Изтръгнати от корен

Глава 14

На другата сутрин, докато напускахме притихналия преди съмване Дверник, войниците си говореха и се смееха. Бяха в пълно въоръжение и изглеждаха великолепно в блестящите си ризници. Перата в шлемовете им и дългите зелени пелерини се поклащаха, а изрисуваните щитове висяха на седлата им. Те също го знаеха и гордо водеха конете си по тъмните улици, даже конете държаха шиите си изправени. Естествено, в такова малко селце не можеха да се намерят трийсет шала, така че повечето мъже носеха дебели, зимни шалове от вълна, увити напосоки около врата и лицето, както бе наредил Змеят. Гордата им осанка постоянно се нарушаваше от неволно, тайно почесване.

Бях израснала с едрите, мудни товарни коне на баща ми, които ме поглеждаха само с лека изненада, когато заставах на ръце на гърба им, и не искаха и да чуят за тръс, а да не говорим с галоп. Принц Марек обаче ни беше качил на резервните коне, които хората му водеха, а те изглеждаха съвсем други животни. Когато случайно подръпнех юздите по неподходящ начин, конят ми се изправяше на задни крака и размахваше копита, а аз се вкопчвах уплашено в гривата му. След известно време по напълно непонятни за мен причини отново стъпваше на земята и продължаваше напред, безкрайно доволен от себе си. Поне докато не отминахме Заточек.

Нямаше определено място, на което свършва пътят в долината. Предполагам, че някога е продължавал много по-далеч — до Поросна, а може би и до някое друго безименно, отдавна погълнато село по-нататък. Но преди скърцането на воденицата на моста на Заточек да заглъхне зад гърба ни, плевелите и тревите започнаха да го гризат по края, а след още една верста вече почти не се забелязваше път под краката ни. Войниците все така се смееха и пееха, но конете като че ли бяха по-мъдри от нас. Без никой да им е давал знак, те забавиха ход, пръхтяха неспокойно и мятаха глави, наострили уши, а кожата им потрепваше, все едно ги дразнеха мухи. Само че мухи нямаше. Пред нас чакаше стената от тъмни дървета.

— Спрете тук — каза Змеят и сякаш разбрали и зарадвани от повода, конете до един забиха копита на място. — Пийнете вода и хапнете нещо, ако искате. След като навлезем между дърветата, не слагайте нищо в устата си.

После скочи от коня си. Аз също слязох предпазливо от моя.

— Аз ще я поема — каза един от войниците — русо момче с дружелюбно кръгло лице, белязано от счупен на две места нос, и изцъка весело и умело с език на кобилата ми. Всички заведоха конете си да пият от реката и започнаха да си подават самуни хляб и манерки с ракия.

Змеят ме повика.

— Направи си колкото можеш по-силно защитно заклинание — нареди ми той. — Опитай се да го направиш и на войниците, ако можеш. Аз също ще ти направя едно.

— То ще отблъсне ли сенките? — усъмних се аз. — Дори в Леса?

— Не, но ще ги забави. Веднага след Заточек има една плевня, в която съм заредил пречистващи средства, ако се наложи да влезем в Леса. Щом излезем, ще отидем там и ще се пречистим. Десет пъти, колкото и да си сигурна, че не си заразена.

Погледнах тълпата от млади войници, които говореха и се смееха, докато хапваха от хляба.

— Имате ли достатъчно за всички?

Змеят ги изгледа хладно и уверено, сякаш замахна с коса.

— За колкото останат.

Аз потреперих.

— Все още не мислите, че идеята е добра. Дори след Йежи.

От Леса още се вдигаше тънък стълб дим от мястото, на което бе изгаряло дървото-сърце; бяхме го видели още вчера.

— Идеята е ужасна. Но още по-зле би било да пусна Марек да вкара двама ви със Соля вътре без мен. Аз поне имам някаква представа какво ни очаква. Хайде, нямаме много време.

Каша мълчаливо ми помогна да събера борови иглички за заклинанието. Соколът вече изграждаше сложна защита около принц Марек, приличаща на блестяща стена от тухли, които редеше една върху друга; щом стигна над главата му, засия като цяла и се срути върху него. Когато погледнех косо, виждах отблясъците по кожата му. После Соколът издигна една и за себе си. Забелязах обаче, че не направи същото за никой от войниците.

Коленичих и запалих боровите иглички и клонки. Щом димът изпълни полянката — горчеше и от него гърлото ми пресъхна — вдигнах очи към Змея.

— Да направите сега вашето?

Заклинанието обгърна раменете ми като дебело палто пред огнище: сърбящо и неудобно, което само те кара да се чудиш за какво ти е. Затананиках собственото си защитно заклинание заедно с него, като си представях, че се увивам срещу лютата зима: не само палто, но и ръкавици, вълнен шал, ушанка, плетени панталони над обувките, всичко добре запасано и втъкнато, за да няма "откъде да влезе студът.

— Сложете си шаловете — казах аз, без да отмествам поглед от димящия огън, забравила за миг, че говоря на възрастни мъже, войници; още по-странното бе, че те се подчиниха. Аз раздвижих пушека около себе си, за да попие във вълната и памука на шаловете им заедно със защитата.

Последните иглички станаха на пепел и огънят угасна. Аз се изправих малко несигурно на крака, като кашлях от дима и търках насълзените си очи. Когато премигнах, за да ги избистря, потръпнах: Соколът ме гледаше, жадно и съсредоточено, докато вдигаше една гънка на пелерината си върху устата и носа си. Бързо се извърнах и отидох да пийна от реката и да отмия пушека от ръцете и лицето си. Не ми харесваше начинът, по който очите му се опитваха да пробият кожата ми.

Двете с Каша също си поделихме един самун хляб: безкрайно познатият хляб от пекарната в Дверник, хрупкав, сиво-кафяв и леко киселеещ — вкусът на утрото у дома. Войниците вече прибираха манерките, бършеха трохите и се качваха обратно по конете си. Слънцето пробиваше над дърветата.

— Добре, Соколе — каза принц Марек, щом всички се намерихме отново по седлата, и свали ръкавицата си. Върху най-горната фаланга на кутрето си имаше пръстен: нежна златна халка с малки сини скъпоценни камъни; женски пръстен. — Покажи ни пътя.

— Сложете палец над халката — нареди Соколът. После се наведе от коня си, убоде пръста на Марек със скъпоценна игла и го стисна. Върху пръстена падна едра капка кръв и обагри златото в червено, докато Соколът мърмореше търсещо заклинание.

Сините камъчета станаха тъмнолилави. Около ръката на Марек се събра виолетова светлина, която продължи да сияе, дори след като сложи отново ръкавицата си. Той вдигна юмрук пред себе си и го раздвижи: светлината се усилваше, когато го насочеше към Леса. Той ни поведе напред и конете един след друг прекосиха изпепелената ивица, за да навлязат в тъмната гора.

Лесът не беше същото място през пролетта, както през зимата. Чувстваше се оживяване и разбуждане. Кожата ми потръпна от усещането за дебнещи очи наоколо, когато ме докоснаха първите сенки на дърветата. Копитата на конете стъпваха глухо по земята сред мъх и шума; заобикаляха трънаците, които протягаха дългите си бодли към нас. Безшумни тъмни птици прелитаха, почти невидими, от дърво на дърво. Изведнъж ме обзе увереност, че ако бях дошла сама през пролетта, изобщо нямаше да стигна до Каша, не и без бой.

Днес обаче яздехме с трийсетина мъже до себе си, всичките бронирани и въоръжени. Те носеха дълги, тежки брадви, факли и чували със сол, както бе заповядал Змеят. Тези отпред сечаха шубраците и разчистваха пътеките. Останалите изгаряха храстите от двете страни и посипваха земята със сол, за да можем да се върнем по същия път, по който сме дошли.

Смеховете им обаче замряха. Яздехме мълчаливо; чуваше се само приглушеното подрънкване на юздите, тихият тропот на копитата и тук-там по някоя прошепната дума. Конете даже вече не цвилеха; само гледаха дърветата с големите си, обрамчени с бяло очи. Всички чувствахме, че ни дебнат.

Каша яздеше до мен, навела глава ниско над шията на коня. Успях да протегна ръка и да уловя пръстите й.

— Какво има? — попитах меко.

Тя вдигна поглед от пътеката и посочи едно дърво в далечината — стар, почернял дъб, поразен преди години от мълния; от мъртвите му клони висяха мъхове и той напомняше на старица, разперила широките си поли в реверанс.

— Помня това дърво — каза тя, като отпусна ръка и се взря право пред себе си между ушите на коня. — И онзи червен камък, покрай който минахме, и сивия храст — всичко помня. Сякаш не съм излизала оттук. — Тя също шепнеше. — Сякаш изобщо не съм излизала. Не знам дори дали ти си истинска, Нешке. Ами ако просто пак сънувам?

Стиснах безпомощно ръката й. Не знаех как да я успокоя.

— Има нещо наблизо — каза тя. — Нещо пред нас.

Командирът я чу и се обърна.

— Нещо опасно ли?

— Нещо мъртво — отвърна Каша и сведе поглед към седлото си, стиснала здраво юздите.

Отпред просветляваше, пътеката под копитата на конете се разширяваше. Подковите им клопаха. Погледнах надолу и видях изронен калдъръм, скрит под мъховете. Когато отново вдигнах очи, потреперих: в далечината, между дърветата, ме гледаше призрачно сиво лице с огромно кухо око над широка квадратна уста: изтърбушена плевня.

— Свийте от пътя — нареди остро Змеят. — Заобиколете: от север или юг, няма значение. Само не минавайте през квадрата и не спирайте.

— Какво е това място? — попита Марек.

— Поросна — отвърна Змеят. — Или каквото е останало от нея.

Обърнахме конете на север, като си проправяхме път през трънаците и руините на бедните къщурки с хлътнали греди и пропаднали сламени покриви. Стараех се да не гледам в земята. Тя беше плътно покрита с мъхове и трева, а високите млади дръвчета, протегнати към слънцето, вече бяха разлистили корони и прецеждаха слънчевите лъчи на подвижни, танцуващи петна. Под мъха обаче имаше полузаровени форми, костелива ръка, подаваща се през шумата, бели пръсти, стърчащи от мекия зелен килим, които улавяха светлината и лъщяха със студен блясък. Погледнах към мястото, на което се е намирал селският площад и видях над къщите обширен, искрящ сребърен покров и чух далечния шепот на листата на дърво-сърце.

— Не можем ли да спрем и да го изгорим? — попитах шепнешком Змея, колкото можех по-тихо.

— Можем, разбира се. Ако използваме огненото сърце и веднага се върнем, откъдето сме дошли. Така би било най-мъдро.

Той не се стараеше да говори тихо. Принц Марек обаче не се обърна, само неколцина от войниците хвърлиха поглед към нас.

Конете изпънаха разтреперано шии и ние продължихме бързо нататък, оставяйки мъртвите след себе си.

Малко по-късно спряхме, за да си починат конете. Всички бяха уморени — колкото от усилията, толкова и от страх. Пътят се бе разширил покрай малкото тресавище, в което свършваше пролетният поток, почти пресъхнал след края на снеготопенето. Все пак едно малко ручейче продължаваше да бълбука и образуваше бистро езерце върху камъните.

— Безопасно ли е да пият конете? — попита Марек, а Змеят сви рамене.

— Няма особено значение. Не е по-страшно, отколкото преминаването им под дърветата. Така или иначе после ще трябва да ги убиете.

Янош вече бе слязъл от коня си и сега го галеше по муцуната, за да го успокои.

— Това са обучени бойни коне! — обърна се той. — Струват колкото теглото си в сребро.

— А еликсирът за пречистване струва колкото теглото им в злато — отвърна Змеят. — Ако ви е жал за тях, не трябваше да ги водите в Леса. Но не се разстройвайте прекалено. Най-вероятно този въпрос изобщо няма да възникне.

Принц Марек го изгледа гневно, но предпочете да не спори; вместо това дръпна Янош настрани и му заговори утешително.

Каша беше застанала в края на полянката, където продължаваха няколко следи от елени, извърнала поглед от езерото. Чудех се дали е виждала и това място в дългото си, скиталческо пленничество. Тя се взираше в тъмните дървета. Змеят се приближи до нея, погледна я и заговори; видях как извръща глава към него.

— Питам се дали знаеш какво ти дължи — каза неочаквано Соколът зад гърба ми; стреснах се и се обърнах. Конят ми пиеше жадно; стиснах юздите и пристъпих по-близо до топлото му тяло, без да кажа и дума.

Соколът само повдигна едната си тънка, черна вежда.

— Кралството не разполага с неограничен запас от магьосници. По закон дарбата те поставя над васалството. Имаш право на място в двореца и да се ползваш с покровителството на краля. Изобщо не е било редно да те държи тук, в долината, да не говорим да се отнася с теб като с робиня. — Той посочи с ръка дрехите ми. Бях се облякла така, сякаш отивах да събирам плодове в гората: с високи гумени ботуши, широки работни панталони от зебло и кафява риза. Той беше все още с бялата си пелерина, въпреки че злото на Леса беше по-силно от всяко заклинание, с което би могъл да я опази чиста в обикновена гора, и се забелязваха няколко разнищени конци по края.

Той схвана погрешно съмнителния ми поглед.

— Баща ти е фермер, предполагам?

— Дървосекач.

Той махна с ръка, сякаш да покаже, че няма никаква разлика.

— Значи най-вероятно не знаеш нищо за двореца. Когато в мен се появи дарбата, кралят посвети баща ми в рицарство, а когато завърших обучението си, го направи барон. Ще прояви същата щедрост и към теб. — Той се наведе към мен и аз се облегнах силно на кобилата си, която запръхтя с мехурчета във водата.

— Каквото и да си чувала по тези затънтени краища, Саркан не е единственият изтъкнат магьосник в Полния. Уверявам те, че няма нужда да се чувстваш обвързана с него, само защото е намерил… интересен начин да те използва. Убеден съм, че има много други магьосници, с които можеш да се съюзиш. — Той протегна ръка към мен и промърмори нещо, с което от шепата му се вдигна тънък, спираловиден пламък. — Може би ще опиташ?

— С вас ли? — изтърсих недипломатично аз и очите му леко се присвиха. Въпреки това не съжалявах. — След всичко, което сторихте с Каша?

Той надяна обидена изненада като втора мантия.

— Направих услуга и на двете ви. Да не мислиш, че някой би приел думата на Саркан за изцелението й? Покровителят ти може да бъде наречен милозливо особняк, задето се е закопал тук и идва в двореца, само когато го призоват, мрачен като буря и ръсещ предупреждения за неизбежни беди, които никога не настъпват. Той няма много приятели в кралския двор, а малцината, които биха застанали до него, са същите черногледи пророци, които настояваха приятелката ти веднага да бъде убита. Ако принц Марек не се бе намесил, кралят щеше да изпрати екзекутор и да привика Саркан в столицата да отговаря за престъплението, че я е оставил жива толкова дълго.

Той бе дошъл именно като такъв екзекутор, но явно нямаше да позволи това да помрачи твърдението, че ми прави услуга. Не знаех как да отвърна на подобно нахалство; способна бях само на нечленоразделно изсъскване. Но той не ме притисна чак толкова. Само със спокоен тон, намекващ за липсата ми на всякакво благоразумие, каза:

— Помисли си малко за всичко това. Не те упреквам за гнева ти, но нe отхвърляй заради него добрия съвет. — После се поклони учтиво и елегантно се отдалечи, когато Каша се върна при мен. Войниците се качваха отново по конете си.

Тя потриваше ръце със сериозно изражение на лицето. Змеят беше отишъл при собствения си кон; аз го погледнах крадешком, чудейки се какво й е казал.

— Добре ли си?

— Той ми каза да не се страхувам, че още съм заразена. — На устните й потрепна далечна сянка от усмивка. — Щом съм се страхувала, значи вероятно не съм. — А после още по-неочаквано добави: — Каза ми, че съжалява, дето съм се бояла от него — да не ме избере. Обеща, че повече няма да взима никого.

Аз му бях крещяла по този повод, но не мислех, че ме е чул. Зяпнах от изненада, но нямахме време: Янош беше вече на коня си и като огледа хората си, рязко попита:

— Къде е Михал?

Преброихме главите и конете и закрещяхме силно във всички посоки. Нямаше нито отговор, нито следа от изпокършени клони или смачкани листа, които да покажат къде е отишъл. Бяха го видели секунди по-рано да чака да напои коня си. Ако го бяха отвлекли, то бе станало съвсем безшумно.

— Стига толкова — отсече накрая Змеят. — Няма го.

В погледа на Янош се четеше несъгласие.

— Тръгваме — каза Марек след кратко мълчание. — Яздете двама по двама и се пазете един друг.

Янош вдигна шала на носа и лицето си със сурово и недоволно изражение, но кимна към първите двама войници и след миг всички поеха отново по пътеката. Продължихме да яздим навътре в Леса.

Под гъстите корони на дърветата беше трудно да се познае кое време на деня е и колко дълго сме яздили. Лесът бе притихнал така, както никоя друга гора не би могла да бъде: не се чуваше жужене на насекоми, нито дори изпращяване на клонка под заешки крачета. Дори нашите коне вървяха почти безшумно върху мъховете, тревите и фиданките, без да удрят с копита по твърдата пръст. Пътеката постепенно изчезваше.

Мъжете отпред постоянно сечаха клонаците, за да можем да минем.

Отнякъде се донесе тих ромон на вода. Изведнъж пътеката отново се разшири. Спряхме и аз се изправих на стремената. Над раменете на войника пред себе си виждах пролука между дърветата. Пак бяхме стигнали на брега на Спиндъл.

Излязохме от гората на мек, наклонен бряг трийсетина сантиметра над реката. Над водата бяха надвиснали дървета и храсти, дългите, тънки клони на върбите се спускаха в тръстиките и бледите плетеници от корени, изскочили върху влажната пръст. Реката беше достатъчно широка и слънцето успяваше да пробие над средата, през преплетените корони на дърветата. Лъчите му блестяха върху повърхността на водата, без да проникват, и разбрахме, че по-голямата част от деня е отминала. Дълго седяхме в мълчание. Имаше нещо смущаващо в това, че реката пресече пътя ни. Яздехме на изток, очакваше се да се движим паралелно с нея.

Принц Марек размаха юмрук към водата и виолетовата светлина ярко засия, приканвайки ни да минем от другата страна, но водата течеше бързо и не можехме да преценим дълбочината. Янош хвърли клонче от дърво: течението веднага го отнесе и то почти мигом изчезна в малък, искрящ бързей.

— Ще потърсим брод — каза принц Марек.

Обърнахме се и поехме в колона по един покрай реката, а войниците изсичаха растителността по пътя, за да не се подхлъзнат конете. Нямаше нито една следа от животно, водеща към брега, а Спиндъл си течеше, без да се стеснява. Тук тя беше различна от онази в долината: течеше бързо и безшумно между дърветата, а отгоре й тегнеше сянката на Леса, също като над нас. Знаех, че не излиза от другата страна в Росия, а изчезва някъде дълбоко в Леса, където минаваше под земята. Но беше трудно да го повярвам, като гледах мрачната й шир.

Някъде зад мен един от мъжете въздъхна с облекчение, сякаш оставяше тежък товар. Звукът отекна силно в тишината на Леса. Огледах се. Шалът му се беше смъкнал от лицето: това беше дружелюбното младо войниче със счупения нос, който беше завел коня ми да пие. Хвана с изваден нож — остър и ярко сребрист, главата на другаря си, който яздеше пред него, и с един замах преряза гърлото му открай докрай.

Той умря без да каже нито дума. Кръвта плисна по шията на животното и листата. Конят се изправи буйно на задни крака, изцвили и когато мъжът се свлече от гърба му, препусна към храстите и изчезна. Младият войник с ножа все така се усмихваше. После се хвърли от коня си право във водата.

Стана толкова внезапно, че всички замръзнахме на място. Отпред принц Марек извика, скочи от седлото си и се спусна по стръмния бряг, а изпод ботушите му хвърчеше кал. Той протегна ръка да хване войника, но той не я пое. Мина покрай принца, носейки се по гръб по течението, като парче дърво, следван от шала и наметалото си. Водата вече беше напълнила ботушите му и завличаше краката му надолу, после потъна и цялото му тяло. Зърнахме за последно кръглото му лице, обърнато към слънцето. Водата се затвори върху главата му, върху счупения нос, а зеленото наметало се изду, също потъна и изчезна.

Принц Марек се беше изправил на крака. Стоеше на брега, стиснал ствола на една дълга фиданка за равновесие, и гледаше, докато войникът не се скри под водата. После се обърна и се изкатери обратно по склона. Янош също беше слязъл от седлото и докато държеше юздите на коня на Марек, протегна ръка да му помогне да се качи. Друг войник държеше останалото без ездач животно, което трепереше и издуваше неспокойно ноздри, но все пак кротуваше. Всичко отново се успокои. Реката продължаваше да си тече, клоните висяха неподвижно, слънцето искреше върху водата. Не се чуваше даже конят, който избяга. Сякаш нищо не се бе случило.

Змеят пришпори коня си по пътеката и погледна надолу към принц Марек.

— До настъпването на нощта и останалите ще си идат — каза той безстрастно, — ако не и вие самият.

Марек го погледна; лицето му за първи път беше открито и несигурно, като че ли току-що бе видял нещо, което не можеше да проумее. До него Соколът гледаше назад колоната от мъже, без да мигва, и се опитваше с пронизителните си очи да открие нещо невидимо. Марек го погледна, Соколът отвърна на погледа му и едва доловимо кимна в знак на потвърждение.

Принцът се качи на седлото и нареди на войниците пред себе си:

— Разчистете ни поляна.

Те започнаха да секат храстите наоколо, а другите се присъединиха към тях, като изгаряха и осоляваха земята по пътя си, докато не се освободи достатъчно място, за да се съберем на куп. Конете с радост се бутаха с глави и задници, притискайки се един в друг.

— Добре — каза Марек на войниците, които бяха вперили очи в него. — Всички знаете защо сме тук. Всички бяхте избрани един по един. Вие сте мъже на севера: най-добрите, които имам. Последвахте ме срещу магьосничеството на Росия и направихте стена между мен и тяхната кавалерия; сред вас няма нито един, който да не носи белези от битка. Преди да тръгнем, попитах всеки поотделно дали е готов да тръгне с мен към това прокълнато място, и вие всички казахте „да“. Не мога да се закълна, че ще ви изведа живи оттук, но имате думата ми, че всеки, който излезе жив с мен, ще получи всички почести, които мога да му дам, заедно с рицарско звание и собствена земя. А сега ще прекосим реката тук, колкото можем по-добре, и ще продължим заедно нататък — към смъртта си или нещо още по-лошо, но като мъже, а не като уплашени плъхове.

В този момент вече трябва да са били наясно, че и самият Марек не знае какво ще се случи; че и той не е бил готов за сянката на Леса. Видях обаче как думите му повдигнаха сянката от лицата им: обля ги светлина и дълбоко дихание. Никой не поиска да се върне назад. Марек взе ловджийския рог от седлото си. Беше дълъг и тънък, направен от лъскава мед и завит около себе си. Вдигна го на устата си и наду с всичка сила; разнесе се силен, плътен звук, от който сърцето ми подскочи. Конете зариха с копита в земята и наостриха уши, а войниците извадиха мечовете си и изреваха в един глас. Марек завъртя коня си и препусна надолу към студената вода; един по един всички го последваха.

Когато нагазихме в реката, тя ме удари силно по краката и се разпени в гърдите на коня ми. Продължихме напред. Водата се изкачваше все по-нагоре — над коленете, над бедрата ми. Конят държеше главата си високо, ноздрите му трепкаха, краката му се вкопаваха в дъното и той се теглеше напред, за да не поддаде.

Някъде зад гърба ми един от конете се спъна и изгуби равновесие. Падна и течението веднага го блъсна в краката на друг. Реката ги отнесе и ги погълна целите. Не спряхме: нямаше начин. Опитах се да намеря подходящо заклинание, но не можех да се сетя за нищо: водата ревеше срещу мен, а те бързо изчезнаха.

Принц Марек отново изсвири с рога: той вече се измъкваше с коня си от другата страна на реката и се изкачваше нагоре към дърветата. Един по един всички излязохме от реката, целите мокри, и продължихме напред, без да спираме; газехме през храсталаците, следвайки светлината на Марек и зова на рога му. Дърветата плющяха край нас. Тук шубраците бяха по-разредени, а стволовете на дърветата — по-дебели и раздалечени. Вече не се налагаше да се движим в колона по един: виждах други коне, които заобикаляха дърветата до мен, докато летяхме напред — бързахме едновременно да стигнем и да избягаме. Бях се отказала от юздите и само стисках коня, впила пръсти в гривата му и приведена върху шията му, за да се спася от шибащите клони. Каша яздеше до мен, а някъде пред нас грееше бялата мантия на Сокола.

Кобилата ми се задъхваше и трепереше; разбирах, че няма да издържи още дълго. Дори силните, тренирани бойни коне отмаляваха при подобно препускане след преминаване на студена река. „Нен елшайон — прошепнах аз в ушите й, — нен елшайон“, за да й дам малко сила, малко топлина. Тя признателно изпъна шия и отметна изящната си глава, а аз затворих очи и се опитах да разширя магията, за да обхване всички. „Нен елшайон“, повторих аз и протегнах ръка към коня на Каша, сякаш му подхвърлях въже.

Усетих как той улавя въображаемото ми въже и продължих да хвърлям още такива към другите коне; те се приближиха един до друг и отново запрепускаха с лекота. Змеят ме погледна през рамо. Продължихме да яздим, следвайки зова на рога, и най-после започнах да виждам нещо да мърда между дърветата: лесници, много лесници, които бързо приближаваха към нас, движейки в унисон дългите си, пръчковидни крака. Първият протегна ръка и свали един войник от коня му, но все пак изоставаха, като че ли изненадани от вихрения ни галоп. Прелетяхме през стена от борове, конете ни прескочиха последните храсталаци и ние се озовахме на обширна поляна, а пред нас стоеше чудовищно дърво-сърце.

Стволът му беше по-дебел от туловището на кон и то се възправяше с огромна разперена корона. Клоните му бяха отрупани с бледи сребристо-зелени листа и малки златисти плодове с отвратителна миризма. Изпод кората ни гледаше човешко лице — обраснало и изгладено до едва доловимо внушение, а ръцете му бяха скръстени на гърдите като на труп. При краката му се раздвояваха два големи корена, а в кухината между тях лежеше скелет, почти погълнат от мъховете и гниещата шума. През едната очна ябълка надничаше по-малко коренче, а между ребрата и парчетата ръждива броня стърчаха треви. Пред тялото лежаха останките от щит с бледите очертания на черен двуглав орел: кралският герб на Росия.

Спряхме пръхтящите, неспокойни коне малко преди клоните. Зад себе си чух внезапен трясък като от рязко затваряне на вратичката на фурна и в същия миг върху мен се стовари голяма тежест, която ме събори от седлото Ударих се силно в голата земя и останах без въздух, с ожулен лакът и натъртени крака.

Обърнах се. Върху мен беше Каша; тя ме беше съборила от коня. Погледнах встрани от нея. Животното висеше обезглавено във въздуха над нас. Чудовищно създание, подобно на богомолка, го държеше с двата си предни крака. То се сливаше с дървото-сърце: тесните му златисти очи имаха същата форма като плодовете, а тялото му беше сребристо-зелено като листата. Беше отхапало в движение главата му с едно щракване на челюстите. Зад нас още двама войници бяха паднали обезглавени, а трети крещеше с откъснат крак и се мяташе в хватката на друга богомолка; имаше поне десетина от тези същества, които излизаха от дърветата.