи, а вътре съзрях част от безизразно женско лице и невиждащо синьо око. Каша бръкна под ръбовете на зейналата пролука и продължи да отчупва парчета дърво, докато оттам най-сетне не изпадна кралицата; тялото й увисна безжизнено напред от хралупата, оставяйки след себе си очертанията на женски силует, а парцалите на изгнилите й дрехи падаха и пламваха в огън. Изведнъж тя спря, увиснала: главата й беше заплетена в мрежа от златна коса, невъзможно дълга и увита около цялото дърво. Каша замахна с меча си през облака, кралицата се освободи и се свлече в ръцете й.

Беше тежка и неподвижна като дънер. Обгърнаха ни пушек и пламъци, а над нас стенеха и се мятаха клоните: дървото се бе превърнало в огнен стълб. Огненото сърце пращеше толкова настойчиво в стъкленицата, че сякаш го чувах с ушите си — нямаше търпение да излезе и да се включи в пиршеството.

Запрепъвахме се напред, като Каша почти влачеше и трима ни — мен, кралица Хана и Змея. Измъкнахме се изпод клоните и паднахме на поляната. От всички войници бяха останали само Соколът и принц Марек, които се биеха гръб срещу гръб със свирепа изкусност; мечът на Марек сияеше със същия бял огън, който държеше и магьосникът. Последните четирима лесници настъпваха към тях. Изведнъж се впуснаха напред, но Соколът ги отблъсна с широка огнена дъга, а Марек си набеляза един и скочи към него в огнения език: хвана го за шията в желязна хватка и стисна тялото му между ботушите си, като заклини единия си крак под ръката му. После заби меча си дълбоко в основата на врата му и се извъртя с почти същото движение, с което откършваш клон от жив храст; дългата, тясна глава на лесника се разцепи и пропука.

Той пусна потрепващото му тяло на земята и се върна през гаснещия пръстен от пламъци, преди другите лесници да са го нападнали. На земята лежаха, проснати по същия начин, още четири мъртви същества: явно си беше изработил метод за убиването им. Накрая обаче те едва не го хванаха; вече залиташе от умора. Беше захвърлил шлема си. Наведе задъхано глава и избърса мокрото си чело с наметалото си. Соколът също беше останал без сили. Макар устните му да не спираха да се движат, сребристият огън около ръцете му отслабваше; бялата му пелерина лежеше захвърлена върху пръстта и димеше под падащите горящи листа. Тримата лесници отстъпиха малко назад, за да се приготвят за нова атака; той се изправи.

— Нешке — повика ме Каша и ме изтръгна от вцепенението; аз пристъпих несигурно напред и отворих уста. Получи се само неравно грачене, пресипнало от дима. Поех си с усилие дъх и някак успях да прошепна: „Фулмедеш“, или поне достатъчно близко подобие на думата, за да придам форма на магията си; после паднах и подпрях ръце на земята. Тя се пропука в дълга линия и се раззина под лесниците. Те пропаднаха в нея, мятайки ръце и крака, а Соколът засипа пукнатината с огън и тя се затвори върху тях.

Марек се обърна и изведнъж се спусна към мен, докато се опитвах да се изправя. Плъзна се на пети в пръстта и изрита краката ми назад. Сребърната богомолка беше изскочила от огнения облак на дървото-сърце с пламнали крила и търсеше последно отмъщение. Взрях се в златните й, нечовешки очи, чудовищните й нокти се приготвиха за нова атака. Марек лежеше по лице под корема й. Той забоде меча си в един от шевовете на черупката й и изрита единия от оставащите й три крака. Гнусната твар падна и се наниза на острието, а той се надигна; тя продължи да се мята неистово, но той с последен замах на меча си я изхвърли в бушуващите пламъци на дървото-сърце. Богомолката падна в тях и не помръдна.

Марек се обърна и ме изправи. Краката ми не ме държаха; цялото ми тяло трепереше. Не можех да стоя права. Винаги съм се отнасяла скептично към бойните истории: схватките на момчетата на селския мегдан винаги свършваха с кал, разкървавени носове, дращене с нокти, сълзи и сополи, далеч от всяка красота и величие, и не виждах как добавянето на мечове и смърт в тази смес ще я направи по-хубава. Но никога не си бях представяла такъв ужас.

Соколът се приближи, олюлявайки се, към един от войниците, свит в калта. В колана си имаше стъкленица с някакъв еликсир: даде на мъжа да пийне глътка и му помогна да стане. Заедно отидоха при още един, който беше останал само с една ръка; раната бе спряла да кърви, обгорена от огъня, и той лежеше замаян на земята, зареял поглед в небето. Двама оцелели от трийсет.

Принц Марек не изглеждаше сломен. Той разсеяно изтри челото си с ръка, размазвайки още сажди по лицето си. Вече дишаше почти нормално; гърдите му се повдигаха и спускаха, по спокойно, не с мъчителните напъни, с които аз се опитвах да си поема дъх, докато той с лекота ме влачеше след себе си, далеч от пламъците към прохладната сянка на дърветата встрани от полянката. Не ми каза нищо; не бях сигурна дори, че ме познава: очите му бяха като стъклени. Каша се присъедини към нас, преметнала Змея през раменете си; тя се справяше удивително лесно с тежестта му.

Марек премигна няколко пъти, докато Соколът избута двамата войници при нас, а после като че ли най-после забеляза разпростиращите се пламъци по дървото и падащите, почернели клони. Хватката му върху ръката ми се стегна болезнено, ръбовете на ръкавицата му се впиха в месото ми, когато се опитах да се отскубна. Той се обърна към мен и ме разтърси с разширени от ярост и ужас очи.

— Какво направи? — изръмжа той, пресипнал от дима, а после изведнъж застина.

Кралицата стоеше пред нас неподвижно, облята в златна светлина от пламтящото дърво. Стоеше като статуя там, където Каша я бе изправила на крака, а ръцете й се поклащаха до тялото. Отрязаната й коса, жълта като на Марек, тънка и ефирна, приличаше на облак около главата й. Той я гледаше зяпнал като гладно птиче. Пусна ме и посегна да улови ръката й.

— Не я докосвайте! — каза остро Соколът също пресипнало. — Донесете ми веригите.

Марек се спря. Не сваляше очи от нея. За миг ми се стори, че няма да го послуша, но той се обърна и се запрепъва между останките от бойното поле към трупа на коня си. Веригите, с които Соколът бе вързал Каша, докато я оценяваше, стояха увити в платнище зад седлото му. Марек ги свали и ги донесе. Соколът взе ярема с платнището и се приближи към кралицата предпазливо като към бясно куче.

Тя не трепна, очите й не мигнаха; сякаш дори не го виждаше. Той въпреки това се поколеба; после изрече отново защитното си проклятие, надяна с бързо движение ярема на шията й и отстъпи назад. Тя все така не помръдваше. Той отново се пресегна и щракна оковите на китките й, а след това метна платнището върху раменете й.

Зад гърба ни се разнесе силен пукот и всички подскочихме като зайци. Дървото-сърце се беше разцепило по целия ствол и едната му масивна половина се стовари с оглушителен трясък, размазвайки стогодишните дъбове по края на поляната, а от сърцевината му изригна облак от оранжеви искри. Втората половина изведнъж избухна в пламъци, които го поглъщаха с рев; клоните се разлюляха за последен път и застинаха.

Тялото на кралицата оживя с едно рязко движение; веригите заскърцаха и задрънчаха и тя се отдалечи от нас, протегнала ръце пред себе си. Платнището се свлече от раменете й, но тя не го забеляза. Опипваше лицето си с дългите си, извити нокти и се драскаше с тих, несвързан стон.

Марек скочи напред и я хвана за окованите китки, но тя конвулсивно го отблъсна с неестествената си сила. После спря и втренчи поглед в него. Той залитна назад, но запази равновесие и се изправи. Целият в кръв, изцапан със сажди и пот, той въпреки всичко изглеждаше като воин и принц; на гърдите му още се виждаше зеленият герб с короната и хидрата. Кралицата се взря в герба, после вдигна очи към лицето му. Не каза нищо, но не отместваше поглед.

Той си пое хриптящо въздух и изрече:

— Майко.