Изтръгнати от корен

Глава 24

В този момент не можех да направя нищо повече, освен да се наспя. Алоша ме прати да си легна още там, в същата стая, въпреки колебливия поглед на принцесата. Заспах на меката вълнена черга пред камината, изтъкана в причудливи танцуващи мотиви от огромни дъждовни капки, а може би сълзи. Каменният под отдолу беше твърд, но бях толкова уморена, че нямаше значение.

Спах вечерта и цялата нощ и се събудих в ранните часове на утрото: все още бях уморена, но главата ми не беше толкова надута, а изгорените ми от мълнията длани вече не пареха. Магията течеше бавно и шепнешком по камъните дълбоко в мен. Каша спеше на килимчето до леглото; през балдахина виждах принцесата и двете деца, сгушени в нея. Двама стражи дремеха до вратата.

Алоша седеше на един стол до огъня, положила гладния си меч в скута, и го точеше с пръст. Чувах шепота на магията й, докато прокарваше палец близо до острието. Върху тъмната й кожа се събираше тънка линийка кръв, макар изобщо да не докосваше стоманата, и от нея се вдигаше фина червена мъгла, която попиваше в острието. Столът й беше обърнат така, че да вижда всички врати и прозорци, сякаш беше бдяла цяла нощ.

— От какво се страхувате? — попитах тихо аз.

— От всичко. Покварата е в двореца. Кралят е мъртъв, Бало е мъртъв, кронпринцът беше примамен към бойно поле, където може да се случи всичко. Твърде късно станахме предпазливи. Мога да мина няколко нощи без сън. Ти по-добре ли си? — Кимнах. — Хубаво. Слушай сега: трябва да изкореним тази поквара в двореца, и то бързо. Не мисля, че сложихме край с унищожаването на книгата.

Седнах и прегърнах коленете си.

— Саркан мислеше, че все пак може да е кралицата. Че може да не е покварена, а да е била подчинена чрез мъченията.

Чудех се дали е прав: възможно ли бе кралицата някак си да е взела със себе си малък златен плод, откъснат от Леса, и сега в някой сенчест ъгъл на градината да пониква тънка сребърна фиданка, разпръсквайки покварата навсякъде? Трудно можех да си представя, че кралицата е забравила до такава степен всичко, което е била, за да донесе Леса със себе си и да му предаде собственото си семейство и цялото си кралство.

— Може и да не са трябвали много мъчения, за да поиска да види съпруга си мъртъв, след като я е изоставил за двайсет години в Леса. А може би и по-големия си син — добави тя, когато потрепнах да възразя — Забелязвам, че спаси Марек от фронта. Във всеки случай, спокойно може да се каже, че тя стои в центъра на събитията. Можеш ли да й приложиш това твое „Призоваване“?

Аз замълчах. Спомних си тройната зала, където ми бе хрумнало да направя Призоваването на кралицата. Вместо това бях решила да дам на кралския двор илюзия, театрално представление, за да издействам милост за Каша. Може би това все пак беше грешка.

— Не мисля, че мога да го направя сама — казах аз.

Имах чувството, че Призоваването просто не е предназначено да бъде изпълнявано самостоятелно: сякаш истината не означава нищо, ако няма с кого да я споделиш; можеш да си крещиш истини във въздуха цяла вечност и да посветиш живота си на тях, но ако никой не дойде да те чуе — все едно.

Алоша поклати глава.

— Не мога да ти помогна. Няма да оставя принцесата и децата без надзор, докато не стигнат на безопасно място в Жидна.

— Тогава Соля може да ми помогне — отвърнах аз неохотно.

От всичко най-малко ми се щеше да правя заклинания с него и да му давам още поводи да се домогва до моята магия, но може би неговото проникновение щеше да даде по-голяма сила на заклинанието.

— Соля — повтори Алоша, изричайки името му с неодобрение. — Той се държи като глупак, но не е глупав. Може да пробваш с него. Ако ли не, върви при Рагосток. Той не е силен като Соля, но може и да се справи.

— Той ще ми помогне ли? — усъмних се аз, спомнила си венеца върху главата на кралицата. Той не ме харесваше особено.

— Ако кажа, ще ти помогне — отвърна Алоша. — Той ми е пра-правнук. Ако се инати, прати го при мен. Да, знам, че е задник — добави тя, разбрала погрешно погледа ми, и въздъхна.

— Единственото дете в рода ми, което показва магия, поне в Полния. — Тя поклати глава. — Пуснала е корени и в децата и внуците на любимата ми внучка, но тя се омъжи за мъж от Венеция и замина на юг със съпруга си. Ще мине повече от месец, ако трябва да повикам някого от тях.

— Имате ли си други близки, освен тях? — попитах плахо аз.

— О, да — шейсет и седем пра-правнуци… май — отговори тя след секунда размисъл. — Може и повече да са станали, но постоянно се отдалечават. Някои от тях старателно ми пишат всяка Млада година. Повечето не помнят, че са мои потомци, ако изобщо го знаят. Кожата им е като мляко, примесена с малко чай, но това само ги пази да не изгарят на слънцето, а съпругът ми е мъртъв от сто и четирийсет години. — Каза го спокойно, все едно вече нямаше значение, и вероятно беше точно така.

— Това ли е всичко? — Бях на прага на отчаянието. Пра-пра-внуци, половината изгубени, а другата половина — толкова далечни, че можеше да въздиша над Рагосток и да не изпитва нищо повече от леко раздразнение. Това като че ли не беше достатъчно да държи корените й в земята.

— Не съм и имала други роднини. Майка ми е била робиня в Намиб, но е умряла, докато ме е раждала — това е всичко, което знам за нея. Един южняшки барон я купил от мондриански търговец и я подарил, на жена си, за да има занимание. Бяха добри с мен, още преди да се прояви дарбата ми, но това беше господарска добрина: не бяхме от една кръв. — Тя сви рамене. — Имала съм любовници, предимно войници. Но като остарееш достатъчно, стават като цветята: знаеш, че ще увехнат, още преди да си ги потопила във вазата.

Не се сдържах:

— Тогава защо… защо си тук? Какво те е грижа за Полния… или за каквото и да било?

— Аз не съм мъртва — отвърна язвително тя. — И винаги ме е било грижа за добрите дела. Полния открай време има добри крале. Те служат на народа си, строят библиотеки и пътища, създадоха Университет и са достатъчно изкусни във войната, за да не позволят на враговете си да ги победят и да разрушат всичко. Достойни инструменти са. Може да напусна, ако станат зли и лоши; не бих сложила мечове в ръцете на мъжете, които биха последвали тази проклета луда глава, Марек, в десетки войни за слава. Но Зигмунд е разумен човек и е добър с жена си. Радвам се, че мога да му помогна.

Тя видя злощастното изражение на лицето ми и грубовато, но мило добави:

— Човек се научава да чувства по-малко, дете, или да обича други неща. Като горкия Бало — каза тя с прашно, замислено съжаление, недостатъчно силно да се нарече скръб. — Той живя четирийсет години в манастир и осветява ръкописи, преди някой да забележи, че не остарява. Май беше леко учуден, че се оказа магьосник.

Тя продължи да точи меча си, а аз излязох от стаята, още по-тъжна и нещастна, отколкото преди да попитам. Мислех си как моите братя ще остаряват, как малкият ми племенник Данушек, който ми носеше топката си със сериозна, смръщена физиономия, ще стане уморен, сбръчкан старец, прегърбен от годините. Щях да погреба всички, които познавам, и да ми останат техните деца, които да обичам.

Но по-добре това, отколкото да не остане никой. По-добре тези деца да могат на спокойствие да тичат в гората. Щом ми бе дадена сила, можех да бъда щит за тях, за семейството си, за Каша, за тези две дечица, спящи в леглото тук, и за всички останали, които спяха в сянката на Леса.

Казвах си и се опитвах да си повярвам, че това би било достатъчно, но въпреки всичко мисълта си оставаше студена и горчива сред самотата на тъмните коридори. Някои от по-низшите прислужници вече се залавяха за работа, влизаха и излизаха тихо от стаите на благородниците, за да им стъкнат огъня, също като предния ден, макар днес кралят да беше мъртъв. Животът продължаваше.

— Няма нужда да стъкваш огъня, Лизбета, само ни донеси малко горещ чай и закуска, добро момиче — каза Соля, когато отворих вратата на стаята му. Пламъците вече горяха и поглъщаха две нови цепеници в голямото огнище.

На него не му се полагаше малка килийка, обсебена от гаргойл: разполагаше с две стаи, всяка три пъти по-голяма от тази, в която бях натикана аз. Каменните подове бяха застлани с меки, дебели бели килими: явно използваше магия, за да ги поддържа чисти. В другата стая през отворените врати се виждаше голямо, неоправено легло с балдахин. На широката му дървена страница летеше резбован сокол с око от голям, полиран златен камък с тясна черна зеница.

По средата на стаята имаше кръгла маса, на която седеше Соля, а до него — Марек, намусен, изтегнат в креслото с вдигнати крака, по нощница и обшит с рунтава кожа халат върху панталоните. На масичката стоеше сребърна поставка с високо, овално огледало, дълго колкото ръката ми. След миг осъзнах, че не гледам под особен ъгъл към балдахина; огледалото не показваше отражение. Като някакъв невъзможен прозорец то разкриваше вътрешността на шатра; поклащащият се кол в средата държеше стените, а тесният триъгълен отвор гледаше към зелено поле.

Соля се взираше съсредоточено в огледалото, сложил ръка на рамката; очите му целите бяха черни зеници, попиващи всичко, а Марек гледаше лицето му. Никой от двамата не ме забеляза, докато не застанах до тях, и дори тогава само Марек бегло ме погледна.

— Къде беше? — попита той и без да дочака отговор, добави.

— Престани да изчезваш, преди да съм закачил хлопка на врата ти. Росия явно има шпионин в двореца, ако не и половин дузина такива: как иначе са разбрали, че тръгваме към Ридва? Отсега нататък те искам постоянно до мен.

— Спях — отвърнах аз язвително, но после си спомних, че бе изгубил баща си вчера и ми дожаля. Само че той не изглеждаше опечален. Предполагам, че бидейки крал и баща, отношенията им не бяха като между баща и син, а той така и не прости на баща си, задето позволи кралицата да пропадне в Леса. И все пак очаквах да го намеря с позачервени очи — ако не от обич, то поне от объркване.

— Е, да, какво друго да правиш, освен да спиш? — каза той саркастично и отново се взря в огледалото. — Къде, по дяволите, са всички?

— Вече трябва да са на бойното поле — отвърна разсеяно Соля, без да откъсва очи.

— Където трябваше да бъда аз, ако Зигмунд не беше такъв мазен политик.

— Искаш да кажеш, ако Зигмунд беше съвършен идиот, какъвто не е. Нямаше как да ти подари победа в този момент, освен ако не искаше заедно с нея да ти подари и короната. Той, уверявам те, знае, че вече имаме петдесет гласа от магнатите.

— И какво от това? Щом не може да задържи благородниците, не заслужава трона. — Марек скръсти ръце пред гърдите си. — Само ако бях там…

Той отново погледна с копнеж огледалото, а аз гледах и двамата с нарастващо възмущение. Значи тревогата на Зигмунд магнатите да не дадат трона на брат му не беше неоснователна — Марек наистина се опитваше да го получи. Изведнъж разбрах подозрителния поглед на кронпринцесата: смяташе ме за съюзник на Марек. Все пак преглътнах първите десет реплики, които бяха на езика ми, и лаконично казах на Соля:

— Нуждая се от помощта ви.

Това поне ми спечели един поглед с мастилено черните очи, съпроводен дори с повдигане на вежди.

— Не знам кое е по-голямо удоволствие за мен, скъпа: да ти помогна или да чуя това от теб.

— Искам да направите едно заклинание заедно с мен. Трябва да приложим Призоваването върху кралицата.

Той замълча, удоволствието му видимо се стопи. Марек се обърна и ме изгледа строго.

— А сега какво ти е влязло в главата?

— Нещо не е наред! — отвърнах аз. — Не можете да се преструвате, че не виждате. Откакто сме дошли тук, нещастията идат едно след друго. Кралят, отец Бало, войната срещу Росия — всичко това е работа на Леса. Призоваването ще ни покаже…

— Какво? — сопна се Марек и се изправи. — Какво ще ни покаже?

Той се надвеси над мен, но аз отметнах глава, без да отстъпвам.

— Истината! Няма и три дни, откакто я изведохме от Леса, а кралят е мъртъв, в двореца вилнеят чудовища и Полния е във война. Нещо сме пропуснали. — Обърнах се към Соля. — Ще ми помогнете ли?

Соля местеше поглед между двама ни, а по очите му личеше, че пресмята наум. После меко каза:

— Кралицата е оправдана, Агнешке: не можем да я омагьосваме току-така без причина, само защото ти се тревожиш.

— Не може да не виждате, че нещо не е наред! — вбесено повторих аз.

— Нещо не беше наред — каза той със снизходителен и самодоволен глас; с радост бих го разтърсила. Твърде късно съжалих, че не съм се сприятелила с него. Не можех да го изкуша: той вече добре знаеше, че изобщо не искам да споделям магията си с него, а само съм готова да го изтърпя за нещо важно. — Никак дори: тази покварена книга, която ти намери и която вече е унищожена. Няма защо да си въобразяваме тъмни причини, след като вече имаме една известна.

— А последното, което й трябва сега на Полния, са още мрачни слухове — добави Марек, вече по-спокойно; раменете му се отпуснаха, докато слушаше Соля и поглъщаше отровното му, удобно обяснение. Той седна обратно в креслото си и вдигна пак крака на масата. — Нито за майка ми, нито за теб, ако щеш. Магнатите са поканени на погребението и щом се съберат, ще оповестя годежа ни.

— Какво? — Изтърси го така, сякаш ми съобщаваше най-обикновена новина, която почти не ме засяга.

— Ти си го заслужи, като уби онова чудовище, а простолюдието обича такива неща. Недей да правиш от мухата слон — добави той, без въобще да ме погледне. — Полния е в опасност и ти трябва да си до мен.

Замръзнах на мястото си, прекалено разгневена, за да излезе глас от мен, но те вече не ми обръщаха внимание. В огледалото видях, че някой влиза в шатрата. Старец с претрупана с медали и пагони униформа се отпусна тежко на стола с лице, натежало от годините: увиснала брадичка, увиснали мустаци, торбички под очите и в ъгълчетата на устата. По дебелия слой прах върху кожата му се стичаха струйки пот.

— Савиена! — Марек се наведе с напрегнато изражение. — Какво става? Росийците имали ли са време да построят укрепления?

— Не — отвърна старият генерал и уморено избърса челото си. — Не бяха укрепили бродовете; вместо това бяха заложили засада на Дългия мост.

— Глупаво от тяхна страна. Без укрепления едва ще удържат бродовете няколко дни. През нощта пристигнаха още две хиляди мъже, ако веднага тръгна с тях…

— Победихме ги призори — каза Савиена. — Всички са мъртви, шест хиляди.

Марек замлъкна, видимо стъписан: не беше очаквал това. Със Соля се спогледаха и той леко се намръщи, сякаш новината не му се понрави.

— Вие колко изгубихте?

— Четири хиляди и много коне. Победихме ги — повтори Савиена сподавено и целият се отпусна. Не всички следи по лицето му бяха от пот. — Марек, прости ми. Марек… брат ти е мъртъв. Убиха го на първата засада, когато отиде да разузнае реката.

Аз отстъпих назад, сякаш можех да избягам от думите. Малкото момченце горе, стиснало меча си, обърнало нагоре кръглото си личице: „Няма да ви преча“. Споменът ме прониза като с нож.

Марек занемя. Лицето му изразяваше повече объркване, отколкото каквото и да било друго. Соля продължи да говори с генерала. Едва издържах да чувам гласовете им. Накрая магьосникът се пресегна и закри огледалото с дебело покривало. После се обърна към Марек.

Объркването вече изчезваше.

— Бог ми е свидетел — каза принцът след малко, — предпочитам да не бях получил короната, отколкото да я получа по такъв начин. — Соля само наклони глава, като го гледаше с блясък в очите. — Но в крайна сметка този въпрос не стои.

— Да — съгласи се тихо Соля. — Така или иначе магнатите са на път; ще поискаме да гласуват веднага.

Усетих солен вкус в устата си: плачех, без да знам. Отстъпих още по-назад. Дръжката на вратата се озова в ръката ми; ямките и издатините на соколската й глава се впиха в дланта ми. Завъртях я, измъкнах се навън и тихо затворих вратата след себе си. Останах разтреперана в коридора. Алоша беше права. Капан след капан, отдавна заровени под дебел килим от листа, сега изскачаха един по един. Тънки фиданки прокарваха от калта.

Капан след капан.

Изведнъж се втурнах да тичам. Обувките ми трополяха по каменните плочи, подминавах изумени слуги и прозорци, през които нахлуваше утринното слънце. Задъхана, свих зад ъгъла към покоите на кронпринца. Вратата беше затворена, но неохранявана. Под нея изтичаше сивкава мъгла. Дръжката пареше.

Когато отворих, завесите вътре пламтяха, килимът беше изпепелен, а стражите лежаха мъртви един върху друг на пода. Десетима мъже бяха обградили в тесен обръч Алоша. Тя беше страшно изгоряла, половината й щит се беше стопил върху кожата, но тя някак си още се държеше. Зад нея принцесата лежеше мъртва, препречила с тяло вратите на гардероба; Каша стоеше до трупа й с разкъсани дрехи, но без следи по кожата. В ръка държеше нащърбен меч и го размахваше ожесточено срещу двама мъже, които се опитваха да минат покрай нея.

Алоша удържаше другите с два дълги ножа, които свистяха свирепо във въздуха и оставяха огнени дири след себе си. Беше ги посякла многократно, подът лепнеше от кръв, но те не падаха. Носеха росийски униформи, но очите им бяха зелени и объркани. Стаята миришеше на прекършен клон от бреза.

Искаше ми се да запищя, да заплача. Да прекарам ръка по целия свят и да го залича.

— Хулвад — казах аз, изтиквайки магия с ръцете си. — Хулвад — повторих отново, като си спомних как Алоша беше извлякла финия облак на поквара от ученика на Бало. Черен дим заструи от мъжете, от всеки разрез и рана. Той изчезна през отворения прозорец към слънчевите лъчи; а те отново бяха просто мъже, твърде ранени, за да живеят, и паднаха един след друг на земята.

Щом нападателите изчезнаха, Алоша се обърна и хвърли ножовете си срещу мъжете, които се опитваха да убият Каша. Остриетата проникнаха дълбоко в гърбовете им и оттам се вдигнаха облаци дим на злото. Те също паднаха — първо единият, после другият.

След смъртта им в стаята се възцари странна тишина. Пантите на гардероба изскърцаха и аз подскочих от звука. Вратата леко се открехна и Каша се обърна назад: Сташек се опитваше да надникне навън с уплашено личице, стиснал малкия си меч в ръка.

— Не гледай. — Каша дръпна една пелерина от гардероба — дълга, пищна дреха от червено кадифе. Покри главичките на децата с нея и ги прегърна. — Не гледайте — повтори тя и ги притисна към себе си.

— Мама — каза малкото момиченце.

— Тихо — смъмри я момченцето с треперещо гласче. Аз покрих уста с двете си ръце, за да сподавя риданието си.

Алоша дишаше тежко и мъчително, по устните й избиваше кръв. Тя се свлече до леглото. Спуснах се към нея, но тя ми направи знак да не приближавам.

— Хатол — изрече тя и привлече поразяващия меч от въздуха. После ми го подаде. — Каквото и да има в Леса — каза тя с пресипнал шепот, — намери го и го убий. Преди да е станало късно.

Смутено го поех. Алоша се свлече на пода, още докато ми го подаваше. Коленичих до нея.

— Трябва да повикаме Върбата — казах.

Тя едва поклати глава.

— Върви. Изведи децата оттук. В замъка не е безопасно. Тръгвайте.

После отпусна глава на леглото и затвори очи. Гърдите й се повдигаха и спускаха много плитко.

Станах, разтреперана. Знаех, че е права. Чувствах го. Кралят, кронпринцът, сега и принцесата. Лесът искаше да убие всичките — добрите крале на Алоша, а заедно с тях и магьосниците на Полния. Погледнах мъртвите войници с росийски униформи. Марек отново щеше да обвини Росия. Щеше да сложи короната и да поеме на изток, а след като пожертваше цялата ни армия, убивайки колкото може повече росийци, Лесът щеше да погълне и него, за да остави страната ни разпокъсана и обезглавена.

Отново бях в Леса, под неговите корони и зоркия поглед на онова студено, омразно присъствие. В стаята настъпи мимолетна тишина, само колкото да си поеме дъх. Каменните стени и слънчевата светлина не значеха нищо. Очите на Леса ни следяха. Лесът беше тук.