Изтръгнати от корен

Глава 6

Помогнах на Змея да измине, залитайки, краткото разстояние до малката ми стая. Въжето от копринени рокли още висеше от прозореца. Нямаше шанс да го заведа в собствените му покои; докато го отпусках на леглото, вече тежеше като мъртвец. Продължаваше да стиска ръката си и някак успяваше да удържа покварата, но светлината на пръстите му ставаше все по-слаба. Положих го на възглавниците и за миг се надвесих тревожно над него в очакване да ми каже какво да правя, но той не продума, вперил невиждащи очи в тавана. Малката рана се беше подула като ухапване от най-отровен паяк. Той дишаше тежко и учестено, а ръката му под мястото, на което я стискаше, беше станала отвратително зелена — също като кожата на Йежи. Ноктите му почерняваха.

Изтичах долу в библиотеката, като изподрасках краката си до кръв в стъпалата. Не усетих болка. Книгите бяха елегантно подредени, както винаги, спокойни и невъзмутими пред моето отчаяние. Някои от тях вече ми бяха познати — като стари врагове, пълни със заклинания и магически формули, които неизменно се объркваха в устата ми, а страниците щипеха неприятно, щом докоснех пергамента. Въпреки това се качих на стълбичката и започнах да ги вадя от рафтовете. Отварях ги една по една и ги прелиствах, но напразно: дестилацията на есенция от мирта може да беше полезна във всякакви случаи, но сега нямаше да помогне, а шестте рецепти за запечатване на стъкленица ме изкараха от равновесие.

Тези безполезни усилия обаче ме забавиха достатъчно, за да проясня мисълта си. Осъзнах, че не мога да се надявам да намеря отговора на този кошмар в книгите със заклинания, по които Змеят се бе опитвал да ме обучава: както неведнъж бе казвал, те бяха пълни с тривиални формули и трикове, които всеки нескопосан магьосник би трябвало да може да измайстори за миг. Огледах несигурно долните лавици, където държеше книгите, които четеше самият той и до които строго ме бе предупредил да не припарвам. Някои бяха подвързани в нова, гладка кожа със златен обков, други бяха стари и на път да се разпаднат; някои бяха високи колкото цялата ми ръка, други биха се побрали в дланта ми. Прокарах пръсти по тях и импулсивно извадих една по-малка книжка, в която бяха напъхани множество листчета хартия. Имаше изгладена от употреба подвързия със семпъл надпис.

Това беше дневник, написан с дребен, гъст почерк, почти нечетлив на пръв поглед и пълен със съкращения. Между почти всяка двойка страници бяха пъхнати по един или няколко листа, изписани с почерка на Змея, в които бяха изложени различни начини за изпълняването на всяко заклинание, включително обяснение на всичките му действия: поне това изглеждаше по-обещаващо, сякаш гласът му говореше от хартията.

Имаше десетина заклинания за излекуване и почистване на рани — от болест и гангрена, не от магична поквара, но все пак си струваше да опитам. Прочетох едно заклинание, в което се препоръчваше да се направи разрез на отровената рана, да се натъпче с розмарин и кора от лимон, след което да се извърши нещо, което авторът наричаше полагане на дъх върху раната. Змеят беше изписал ситно четири страници по въпроса и беше нарисувал схеми, в които даваше близо петдесет варианта: толкова розмарин, сушен или свеж, толкова лимон, със сърцевина или без, стоманен или железен нож, различни заклинания.

Не беше написал кои от опитите са се оказали по-ефективни от другите, но щом си беше направил труда, сигурно бе имало защо. Трябваше само да му помогна толкова, че да може да каже поне няколко думи, за да ми даде наставления. Хукнах надолу към кухнята, където намерих голяма китка розмарин и лимон. Взех един чист нож за белене, както и няколко нови кърпи и тенджера с гореща вода.

После се поколебах: погледът ми попадна върху големия сатър, който лежеше на камъка си. Ако не успеех да сторя друго, ако не съумеех да му дам сила да говори… не знаех дали ще мога да го направя, дали ще мога да отрежа ръката му. Но бях видяла Йежи на леглото — кискащ се и чудовищен, нищо общо с тихия, тъжен мъж, който винаги ми кимаше на алеята; бях видяла хлътналото лице на Кристина. Преглътнах и взех сатъра.

Наточих двата ножа, като решително не мислех за нищо, и отнесох всичко горе. Прозорецът и вратата бяха отворени, но въпреки това в малката ми стаичка бе започнала да се събира отвратителната миризма на покварата. Стомахът ми се преобърна колкото от физическото усещане, толкова и от ужас. Струваше ми се, че няма да понеса вида на Змея в това състояние: жизнените му крайници — загнили, острият му език — сведен до вой и ръмжене. Вдишванията му бяха станали по-кратки, а очите му бяха полузатворени. Лицето му беше смразяващо бледо. Подпъхнах кърпите под ръката му и ги вързах с парче канап. Обелих широки ивици от кората на лимона, а след това накъсах листенцата на розмарина от дръжките, смачках ги и ги пуснах във врялата вода, така че силната сладка миризма да пропъди зловонието в стаята. После прехапах устни, събрах сили и разрязах подутата рана с ножчето за белене. От нея се изля зелена, лепкава жлъчка. Започнах да я поливам с горещата вода, докато не се изчисти. Взех две шепи от попарената билка и лимона и ги натъпках в раната.

В бележките на Змея не се казваше какво означава да се положи дъх върху раната, затова се наведох и започнах да шепна над нея заклинанията, като ги изпробвах едно след друго с пресекващ глас. Усещах ги в устата си като неподходящи, тромави и ръбати, и нищо не се случваше. Отчаяно погледнах пак изписания със ситен почерк оригинален текст. Там имаше един ред, на който пишеше: „Кай и тихас, изпети подходящо, притежават особено достойнство“. В заклинанията на Змея имаше всякакви вариации около тези срички, но все преплетени с други в дълги, сложни фрази, които се оплитаха на езика ми. Вместо това аз се наведох и запях „Тихас, тихас, кай тихас, кай тихас“ отново и отново, унасяйки се в мелодията на любимата ми песничка за рожден ден, в която се пожелаваха сто години живот.

Звучи абсурдно, но ритъмът й беше лек и познат, някак успокояващ. Вече не мислех за думите, те сами изпълваха устата ми и се изливаха от нея като вода от чаша. Забравих налудничавия смях на Йежи и зеления, жлъчен облак, който бе удавил светлината в него. Останаха само спокойното движение на песента и споменът за засмени лица, събрани около маса. И тогава магията най-сетне потече, но не по същия начин, както когато Змеят я изтръгваше от мен с уроците си. Този път мелодичното заклинание приличаше на поток, увлякъл магията в себе си, а аз седях до брега му със стомна, която никога не пресъхваше, и изливах сребриста нишка в бурните му води.

Под ръцете ми сладкото ухание на розмарин и лимон се усилваше и надделяваше над смрадта на покварата. От раната потече още жлъчка и то толкова много, че бих се притеснила, ако ръката на Змея всъщност не изглеждаше по-добре: ужасяващият зелен цвят избледняваше, тъмните и подути вени се връщаха на мястото си.

Бях останала почти без дъх, но някак си усещах, че съм приключила, че работата ми е свършена. Завърших напева просто — с един тон нагоре и надолу — към края почти тананиках. Искрящото сияние на мястото, на което Змеят държеше лакътя си, ставаше по-силно и ярко; внезапно от хватката му се стрелнаха линии светлина, които потекоха по вените му и се разклониха по тях. Гнилотата изчезваше: плътта му изглеждаше здрава, кожата — зараснала. С болнава бледост от липсата на слънце, но типична за него.

Гледах го, притаила дъх, и не смеех да се надявам. Изведнъж тялото му се раздвижи. Той въздъхна продължително и дълбоко, премигна срещу тавана с очи, в които се бе върнало съзнанието, и пръстите му един по един отпуснаха желязната си хватка на лакътя. Идеше ми да заридая от облекчение: невярваща и изпълнена с надежда, аз вдигнах очи към лицето му с плаха усмивка на устните. Змеят ме гледаше със смаяна ярост.

Той се надигна от възглавниците. С невярващо изражение събра розмарина и лимона от ръката си в шепа, след това се протегна и взе малкия дневник от завивката върху краката си — бях го оставила там, за да поглеждам, докато работя. Взря се в заклинанието, после обърна книгата да види гърба й, сякаш не вярваше на собствените си очи, а после изригна:

— Ти, невъзможно, жалко, безразсъдно противоречие, какво, за бога, направи сега?

Аз възмутено се отдръпнах. Такава реакция, след като току-що бях спасила не само живота му, но всичко, което би могъл да бъде, и цялото кралство от онова, в което Лесът би могъл да го превърне!

— А какво трябваше да направя? И откъде да знам как да го направя? Освен това нали се получи?

По някаква причина това го накара да изпадне в почти нечленоразделен гняв. Той се надигна от кушетката, запрати книгата в другия край на стаята, така че записките се разлетяха във всички посоки, и излезе в коридора, без да каже и дума повече.

— Можеше да ми благодарите! — извиках след него, също вбесена. Едва когато стъпките му заглъхнаха, си спомних, че той беше ранен, докато спасяваше моя живот, и че несъмнено бе положил огромни усилия изобщо да ми се притече на помощ.

Тази мисъл, разбира се, само ме потисна още повече. Както и тежкият труд, за да почистя малката си стаичка и да сменя постелята на леглото си. Петната не искаха да излязат и всичко вонеше неприятно, но все пак без онази непоносима зловеща смрад. Накрая реших все пак да използвам магия. Канех се да изрека едно от кратките заклинания, на които ме бе научил Змеят, но вместо това отидох да взема дневника от ъгъла. Бях признателна на тази малка книжка и на незнайния магьосник или вещица, който я беше написал, макар и Змеят да не изпитваше същите чувства към мен, и с радост открих, още в началото, формула за освежаване на стая: „Тища, изпята нагоре и надолу, ще подейства и покаже пътя“. Затананиках си почти наум, докато обръщах целия влажен, осеян с петна дюшек. Наоколо стана хладно и мразовито, но не неприятно. Когато свърших, постелките светеха от чистота като изпрани, а дюшекът ми ухаеше като току-що натъпкан с лятно сено. Оправих си леглото и се отпуснах тежко на него, почти изненадана от последните капки отчаяние, които ме напуснаха заедно с цялата ми сила. Едва успях да дръпна завивката върху себе си, преди да потъна в сън.

Събудих се бавно, спокойно, безметежно, под слънчевите лъчи, които нахлуваха през прозореца и ме обливаха, и чак след това постепенно осъзнах, че Змеят е в стаята ми.

Той седеше до прозореца на малкия работен стол, впил поглед в мен. Аз седнах, разтърках очи и го изгледах не по-малко сурово. Той вдигна малката книжка.

— Какво те накара да вземеш точно тази? — попита той.

— Беше пълна с бележки! Реших, че е важна.

— Не е важна — отвърна той, макар че предвид гневния му тон, не му повярвах. — Безполезна е. Безполезна е вече петстотин години, откакто е написана, и след цял век проучвания пак си остана такава.

— Е, днес не беше безполезна — възразих аз, скръстила ръце пред гърдите си.

— Как разбра колко розмарин да използваш? И колко лимон?

— Вие сте използвали най-различни количества според таблиците! Предположих, че не е от голямо значение.

— Всички тези таблици отразяват провали, непохватен имбецил! — изкрещя той. — Нито една нямаше ни най-малък ефект — нито от части, нито в каквато и да било комбинация, с каквото и да било заклинание! Ти какво направи?

Гледах го втренчено.

— Сложих достатъчно, за да се получи сносна миризма, и го запарих, за да стане по-силно. И използвах заклинанието на страницата.

— Тук няма никакво заклинание! Само две най-обикновени срички, без никаква сила…

— Когато ги пях достатъчно дълго, магията потече. Пях ги с мелодията на „Многая лета“ — добавих аз. Той почервеня от възмущение.

Следващият час премина в разпит за всеки детайл от заклинанието, което бях направила, като Змеят се ядосваше все повече: изобщо не успявах да отговоря на въпросите му. Искаше да знае точните срички и повторения, на какво разстояние съм била от ръката му, колко клонки розмарин съм използвала, колко кора от лимон. Много се стараех да отговарям, но въпреки това усещах, че нищо не е както трябва, и накрая, докато той пишеше гневно по листа си, добавих:

— Но всичко това няма никакво значение.

Той вдигна глава и ме изгледа убийствено, но аз отвърнах убедено, макар и със заекване:

— Това е просто… един начин. Не е единственият. — Посочих към бележките. — Вие се опитвате да намерите път, където няма такъв. То е като… да вървиш през гората — изтърсих аз. — Просто се промъквате между храстите и дърветата и всеки път е различно.

Завърших победоносно, доволна, че съм намерила обяснение, което изглеждаше толкова ясно. Той обаче само захвърли перото си и се отпусна ядосано на стола.

— Това са глупости — каза той почти жаловито, а после втренчи някак разстроен поглед в собствената си ръка, сякаш предпочиташе покварата пред перспективата да греши.

Изгледа ме смразяващо, но вече и аз самата започвах да губя търпение, жадна и гладна като вълк, все още в парцаливия сукман на Кристина, който висеше от рамото ми и не топлеше. Омръзна ми, затова станах и без да обръщам внимание на изражението му, заявих:

— Слизам в кухнята.

— Хубаво — сопна се Змеят и се отправи бесен към библиотеката си.

Той обаче не можеше да понесе въпросът му да остане без отговор. Преди пилешката супа да се е сготвила, отново се появи при кухненската маса с друга светлосиня книга със сребрист обков — голям и изящен. Остави я на масата до дръвника и твърдо каза:

— Естествено. Просто имаш лечителска дарба, която те е навела на правилното заклинание, макар вече да не си спомняш точно подробностите. Това би обяснило цялостната ти неумелост: лечението е особен клон на магичните изкуства. Предполагам, че ще напредваш значително по-добре, когато насочим вниманието си към тези дисциплини. Ще започнем с малките заклинания на Грошно.

Той сложи ръка върху книгата.

— Не, няма, не и преди да съм обядвала — отвърнах аз, без да спирам: тъкмо кълцах морковите.

Змеят измърмори нещо под носа си относно непокорните идиоти. Аз не му обърнах внимание. Той се задоволи да седне й когато му подадох купичка, да изяде супата си с дебел резен селски хляб, който, както си дадох сметка, бях приготвила онзи ден; бях отсъствала от кулата само един ден и една нощ. Струваха ми се като хиляда години.

— Какво стана с химерата? — попитах аз с лъжица в устата, докато се хранехме.

— Слава богу, Владимир не е глупак — отвърна Змеят и избърса устата си с измагьосана салфетка. Трябваше ми една секунда да разбера, че говори за барона. — След като изпратил ездача, примамил онова нещо до границата, като заложил телета, и се погрижил от всички страни да го дебнат копиеносци. Изгубил десетима, но успял да го хване на няма и час път от планинския проход. Бързо го убих. Беше малко, колкото пони.

Заучеше странно мрачно.

— Това не е ли хубаво? — попитах аз.

Змеят ме изгледа с досада.

— Беше капан — сопна се той, като че ли това би било очевидно за всеки здравомислещ човек. — Трябвало е да ме задържи далеч, докато покварата превземе целия Дверник. — Той се загледа в ръката си, като разтваряше и свиваше юмрука си. Беше се преоблякъл и сега носеше зелена вълнена риза, стегната със златна гривна на китката. Чудех се дали има белег под ръкава му.

— Значи съм сторила добре, като съм отишла? — дръзнах да попитам.

Изражението, което се изписа на лицето му, беше кисело като мляко, оставено навън посред лято.

— Ако може така да се каже, след като за по-малко от ден си изляла от най-ценните ми отвари като за петдесет години. Изобщо ли не ти хрумна, че ако могат да се пилеят толкова лесно, щях да дам по половин дузина стъкленици на всички селски старейшини и да си спестя усилията изобщо да стъпвам там.

— Не може да струват повече от живота на хората! — изстрелях аз веднага.

— Един живот пред теб сега не струва сто живота на друго място след три месеца. Слушай, глупачке, в момента пречиствам едно шишенце с огнено сърце; започнах го преди шест години, когато кралят можеше да си позволи да ми даде нужното злато, и ще бъде готово след още четири. Ако дотогава изразходваме целия ми запас, мислиш ли, че Росия великодушно ще се стърпи да не опожари нивите ни, след като знае, че ще сме измрели от глад и ще молим за мир, преди да бъдем в състояние да им върнем жеста? Подобна цена имат и всички останали стъкленици, които си изхабила. Още повече, че Росия разполага с трима майстори магьосници, които могат да приготвят отвари, а ние само с двама.

— Но ние не сме във война! — възразих аз.

— Напролет ще бъдем, ако чуят песен за огнено сърце и вкаменяване, и прахосничество, и решат, че са спечелили надмощие. — Той замълча, после тежко добави. — Или ако чуят песен за лечител, който е достатъчно силен, за да изчиства зарази, и си помислят, че щом завършиш обучението си, везните ще наклонят в наша полза.

Преглътнах и сведох очи към супата си. Нереално ми звучеше Росия да обяви война заради мен, заради нещо, което аз съм направила или си въобразяват, че мога да направя. Но после отново си спомних ужаса, който изпитах, когато видях сигналните огньове, а него го нямаше и аз не можех да сторя почти нищо, за да помогна на близките си. Все още не съжалявах, че съм взела отварите, но вече не можех да се преструвам, че няма значение дали съм научила някое заклинание или не.

— Мислите ли, че ще мога да помогна на Йежи, когато се обуча? — попитах аз.

— Да помогнеш на човек, напълно обзет от покварата? — намръщи се Змеят. После намусено призна: — Не би трябвало да можеш да помогнеш и на мен.

Аз вдигнах купичката си, допих супата, оставих я настрани и го погледнах над надрасканата, издълбана кухненска маса.

— Добре — казах мрачно аз. — Да започваме.

За съжаление желанието да изуча магията не означаваше непременно успех. Малките заклинания на Грошно изпиваха силите ми, формулите за омагьосване на Метродора не омагьосваха нищо. След като позволих на Змея още три дни да ме измъчва с лечебни заклинания, които до едно излизаха тромави и неправилни, на следващата сутрин се отправих към библиотеката с малкия, изтъркан дневник в ръка и го сложих на масата пред него. Той се намръщи.

— Защо не ме учите от това?

— Защото не става — сопна се той. — Едва успях да кодирам най-простите формули в годен за употреба вид, но нито една от висшите. Въпреки цялата й слава, тази книга на практика не струва почти нищо.

— Каква слава? — попитах аз и погледнах към книгата. — Кой я е написал?

Той пак се намръщи.

— Яга.

За миг замръзнах на място. Старата Яга беше умряла много отдавна, но за нея имаше малко песни и бардовете ги пееха предпазливо, само през лятото, и то по пладне. Тя беше мъртва и погребана от петстотин години, но това не й бе попречило да се появи в Росия само преди четиридесет години, на кръщенето на новородения принц. Превърнала шестима стражи, които се опитали да я спрат, в жаби, други двама приспала, отишла при бебето и се надвесила намръщено отгоре му. После се изправила, с раздразнение заявила: „Времето ми избяга“, и после изчезнала сред облак от дим.

Така че смъртта не беше нещо, което можеше да я спре да дойде и да вземе обратно книгата си със заклинания, но Змеят се ядоса още повече на изражението ми.

— Държиш се като сърдито шестгодишно хлапе. Противно на всеобщите фантазии, тя е мъртва и каквито и разходки да си е правила във времето преди това, уверявам те, че е имала по-висока цел, а не се въртяла наоколо да подслушва клюките за себе си. Що се отнася до тази книга, похарчих прекалено много пари и усилия, за да се сдобия с нея, и се поздравявах с успеха, докато не разбрах колко е вбесяващо непълна. Използвала я е само за подсещане; няма никакви подробности за истинските заклинания.

— Четирите, които изпробвах аз, проработиха идеално — отвърнах аз, но той ме изгледа скептично.

Не ми повярва, докато не ме накара да направя пет-шест от заклинанията на Яга. Те всички си приличаха: няколко думи, няколко жеста, няколко билки и други предмети. Нито една отделна част не бе от значение, нямаше и строг ред в думите. Разбирах защо Змеят мислеше, че е невъзможно да ме научи на тях: самата аз не помнех какво правя, още по-малко бях в състояние да обясня защо, но изпитвах неизразимо облекчение след скованите, свръхсложни заклинания, с които ме занимаваше той. Първото ми описание си оставаше вярно: чувствах се така, сякаш си проправям път в гора, която виждам за първи път, а думите й бяха като напътствия на опитен берач: „Има боровинки на северния склон“ или „Ще намериш хубави гъби до брезите ей там“, или „Има лесен път през къпинака отляво“. Не я интересуваше как ще стигна до боровинките: само ми показваше вярната посока и ме оставяше сама да се оправям, опипвайки земята с крака.

Стана му толкова неприятно, че едва не ми дожаля за него. Накрая той застана над мен, докато изпълнявах последното заклинание, и започна да си отбелязва всяка дреболия, дори кихането ми, когато се наведох прекалено ниско над канелата, а когато свърших, сам опита да го направи. Беше много странно да го наблюдавам; напомняте на забавено, ласкателно огледало: копираше всичко съвсем точно, но някак по-грациозно, със съвършена прецизност и яснота при всяка сричка, но още преди да е преполовил, виждах, че не действа. Посегнах да го прекъсна, но той ме изгледа вбесено и се отказах; изчаках да се оплете, образно казано, в храсталака, а когато свърши и нищо особено не се случи, отбелязах:

— Не биваше да казвате “мико“ там.

— Ти то каза! — сопна се той.

Свих безпомощно рамене: не се съмнявах, че е било така, макар че, честно казано, не си спомнях. Но то просто не беше нещо важно, което е трябвало да запомня.

— Когато аз го казах, си беше наред. А когато вие го казахте, не беше. Все едно вървите по пътека, но междувременно върху нея е паднало дърво или е поникнал храст, а вие настоявате въпреки всичко да продължите направо, вместо да го заобиколите…

— Няма никакви храсти — изрева той.

— Проблемът, предполагам — казах аз замислено на въздуха, — идва от това, че стоите прекалено дълго сам вътре и забравяте, че нещата не остават винаги там, където ги сложите.

Той гневно ме изгони от стаята.

Трябва да му го призная: той се муси до края на седмицата, но после извади няколко книги от рафтовете си, прашни и неотваряни, пълни с разбъркани заклинания като тези на Яга. Всичките се озоваха в ръцете ми като нетърпеливи приятели. Той ги преглеждаше и правеше десетки справки в другите си книги, след което начерта курс на обучение и практика за мен. Предупреди ме за всички опасности на висшата магия: как заклинанието може да се изплъзне от ръцете ти и да вилнее наоколо, как можеш да се изгубиш в него и да се скиташ като в сън, който можеш да докоснеш, докато през това време тялото ти умира от жажда, как ако опиташ заклинание, което надхвърля възможностите ти, то може да изцеди силите, които нямаш. Макар все още да не разбираше как изобщо работят заклинанията, които ми подхождаха, той стана ожесточен критик на резултатите от тях, като настояваше предварително да му съобщавам какво очаквам да се случи, а ако не успявах да предскажа правилно изхода, ме принуждаваше да повтарям същото заклинание отново и отново, докато не се получи.

Накратко казано, той се опитваше да ме учи, доколкото може, и да ме съветва, докато се лутам в непознатата гора, макар тази територия да бе чужда и за него. Той все така се съпротивляваше на успеха ми — не от завист, а заради принципа: фактът, че моята импулсивност все пак действаше, обиждаше чувството му за правилния ред на нещата и той се мръщеше еднакво, независимо дали се справях или правех очевидни грешки.

Месец след началото на новото ми обучение той ме гледаше сурово, докато аз се мъчех да създам илюзия за цвете. „Не разбирам — казах аз или за да бъда честна, по-скоро проплаках: беше непоносимо трудно. Първите ми три опита изглеждаха така, сякаш са направени от памучни парцали. Най-после успях да ги сглобя във формата на задоволително убедителна дива роза, стига човек да не поиска да я помирише.

— Много по-лесно е просто да направиш цвете. Защо някой ще си прави труда?

— Въпрос на мащаб. Уверявам те, че е значително по-лесно да направиш илюзия за армия, отколкото истинска армия. Но как изобщо действа това? — избухна той, притиснат от очевидната нескопосаност на моята магия. — Ти изобщо не поддържаш заклинанието — няма рефрени, няма жестове…

— Въпреки това му давам магия. Много магия — добавих тъжно аз.

Първите няколко заклинания, които не изтръгваха магията от мен, все едно ми вадят зъб, бяха такова чисто облекчение, че сякаш най-лошото бе свършило: сега, когато разбирах как би трябвало да действа магията (каквото и да говореше Змеят), всичко щеше да бъде лесно. Е, скоро разбрах, че греша. Първите ми опити бяха подтикнати от отчаяние и ужас, но следващите бяха копие на първите формули, на които той се опитваше да ме научи и които очакваше да овладея без всякакво усилие. И аз наистина ги овладях без усилие, след което той безмилостно ме тласна към истинските заклинания и всичко отново стана ако не все така непоносимо, то поне необикновено трудно.

— Как му даваш магия? — попита той през зъби.

— Вече намерих пътеката! — обясних аз. — Просто я следвам. Не можете ли… да го почувствате? — попитах рязко аз и протегнах шепата си с цветето; той се навъси, сложи ръце до него и каза: „Вадия руша иликад тухи“, при което върху моята илюзия се появи още една илюзия — две рози на едно място. Неговата, както се очакваше, имаше три реда съвършени венчелистчета и нежно ухание.

— Пробвай да ги съчетаеш — каза той разсеяно, като размърда леко пръсти, и илюзиите ни се събраха на подскоци, докато не стана почти невъзможно да ги отличим една от друга. — Ах! — възкликна той внезапно, точно когато започнах да виждам ясно неговата илюзия: почти същата като странния часовников механизъм по средата на масата му, с блестящите движещи се елементи. Импулсивно се опитах да съчетая двете произведения: представих си неговото като колело на воденица, а моето — като потока, който го върти.

— Какво пра… — започна той, но ненадейно се появи само една роза, която започна да расте.

И не само розата: по лавиците във всички посоки плъзнаха стъбла, които се увиваха около древните книги и излизаха от прозореца; високите, елегантни колони на свода на вратата се изгубиха сред клоните и дългите, тънки стъбла; мъхове и теменужки покриха пода, разлистваха се нежни папрати. Навсякъде разцъфваха цветя — цветя, каквито никога не бях виждала, странни поклащащи се цветове, други с остри върхове, ярко оцветени; стаята се напои с уханието им, с миризмата на смачкани листа и лютиви треви. Огледах се, грейнала от почуда, а магията ми продължаваше да тече с все същата лекота.

— Това ли имахте предвид? — попитах аз. Не беше по-трудно, отколкото да създам само едно цвете. Той обаче гледаше пира на цветята не по-малко удивен от мен.

После ме погледна — озадачен и за първи път несигурен, като че ли се бе сблъскал неподготвен с нещо. Дългите му, тънки ръце обвиха моите и заедно държахме розата. Магията пееше в мен и чрез мен; усещах как шепотът на неговата сила отвръщаше със същата песен. Изведнъж се смутих и ми стана много горещо. Отдръпнах ръцете си, за да се освободя.