Изтръгнати от корен

Глава 32

Заспах в гората, останала без сили и мисли. Не съм усетила кога Саркан ме е взел на ръце и ме е занесъл до кулата; отворих очи, само колкото да се оплача от неприятното присвиване в корема от дългите подскоци, на които ни пренасяше заклинанието, и отново потънах в сън.

Когато се събудих, завита на тясното си легло в тясната си стаичка, изритах завивката и станах, без да мисля за дрехите си. Картината на долината, закачена на стената, беше разкъсана от камък; платното висеше на парцали, останало без магия. Излязох в коридора, като търках очи и гледах да не настъпвам натрошените камъни и парчетата от гюлета по пода. Слязох долу и намерих Саркан, който се приготвяше за път.

— Някой трябва да прочисти покварата в столицата, преди да е плъзнала нататък — каза той. — Ще мине много време, докато Алоша се възстанови, а в края на лятото дворът трябва да се завърне на юг.

Беше се облякъл като за езда, с ботуши от червена кожа със сребърни катарами. Аз още бях с калните си дрипи, оплескани с кал и достатъчно разпокъсани, за да приличам на призрак, само че мърляв.

Саркан почти не ме поглеждаше в лицето, докато редеше шишета и стъкленици в една подплатена чанта. Още една чакаше, напълнена с книги, на лабораторната маса помежду ни. Подът под краката ни се беше изкривил. По стените зееха дупки от гюлета и през пукнатините духаше топъл летен вятър, който весело разнасяше хартии и прахове по пода, оставяйки червени и сини следи по камъните.

— Засега съм закрепил кулата — добави той, докато прибираше старателно запушена стъкленица с коркова тапа, пълна с виолетов дим. — Ще взема огненото сърце със себе си. Ти можеш да се заемеш с ремонта на…

— Аз няма да съм тук — прекъснах го аз. — Връщам се в Леса.

— Не говори глупости. Да не мислиш, че смъртта на една вещица превръща всичките й дела на прах или промяната в сърцето й може да поправи всичко отведнъж? Лесът още е пълен с чудовища и поквара и дълго време ще остане така.

Той беше прав, а и Кралицата на Леса не беше мъртва, само сънуваше. Само че той не заминаваше заради покварата или кралството. Кулата му беше разрушена, беше пил вода от реката, беше ме държал за ръката. Затова щеше да избяга колкото може по-бързо и да си намери нови каменни стени, зад които да се скрие. Щеше да се затвори за десет години, докато собствените му корени изсъхнат и спре да чувства липсата им.

— Те няма да намалеят, ако си седя тук, върху купчина камъни.

Обърнах се и го оставих сам с шишетата и книгите.

Лесът гореше с червени, златни и оранжеви пламъци, но тук-там по земята още никнеха объркани пролетни цветя. Тази седмица, тъкмо по жътва, беше преминала последната вълна от лятна жега. Вършачите се трудеха на полето под палещото слънце, но тук, под тежкия покров на гората и край ромолящата Спиндъл, беше прохладно. Ходех боса по шумолящите листа с кошница, пълна със златни плодове, и спрях на един завой на реката. До водата беше приклекнал лесник, навел глава да пие.

Видя ме и застина неподвижно; гледаше ме предпазливо, но не побягна. Подадох му един плод от кошницата си. Той се приближи бавно със скованите си крака и спря достатъчно далеч, за да не мога да го стигна с ръка. Не помръднах. Накрая той протегна предните си крака, взе плода и го захапа. Гризеше го, като го въртеше в ръце, докато не останаха само семки. После ме погледна и направи няколко нерешителни крачки към гората. Аз кимнах.

Лесникът ме отведе навътре между дърветата. Стигнахме до отвесна скала и той отметна тежката завеса от пълзящи растения, която я покриваше. Показа ми тясна пукнатина в камъка, от която излизаше наситена сладка смрад на гнилоч. Изкачихме се през прохода и се озовахме в тясна долчинка. В края й растеше старо, разкривено дърво-сърце, посивяло от покварата и с неестествено издут ствол. Клоните му висяха над тревата, тъй отрупани с плодове, че върховете им докосваха земята.

Лесникът стоеше притеснен отстрани. Бяха разбрали, че пречиствам болните дървета-сърца и някои дори ми помагаха. Струваше ми се, че сега, освободени от яростта на Кралицата на Леса, бяха добили градинарски инстинкти или просто харесваха повече незаразените плодове.

В Леса още имаше кошмарни неща, стаили твърде много собствена ярост. Обикновено ме избягваха, но от време на време се натъквах на разкъсаното тяло на зайче или катеричка, убити явно заради самата жестокост; друг път някой от лесниците, които ми помагаха, се появяваше ранен и накуцващ, ухапан от богомолка или надран от ноктите й. Веднъж, в една мрачна част на Леса, паднах в яма, изкусно покрита с листа и мъхове, за да се слива със земята наоколо, и пълна с натрошени съчки и отвратителна, лъщяща слуз, която полепна по кожата ми и ме изгори, докато не стигнах до горичката и не я отмих в езерото. Още носех незарастващ белег на крака си на мястото, на което ме бе одрала една от пръчките. Може да беше обикновен капан за животни, но не ми изглеждаше така. Струваше ми се, че беше предназначен специално за мен.

Но това не можеше да ме спре. Ето че сега се мушнах под клоните на дървото-сърце и се приближих до ствола със стомна в ръка. Полях корените му с вода от Спиндъл, но още докато го правех, усетих, че този път няма голяма надежда. Вътре бяха затворени прекалено много души, които го разкривяваха във всички посоки, и бяха прекарали там прекалено дълго. От тях не беше останало достатъчно, за да ги изведа, а и нямаше как да успокоя и приспя всички едновременно.

Дълго стоях с ръце върху кората и се опитвах да ги достигна, но дори тези, които намирах, се бяха изгубили толкова отдавна, че не помнеха имената си. Лежаха, без да скитат в сенките, с невиждащи очи и напълно изтощени. Лицата им почти бяха загубили формата си. Накрая все пак трябваше да се откажа и да се отдръпна настрани. Побиваха ме тръпки въпреки горещите лъчи на слънцето, които грееха през листата. Нещастието беше полепнало по кожата ми и искаше да проникне вътре. Измъкнах се изпод тежката корона на дървото и седнах на слънце в другия край на долчинката. Отпих от стомната и подпрях чело на мокрия й ръб.

Междувременно бяха дошли още двама лесници и седяха до първия, наклонили жадно глави към кошницата. Дадох им чисти плодове, а после, когато се залових за работа, те ми помагаха. Заедно натрупахме сухи съчки около ствола и изкопахме широк кръг в пръстта по периметъра на клоните.

Когато свършихме, изправих уморения си гръб и се протегнах. Изтупах ръцете си от пръстта. Върнах се при дървото-сърце и отново долепих ръце до него, но този път не се опитвах да говоря със затворените вътре души. „Киcapa“, казах аз и започнах да изтеглям водата от него. Действах бавно и внимателно. Водата се събираше на големи капки по кората и бавно потичаше на струйки надолу, за да попие в земята. Слънцето следваше хода си по небето и печеше все по-силно през съхнещите, сгърчени листа. Когато приключих, вече се скриваше от погледа ми, а челото и ръцете ми лепнеха от пот и сокове. Земята в краката ми беше мека и влажна, а дървото беше станало бледо като кост и клоните му потракваха на вятъра като маракаси. Всички плодове по клоните се бяха съсухрили.

Отстъпих настрани и запалих съчките с една дума. После седнах тежко и избърсах ръце в тревата, доколкото можех, и свих колена към гърдите си. Лесниците подвиха крака и насядаха около мен. Дървото не се мяташе и не пищеше; повече от половината вече беше изчезнало. Пламна бързо и изгоря без много дим. По влажната земя се сипеха люспи от пепел, които се стопяваха като снежинки. Понякога падаха и на голите ми ръце, но не бяха толкова големи, че да ме опарят. Не се отдръпвах. Ние бяхме единствените оплаквачи на дървото и сънуващите в него души.

По някое време и аз се унесох в сън от умора. Когато се събудих на сутринта, дървото беше изгоряло и от него беше останал само черен пън, който лесно стана на пепел. Лесниците я разнесоха равномерно по полянката с многопръстите си ръце; оставиха само една малка могилка в средата на мястото на дървото, върху която сложих един плод от кошницата си. Носех стъкленица с отвара за растеж, която бях приготвила от речна вода и семена на дървета-сърце. Поръсих няколко капки върху могилката и запях насърчително на плода. От него се показа сребрист стрък и бързо израсна като тригодишна фиданка. Тя нямаше свой сън, но носеше в себе си тихия сън на дървото в горичката, от което бях взела плода. А когато родеше плодове, лесниците можеха да ядат от тях.

Оставих ги да се грижат за фиданката и да й направят подслон от клони, който да я пази от изгарящото слънце, и се върнах през скалите в Леса. Земята беше посипана със зрели ядки и горски плодове, но аз не посягах към тях: щеше да мине много време, докато стане безопасно да се ядат плодове извън горичката. Твърде много мъка се беше събрала под короните, твърде много измъчени дървета-сърца имаше още в гората.

Бях извела няколко души от едно дърво-сърце в Заточек и още неколцина откъм страната на Росия. Но всички те бяха отвлечени съвсем наскоро. Дърветата-сърца взимаха всичко: и плът, и кости, и сънища. Открих, че надеждата на Марек винаги е била измамна. Всеки, който бе прекарал повече от седмица-две в Леса, се бе слял твърде много с дървото си, за да може да го напусне.

На някои успявах да помогна и да ги приспя в дълбок сън. Някои дори сами успяваха да намерят съня си, избавени от оживяващата ярост на Кралицата на Леса. Оставаха обаче стотици дървета-сърца, много от които в най-тъмните и потайни кътчета на Леса. Най-милостивият начин, който бях открила, за да ги освободя, беше да извлека водата им и да ги предам на огъня. Въпреки това всеки път изпитвах чувството, че убивам някого, макар да знаех, че така е по-добре, отколкото да ги оставя да страдат. Но сивата тъга не ме напускаше.

Тази сутрин от мъглата на умората ме извади звън на хлопка. Отместих един храст и видях жълта крава, която ме гледаше и замислено дъвчеше трева. Досетих се, че съм близо до границата с Росия.

— По-добре се прибирай у дома — казах на кравата. — Знам, че е горещо, но тук може да изядеш нещо лошо.

Някъде в далечината се чу глас, който я викаше. След малко от шубраците се появи момиче, около деветгодишно, и като ме видя, се спря.

— Често ли бяга в гората? — попитах аз на развален росийски.

— Ливадата ни е малка — отвърна момиченцето, като ме гледаше с ясните си сини очи. — Но аз винаги я намирам.

Взрях се в нея и разбрах, че казва истината: вътре в нея проблясваше сребърна нишка, магия, видима почти на повърхността.

— Не й позволявай да влиза навътре. А когато пораснеш, ме потърси. Аз живея от другата страна на Леса.

— Ти Баба Яга ли си? — попита заинтригувано детето.

— Не, но може да се каже, че с нея сме приятелки.

Достатъчно разсънена, за да знам къде съм, веднага свих на запад. Росия беше изпратила войници да охраняват границите на Леса и не исках да ги обезпокоя. Още се стряскаха, когато изникнех от тяхната страна, въпреки че им бях изпратила някои от изгубените им селяни. Не можех да ги виня. Всички песни, които се носеха из Полния за мен, бяха тревожно погрешни, а подозирах, че най-скандалните така и не стигат до мен. Бях чула, че преди няколко седмици от кръчмата в Олшанка са изхвърлили един певец, който се опитал да разкаже как съм се превърнала във върколак и съм изяла краля.

Сега стъпвах по-леко: срещата c малкото момиченце и нейната крава беше разтоварила донякъде сивото бреме от плещите ми. Пеех си песента за разходка на Яга и бързах към къщи. Бях гладна и изядох един плод от кошницата си. Усетих вкуса на гората, неспирната магия на Спиндъл, уловена от корените, клоните и плодовете, сладките сокове, с които ги бе напоило слънцето. В тях имаше и покана и може би някой ден щях да я приема; някой ден, когато се почувствах уморена и готова да засънувам собствения си дълъг сън. Но засега това беше само врата, която чакаше отворена на един хълм в далечината, приятел, който ми махаше отдалеч, дълбоко чувство на покой там някъде.

Каша ми беше писала от Жидна: децата се справяли възможно най-добре. Сташек още бил мълчалив, но когато магнатите се събрали да гласуват, той се изправил и говорил пред тях толкова добре, че ги убедил да короноват него и да назначат дядо му за регент. Съгласил се и да го сгодят за дъщерята на ерцхерцога на Варша — деветгодишно момиченце, която явно го бе впечатлило с умението си да плюе до другия край на градината. Подобен мотив за брак ми изглеждаше съмнителен, но всъщност не беше по-лош от съображението, че в противен случай баща й може да разпали бунт.

Бяха отпразнували коронацията на Сташек с турнир и за ужас на баба си той беше помолил Каша да се сражава за него. Донякъде се оказало за добро, защото росийците изпратили рицари и когато Каша ги натръшкала, се позамислили дали да ни нападат за отмъщение за битката при Ридва. Достатъчно войници бяха избягали от обсадата на кулата, за да разнесат историята за недосегаемата златна кралица, която посича всички и нищо не може да я спре, и хората я бъркаха с Каша. Така Росия, макар и неохотно, бе приела искането на Сташек за подновяване на примирието и лятото завърши с крехък мир, който да даде време и на двете страни да се съвземат.

Сташек се възползвал от триумфа на Каша, за да я назначи за капитан на гвардията. Сега тя се учела как да се бие с меч и да не събаря другите рицари, ако се блъсне неволно в тях по време на тренировка. Двама лордове и един ерцхерцог вече били поискали ръката й и, както ми писа, за неин ужас така направил и Соля:.

Представяш ли си? Казах му, че е луд, а той отвърна, че не губи надежда. Алоша се смя десет минути без прекъсване, когато й разказах. Според нея го е направил, защото е бил сигурен, че ще откажа, но искал да демонстрира вярност към Сташек. Отвърнах, че няма да започна да се хваля кой ми иска ръката, но тя каза само да гледам, той щял сам да пръсне мълвата. И да, още следващата седмица много хора ме питаха за това. Изпитах желание да кажа, че все пак приемам, само за да го видя как се гърчи, но се уплаших, че по една или друга причина може да реши да доведе всичко докрай и да не ми остави възможност да се измъкна.

Алоша се възстановява с всеки изминал ден, децата също са добре. Всяка сутрин ходят да се къпят в морето, а аз отивам с тях и ги чакам на плажа. Вече не мога да плувам — веднага потъвам, а и солената вода не понася на кожата ми, дори само да си топна краката. Изпрати ми още една стомна речна вода, моля те! Тук съм постоянно жадна, а се отразява добре и на децата. Ако им дам глътка, преди да заспят, не сънуват кошмари за кулата.

Тази зима ще ви дойдем на гости, ако смяташ, че децата ще бъдат в безопасност. Мислех, че никога няма да поискат да стъпят в долината, но Мариша попита дали може пак да си поиграе в дома на Наталия.

Липсваш ми.

С един последен летящ скок стигнах до Спиндъл и полянката с моята къщичка, сгушена в стария, сънен дъб. От едната страна на вратата корените образуваха голяма хралупа, която бях застлала с трева и винаги държах пълна с плодове за лесниците. Плодовете сега бяха по-малко, отколкото когато излязох, но някой беше напълнил сандъка ми за дърва от другата страна на вратата.

Оставих събраните плодове в хралупата и влязох за малко вътре. Къщичката не се нуждаеше от чистене и подреждане: подът беше от мек мъх, а сутрин, щом станех от леглото, завивката ми от треви сама се оправяше. Аз самата имах нужда от почистване, но тази сутрин бях изгубила много време в скитане. Слънцето вече преваляше зенита, а не исках да закъснявам. Взех само писмото за Каша и стомната с вода от реката и ги сложих в кошницата, за да ги дам на Данка да ги изпрати.

Върнах се на брега и с още три големи крачки на запад най-после излязох от Леса. Прекосих реката по моста в Заточек под сянката на едно високо, младо дърво-сърце.

Докато двамата със Саркан плавахме по реката и я търсехме, Кралицата на Леса беше подела последна свирепа атака и докато я спрем, дърветата й бяха успели да превземат половината Заточек. На път от кулата бях срещнала хора, бягащи от селото. Втурнах се натам и намерих няколко отчаяни защитници, които се готвеха да посекат новото дърво-сърце.

Бяха останали, за да дадат време на семействата си да избягат, с ясното съзнание, че ще бъдат отвлечени от Леса и заразени с поквара; колкото и да бяха смели, очите им бяха разширени от ужас. Едва ли щяха да ми повярват, ако не тичах боса по пътя, цялата в сажди, още в прокъсаните си дрипи и разчорлена коса, но в този си вид не можех да бъда нищо друго, освен вещица.

Дори тогава не бяха сигурни дали трябва да ми повярват, когато им казах, че Лесът е победен, и то завинаги. Никой не си бе и представял, че това е възможно. Но вече бяха видели как богомолките и лесниците изведнъж побягват обратно в Леса, а и бяха много уморени. В крайна сметка отстъпиха и ме оставиха да си свърша работата. Дървото нямаше и ден: лесниците бяха вързали в него старейшината на селото и тримата му сина, за да порасне. Успях да изведа братята, но баща им отказа: в корема му от година пареше горещ въглен от болка.

„Мога да ти помогна“, предложих аз, но старецът поклати глава. Очите му вече сънуваха; той се усмихна и твърдите буци на костите и тялото му, пленено от кората, внезапно се стопиха под дланите ми. Разкривеното дърво-сърце въздъхна и се изправи; отърси се от отровните си цветове и на тяхно място напъпиха нови.

Всички постояхме малко под сребристите клони и вдъхвахме нежното им ухание — нищо общо с непоносимата миризма на сладникава гнилота от покварените цветове. После защитниците осъзнаха какво правят и неспокойно се отдръпнаха. Уплашиха се да приемат покоя на дървото-сърце, също като ние със Саркан в горичката. Никой от нас не си представяше, че от Леса ще излезе нещо, което не е зло и пълно с омраза. Синовете на старейшината ме гледаха безпомощно.

— Не можете ли да изведете и него? — попита най-големият.

Трябваше да му кажа, че вече няма откъде да го изведа; той беше дървото. Бях прекалено уморена, за да го обясня добре, но все едно хората трудно щяха да разберат, даже тук, в долината. Синовете мълчаха озадачено, объркани дали да страдат или не. Накрая най-големият каза:

— Мама много му липсваше. — И всички кимнаха.

Селяните до един се притесняваха от дървото-сърце на моста, но ми имаха достатъчно доверие, за да го оставят. Оттогава то си растеше добре: корените му вече се преплитаха въодушевено с трупите на моста, сякаш щяха да го превземат. Клоните му бяха отрупани с плодове, птици и катерички. Още не бяха много смелчаците, готови да ядат от дърво-сърце, но животните вярваха на инстинкта си. Аз също вярвах на моя: набрах още десетина плодове за кошницата си и продължих с песен по дългия, прашен път към Дверник.

Малкият Антон беше излязъл със семейното стадо и се излежаваше мързеливо на тревата. Когато ме видя да изскачам ненадейно на ливадата, подскочи нервно, но общо взето хората бяха свикнали да се появявам от време на време. В началото се притеснявах да се прибирам вкъщи заради всичко, което се бе случило, но след онзи кошмарен ден се чувствах толкова уморена и самотна, и гневна, и тъжна едновременно, оплела в себе си скръбта на Кралицата на Леса и своята собствена, че след като приключих с прочистването на Заточек, без да мисля, краката сами ме понесоха към къщи. Майка ми ме погледна на вратата и не каза нищо, само ме сложи да спя. Седна до мен и ме гали по косата, и ми пя, докато заспах.

На следващия ден, когато излязох на селския мегдан, за да говоря с Данка и да й разкажа накратко какво се е случило, пък и да нагледам Венса, Йежи и Кристина, всички около мен изглеждаха нервни. Аз обаче още бях уморена и не бях в настроение да се занимавам с това, така че просто не им обръщах внимание. След известно време, като видяха, че нищо не подпалвам и не се превръщам в звяр, се успокоиха. Научих, че трябва да помагам на хората да свикнат с мен. Сега се стараех редовно да се отбивам в селата — по едно всяка събота.

Саркан така и не се върна. Не знаех дали някога ще се върне. През четвърта или пета ръка чух, че още е в столицата и оправя нещата, но не ми беше писал. Никога не ни е трябвал господар, за да урежда споровете ни — старейшините се справяха сами, а и Лесът не представляваше такава опасност, както преди, но все пак имаше неща, заради които селата се нуждаеха от магьосник, стига да се намереше такъв. Затова ги обикалях едно по едно. Направих заклинание на сигналните огньове, така че ако ги запалят, в къщичката ми да светне свещ, която да ми каже къде съм им нужна.

Днес обаче не идвах по работа. Махнах на Антон и продължих към селото. На площада бяха изнесени маси с бели покривки, отрупани с храна. По средата имаше място за танци. Майка ми беше тук и заедно с двете големи дъщери на Венса редяха подноси със задушени гъби. Изтичах и я целунах, а тя сложи ръце на бузите ми и приглади разрошената ми коса, усмихвайки се с цяло лице.

— Виж се само — каза тя, като извади дълга, сребриста клонка и няколко изсъхнали кафяви листа от косата ми. — Можеше и да се обуеш. Заслужаваш да те пратя да се измиеш и да седнеш мирно в ъгъла.

Босите ми крака бяха покрити с прах до колената, но тя само весело се засмя. Баща ми пък докара цяла каруца дърва за огъня вечерта.

— Ще се измия, преди да седнем на масата — обещах аз, като си откраднах една гъбка, и отидох при Венса в дома й. Тя беше по-добре, но въпреки това прекарваше повечето време, седнала на стол до прозореца; само понякога шиеше по малко. Каша й беше писала, но сдържано, изкуствено писмо. Прочетох й го и където можех, го смекчих. Венса слушаше мълчаливо. Мисля, че изпитваше тайна вина в отговор на тайното негодувание на Каша: майка, която се бе предала на ненужна съдба. И нейното изцеление щеше да продължи дълго, ако изобщо се случеше. Все пак ми позволи да я убедя да дойде с мен на площада и я видях да сяда на масите при дъщерите си.

Тази година нямаше шатра; това беше само наш, малък фестивал. Големият фестивал щеше да бъде в Олшанка, както всяка година, в която Змеят не избираше девойка. Вече щеше да бъде така всяка година. На слънце беше много горещо, за да ядем — странно усещане за периода на жътва, но и то залезе. За мен беше без значение. Изядох голяма купа със заквасена супа с парченца сварени яйца, чиния със задушено зеле и наденици, а накрая четири блини с вишни. После всички седнахме на слънце, охкайки колко вкусно е било и как сме преяли, докато малките деца тичаха наоколо. Малко по малко и те се измориха и налягаха да спят под дърветата. Лудек изнесе суката си[8], подпря я на коляно и засвири, отначало тихичко. Със заспиването на децата се появиха още инструменти, а хората пляскаха с ръце и пееха. Отворихме буретата с бира и си предавахме студената стомна с водка, която Данка беше донесла от избата си.

Танцувах с братята на Каша и с моите, а после и с други момчета, които бегло познавах. Мисля, че се обзалагаха кой ще има смелост да ме покани, но това беше без значение. Бяха малко притеснени да не избълвам огън срещу тях, но по същия начин, както аз някога се притеснявах, когато се промъквах в двора на старата Ханка, за да си открадна от големите й, червени ябълки — най-вкусните на света. Всички бяхме щастливи заедно и аз долавях песента на реката в земята под краката ни — песента, на която всъщност танцувахме.

Седнах, останала без дъх, пред стола на майка си. Косата ми пак се беше разпиляла по раменете; мама въздъхна и се зае да я сплита. Бях оставила кошницата си в краката й и си взех още един златен, напращял от сокове плод. Тъкмо облизвах пръстите си, зареяла поглед в огъня, когато Данка внезапно стана от дългата пейка напречно на нашата. Остави чашата си и каза достатъчно силно, така че всички да чуят:

— Ваше Благородие.

В отвора на кръга стоеше Саркан, подпрял ръка на най-близката маса. Отблясъците от огъня играеха по сребърните му пръстени и копчета и сребърната бродерия на синьото му палто: змей, чиято глава започваше от единия край на яката, минаваше по цялото й продължение и опашката свършваше в другия й край. От ръкавите му стърчаха пищни дантелени ръкавели, а ботушите му бяха така лъснати, че огънят се отразяваше от тях. Изглеждаше по-блестящо от балната зала на краля… и съвършено невероятен.

Всички го зяпаха, включително и аз. Той стисна устни — някога щях да кажа от неодобрение, но сега бих го нарекла деликатна сдържаност. Изправих се и отидох при него, като по пътя облизах палеца си от сладкия плод. Той стрелна с поглед непокритата кошница зад гърба ми, видя какво ям и ме изгледа строго.

— Отвратително.

— Чудесни са! — отвърнах аз. — Всички са узрели.

— Идеални, за да те превърнат в дърво.

— Още не ми се става на дърво. — Усетих прилив на щастие и ясно желание да се смея. Той се беше върнал. — Кога пристигна?

— Днес следобед — каза сковано Саркан. — Да си взема налога, разбира се.

— Разбира се.

Сигурна бях, че първо е минал през Олшанка, само за да може още известно време да се преструва, че тъкмо това е причината. Аз обаче не можех да се преструвам, дори за малко, колкото да му дам време да свикне с мисълта; без да искам, устата ми вече се разтваряше в усмивка. Саркан се изчерви и обърна глава настрани, но все едно — всички ни гледаха с огромен интерес, прекалено опиянени от бирата и танците, за да се държат учтиво. Той пак ме погледна и се намръщи на усмивката ми.

— Ела да те запозная с майка ми — казах аз и го хванах за ръка.