Изтръгнати от корен

Глава 12

Нямах време да размишлявам над ситуацията. Същата вечер, малко след полунощ, Каша подскочи до мен и аз едва не паднах от леглото. На вратата стоеше Змеят с непроницаемо, сковано изражение и лампа в ръката, по нощница и халат.

— По пътя идват войници — каза той. — Облечете се.

После се обърна и се отдалечи, без да каже и дума повече.

Двете скочихме от леглото, навлякохме дрехите си и се втурнахме през глава по стълбите. Змеят стоеше до прозореца на голямата зала, вече облечен. Виждах конниците в далечината, бяха голяма рота: отпред държаха два фенера на високи колове и още един отзад, сбруите и ризниците им отразяваха светлината, а двама ездачи водеха резервни коне. Носеха две знамена, пред всяко от които имаше малко кълбо бяла магия: зелен триглав звяр, подобен на змей, върху бял фон — гербът на принц Марек, а зад него — герб с червен сокол с изпънати нокти.

— Защо идват? — прошепнах аз, макар да бяха твърде далеч, за да чуят.

Змеят не отговори веднага, после каза:

— За нея.

Стиснах здраво ръката на Каша в мрака.

— Защо?

— Защото съм заразена — отвърна тя. Змеят леко кимна. Идваха да убият Каша.

Твърде късно си спомних за писмото си: така и не бях получила отговор, дори бях забравила, че съм го изпратила. Малко по-късно научих, че след като си тръгнала от кулата, Венса се прибрала вкъщи и изпаднала във вцепенение. Една жена, която се грижела за нея, отворила писмото — сигурно с добри намерения — и разнесла клюката навсякъде: че сме извели някого от Леса. Новината стигнала до Жълтите блата и до столицата, пренасяна от бардовете, и ето че сега водеше принц Марек при нас.

— Ще ви повярват ли, че не е заразена? — попитах Змея. — Трябва да ви повярват…

— Както може би си спомняш, имам злощастна репутация в това отношение — каза той сухо и погледна през прозореца. — И се съмнявам, че Соколът е бил целия този път, само за да се съгласи с мен.

Обърнах се към Каша; лицето й беше спокойно и неестествено застинало. Поех си въздух и я хванах за ръцете.

— Няма да им позволя — казах. — Няма.

Змеят изсумтя нетърпеливо.

— Да не възнамеряваш да ги изпепелиш заедно с цялата войска? И какво ще правиш после — ще избягаш в планината при разбойниците?

— Ако трябва! — отвърнах аз, но усетих как пръстите на Каша стискат моите и се обърнах. Тя леко поклати глава.

— Не можеш. Не можеш, Нешке. Всички имат нужда от теб. Не само аз.

— Тогава ще отидеш сама в планините — казах аз непокорно. Чувствах се като приклещено животно, което чува звука на ножа върху точилото. — Или ще те заведа и ще се върна…

Конете бяха толкова, близо, че тропотът им заглушаваше гласа ми.

Секундите бягаха. Ние не. Стисках ръката на Каша в полумрака на залата. Змеят седеше на стола си и чакаше със сурово и дистанцирано изражение, а по лицето му играеха отблясъци; чухме спирането на каляската, пръхтенето на конете, приглушените от тежките врати гласове. Настъпи тишина, но потрепването, което очаквах, така и не дойде; след миг усетих промъкването на магия — от другата страна на портите се оформяше заклинание, което се опитваше да ги притисне и отвори. То побутваше и бодеше заклинанието на Змея, мъчеше се да го изчопли; последва силен, бърз удар — тласък от магия, който се опита да пробие защитата. Змеят за миг присви очи и уста и изпрати тънка, пращяща синя светлина към вратата, но това бе всичко.

Най-после се чу силно тропане с железен юмрук. Змеят сви пръст и вратите се отвориха навътре, а на прага застанаха принц Марек и още един мъж, който въпреки че беше два пъти по-слаб от него, успяваше да внуши също толкова силно присъствие. Беше облечен в дълъг бял плащ с черен рисунък като крила на птица, а косата му имаше цвят на прана вълна, само че с черни корени, като че ли я бе изрусил. Плащът висеше назад от едното му рамо върху сребърно-черни дрехи, а на старателно подготвеното му изражение като на хартия беше изписано „тъжна загриженост“. Приличаха на портрет: слънцето и луната, застанали на вратата, със светлина зад гърба си. Принц Марек пристъпи вътре и свали ръкавиците си.

— Добре — каза той, — знаете защо сме тук. Покажете ни момичето.

Змеят мълчаливо посочи към Каша; двете с нея стояхме леко прикрити. Марек се обърна и веднага я фиксира, присвил замислено очи. Аз го гледах свирепо, макар и без полза: той дори не ме погледна.

— Какво си сторил, Саркан? — попита Соколът, като пристъпи към Змея. Гласът му, ясен звънлив тенор като на майстор актьор, изпълни залата със скръбен упрек. — Нима напълно изгуби ума си, скрит тук, в края на земите ни…

Без да помръдне от мястото си, Змеят подпря глава на юмрука си и попита:

— Кажи ми нещо, Соля, ти помисли ли си какво щеше да намериш тук, ако бях пуснал някой заразен от Леса?

Соколът се спря, а Змеят се надигна бавно от стола. Залата притъмня с внезапна, страшна скорост; около него плъзнаха сенки и погълнаха високите свещи и греещите магични лампи.

Той слезе от подиума, а стъпките му отекваха като дълбок, смразяващ звън на голяма камбана. Принц Марек и Соколът отстъпиха неволно назад; принцът стисна дръжката на меча си.

— Ако бях станал жертва на Леса — попита Змеят, — какво си представяхте, че ще правите тук, в моята кула?

Соколът вече беше събрал ръце, долепил палец и показалци в триъгълник, и мърмореше нещо под носа си. Усещах как се натрупва жужащата му магия и в пространството, оградено между пръстите му, започнаха да прескачат тънки искри. Те ставаха все по-бързи, докато целият триъгълник не пламна и сякаш подпали ореол от бял огън, който обгърна като венец тялото му. Соколът разтвори пръсти, огънят изсъска и запращя над тях, а по земята се посипаха искри. В цялата магия се усещаше същият глад като в огненото сърце в стъкленицата, все едно искаше да погълне самия въздух.

— Триозна грежни — каза Змеят; думите излязоха насечено от устата му и пламъците угаснаха като стопени свещи; остър, студен вятър просвистя през залата, докосна хладно кожата ми и изчезна.

Двамата мъже го гледаха стъписани. Змеят разпери ръце и сви рамене.

— За щастие — каза той с обичайния си саркастичен тон, — изобщо не съм толкова глупав, колкото мислите. За голямо ваше щастие.

После се обърна и се върна на стола си, а сенките се събраха в краката му. Светлината се върна. Ясно виждах лицето на Сокола: в него не се четеше особена благодарност. Чертите му бяха застинали като лед, устните плътно стиснати.

Подозирам, че му беше омръзнало да минава за втори магьосник в Полния. Бях чувала някои неща за него — често се споменаваше в песните за войната с Росия — въпреки че бардовете в нашата долина, естествено, не говореха много-много за друг магьосник. Искахме да слушаме истории за Змея, за нашия си магьосник, и изпитвахме собственическа гордост и задоволство от това, отново и отново да чуваме, че е най-могъщият магьосник в страната. Досега обаче не се бях замисляла какво всъщност означава това, пък и бях забравила да се страхувам от него след толкова много време, през което бяхме заедно. Когато видях с каква лекота задуши магията на Сокола, неизбежно си спомних каква голяма сила е той и че от него се страхуват даже кралете и другите магьосници.

Виждаше се, че на принц Марек това напомняне се понрави не повече, отколкото на Сокола; ръката му остана на дръжката на меча, а лицето му беше сурово. Той погледна отново към Каша. Трепнах и посегнах да я хвана за ръката, но безуспешно — тя се отдалечи от мен и тръгна към принца. Преглътнах закъснялото предупреждение, което ми се искаше да изшептя, докато тя правеше реверанс с наведената си златиста глава. После се изправи и го погледна право в лицето: точно както се бях опитала да си представя, че ще направя аз преди много дълги месеци. И без да се запъне, каза:

— Господарю, знам, че се съмнявате в мен. Знам, че изглеждам странно. Но е вярно: свободна съм.

В съзнанието ми препускаха различни отчаяния, преплетени с отчаяна молитва. Ако той извадеше меча си… ако Соколът се опиташе да я порази…

Принц Марек погледна Каша отвисоко; лицето му беше безмилостно и изпитателно.

— Била ли си в гората?

Тя склони глава.

— Десниците ме отвлякоха.

— Ела я погледни — каза той през рамо на Сокола.

— Ваше Височество — започна магьосникът, — за всекиго е видно…

— Млъкни — пресече го принцът остро като с нож. — И аз не го харесвам, но не съм те довел тук за политика. Погледни я. Заразена ли е или не?

Соколът замълча и се навъси; въпросът го сварваше неподготвен.

— Нощ, прекарана в Леса, неминуемо…

— Заразена ли е? — Принцът изричаше думите остро и твърдо. Соколът бавно се обърна и погледна към Каша; наистина я погледна, за пръв път, и челото му се сбърчи от объркване. Аз гледах Змея; не смеех да се надявам и въпреки това се надявах: ако пожелаеха да изслушат…

Змеят обаче не гледаше към мен, нито към Каша. Той гледаше принца, а лицето му беше сурово като камък.

Соколът веднага се зае да я изпитва. Поиска определени отвари от запасите на Змея и книги от библиотеката му, за които Змеят веднага ме изпрати, без да спори. После ми нареди да чакам в кухнята; първо реших, че иска да ми спести гледката, защото някои изпитания бяха кошмарни, също като магията за отнемане на дъха, която бе приложил върху мен, след като се върнах от Леса. Даже от кухнята пак чувах напевите и пукота на магията на Сокола. Тя отекваше в костите ми като ударите на голям, далечен барабан.

На третата сутрин обаче зърнах отражението си в един от големите медни чайници и видях що за мърла съм станала: при всичкия шум отгоре и тревогата си за Каша не се бях сетила да си промърморя набързо нещо за чисти дрехи. Учудих се не, че съм се покрила с пъпки, петна и сълзи, нито пък това ме притесняваше; а фактът, че Змеят не бе казал нищо. Той бе слизал неведнъж в кухнята, за да ми нареди да донеса нещо. Взирах се в отражението си, а следващия път, когато той се появи, изтърсих:

— Нарочно ли ме държите настрани?

Той се спря, още преди да е слязъл от най-долното стъпало, и каза:

— Естествено, че нарочно те държа настрани, глупачке.

— Но той не си спомня — възразих аз, като имах предвид принц Марек. Прозвуча като тревожен въпрос.

— Ще си спомни, ако има и най-малкия повод. Това означава прекалено много за него. Не се мяркай, дръж се като обикновена прислужница и не прави магии, когато той или Соля могат да те видят.

— Каша добре ли е?

— Доколкото е възможно. Не се тревожи прекалено: много по-трудно е да бъде наранена, отколкото обикновен човек, а и Соля не е чак толкова глупав. Във всеки случай добре знае какво иска принцът и ако няма сериозна причина за обратното, би предпочел да му го даде. Върви сега да донесеш три шишета елово мляко.

Е, аз не знаех какво иска принцът, а и все едно, не ми харесваше мисълта да го получи. Качих се в лабораторията за елово мляко: Змеят приготвяше тази отвара от елови иглички и в неговите ръце тя някак си се превръщаше в млечна течност без миризма; веднъж се опита да научи и мен, но аз произведох само мокра, смрадлива каша от иглички и вода. Предназначението на отварата беше да укрепи магията в тялото: тя участваше във всички лечебни отвари, както и в отварата за вкаменяване. Занесох трите шишета в голямата зала.

Каша стоеше в средата в сложен двоен кръг от стрити със сол билки. Бяха сложили тежка яка на шията й като ярем от черно желязо с магьоснически букви в сребристо, от която се спускаха вериги към окованите й китки. Нямаше стол, на който да седне, и тежестта трябваше да я накара да се превие надве, но тя с лекота стоеше изправена. Когато влязох, едва забележимо ми се усмихна: „Добре съм

Соколът изглеждаше по-уморен от нея, а принц Марек търкаше лицето си и се прозяваше, въпреки че само седеше на един стол и наблюдаваше.

— Ето тук — повика ме Соколът и посочи претрупаната си работна маса, без да ми обръща повече внимание. Поколебах се, но Змеят ме изгледа остро от стола си на подиума. Обхваната от бунтовно настроение, оставих шишетата на масата, но не излязох от залата; само се отдръпнах до вратата и застанах там.

Соколът вдъхна три различни пречистващи заклинания в стъклениците. Работеше с особена остра прямота: Змеят би надипли заклинанието в безброй сложни детайли, докато Соколът се движеше по права линия. Но магията му действаше по същия начин; той като че ли просто избираше друг път измежду многото, не се луташе сред дърветата като мен. Той подаде шишетата на Каша през линията на кръга с дълги метални щипци: изглежда, вместо по-спокоен бе станал още по-предпазлив. Докато Каша пиеше течността от стъклениците, тя засияваше под кожата й и си оставаше там; когато изпи и трите, вече огряваше цялата зала. В нея нямаше и следа от сянка, ни една останала нишка на поквара.

Принцът седеше на стола си с голям бокал вино до лакътя си, безгрижен и спокоен, но забелязах, че виното стои недокоснато, а очите му не се откъсват от лицето на Каша. Ръцете ме засърбяха за магия: с радост бих му ударила един шамар, само за да спре да я гледа.

Соколът дълго се взира в нея, после извади превръзка от джоба на дрехата си и я сложи на очите си: беше направена от плътно черно кадифе със сребристи букви и достатъчно широка, за да покрие челото му. Докато я слагаше, измърмори нещо; буквите засияха и непосредствено над средата на челото му се отвори дупка. През нея гледаше око: голямо и причудливо, кръгловато; пръстенът около огромната зеница беше достатъчно тъмен, за да изглежда почти черно, само с малки пръски сребро. Той отиде до ръба на кръга около Каша и впери това око в нея; огледа я от глава до пети и я обиколи три пъти.

Накрая отстъпи назад. Окото се затвори, след него и дупката и Соколът с треперещи ръце се опита да развърже възела на превръзката. Свали я. Неволно се втренчих в челото му: там нямаше и следа от трето око или каквото и да било друго; само собствените му очи бяха кръвясали. Той се отпусна тежко на стола си.

— Е? — попита строго принцът.

Соколът не каза нищо. Накрая неохотно отговори:

— Не намирам признаци на поквара. Не мога да се закълна, че няма такава…

Принцът не го слушаше. Той стана и взе един тежък ключ от масата. Прекоси залата и отиде при Каша. Светлината в тялото й избледняваше, но още не беше угаснала; той стъпка с ботуши пръстена около нея, пресече го и отключи тежката яка и оковите й. Вдигна ги и ги пусна на земята, а после й подаде галантно ръка като на придворна дама; очите му я поглъщаха. Каша се поколеба — знаех, че се притеснява да не счупи неволно пръстите му, аз лично се надявах да го направи — и внимателно сложи ръка в неговата.

Той я стисна здраво и като се обърна, я поведе към подиума на Змея.

— А сега, Змей, ще ни покажете как е станало това — каза той тихо и вдигна ръката на Каша в своята. — После ще отидем в Леса: двамата със Сокола, ако вие се окажете твърде голям страхливец, и ще изведем майка ми.