Изтръгнати от корен

Глава 11

Змеят беше странен и мълчалив, докато двамата бавно се мъчехме да качим Каша по стълбите. Тя беше почти безчувствена и се съвземаше, само колкото да замахне срещу въздуха пред себе си, после отново изпадаше в несвяст. Безжизненото й тяло беше неестествено тежко — като масивен дъб, сякаш Лесът някак си я бе оставил преобразена и променена.

— Отиде ли си? — попитах отчаяно аз. — Отиде ли си?

— Да — отвърна кратко той, докато я мъкнехме по дългите вити стълби: въпреки впечатляващата му сила всяко стъпало беше изпитание, като че ли носехме паднал дънер, а и бяхме уморени.

— Иначе Призоваването щеше да го покаже.

Не каза нищо повече. Когато я отнесохме в стаята за гости, той застана до леглото и я погледа със смръщено чело, после се обърна и си излезе.

Нямах време да мисля за него. Каша лежа и горя от треска цял месец. Сепваше се полубудна и се губеше в кошмари, все още в плен на Леса, и беше способна да изблъска самия Змей от себе си почти до другия край на стаята. Наложи се да я вържем за леглото първо с въжета, а после с верига. Спях, свита на кравай, на килимчето до леглото; щом извикаше, скачах да й дам вода, и се мъчех да напъхам поне няколко залъка храна в устата й; в началото не можеше да задържи повече от хапка-две обикновен хляб.

Дните и нощите ми се сливаха, разкъсвани от нейните събуждания: отначало се будеше на всеки час и ми бяха нужни десет минути да я успокоя, така че изобщо не можех да се наспя и живеех като в мъгла. Чак след първата седмица се уверих, че ще живее, и си откраднах няколко секунди да напиша бележка на Венса, да й кажа, че Каша е свободна, че ще се оправи.

— Ще я запази ли само за себе си? — поиска да знае Змеят, когато го помолих да я изпрати; бях твърде изцедена, за да питам защо, само отворих писмото, надрасках още един ред: „Не казвай още на никого“ и му го връчих.

А трябваше да попитам; трябваше той да ме предупреди по-настойчиво да внимавам. Но и двамата бяхме съсипани. Не знаех върху какво работи той, но виждах светлината, която гореше в библиотеката до късно среднощ, когато слизах в кухнята за бульон и се качвах отново, а масата му беше затрупана с листове с диаграми и надписи. Един следобед, следвайки миризмата на пушек, го намерих заспал в лабораторията, а дъното на една пресъхнала колба почерняваше над свещта пред него. Когато го събудих, той подскочи, събори я и с несвойствена непохватност подпали всичко. Бързо го изгасихме, но той напрегна рамене като котарак, обиден за накърненото си достойнство.

Три седмици по-късно обаче Каша се събуди след цели четири часа сън, обърна глава към мен и каза: „Нешка“: макар и изтощена, това беше самата тя, а тъмните й, кафяви очи бяха топли и ясни. Обгърнах лицето й в шепи и се усмихвах през сълзи, а тя успя да свие тънките си като на птиче пръсти върху моите и също да се усмихне.

От този момент възстановяването й тръгна по-бързо. Странната й нова сила отначало я правеше тромава, дори след като започна да става. Блъскаше се в мебелите, а първия път, когато се опита сама да слезе в кухнята, докато готвех супа, падна по стълбите. Но когато отскочих от огнището и с тревожен вик се втурнах да й помогна, я намерих на площадката да се опитва да се изправи, дори без синина и натъртено.

Заведох я в голямата зала, за да я уча отново да ходи, и се мъчех да я подкрепям, докато бавно крачехме наоколо, макар че често се случваше неволно да ме събори. Змеят тъкмо слизаше да вземе нещо от избата. Той застана на арката и известно време ни наблюдава със строго, непроницаемо изражение. След като я качих отново горе и тя се сви в леглото си и заспа, аз слязох в библиотеката, за да говоря с него.

— Какво й има?

— Нищо — отговори той с равен той. — Доколкото виждам, не е заразена с поквара.

Не звучеше особено доволен.

Аз не разбирах. Помислих, че може би не му допада в кулата да живее още някой.

— Вече е по-добре — уверих го. — Няма да е за дълго.

Той ме погледна силно подразнен.

— Няма да е за дълго ли? Какво мислиш да правиш с нея?

Аз отворих уста, после я затворих.

— Тя ще…

— Ще се прибере вкъщи? — довърши Змеят вместо мен. — Ще се омъжи за фермер, който няма нищо против, че жена му е от дърво?

— Тя си е от плът и кръв, не от дърво! — възразих аз, но вече разбирах — по-бързо, отколкото ми се искаше — че той е прав. В селото ни вече нямаше място за Каша, също както и за мен. Седнах бавно, като се хванах здраво за масата. — Тя ще… ще вземе зестрата си — казах аз, мъчейки се да намеря някакъв отговор. — Ще трябва да замине — за града, в Университета, като другите жени…

Той искаше да каже нещо, но вместо това замълча и попита:

— Моля?

— Като другите избрани — другите момичета, които вие отвличате — казах аз, без да мисля: прекалено много се тревожех за Каша. Какво щеше да прави тя? Тя не беше вещица, хората поне знаеха какво е това. Просто се беше променила, и то страшно, и не мисля, че можеше да го прикрие.

Змеят прекъсна мислите ми.

— Кажи ми нещо — попита той язвително; аз се сепнах и вдигнах очи към него. — Всички ли мислехте, че ги насилвам?

Останах с отворена уста; той ме гледаше строго, а на лицето му беше изписана обида.

— Да? — обърках се аз. — Да, разбира се. Какво друго да мислим? Ако не сте ги насилвали… защо просто не си наемате прислужници?

Докато го изричах, се зачудих дали другата жена — онази, която ми бе оставила писмото, не беше права. Дали той просто не търси малко човешка компания — но само малко, колкото му е нужно, и не от някой, който може да го остави, когато си поиска.

— Наетите прислужници не вършеха работа — каза той подразнено и уклончиво, но не обясни защо. Направи нетърпелив жест, без да ме поглежда; ако беше видял изражението ми, вероятно щеше да спре. — Не взимам хленчещи момичета, които само искат да се омъжат за някой селски левент, или такива, които се стряскат от мен…

Изправих се и столът издрънча на пода зад гърба ми. Бавно и закъсняло, в мен забълбука и се надигна свиреп гняв, който скоро доби измеренията на потоп.

— Значи взимате такива като Каша — избухнах аз, — които са достатъчно смели, за да го понесат; които няма да плачат и да натъжат семействата си, и си мислите, че това ви оправдава? Не ги изнасилвате, само ги затваряте за десет години, а после се оплаквате, че ви мислим за по-лош, отколкото сте?

Той беше вперил поглед в мен и аз също го гледах задъхано. Дори не подозирах, че тая такива думи в себе си; не знаех, че са в мен, за да ги почувствам. През ум не ми бе минавало, че мога да говоря така на своя господар, Змея: мразех го, но не бих го упрекнала, както не бих упрекнала мълнията, че е ударила дома ми. Той не беше човек, той беше господар и магьосник, странно същество от съвсем друг свят, далечен като бурите и чумата.

Само че той беше излязъл извън границите на своя свят, бе проявил истинска добрина към мен. Беше позволил неговата магия да се смеси с моята в странна, спираща дъха интимност, само и само да спасим заедно Каша. Може би изглеждаше странно да му благодаря, като му крещя, но това беше повече от благодарност: исках той да бъде човек.

— Това не е редно — казах високо аз. — Не е!

Змеят стана и за миг вперихме погледи един в друг над масата — и двамата разярени, и двамата, мисля, еднакво стъписани; после се обърна и се отдалечи с пламнало лице. Стисна здраво перваза на прозореца и се загледа навън. Аз избягах от стаята и се качих тичешком по стълбите.

До края на деня стоях до леглото на Каша, а тя спеше, пъхнала слабата си ръка в моята. Още беше топла и жива, но той не бе сбъркал. Кожата й беше мека, но плътта под нея — твърда: не като камък, а като гладко полиран кехлибар, твърд, но сякаш течен, заоблен. Косата й лъщеше с дълбокото, златно сияние на пламък на свещ, но къдриците й напомняха на чепове на дърво. Можеше да бъде издялана статуя. Повтарях си, че не се е променила много, но знаех, че не съм права. Очите ми гледаха с прекалено много обич: с тях аз виждах само Каша. Ако някой не я познаваше, веднага би съзрял странното у нея. Тя винаги е била красива, но сега беше неземна, застинала, блестяща.

Тя се събуди и ме погледна.

— Какво има?

— Нищо — отвърнах аз. — Гладна ли си?

Не знаех какво да сторя. Чудех се дали Змеят ще позволи да остане тук: можехме да живеем заедно в моята стая горе. Може би той щеше да се зарадва на прислужница, която не може да го напусне, след като не обичаше да обучава нови. Това беше горчива мисъл, но друго не ми хрумваше. Ако в селото дойдеше непознат като нея, несъмнено бихме го взели за заразен — поредната чудовищна приумица на Леса.

На следващата сутрин реших да го помоля тя въпреки всичко да остане. Отидох в библиотеката. Той стоеше до прозореца с едно от своите блуждаещи огънчета в ръце. Спрях се. Върху нежно вълнистата му повърхност се виждаше отражение, напомнящо на спокойно езеро, а когато се приближих, открих, чe отразява не стаята, а дървета — безкрайни, дълбоки, тъмни, подвижни. Картината постепенно се променяше; предположих, чe показва местата, на които е било огънчето. С притаен дъх гледах сянката, която се движеше под повърхността: приличаше на лесник, но по-дребна и вместо пръчковидни крака имаше широки, сребристосиви крайници в жилки като листа. Нещото спря и обърна странната си, безлика глава към огънчето. В предните си крайници държеше рошав наръч зелени стръкове и растения с корените — като градинар след плевене. То завъртя главата си в различни посоки, после продължи по пътя си и изчезна сред дърветата.

— Нищо — каза Змеят. — Няма събиране на сила, нито подготовка… — Той поклати глава и ми каза през рамо. — Дръпни се назад. — После изнесе блуждаещото огънче през прозореца и като взе нещо като магьоснически жезъл от стената, запали края му от камината и го мушна право в средата на огънчето. Цялото клъбце пламна отведнъж, изгоря и изчезна, а през прозореца се донесе слаба сладка миризма: като покварата.

— Те не ги ли виждат? — попитах аз впечатлена.

— Много рядко се случва някое да не се върне; предполагам, че понякога ги хващат. Но ако го докоснат, само ще се пръсне. — Говореше абстрактно и свъсено.

— Не разбирам. Какво очаквахте? Не е ли хубаво, че Лесът не се готви за нападение?

— Кажи ми нещо… мислеше ли, че тя ще оживее?

Не, разбира се. Изглеждаше ми като чудо; чудо, за което бях копняла твърде силно, за да го анализирам. Не си позволявах да мисля за това.

— Той я е пуснал? — прошепнал аз.

— Не точно. Не можеше да я задържи: Призоваването и пречистването я изтеглиха от него. Но съм убеден, че можеше да я забави достатъчно дълго, за да я убие. А в подобни случаи Лесът рядко проявява великодушие. — Той барабанеше с пръсти по перваза по особено познат начин; изведнъж и двамата в един и същи миг разпознахме ритъма на напева на Призоваването и той веднага спря. — Тя оправи ли се? — попита сковано.

— По-добре е. Тази сутрин изкачи всички стълби. Настаних я в моята стая…

Змеят махна небрежно с ръка.

— Безпокоях се, че възстановяването й може да е било само за отвличане на вниманието. Ако вече е добре… — Той поклати глава.

След секунда раменете му се изпънаха. Той пусна ръка от перваза и се обърна към мен.

— Каквото и да цели Лесът, изгубихме достатъчно време — каза той мрачно. — Вземи книгите си. Трябва да подновим уроците ти.

Аз го гледах,

— Не ме зяпай така. Даваш ли си сметка какво направихме? — Той махна към прозореца. — Това далеч не е единственият съгледвач, който съм изпратил. Един от другите намери дървото-сърце, в което е било момичето. Беше особено забележително — добави той сухо, — понеже беше мъртво. Докато изгаряше покварата от тялото на момичето, си изгорила и дървото.

Продължавах все така да не разбирам мрачното му настроение, още по-малко, когато продължи:

— Лесниците вече са го съборили и са засадили ново, но ако беше зима, а не пролет, ако поляната беше по-близо до края на Леса и ако бяхме подготвени, можехме да отидем с група секачи, за да разчистим и изгорим Леса чак до това място.

— Можем ли… — започнах смаяно аз, като дори не успявах да се принудя да изрека идеята си на глас.

— Да го направим отново ли? Да. Което означава, че Лесът трябва да отговори, и то скоро.

Най-сетне започвах да схващам. Изведнъж осъзнах, че това е същото като тревогата му за Росия: бяхме във война с Леса и врагът ни знаеше, че сега разполагаме с ново оръжие, което можем да насочим срещу него. Змеят очакваше Лесът да нападне не просто за отмъщение, а за самозащита.

— Предстои ни много работа, преди да се надяваме, че можем да възпроизведем същия ефект — добави той и посочи към масата, затрупана с още повече листове. Взрях се внимателно в тях и за пръв път осъзнах, че това са бележки за магьосничеството нашето магьосничество. Имаше схематична рисунка: двамата стояхме като стилизирани фигури във възможно най-далечните ъгли на книгата за Призоваването, а Каша беше срещу нас, изобразена като кръг с надпис: „Канал“ и свързана с линия до старателно нарисувано дърво-сърце. Той почукна по линията.

— Каналът ще ни създаде най-голямо затруднение. Не можем да очакваме всеки път да разполагаме с жертва, изтръгната от дърво-сърце. За същата цел обаче може да ни послужи заловен лесник или дори жертва с по-лека поквара…

— Йежи — сетих се аз. — Можем ли да опитаме с Йежи?

Змеят сви устни.

— Вероятно. Но преди всичко — добави той, — трябва да систематизираме принципите на заклинанието и ти да упражниш всеки отделен елемент. Мисля, че това попада в категорията на магиите от пети порядък, при които Призоваването осигурява рамката, самата поквара предлага канала, а пречистването дава импулса — помниш ли въобще нещо от всичко, на което съм те учил? — попита той, като видя как прехапвам устни.

Вярно, че не си бях направила труда да запомня кой знае колко от натрапените ми уроци за порядъка на заклинанията, в които предимно се разясняваше защо едни заклинания са по-трудни от други. Доколкото схващах, всичко се свеждаше до очевидното: ако съчетаеш две заклинания, за да създадеш ново, то обикновено е по-трудно от всяко поотделно, но като изключим това, не намирах особена полза от правилата. Ако съчетаеш три заклинания, ще бъде по-трудно от едно от тях, но поне според моя опит това не означаваше, че ще бъде по-трудно, отколкото две от тях: всичко зависеше от това, какво се опитваш да направиш и в какъв ред. А и правилата му нямаха нищо общо със случилото се долу в подземието.

Не исках да говоря за това; знаех, че и той няма желание. Но си мислех за Каша, която се бореше да стигне до мен, разкъсвана от Леса; за Заточек на ръба на Леса, на една атака от поглъщането.

— Всичко това няма значение — казах аз, — и вие го знаете.

Той стисна листовете и ги смачка; за миг помислих, че ще се разкрещи. Той обаче ги гледаше, без да каже и дума. След малко отидох да взема книгата си със заклинания и изрових заклинанието за илюзия, което бяхме направили заедно през зимата, преди толкова много дълги месеци. Преди Каша.

Избутах купчината листове, за да освободя малко място, и сложих книгата пред себе си. След миг той отиде мълчаливо до етажерката и взе още една: тесен черен том, чиято корица леко искреше, щом я докоснеше. Отвори я на едно заклинание, което заемаше две страници, изписани със ситни букви, и рисунка на цвете; всичките му части бяха някак си свързани с определена сричка от заклинанието.

— Много добре — каза той. — Да започваме. — И ми подаде ръка през масата.

Този път ми беше по-трудно да я поема, да направя съзнателен избор, без помощта на отчаянието. Не можех да не мисля за силата на хватката му, за дългите, изящни линии на пръстите му, стиснали моите, за топлите им, мазолести връхчета, докосващи китката ми. Усещах пулса му върху пръстите си, топлината на кожата му. Сведох поглед към книгата си и с пламнали страни се опитах да проумея буквите, а той поде с неясен глас собственото си заклинание. Илюзията му започна да добива форма — още едно съвършено направено цвете, уханно и красиво, напълно непрозрачно, а стъблото му — покрито с бодли.

Зачетох шепнешком. Полагах отчаяни усилия да не мисля, да не усещам неговата магия върху кожата си. Нищо не се случи. Той не ми каза нищо: очите му бяха решително фокусирани върху някаква точка над главата ми. Аз спрях и тайно се отърсих. После затворих очи и почувствах формата на магията му: цялата в шипове, също като илюзията му, бодлива и защитена. Замърморих собственото си заклинание, но се улових, че не мисля за рози, а за вода и зажадняла земя; градях под неговата магия, вместо да я надстроявам. Чух как си поема остро въздух и зданието на неговото заклинание започна неохотно да пропуска моето. Розата между нас пусна дълги корени по цялата маса и започна да се разклонява.

Това не беше джунглата от първия път: Змеят сдържаше магията си, аз също; и двамата пропускахме само тънък поток от сила, с която да подхранваме илюзията. Розовият храст сега прие друг вид плътност: вече не личеше, че е илюзия; дългите, жилави корени се усукваха един около друг, вмъкваха се в пукнатините на масата, увиваха се около краката й. Цветовете вече не бяха просто картина на роза: това бяха истински рози в гора, половината едва напъпили, другата половина — почти прецъфтели, с разтворени, покафенели по краищата листчета. Въздухът се изпълни с наситено, прекалено сладко ухание, и когато го задържахме, през прозореца долетя пчела, която пропълзя в един от цветовете и решително го засмука. Понеже той не пусна нектар, пробва с друг, и с още един, като драскаше с крачета по венчелистчетата, които поддаваха точно като истински цветчета под тежестта на пчела.

— Нищо няма да намериш тук — казах й аз и духнах срещу нея, но тя продължи да опитва.

Змеят вече не гледаше над главата ми, всяка неловкост се бе стопила пред страстта му към магията: той изследваше преплетените ни заклинания със същото безкрайно съсредоточено изражение, с което се отнасяше към най-сложните си творения; страстно искаше да разбере.

— Можеш ли да го задържиш сама?

— Мисля, че да.

Той бавно вдигна ръката си от моята и ме остави да поддържам дивата, разпростряла се роза. Без твърдата рамка на неговото заклинание храстът се опита да се свлече като лозница без опора, но аз открих, че мога да задържа магията му — само едно малко крайче, но достатъчно за скелет, и да подхраня заклинанието повече със собствената си магия, за да компенсирам.

Змеят посегна и разлисти няколко страници от книгата си, докато не намери друго заклинание, този път за илюзия за насекомо с подробна схема, също като за цветето. Той заговори бързо и магията му се затъркаля по езика, за да създаде половин дузина пчели и да ги пусне върху храста, с което само още повече обърка първата ни гостенка. Подаваше ми всяка пчела с леко побутване, а аз някак я улавях и я закачах върху илюзорния храст.

— Сега възнамерявам да им придам заклинание за наблюдение — каза той и поясни, — онова, което носят съгледвачите.

Кимнах, съсредоточена върху заклинанието: какво друго би могло да остане незабележимо за Леса от обикновена пчела? Той разгърна книгата на последните страници със заклинания, изписани със собствения му почерк. Когато започна обаче, върху пчелите се стовари голяма тежест, върху мен също. Аз се опитвах да ги поддържам, но усещах, че магията ми се оттича по-бързо, отколкото мога да я възстановя, докато не успях да издам нечленоразделен звук на тревога. Той вдигна очи от книгата и протегна ръка към мен.

Аз също посегнах непредпазливо и го грабнах едновременно с ръката и с магията си, а той от своя страна ми подаваше магия. Той рязко издиша и творенията ни се сляха под прилива на магична сила. Розовият храст отново започна да расте; корените му пълзяха по масата, стъблата му излизаха през прозореца. Пчелите се превърнаха в жужащ рояк сред цветовете, всичките с причудливо искрящи очи, и отлетяха. Ако бях хванала някоя в ръце и я бях огледала внимателно, щях да видя в тези очи отразени всички рози, до които се бе докоснала. Но в главата ми нямаше място за пчели, рози и шпиониране; нямаше място за нищо друго, освен за магия — нейният суров поток и ръката на Змея бяха единствената ми опора, само дето и той пропадаше заедно с мен.

Почувствах слисването и тревогата му. Инстинктивно го дръпнах със себе си към мястото, на което магията изтъняваше, като че ли наистина се намирах в прииждаща река и се борех да стигна до брега. Заедно успяхме да се измъкнем. Розата бавно се смали до един-единствен цвят, измислените пчели влизаха в затварящите се цветове или просто се разтваряха във въздуха. Накрая и последната роза се сви и изчезна и двамата седнахме тежко на пода с все така преплетени ръце. Не знаех какво се бе случило; той често ми бе говорил за опасността от липсата на достатъчно магична сила за дадено заклинание, но никога не бе споменавал какво става, ако е прекалено много. Когато се обърнах да потърся отговор, той беше наклонил леко глава към лавиците с книги; очите му бяха тревожни, също като моите, и разбрах, че и той не знае какво се е случило.

— Е — казах след малко, — изглежда се получи.

Той ме изгледа с надигаща се ярост и аз се разсмях безсилно, направо запръхтях, замаяна от магия и безпокойство.

— Ти, непоносима безумнице — изръмжа той, а после обхвана лицето ми в ръце и ме целуна.

Без да мисля, отвърнах на целувката му; смехът ми се разля в устата му и се сля с целувките ми. Още бях свързана с него; магията ни беше оплетена в големи, рошави възли. Нямаше с какво да сравня тази интимност. Бях изпитвала подобно силно смущение, но го свързвах смътно с голота пред непознат, а не със секс — сексът за мен беше поетичен намек в песните, практически указания от майка ми и няколко отвратителни секунди в кулата с принц Марек, за когото нямаше разлика дали бях човек или парцалена кукла.

Сега обаче съборих Змея на пода и впих пръсти в раменете му. Докато падахме, бедрото му се притисна през полите ми между моите и аз, разтърсена и поразена, започнах да виждам нещата по нов начин. Той простена дълбоко, а ръцете му се плъзнаха в косите ми и освободиха хлабавата опашка на раменете ми. Бях се вкопчила в него едновременно с ръцете и с магията си, едновременно с шок и наслада. Жилавата му твърдост, изящните кадифета, коприни и кожи, които пръстите ми мачкаха сега, изведнъж добиха съвсем ново значение. Възседнах го и усещах горещото му тяло под своето, а ръцете му стискаха почти до болка бедрата ми през роклята.

Наведох се над него и отново го целунах с прекрасно чувство на неусложнен копнеж. Моята магия, неговата магия бяха едно. Ръката му се плъзна по крака ми, нагоре под полата ми, и с ловък, умел палец ме погали между бедрата. Аз издадох тих, смаян звук, като опарена от лед. По ръцете ми и неговото тяло пробяга неволен отблясък, сякаш слънчев лъч върху река, и безкрайните катарами на дрехата му се отвориха, връзките на ризата му се развързаха.

Все още не осъзнавах какво върша, сложила ръце върху голите му гърди. Или по-точно, позволявах си да мисля занапред, само колкото да получа това, което желая, без да го изразявам с думи. Но сега, когато той лежеше полугол под мен, не можех повече да затварям очи. Дори панталоните му бяха разтворени; той можеше просто да отметне полата ми и…

Бузите ми пламтяха в отчаяние. Исках него, исках и да стана и да избягам, но най-вече исках да знам кое от двете искам повече. Застинала, аз го гледах с разширени очи и той отвръщаше на погледа ми, по-безсилен от всякога, с поруменяло лице и разрошена коса, полуразсъблечен и също толкова изненадан и ядосан. После той каза, почти на себе си: „Какво правя?“ и като ме хвана за китките, ме отдръпна от себе си и вдигна двама ни на крака.

Олюлях се назад и се подпрях на масата, разкъсвана от облекчение и разкаяние. Той се извърна от мен, за да завърже отново стегнато дрехите си, а гърбът му се изпъна в дълга, скована линия. Разплетените нишки на магията ми постепенно се прибираха обратно в кожата ми, а неговата се отдръпваше. Притиснах длани в пламналите си бузи.

— Нямах намерение… — казах аз, но се спрях. Не знаех за какво не съм имала намерение.

— Да, това е повече от очевидно — изсумтя той през рамо, докато закопчаваше катарамите на жакета си върху разгърдената си риза. — Махай се оттук.

Аз избягах.

Когато се качих в стаята си, Каша седеше в леглото ми и намусено се бореше с шивашката ми кошница: на масата имаше три счупени игли, а тя с огромно усилие бодеше дълги, неравни шевове в един парцал.

Вдигна очи; бузите ми бяха още червени, дрехите ми — раздърпани, а самата аз бях задъхана като след надбягване.

— Нешке! — Тя пусна ръкоделието си и се изправи. Направи крачка към мен и посегна да ме хване за ръце, но се поколеба: беше се научила да се бои от собствената си сила. — Ти… да не би той…?

— Не! — отвърнах аз, без да знам дали се радвам или да съжалявам. Единствената магия в мен сега беше моята собствена и аз се отпуснах нещастно на леглото.