Изтръгнати от корен

Глава 31

Обляха ме хладни, мокри сокове, зелени и лепкави, които напоиха косата и кожата ми. Неистово се мъчех да се отскубна от дървото. Изхриптях заклинание за сила и то се пропука. Вкопчих се в ръбовете на кората и забих босия си крак в дъното на пукнатината. Напрегнах всички сили да изляза отново навън, въпреки острите трески, които се забиваха в пръстите на ръцете и краката ми. Пълзях, заслепена от ужас, тичах, отблъсвах се от дървото, докато не паднах в студената вода. А когато се надигнах от нея, осъзнах, че всичко е различно.

Нямаше и следа от огъня и борбата. Не виждах никъде нито Саркан, нито Кралицата на Леса. Дори голямото дърво-сърце беше изчезнало. Както и повечето от останалите. Поляната беше почти гола. Застанах сама на брега на тихото езерце, сякаш в друг свят. Вместо следобед, беше светло утро. Сред клоните пърхаха и бъбреха птички, жаби пееха до вълнистата вода.

Веднага разбрах, че съм в капан, но това място не приличаше на Леса. Това не беше отвратителната, уродлива и мрачна гора, в която бях видяла да се лута Каша, а Йежи да лежи отпуснат до едно дърво. Не приличаше дори на горичката с дървото-сърце и нейната неестествена тишина. Езерцето се плискаше нежно в глезените ми. Обърнах се и хукнах по коритото на потока, обратно към Спиндъл. Саркан не можеше да направи сам Призоваването, за да ми покаже пътя, но бяхме дошли по реката: може би и по нея щях да изляза.

Тук дори реката беше различна — беше по-широка и дълбока, но не виждах облак от мъгла, не чувах грохота на водопада. Най-после спрях на един завой, който ми се стори познат, и се взрях в една фиданка на брега: тънко дърво-сърце, може би на около десет години, пораснало над онази огромна сива скала, напомняща на старец, в подножието на урвата. Това беше първото дърво-сърце — онова, под което се бяхме спрели, след като се подхлъзнахме надолу, изгубени в мъглата на водопада.

Но тук нямаше нито водопад, нито урва, а древното дърво беше още малко и младо. На отсрещния бряг растеше друго дърво-сърце, а след тези двама стражи реката постепенно се разширяваше и ставаше тъмна и дълбока в далечината. Не виждах други дървета-сърца, само обикновени дъбове и високи борове.

Тогава осъзнах, че не съм сама. На отсрещния бряг, под по-старото дърво-сърце, стоеше жена.

За момент помислих, че това е Кралицата на Леса. Толкова много приличаше на нея, че можеха да бъдат сестри. Имаше същата кожа, напомняща на елша и кора на дърво, същата оплетена коса, само че лицето й беше по-издължено и очите й бяха зелени. Докато цветовете на Кралицата на Леса бяха златно и кестеняво, то на тази жена бяха кафяво и сребристо-сиво. И тя, като мен, гледаше реката. Преди да успея да кажа нещо, по течението се донесе далечно поскърцване и после спокойно се появи дълга дървена лодка, изящна и красива, а в нея беше Кралицата на Леса.

Тя сякаш не ме виждаше. Стоеше усмихната на носа, с венец от цветя на главата, а до нея стоеше мъж. Трябваше ми известно време да го позная. Бях го виждала само мъртъв: кралят от кулата. Изглеждаше много по-млад и висок, с изпънато, гладко лице. Кралицата на Леса обаче изглеждаше същата като в деня, в който я бяха зазидали в гробницата. Зад двамата седеше млад мъж със сериозно изражение, може би още момче, но аз виждах в кого щеше да се превърне: в мъжа със суровото изражение от кулата. В лодката им имаше още хора от кулата: мъже в сребърни доспехи, които оглеждаха с боязън внушителните дървета, докато гребяха с веслата.

След тях идваха още десетки лодки, но те бяха импровизирани съдове, които повече приличаха на огромни листа, отколкото на истински лодки. Бяха пълни с хора, каквито никога не бях виждала: всичките приличаха на дървета, като самата Кралица на Леса: тъмен орех и ярка череша, светъл ясен и топъл бук. Имаше няколко деца сред тях, но не и старци.

Дървената лодка спря леко в брега и кралят подаде ръка на кралицата да слезе. Тя приближи с усмивка и протегнати ръце към другата горска жена. „Линая“, каза тя; и аз си разбрах, че тази дума е и не е магия, че е и не е име, че означава едновременно „сестра“, „приятелка“ и „спътница“. Името отекна странно между дърветата. Листата сякаш го зашепнаха обратно и вълната на потока го поде, като че ли беше написано във всичко наоколо.

Кралицата на Леса не забелязваше това. Тя целуна сестра си по двете бузи. После хвана краля за ръка и го поведе между дърветата-сърца, право към горичката. Мъжете от кулата вързаха лодката и ги последваха.

Линая чакаше мълчаливо на брега и наблюдаваше останалите лодки. Когато всяка от тях се изпразнеше, тя я докосваше и лодката се смаляваше и се превръщаше в листо, плаващо по водата, а потокът го отнасяше в един малък джоб на брега. Скоро реката опустя. И последните двама горски хора се отправиха към горичката. Тогава Линая се обърна към мен с дълбок, резониращ глас, като тропане върху кухо дърво:

— Ела.

Погледнах я слисано, но тя само се обърна и се отдалечи през потока. След миг я последвах. Едновременно се страхувах и не се страхувах от нея. Моите крака бяха мокри. Нейните — не. Където по кожата й попаднеше пръска, веднага попиваше.

Времето течеше особено. Когато стигнахме до горичката, венчавката беше приключила. Кралицата на Леса и нейният крал стояха на зелената могила, хванати за ръце, по които се виеха сплетени цветя. Пръснати между дърветата, горските хора ги гледаха мълчаливо. Цареше тишина, дълбока, нечовешка застиналост. Неколцината мъже от кулата ги гледаха подозрително и потръпваха от шумолящия шепот на дърветата-сърца. Младият мъж със суровото изражение стоеше от едната страна на двойката и с лека погнуса гледаше странните, дълги, чворести пръсти на Кралицата на Леса, увити в ръцете на краля.

Линая отиде при тях. Очите й бяха влажни; лъщяха като зелени листа след дъжд. Кралицата на Леса се обърна към нея и усмихната протегна ръце.

— Не плачи — каза тя; гласът й се смееше като поток. — Не заминавам далеч. Кулата е в края на долината.

Сестрата не отговори. Само я целуна по бузата и пусна ръцете й.

Кралят и Кралицата на Леса си тръгнаха заедно, а хората от кулата ги последваха. Горските хора се отдалечиха тихо между дърветата. Линая въздъхна меко, като вятър в короните на дърветата. Отново бяхме сами, застанали на зелената могила. Тя се обърна към мен.

— Нашите хора дълго живяха сами тук — каза тя, а аз се почудих какво ли означава „дълго“ за едно дърво. Хиляда години, две хиляди, десет хиляди? Безброй поколения, с всяко от които корените проникват все по-дълбоко. — Започнахме да забравяме как да бъдем хора. Малко по малко се отдалечавахме. Когато дойде кралят-магьосник със своите хора, сестра ми ги допусна в долината. Мислеше, че ще ни научат да си спомняме. Мислеше, че можем да се възобновим и на свой ред да ги научим; да си дарим живот едни на други. Но те се страхуваха. Искаха да живеят, искаха да станат по-силни, но не искаха да се променят. Научиха не каквото трябваше.

Докато тя говореше, край нас минаваха години, размазани като дъжд, сиви, меки, трупащи се една върху друга. Отново стана лято — друго лято след много време, и горските хора отново се появиха между дърветата.

Много от тях се движеха бавно, някак уморено. Някои бяха ранени, с почернели ръце, а един мъж куцаше на крак, който напомняше на непохватно разсечена цепеница. Други двама му помагаха да върви. Стори ми се, че кракът му отново пораства.

Имаше родители c деца, а една жена носеше бебе в ръце. Далеч на запад във въздуха се вдигаше тънък стълб от черен дим.

Горските хора събираха плодове от дърветата-сърца и си правеха чаши от паднали листа и кора, също като нас с Каша като деца, когато се преструвахме, че пием чай в гората. Те си наливаха бистра вода от езерцето и се пръсваха в горичката. Разхождаха се сами или по двама, някои по трима. Гледах ги и очите ми се пълнеха със сълзи, без да знам защо. Някои се спираха на открити места, където грееше слънце. Ядяха плодовете, пиеха водата. Една майка сдъвка парченце плод и пъхна малко в устата на бебето си, а после му даде да отпие от чашата й.

Променяха се. Краката им растяха, пръстите им се удължаваха и впиваха в земята. Телата им се разтягаха, ръцете им се вдигаха към слънцето. Дрехите им падаха сред окапали листа и изсъхнала трева. Най-бързо се променяха децата: те изведнъж се превръщаха във високи, сиви стволове с широко разперени клони, отрупани с бели цветя и сребристи листа, сякаш целият им живот изтичаше на един дъх.

Линая слезе от могилата и отиде при тях. Някои — ранените и старите — се бореха, застинали насред промяната. Бебето се бе променило — красиво, сияйно дърво, окичено с цветове. Майката обаче коленичеше сгърчена, трепереща до ствола му, обгърнала го с ръце; чашата й беше разлята, а по лицето й беше изписана сляпа агония. Линая я докосна нежно по рамото. Помогна й да стане и да се отдалечи от дървото на бебето си. После я погали по главата, даде й плод и вода от собствената си чаша, а накрая й запя със странния си, дълбок глас. Майката стоеше с наведена глава и от очите й капеха сълзи. Ненадейно вдигна лице към слънцето и порасна, изчезна.

Линая помогна и на последните непроменени — даваше им да пият от чашата й, пъхаше парченца плод в устата им. Галеше ги по кората и им пееше магичната си песен, за да изминат останалата част от пътя. От някои ставаха малки, разкривени дървета, а най-старите се превърнаха в тънки фиданки. Гората се изпълни с дървета-сърца. Остана само Линая.

Тя се върна при езерото.

— Защо? — попитах безпомощно. Трябваше да знам и в същото време имах чувството, че не искам да чуя отговора; не исках да знам какво ги е тласнало към това.

Линая посочи към реката.

— Те идват — каза тя с дълбокия си глас. — Виж.

Погледнах към реката. Вместо отражението на небето видях дървени лодки, пълни с мъже, които носеха фенери, горящи факли и големи брадви. На носа на първата лодка се вееше знаме, а до него стоеше младият мъж от сватбеното тържество, само че по-възрастен и със сурово изражение на лицето. Той беше зазидал кралицата в кулата. Сега на главата му имаше корона.

— Те идват — повтори Линая. — Те предадоха сестра ми и я затвориха на място, където не можеше да расте. А сега идват за нас.

— Не можете ли да се противопоставите? — попитах аз. Усещах спокойната магия в нея — не поток, а дълбок, предълбок кладенец. — Не можете ли да избягате…

— Не.

Замълчах. В очите й прозираха безкрайни, зелени гори. Колкото по-дълго я гледах, толкова по-малко ми приличаше на жена. Виждах само половината: стволът с короната, широко разперените клони, листата, цветовете и плодовете, а под него — дълги корени, впити дълбоко в пръстта на долината. Аз също имах корени, но не такива. Можех да бъда внимателно изровена и пресадена в кралски замък или кула от мрамор. Не знам дали щях да бъда щастлива, но можех да оцелея. Тя не можеше да бъде изровена.

— Научиха не каквото трябва — каза отново Линая. — Но ако останем, ако се бием с тях, ние ще запомним не каквото трябва. И тогава ще станем… — Тя замълча. — Решихме, че предпочитаме да не помним.

Тя се наведе и напълни чашата си.

— Чакай! — Хванах ръката й, преди да отпие, преди да ме напусне. — Можеш ли да ми помогнеш?

— Мога да ти помогна да се промениш. Достатъчно си дълбока, за да дойдеш с мен. Можеш да пораснеш с мен и да намериш покой.

— Не мога.

— Ако не дойдеш, ще останеш сама тук. Скръбта и страхът ти ще отровят корените ми.

Мълчах уплашено. Започвах да разбирам: оттук идеше покварата на Леса. Горските хора се бяха променили по свое желание. Те още живееха, още имаха съкровени мечти, но животът им бе по-близък до този на дърветата, отколкото на хората. Те не бяха будни, живи, пленени, хора, затворени под кората, които не спират да искат да излязат.

Но ако не пожелаех да се променя, ако останех човек, сама и злочеста, макар и силата ми да държеше живо нейното дърво-сърце, нещастието ми щеше да го разболее също като чудовищните дървета извън тази горичка.

— Не можеш ли да ме пуснеш? — попитах отчаяно. — Тя ме сложи в твоето дърво…

Лицето й се сгърчи от скръб. Тогава разбрах, че това е единственият начин, по който можеше да ми помогне. Тя си беше отишла. Тази част от нея, което още живееше в дървото, беше дълбока, странна и бавна. Дървото беше открило тези спомени, тези моменти, за да може да ми покаже изхода — нейния изход — но повече не можеше да направи. Това бе единственият път, който бе намерила за себе си и своите хора.

Преглътнах и отстъпих назад. Пуснах ръката й. Линая ме изгледа за миг, а после отпи. Застанала там, на брега, тя започна да пуска тъмни корени и сребърни клони, да се източва нагоре, високо като бездънното езеро в себе си. Възвисяваше се и растеше, покрита с бели нанизи от цветя, с леко набразден ствол под пепеляво-сребриста кора.

Отново останах сама в гората. Но сега птичите песни замлъкваха. Между дърветата зърнах няколко елена да бягат уплашени; махнаха с белите си опашки и изчезнаха. От дърветата капеха листа, сухи и кафяви — краищата им бяха замръзнали и се чупеха под краката ми. Слънцето залязваше. Обвих ръце около тялото си, разтреперана от студ и страх. Дъхът ми излизаше на бели облаци, босите ми крака потръпваха от вледенената земя. Лесът ме затваряше в себе си. Нямаше изход.

В този миг зад мен проблесна светлина, ярка, силна и позната: светлината на Призоваването. Обърнах се, внезапно изпълнена с надежда; горичката беше затрупана със сняг, времето отново бе полетяло напред. Безмълвните дървета стояха голи и сухи. Светлината на Призоваването струеше като сноп лунни лъчи. Езерцето искреше като разтопено сребро и някой излизаше от него.

Беше Кралицата на Леса. Тя се измъкна на брега, оставяйки тъмна диря в снега след себе си, и се свлече на земята в мократа си бяла траурна дреха. Остана да лежи на една страна, за да си поеме дъх, после отвори очи. Бавно се надигна на треперещите си ръце и се огледа. Съзря всичките нови дървета-сърца и лицето й изтръпна от ужас. Изправи се на крака. Роклята й беше кална и обледена. Тя стоеше на могилата и се взираше в гората, после бавно се извърна и вдигна очи към голямото дърво-сърце над себе си.

Приближи се с несигурни крачки и сложи ръце на широкия му сребърен ствол. За миг остана така, разтреперана. После се наведе и бавно допря буза до кората. Не плачеше. Очите й бяха отворени и празни, не виждаха нищо.

Не знаех как Саркан е успял сам да направи Призоваването, нито какво виждам пред себе си, но чаках напрегнато и обнадеждено видението, което ще ми покаже пътя. Валеше сняг, искрящ на ярката светлина. Не докосваше кожата ми, но бързо покриваше следите от стъпките на Кралицата на Леса. Тя не помръдваше.

Дървото-сърце тихо зашумоля и наведе един от ниските си клони към нея. На него имаше пъпка цвят, въпреки че бе зима. Тя разцъфна, после окапа и на нейно място се появи плод, който нарасна и узря в златист цвят. Висеше надолу като нежна покана.

Кралицата на Леса го откъсна. Докато го държеше в ръце, откъм реката се разнесе твърд, познат звук: брадва, забиваща се в дърво.

Кралицата на Леса замря, вдигнала плода до устните си. И двете стояхме тихо и се ослушвахме. Звукът се чу отново. Тя отпусна ръце. Плодът падна на земята и изчезна в снега. Тя вдигна оплетените си поли и се спусна от могилата към реката.

Затичах се след нея; сърцето ми биеше в ритъм с ударите на брадвата. Те ни отведоха до края на горичката. Фиданката беше израснала в масивно, високо дърво с широко разперени клони. На брега беше вързана дървена лодка и двама мъже сечаха другото дърво-сърце. Работеха весело и се редуваха с тежките си брадви, и всеки път ударите им проникваха по-дълбоко в ствола. Във въздуха летяха сребристи трески.

Кралицата на Леса нададе ужасен вик, който отекна между дърветата. Мъжете се спряха стъписани и се огледаха, стиснали брадвите си в ръце. В следващия миг тя ги връхлетя. Хвана ги за гърлата с дългите си пръсти и ги изхвърли в реката. Те се замятаха и закашляха. Кралицата на Леса коленичи до дървото. Притисна с пръсти сълзящата му рана, сякаш можеше да я затвори. Но дървото не можеше да бъде спасено. Вече се навеждаше застрашително над водата. След час или ден щеше да падне.

Тя се изправи. Трепереше — не от студ, а от ярост, и земята трепереше заедно с нея. Изведнъж пред краката й се раззина пукнатина в двете посоки по протежението на горичката. Тя я прескочи и аз я последвах тъкмо навреме, преди пукнатината да стане прекалено широка. Лодката пропадна в бездната и изчезна, а реката забуча оглушително по водопада. Горичката се спусна надолу сред облак от мъгла под издадената канара. Единият от дървосекачите се подхлъзна, изпищя и водата го повлече; другият извика и се опита да му подаде ръка, но беше късно.

Фиданката потъна заедно с горичката; прекършеното дърво се вдигна с нас. Вторият дървосекач дращеше по брега, вкопчен в тресящата се земя. Когато Кралицата на Леса се приближи до него, той замахна към нея с брадвата си, но острието само отскочи със звън от кожата й и падна от ръцете му. Тя не обърна внимание. Лицето й беше безизразно и безчувствено. Тя хвана мъжа и го отнесе до нараненото дърво-сърце. Той се бореше и съпротивляваше, но без полза. Тя го притисна към ствола и от земята поникнаха лиани, които се увиха около него.

Тялото му се изви в дъга, на лицето му се изписа ужас. Кралицата на Леса отстъпи назад. Краката и глезените му бяха заклещени в процепа, който брадвите бяха пробили в дървото, и вече се променяха, сливаха се с него; обувките му се разпаднаха, а пръстите му прораснаха в нови корени. Ръцете му се втвърдиха като клони, пръстите му се съединиха. Разширените му в агония очи се скриха под сребристата кора. Изтичах при него, изпълнена със съжаление, обзета от ужас. Ръцете ми не можеха да достигнат кората, магията ми не откликваше на това място. Но не можех просто да стоя и да гледам.

После той някак си успя да се наведе напред. Прошепна: „Агнешка“ с гласа на Саркан и изчезна; лицето му потъна в дълбоката хралупа на дървото. Вкопчих се в краищата й и успях да вляза след него в тъмната й утроба. Корените бяха гъсти и стегнати, влажната, топла миризма на прясно разровена земя, примесена с остатъците от огън и дим, ме задушаваше. Исках да изляза отново навън, не исках да оставам тук. Но знаех, че не бива. Аз бях тук, вътре в дървото. Пробивах си път напред, противно на инстинктите, въпреки ужаса. Насилвах се да протегна ръце и да почувствам обгореното дърво около себе си; трески се забиваха в кожата ми, сокове заливаха очите и носа ми, не можех да си поема въздух.

Ноздрите ми се напълниха с дърво, гнилоч и плам. „Аламак“, прошепнах дрезгаво заклинанието за преминаване през стени и в следващия миг пробих кората и поразеното дърво, за да се озова отново насред димящите останки от гората-сърце.

Стоях на могилата с подгизнала от зеления сок рокля и разцепеното дърво зад гърба ми. Светлината на Призоваването още блестеше над водата, а последните плитки остатъци от езерото искряха отдолу като пълна луна над хоризонта — толкова ярко, че очите те заболяваха да я гледаш. Саркан беше коленичил от другата страна на езерото. Устата му беше мокра, от ръката му капеше вода и това бяха единствените части от тялото му, които не бяха почернели от сажди, пушек и кал: беше пил от шепата си. Беше отпил от Спиндъл едновременно вода и могъщество, за да събере сила да изпълни сам Призоваването.

Но сега Кралицата на Леса стоеше над него, стиснала врата му с дългите си пръсти, и сребърна кора се издигаше от брега по коленете и краката му, докато се мъчеше да се отскубне от хватката й. Като видя, че съм избягала, тя го пусна и се обърна с вик, но беше късно. Големият клон на дървото-сърце се прекърши с продължителен стон и най-сетне падна с грохот на земята, оставяйки след себе си зейнала рана.

Слязох от могилата, за да я пресрещна на мокрите камъни; тя също тръгна разярена към мен. „Агнешке!“, извика с дрезгав глас Саркан и протегна ръка, полувкоренен в земята. Но когато ме доближи, Кралицата на Леса се забави и спря. Светлината на Призоваването я огряваше отзад и разкриваше ужасяващата поквара, черния облак на отчаянието в нея. Но светлината блестеше и върху мен, през мен, и аз разбрах, че в моето лице тя съзира друг.

В нея аз виждах къде е отишла, след като напусна горичката: как беше достигнала всички хора от кулата — магьосници, фермери, дървосекачи. Как беше засаждала покварени дървета-сърца с корените на собственото си нещастие и бе предавала това нещастие на всички. Редом с ужаса дълбоко в себе си почувствах съжалението на Линая; съжаление, тъга и разкаяние. Кралицата на Леса също го видя и застина, разтреперана, пред мен.

— Аз ги спрях — каза тя. Гласът й напомняше на скърцането на клон в стъклото през нощта, когато си мислиш, че нещо страшно дращи, за да се вмъкне в дома ти. — Трябваше да ги спра.

Тя не говореше на мен. Погледът й минаваше през мен, за да достигне до лицето на сестра й.

— Те горяха дърветата. — Кралицата на Леса молеше за разбиране. — Сечаха ги. Винаги ще го правят. Идват и отминават като сезоните; както зимата не мисли за пролетта.

Сестра й нямаше глас, с който да отвърне, но соковете на дървото-сърце лепнеха по кожата ми и корените му се впиваха дълбоко под краката ми.

— Писано ни е да си отиваме — отговорих тихо от името и на двете. — Не можем да останем вечно.

В този миг Кралицата на Леса най-после погледна към мен.

— Аз не можах да си отида — каза тя, а аз знаех, че се е опитала. Беше убила господаря на кулата и войниците му, беше засадила нови дървета навсякъде и се беше върнала с окървавени ръце, за да заспи най-после сред своите и да засънува заедно с тях. Но не бе успяла да пусне корени. Беше запомнила не каквото трябва, а и много беше забравила. Беше запомнила как се убива и мрази, беше забравила как се расте. Единственото, което й бе останало, бе да легне до сестра си — без истински да заспи, без истински да умре.

Протегнах ръка към един наведен клон на разцепеното дърво и откъснах единствения плод, който чакаше на него, сияен и златен. Подадох й го.

— Аз ще ти помогна. Ако искаш да я спасиш, можеш.

Тя погледна поразеното, умиращо дърво. От очите й капеха кални сълзи, примесени с пръст, пепел и вода. Тя бавно протегна ръце да вземе плода и внимателно го пое с дългите си, чворести пръсти. Те докоснаха моите и двете се погледнахме. Може би за миг през виещия се дим помежду ни аз станах дъщерята, за която се беше надявала, детето между нея и хората от кулата; тя можеше да бъде мой учител и наставник, да ми показва пътя също като книгата на Яга. Можеше изобщо да не бъдем врагове.

Наведох се и загребах малко вода в едно листо — последната бистра вода от езерото. Качихме се заедно на могилата. Кралицата на Леса поднесе плода към устата си и отхапа; по брадичката й потекоха бледо златисти сокове. Тя затвори очи. Сложих ръка върху нея и почувствах омразата и страданието, които се увиваха като лиани дълбоко в нея и я душаха. Сложих другата си ръка върху дървото на сестра й, за да достигна до дълбокия кладенец в нея, до тишината и покоя й. Мълнията не я бе променила; този покой щеше да остане, дори цялото дърво да паднеше, дори годините да го върнеха отново в пръстта.

Кралицата на Леса се притисна до зейналата рана на дървото и обви ръце около почернелия ствол. Излях в устата й последните капки вода от езерото, а после докоснах кожата й и тихичко казах само: Ваналем.

Тя започна да се променя. Вятърът издуха последните остатъци от бялата й рокля, обгорялата й кожа опада на големи черни люспи и от земята плъзна нова кора, която обви тялото й като широка сребриста пола и се сля със ствола на старото дърво. Кралицата на Леса отвори очи за последен път и ме погледна с внезапно облекчение, а после изчезна, порасна и краката й пуснаха нови корени върху старите.

Отстъпих назад. Когато корените й се впиха дълбоко в земята, аз се обърнах и изтичах към Саркан, прегазвайки калта на изпразненото езеро. Кората, която го обгръщаше, бе спряла да расте. Двамата заедно я откъртихме къс по къс, докато краката му се освободиха. Издърпах го за ръката и се отпуснахме на брега на потока.

Бях твърде изтощена, за да мисля за каквото и да било. Той гледаше собствените си ръце намръщено, сякаш възмутено. Изведнъж скочи и ги зарови в меката, влажна земя на коритото. Известно време го гледах с недоумение, а после разбрах, че се опитва да върне потока на предишния му път. Надигнах се, за да му помогна. Веднага изпитах онова чувство, което той винаги отхвърляше от себе си: абсолютната увереност, че точно това трябва да се направи. Реката искаше да тече оттук, искаше да пълни езерото.

Достатъчно бе да преместим няколко шепи пръст, за да потече водата върху пръстите ни и сама да доразчисти коритото си. Езерото отново започна да се пълни. Седнахме уморено. Той се опитваше да изчисти пръстта и водата от ръцете си; бършеше ги в края на съсипаната си риза, в тревата, в панталоните си, но в крайна сметка само размазваше още повече калта. Под ноктите му се бяха събрали черни корички. Накрая изпъшка отчаяно и отпусна ръце в скута си; беше твърде изморен, за да прави магии.

Облегнах се на него; раздразнението му ми действаше странно успокоително. След малко той неохотно ме прегърна с ръка. В горичката отново се възцаряваше дълбока тишина, сякаш целият огън и ярост, които бяхме донесли, бяха прекъснали покоя й само за миг. Пепелта вече беше потънала на калното дъно на езерцето. Дърветата пускаха обгорелите си листа във водата, мъх израстваше по голите парчета земя, никнеха стръкове трева. На брега на езерото новото дърво-сърце се преплиташе със старото, прегръщаше го, запечатваше неравния му белег. И по двете разцъфваха малки бели цветчета, като звездички.