Изтръгнати от корен

Глава 22

— Предупредих те — каза Алоша, без да вдига очи от ритмичните удари на чуковете си. Седях, прегърнала колене, в ъгъла на ковачницата, до обгорения кръг на пода, по който падаха искрите, и мълчах. Нямаше какво да кажа: наистина ме беше предупредила.

Никой не се интересуваше, че принц Василий също е бил покварен, за да стори подобна глупост; никой не се интересуваше, че самият той е загинал в Леса, а самотният му труп се е превърнал в храна за корените на дървото-сърце. Никой не се интересуваше, че вината е в бестиария. Принц Василий беше отвлякъл кралицата и я беше предал на Леса. Всички бяха тъй разярени, сякаш се бе случило вчера, и вместо да тръгнат срещу Леса, искаха да тръгнат срещу Росия.

Опитах се да говоря с Марек, но това беше загуба на време. По-малко от два часа след оправдаването на кралицата той вече беше в казармата, където разтъпкваше конете и подбираше подходящите за фронта.

— Ти идваш с нас— каза той, стиснал в една ръка повода, а в другата — камшика, без да откъсва очи от бързите крака на дорестия кон, който обикаляше в кръг, все едно не подлежеше на обсъждане. — Соля каза, че можеш да удвоиш силата на магиите му, ако не и повече.

— Не! Няма да ви помагам да убивате росийци! Не с тях трябва да се бием, а с Леса.

— И ще го направим — отвърна спокойно Марек. — След като превземем източния бряг на Ридва, ще слезем на юг от Яралските планини и ще обградим Леса от двете страни. Добре, ще взема този — каза той на коняря и му подхвърли повода, а после с майсторско завъртане на китката улови края на камшика и се обърна към мен. — Слушай, Нешке… — Изгледах го яростно, без да кажа нито дума: как смееше да ме нарича галено? Той обаче само сложи ръка на раменете ми и продължи. — Ако пратим половината си армия на юг в твоята долина, те самите ще прегазят Ридва и ще ни нападнат в гръб, за да превземат самата Кралия. Точно това искат да направят. Лесът няма армия. Той ще стои и ще чака, докато се разправим с Росия.

— Никой никога не може да бъде в съюз с Леса!

Той сви рамене.

— И да не са, целенасочено го използват срещу нас. Каква утеха според теб е за майка ми, че това куче Василий също е умряло, след като я е пратило в този безкраен ад? Би трябвало да разбираш, че дори да е бил вече покварен, това няма значение. Росия няма да се посвени да се възползва от шанса си, ако се отправим на юг. Не можем да се насочим към Леса, ако не сме защитили фланговете си. Не бъди толкова късогледа.

Отскубнах се едновременно от него и от снизхождението му.

— Не аз съм късогледа — беснеех по-късно пред Каша, докато двете бързахме към ковачницата на Алоша.

Магьосницата обаче каза само: „Предупредих те“ — мрачно, но без всякаква злоба.

— Силата в Леса не е някакъв сляп, омерзен звяр; тя може да мисли и да планира, да работи за собствените си цели. Вижда в сърцата на хората и ги отравя. — Тя свали меча от наковалнята и го потопи в студена вода; вдигнаха се облаци пара сякаш от дъха на чудовище. — Щом няма поквара, трябва да се досетиш, че се случва нещо друго.

Каша вдигна глава.

— И в мен ли се случва нещо друго? — попита тя потиснато.

Алоша спря и я погледна. Аз притаих дъх.

— Това не е ли достатъчно страшно? Освободиха теб, после и кралицата, а сега цяла Полния и Росия са готови да пламнат? Не можем да дадем толкова мъже, колкото изпращат на фронта сега — добави магьосницата. — Ако можехме, отдавна да бяха там. Кралството ще се обезкръви, а Росия ще трябва да стори същото, за да ни отговори. Тази година ще бъде тежка за всички — и за победителите, и за победените.

— И точно това е искал Лесът през цялото време — отвърна Каша.

— Това е едно от нещата, които иска — съгласи се Алоша. — Не се съмнявам, че с радост би налапал Агнешка и Саркан, ако имаше възможност, а после за една нощ би погълнал цялата долина. Но дървото не е жена, то няма само едно семе. То пръска много семена и се надява част от тях да поникнат. Тази книга е такова семе, кралицата също е била семе. Трябваше веднага да се разправим с нея, както и с теб. — Тя се обърна към наковалнята. — Но вече е късно за това.

— Може би просто трябва да се приберем у дома — предложих на Каша, опитвайки се да не обръщам внимание на копнежа, който се надигаше в мен само при мисълта за това, да не се поддавам на неволното притегляне. Искаше ми се да вярвам, като казах: — Тук няма какво повече да направим. Ще се приберем вкъщи и ще помогнем за изгарянето на Леса. Можем да наберем поне стотина мъже от долината…

— Стотина мъже — изсумтя Алоша сякаш на наковалнята. — Ти, Саркан и още стотина мъже можете да нанесете известни щети, не се съмнявам в това, но ще платите за всяка педя извоювана земя. А междувременно Лесът ще се наслаждава на клането на двайсет хиляди мъже по бреговете на Ридва.

— Това бездруго ще стане! — възразих аз. — А вие не можете ли да направите нещо?

— Правя го — каза Алоша и върна меча в пламъците. Повтаряше това действие вече за четвърти път, откакто стояхме тук, което ми изглеждаше безумно. Не бях виждала как се правят мечове, но достатъчно бях наблюдавала ковача на село: като деца всички обичахме да гледаме как прави коси и да си представяме, че са мечове; грабвахме пръчки и се биехме до ковачницата.

Затова знаех, че острието не се кове отново и отново, но Алоша правеше тъкмо това. Накрая осъзнах, че набива заклинания в стоманата: устните й се движеха едва забележимо през цялото време. Беше странна магия, някак недовършена: тя улавяше заклинанието във въздуха, а после го оставяше там, преди отново да потопи меча в студената вода.

Тъмното острие излизаше лъснато от водата, лъхащо на особен глад. Когато се взрях в него, видях как дълго пада в дълбока пукнатина в земята, как се удря в острите камъни. Не приличаше на другите омагьосани мечове, които носеха войниците на Марек; този искаше да пие живот.

— Кова този меч от цяло столетие — каза Алоша, като го вдигна във въздуха. Аз с радост откъснах очи от острието и я погледнах.

— Започнах, когато Враната умря и Саркан замина за кулата. В него вече има повече заклинания, отколкото желязо. Мечът само помни формата, която е имал, и няма да издържи повече от един удар, но повече не е и нужно.

Тя го върна в пещта — дълъг език от сянка сред пламъците.

— Силата на Леса… — каза бавно Каша, вперила поглед в огнището, — може ли да бъде убита?

— Този меч може да убие всичко — отвърна Алоша и аз й вярвах. — Стига да го накараме да подаде главата си. Но за това ще ни трябват повече от сто мъже.

— Можем да помолим кралицата — предложи ненадейно Каша. Аз премигнах. — Знам, че има свои васали, които се опитваха да й отдадат почит, докато бяхме заключени заедно, макар Върбата да не ги допусна. Тя може би разполага и с войници, които да ни даде, вместо да ги праща в Росия.

А тя поне със сигурност жадуваше да сравним Леса със земята. Дори никой друг да не ме послушаше — нито Марек, нито кралят, — тя може би щеше да ме чуе.

Двете с Каша зачакахме пред голямата съвещателна зала: кралицата пак беше там, но този път като част от военния съвет. Стражите щяха да ме пуснат: вече знаеха коя съм. Наблюдаваха ме изпод око, едновременно неспокойни и заинтригувани, сякаш от мен всеки миг можеше да изригне нова магия, като например заразни циреи. Аз обаче не исках да влизам; не желаех да бъда въвлечена в споровете на магнатите и генералите, които чертаеха планове как най-добре да убият десет хиляди мъже и да пожънат слава, докато труповете им гният в полята. Нямаше да им се предоставя като още едно оръжие в ръцете им.

Затова чакахме пред вратата и се подпирахме на стените, докато съветниците не започнаха да се изливат навън — река от лордове и гвардейци. Мислех, че след тях ще излезе и кралицата, подпомогната от слугите. Тя обаче се появи по средата на тъпата. Носеше венеца на Рагосток — онзи, който сам бе направил. Златото улавяше светлината, а рубините искряха върху косата й. Беше облечена в червена коприна, а придворните, скупчени около нея, приличаха на врабчета около чинка. Последен излезе кралят, който тихо говореше с отец Бало и двама съветници.

Каша ме погледна. Щеше да се наложи да се врежем в тълпата, за да стигнем до нея — дръзко от наша страна, но можехме да го направим; Каша можеше да пробие път. Само че кралицата изглеждаше съвсем различно. Сковаността я нямаше, мълчанието също. Тя кимаше на лордовете покрай себе си и им се усмихваше; отново беше една от тях, една от актьорите на сцената, изискана като всички останали. Аз не помръднах. Тя за миг погледна настрани, почти към нас; аз не се опитах да уловя погледа й. Вместо това хванах Каша за ръката и я притиснах назад към стената. Нещо ме спираше като инстинкта на мишка в дупка, дочула размахването на бухалски крила.

Стражите ми хвърлиха един последен поглед и се оттеглиха заедно с придворните. Коридорът опустя. Аз треперех.

— Какво има, Нешке? попита Каша.

— Направих грешка. — Не знаех в какво, но в нещо бях сгрешила. Усещах го с ужасяваща сигурност, сякаш гледах монета, потъваща в дълбок кладенец. — Направих грешка.

Каша ме последва по коридорите и тесните стълбища до малката ми стая, като накрая почти тичахме. Гледаше ме притеснено, докато затварях вратата и се облягах на нея като криещо се дете.

— Заради кралицата ли? — попита тя.

Аз я погледнах: стоеше по средата на стаята ми, по кожата и косата й играеха златни отблясъци и в един страшен миг ми се стори, че под лицето й се крие непознат; в един страшен миг си помислих, че съм донесла мрака със себе си. Извърнах се и отидох при масата. Бях взела малко борови клонки, за да са ми под ръка. Запалих шепа иглички в огнището, вдишах дима с острата, горчива миризма и прошепнах пречистващото заклинание. Странното усещане изчезна. Каша седеше на леглото и тъжно ме наблюдаваше. Аз я погледнах разстроено: тя беше видяла подозрението в очите ми.

— И аз си го помислих — каза тя. — Нешке, а може би и двете с кралицата трябва да…

Гласът й потрепери.

— Не! Не!

Само че не знаех какво да правя. Приседнах задъхана и уплашена на ръба на огнището. После изведнъж се обърнах към пламъците, свила ръце в шепи, и призовах старата илюзия, с която се бях упражнявала: малката роза с решителни бодли, и виещите й се стъбла плъзнаха бавно по стените. Бавно, без да спирам да пея, й дадох парфюм, няколко жужащи пчели и листенца, в които да се крият калинки, а после от другата й страна създадох Саркан. Призовах ръцете му под своите: дългите, тънки и внимателни пръсти, изгладените мазоли от писалката, топлината на кожата му; той прие форма, седнал до мен на огнището, и в същото време седяхме в неговата библиотека.

Повтарях краткото си заклинание отново и отново, подхранвайки го с уверената сребърна нишка на магията си. Но това нямаше нищо общо с дървото-сърце от предишния ден. Гледах лицето и свъсените му вежди, но това не беше наистина той. Не беше просто илюзия, която ми беше нужна, не просто образът или дори миризмата му, или някакъв звук. Не заради това беше оживяло дървото-сърце в тройната зала. То беше пораснало от сърцето ми, от страха, спомена и бушуващия ужас в корема ми.

Държах розата в шепи. Гледах Саркан от другата страна на цветовете и усещах ръцете му, увити около моите; връхчетата на пръстите му, които леко докосваха кожата ми, възглавничките на дланите ми, сгушени в неговите. Спомних си тревожната жар на устата му, шумолящата коприна и дантела между телата ни, притиснати едно в друго. Мислех си за гнева си, за всичко, което бях научила, за тайните му и всичко, което той криеше; пуснах розата и стиснах краищата на палтото му, за да го разтърся, да му изкрещя, да го целуна…

После той премигна и ме погледна, а някъде зад него гореше огън. Бузата му беше изцапана със сажди, по косата му имаше пепел, а очите му бяха зачервени; пламъците в огнището запращяха с далечния пукот на горящи дървета.

— Е? — попита той с дрезгав, подразнен глас; беше наистина той. — Каквото и да правиш, не можем да продължим дълго. Не бива да раздвоявам вниманието си.

Ръцете ми стискаха плата: чувствах разнищващите се шевове и парещата пепел в ръцете си; пепел с ноздрите си, пепел в устата си.

— Какво става?

— Лесът се опитва да превземе Заточек — отвърна той. — Горим го всеки ден, но вече сме изгубили повече от верста. Владимир изпрати от Жълтите блата войници, колкото можа да отдели, но не стигат. Кралят ще прати ли хора?

— Не. Той… те започват нова война срещу Росия. Кралицата каза, че Василий я е предал на Леса.

— Кралицата е проговорила? — остро попита той и аз отново усетих неспокойния пулс на страха в гърлото си.

— Соколът й направи всевиждащо заклинание — казах аз, опитвайки се да убедя колкото него, толкова и себе си. — Изпитаха я и с воала на Ядвига. Нямаше нищо. Нито следа. Никой не видя и една сянка…

— Покварата не е единственият инструмент на Леса. Най-обикновеното изтезание също може да пречупи човека. Може да я е пуснал нарочно, защото вече му е подчинена, макар и да не изглежда замърсена за магьосническото око. А може да е посадил нещо друго в нея или някъде наблизо. Плод, семе…

Той млъкна и обърна глава, видял нещо, което аз не виждах. „Да тръгваме!“, каза той и отскубна магията си от мен. Аз паднах назад от огнището и се ударих болезнено в пода. Розовият храст се посипа върху огнището, изпепели се и изчезна, и той заедно с него.

Каша се спусна да ме подхване, но аз вече бях скочила на крака. „Плод, семе…“ Думите му разпалиха страха ми.

— Бестиарият — казах аз. — Бало искаше да се опита да го пречисти…

Още замаяна, изтичах от стаята. Чувствах, че трябва да бързам. Бало щеше да каже на краля за книгата. Каша тичаше до мен; опора в първите ми несигурни стъпки.

Още на първото тясно стълбище на прислугата долетяха писъци. „Твърде късно, твърде късно“, повтаряха краката ми, като докосваха стъпалата. Не можех да определя откъде идват писъците: бяха някъде далеч и отекваха странно през коридорите на замъка. Хукнах към „Чаровников“, подминавайки две изумени прислужници, които се долепиха до стената, стиснали сгънати кърпи в ръце. Двете с Каша свихме към второто стълбище към приземния етаж и в същия миг долу избухна бял, пращящ огън и хвърли остри сенки по стените.

Ослепителната светлина намаля и видях как Соля прелита пред стълбите и се размазва в стената като мокър парцал. Изтичахме при него и го намерихме залепен до отсрещната страна, неподвижен, с отворени, замъглени очи; от носа и устата му шуртеше кръв, а по гърдите му имаше плитки, кървави резки.

Това, което изпълзя от коридора към „Чаровников“, изпълни почти цялото пространство от пода до тавана. Приличаше не толкова на звяр, колкото на ужасяващо струпване на части: глава на чудовищно куче, огромно око по средата на челото му, муцуна, пълна с назъбени остриета — по-скоро ножове, отколкото зъби. От издутото му тяло стърчаха шест мускулести крака с лъвски нокти и цялото беше бронирано с люспи като змия. Втурна се с рев срещу нас толкова бързо, че през ум не ми мина да помръдна; Каша ме сграбчи и издърпа нагоре по стълбите. Съществото се сви надве и изви шия към стълбището; щракаше със зъби, хапеше и виеше, а от устата му се изливаше зелена пяна. „Полжит!“, извиках аз, като го ударих по главата. То изврещя и се върна назад в коридора, подгонено от огъня, който се спусна от стълбите и изгори муцуната му.

В хълбока му със силен, месест звук се забиха две тежки стрели. То се извърна назад и изръмжа. Марек хвърли арбалета си; ужасеният млад адютант до него беше свалил едно копие от стената и сега го стискаше, гледайки с отворена уста чудовището; едва се сети да го пусне, когато Марек го грабна от ръцете му.

— Повикай стражата! — изкрещя принцът; момчето трепна и се затича. Марек заби копието в главата на чудовището.

Зад него странно зееха отворените вратите на една зала; белите и черните каменни плочи на пода й бяха опръскани с кръв и трима мъже лежаха мъртви — благородници с разкъсани дрехи. Изпод масата гледаше пребледнялото, уплашено лице на старец: кралският писар. По-нататък в коридора лежаха още двама мъртви стражи, като че ли чудовището беше изскочило от вътрешностите на двореца и бе разбивало врати, за да стигне до хората вътре.

Или да стигне до един определен човек: то изръмжа срещу копието, но вместо да се нахвърли върху Марек, обърна тежката си глава с оголени зъби право срещу Соля. Замаяните му очи още гледаха към тавана, а пръстите му бавно дращеха по каменния под, сякаш се опитваше да се вкопчи в света около себе си.

Преди съществото да успее да го връхлети, Каша прелетя с огромен скок през стълбите; удари се в стената, но веднага се изправи. Грабна друго копие от стената и го заби в муцуната му. Чудовищното куче щракна със зъби върху дръжката на меча, после изрева: Марек беше забил копието си в бута му. Чу се тропот на ботуши и викове; дотичаха още войници, а камбаните на катедралата забиха предупредително — пажът беше вдигнал тревога.

Видях всичко това и по-късно знаех, че тези неща са се случили, но не чувствах как се случват в момента. Усещах само парещия, вонящ дъх на чудовището и кръвта, подскоците на сърцето си и съзнанието, че трябва да направя нещо. Звярът изрева и се обърна срещу Каша и Соля. Аз се изправих на стълбите. Камбаните продължаваха да бият. Чувах ги някъде над главата си, от високия прозорец, през който се виждаше част от небето и ярката, перлено сива мараня на облачен летен ден.

Вдигнах ръка и извиках: „Калмоз!“ Облаците отвън се свиха в тъмен възел като гъба и рукна дъжд, от който ме посипаха пръски; през прозореца влетя мълния и скочи в ръцете ми като ярка, съскаща змия. Аз я стиснах, заслепена от бялата светлина, оглушена от пронизителните стонове наоколо; не можех да дишам. Запратих я надолу към звяра. Отекна гръм и политнах назад. Проснах се болезнено на площадката сред пукот, дим и остра, горчива миризма.

Лежах по гръб и треперех, от очите ми се стичаха сълзи. Ръцете ми пареха и ме боляха, и от тях се вдигаше дим като утринна мъгла. Не чувах нищо. Когато очите ми се проясниха, отгоре ми се бяха навели двете ужасени прислужници, които мърдаха беззвучно устни. Вместо тях говореха внимателните им ръце, които ми помагаха да стана. Марек и трима войници стояха в подножието на стълбите и предпазливо побутваха с копия главата на чудовището. То лежеше неподвижно и димеше пред почернелите стени.

— Прободи окото му за всеки случай — заповяда Марек и един от стражите забоде острия връх дълбоко в кръглото, вече премрежено око. Тялото не потрепна.

Закуцах надолу по стълбите, подпирайки се на стената, и се свлякох разтреперана на стъпалата над главата на чудовището. Каша помагаше на Соля да стане; той вдиша ръка към лицето си и с опакото й избърса кръвта по устата си, гледайки задъхано звяра.

— Какво, по дяволите, е това? — попита Марек.

Мъртво, съществото изглеждаше още по-неестествено. От тялото накриво стърчаха несъразмерни крайници, сякаш луда шивачка беше съшила заедно части от най-различни кукли.

Гледах отгоре кучешката муцуна, прострените крака, тлъстото змийско тяло и в съзнанието ми бавно се промъкна спомен; картина, която бях зърнала с крайчеца на окото си, докато се опитвах да не чета.

— Песоглавец — казах аз. Изправих се толкова бързо, че се наложи да се подпра на стената. — Това е песоглавец.

— Какво? — обади се Соля. — Какво е…

— От бестиария! Трябва да намерим отец Бало… — Аз замълчах, втренчила поглед в звяра, в невиждащото му, замъглено око, и внезапно осъзнах, че това няма да стане. — Трябва да намерим книгата — прошепнах аз.

Олюлявах се и ми се повдигаше. Скочих на крака и едва не паднах върху тялото, за да стигна до коридора. Марек ме хвана за ръката и ме вдигна. Тръгнахме към „Чаровников“ заедно със стражите, стиснали копията в готовност. Тежките дървени врати бяха провиснали на пантите си, разцепени и напръскани с кръв. Марек ме избута към стената и даде знак с глава на хората си: те ги хванаха и отместиха.

В библиотеката цареше погром: счупени лампи, преобърнати, разбити писалища. Само тук-там мъждееше по някоя светлинка. Етажерките лежаха преобърнати върху купищата книги, които се бяха изсипали от тях. Масивната каменна маса в средата на залата се беше разцепила и хлътнала надолу. Бестиарият стоеше разгърнат в самия й център върху прах и отломки и само една лампа още светеше над неопетнените страници. На пода лежаха три тела, натрошени и захвърлени, потънали в мрак.

Марек замръзна на място. После изкрещя:

— Повикайте Върбата! Повикайте…

Той скочи напред и падна на колене до най-далечното тяло. Обърна го и лампата освети лицето на мъжа. Лицето на краля.

Кралят беше мъртъв.