Изтръгнати от корен

Глава 28

Слязохме в голямата зала и отворихме вратите. Хората на барона се изсипаха вътре: бяха останали страшно малко, може би стотина. Те изпълниха залата и стълбите към подземието, мръсни и изтощени, с изкривени от преживените ужаси лица. Радваха се, че са вътре, но се отдръпваха от двама ни със Саркан. Дори баронът ни гледаше подозрително.

— Това не бяха те — каза той, като застана пред Саркан, а мъжете се наредиха в кръг около нас. — Мъртъвците.

— Не, но ако предпочиташ да беше изгубил и останалите живи, уведоми ме, така че следващия път да имам предвид нежните ти чувства. — Саркан беше изтощен, аз също бях на края на силите си. Чудех се колко ли остава до съмване, но не исках да питам.

— Остави ги да починат, колкото могат, и си поделете всички провизии, които намерите.

След малко Каша се качи по стълбите, пробивайки си път през войниците. Баронът беше пратил долу всички ранени и изтощени, горе бяха останали само малцина в по-добра форма.

— Ровят в сандъците с вино и бира — каза ми тихо тя. — Не мисля, че е безопасно за децата. Нешке, какво става?

Саркан се беше качил на подиума и тъкмо разгръщаше Призоваването. Той изруга под носа си.

— Това е последното, което ни трябва в момента. Слез долу и превърни всичко на сайдер.

Двете с Каша хукнахме към подземието. Войниците пиеха от шепите и шлемовете си, пробиваха дупки в бъчвите и подлагаха уста отдолу, надигаха бутилки, а някои вече се караха.

Несъмнено им се струваше по-безопасно да си крещят заради виното, отколкото сред мъртви другари и кръвопролитен ужас.

Каша ги избута настрани, а като ме видяха, не се и съпротивляваха. Отидох при най-голямата бъчва и сложих ръце върху нея. „Лиринталем“ казах аз и влях уморена магия във формулата; отпуснах се вяло, когато тя изтече от мен и премина по всички бурета и бутилки. Войниците продължаваха да се блъскат около тях; щеше да мине известно време, докато разберат, че не се напиват.

Каша ме докосна внимателно по рамото; обърнах се и я прегърнах, щастлива, че е толкова силна.

— Трябва да се качвам горе — казах аз, — пази децата.

— Да дойда ли с теб? — попита тихо тя.

— Пази децата — повторих аз. — Ако се наложи… — Хванах я за ръката и я отведох до стената в дъното на избата. Сташек и Мариша седяха там и гледаха уплашено войниците. Мариша триеше очички. Опипах с ръце стената и намерих мястото на прохода. Сложих ръката на Каша върху процепа, показах й къде е, а после направих тънка ивица от магия, като дръжка. — Отвори вратата, вкарай ги вътре и затвори след себе си. — После вдигнах ръка във въздуха и изрекох: — Хатол. — Мечът на Алоша се появи в ръката ми. Подадох й го. — Вземи и това.

Тя кимна и го преметна през рамо. Целунах я за последен път и се качих тичешком по стълбите.

Всички войници на барона бяха вътре. От стените имаше поне една полза: Марек не можеше да насочи оръдията си срещу вратите. Неколцина от хората на барона се бяха покатерили до тесните прозорци и стреляха по войниците долу. По вратата се сипеха удари, просветна и ярък магичен пламък. Чуваха се викове и шум.

— Палят огън пред вратите — извика един от мъжете, тъкмо когато влизах в залата.

— Нека — отвърна Саркан, без да вдига очи. Отидох на подиума при него. Той беше превърнал големия, подобен на трон стол в семпла пейка с две места и плоска поставка върху общия им подлакътник. Тежката книга лежеше върху нея и чакаше — позната и все пак някак си странна. Бавно седнах на мястото си и разперих пръсти върху корицата: златните, вити букви, тихото жужене под тях като далечни пчели. Бях толкова уморена, че дори пръстите си не усещах.

Разгърнахме книгата и зачетохме. Гласът на Саркан беше ясен и уверен, крачеше прецизно напред, и мъглата от съзнанието ми бавно се повдигна. Тананиках, пеех и мърморех заедно с него. Войниците наоколо притихнаха, насядали в ъглите и покрай стените, заслушани, както късно вечерта в кръчмата биха слушали тъжната песен на изкусен певец. По лицата им беше изписано леко недоумение, докато се опитваха да следят историята, да я запомнят, а заклинанието ги увличаше със себе си.

То увличаше и мен заедно с тях и аз с радост се изгубих в него. Ужасите от изминалия ден не изчезнаха, но Призоваването ги направи само една част от историята, при това не най-важната. Силата се трупаше ярка и чиста. Усетих как заклинанието се издига като втора кула. Когато бяхме готови, щяхме да отворим вратите и да излеем неустоимата светлина в двора. Небето през прозорците просветляваше; слънцето вече изгряваше.

Вратите изскърцаха. Нещо се промъкваше отдолу и отгоре, през безкрайно тънкия процеп между двете крила. Мъжете, които седяха най-близо до тях, извикаха предупредително. Тънки, гърчещи се сенки се просмукваха през най-малките пролуки, бързи като змии, а щом се вмъкнеха вътре, се превръщаха във вити стъбла и корени, трошащи дърво и камък под себе си. Пълзяха по дървото като скреж по прозорец, обвиваха го, впиваха се в него и лъхаха на познатата, отблъскващо сладка миризма.

Това беше Лесът. Вече нападаше открито, сякаш знаеше какво правим и че всеки миг щяхме да разобличим измамата. Войниците от Жълтите блата сечаха уплашени стъблата с мечове и ножове; и те знаеха достатъчно за Леса, за да го разпознаят. Стъблата обаче продължаваха да проникват през дупките и цепнатините, които предишните бяха открили. Отвън Марек отново удари с тарана и вратите се разтърсиха отгоре до долу. Стъблата се закачаха за железните скоби на пантите и резето и се опитваха да ги отскубнат. Ръждата се разливаше оранжево-червена и бърза като кръв; столетен труд се разпадаше за секунди. Филизите проникваха в тях, увиваха се около болтовете и ги тресяха ожесточено. Скобите шумно дрънчаха.

Двамата със Саркан не можехме да спрем. Продължавахме да четем; езиците ни се преплитаха от бързане, прелиствахме страниците една след друга. Но Призоваването си искаше своето темпо. Историята не можеше да бъде пришпорена. Зданието на силата, което бяхме издигнали, трепереше от това бързане, като разказвач, който всеки момент ще изпусне нишката на собствения си разказ. Ние му принадлежахме.

От долния ъгъл на дясната врата се отчупи голямо парче. През дупката нахлуха още стъбла, още по-дебели и дълги. Някои улавяха ръцете на войниците, откъсваха мечовете им, захвърляха телата им настрани. Други достигнаха до тежкото резе, увиха се около него и го затеглиха пръст по пръст, докато не го освободиха изцяло от скобите. Таранът отвън удари отново и вратите се отвориха, събаряйки хората зад себе си.

Марек стоеше от другата страна върху коня си, изправен на шпорите, и надуваше рога си. Лицето му беше пламнало от ярост и жажда за кръв; беше толкова превъзбуден, че не забеляза защо вратите се отвориха така внезапно. Виещите се стъбла пускаха корени в земята покрай стълбите; дебели тъмни коренища се криеха по ъглите и цепнатините на напуканите стъпала, едва видими на ранната утринна светлина. Марек ги прескочи с коня си, без да погледне, и влетя през разбитите врати, а останалите рицари се втурнаха след него. Мечовете им се вдигаха и спускаха в кървав дъжд, а войниците на барона ги пронизваха с копия. Конете цвилеха и падаха, и ритаха в предсмъртна агония сред умиращите хора.

От лицето ми капеха сълзи по книгата, но не можех да спра да чета. В следващия миг нещо ме блъсна — силен удар, който ме остави без дъх. Заклинанието се изплъзна от езика ми. В първия момент настъпи пълна тишина, после навсякъде около двама ни със Саркан се надигна кух тътен, който удави всички други звуци, без да ни докосва; сякаш бяхме в окото на буря посред голо поле; гледахме сивия, свиреп порой от всички страни, който дори не ни опръскваше, но знаехме, че след миг…

Започнаха да се отварят пукнатини, които преминаваха през книгата, през стола, през подиума, през подовете и стените. Това не бяха пукнатини в дървото и камъка, това бяха пукнатини в света. В тях нямаше нищо, освен безкрайно, тъмно отсъствие. Красивата златна книга с Призоваването се затвори сама и потъна като камък в черна вода. Саркан ме хвана за ръката, вдигна ме от стола и ме свали от подиума. Столът също пропадна, после и целият подиум: всичко се срути в празнотата.

Саркан продължаваше заклинанието или по-скоро, го удържаше, като повтаряше последния стих отново и отново. Опитах се да се включа отново, поне да тананикам, но дъхът ми секваше. Чувствах се много странно. Рамото ми пулсираше, но когато го погледнах, не видях нищо странно. После погледът ми се плъзна бавно надолу. Под гърдите ми стърчеше стрела. Гледах я неразбиращо. Изобщо не я усещах.

Високите, красиво изписани прозорци се пръснаха с приглушен пукот, когато пукнатините стигнаха до тях, и отгоре се посипа дъжд от цветни стъкла. Пукнатините се разпростираха. Мъжете падаха в тях с викове и изчезваха, погълнати от тишината. Изчезваха цели части от каменните стени и подовете. Стените на кулата стенеха.

Саркан едва удържаше края на заклинанието като човек, който се опитва да овладее обезумял кон. Опитах се да му подам магия. Той крепеше цялата ми тежест, ръката му ме държеше здраво като желязо. Краката ми се препъваха, почти се влачеха. Гърдите вече започваха да ме болят: усетих остра, пронизваща болка, сякаш тялото ми най-после се беше събудило и забелязало, че нещо не е никак наред. Не можех да си поема въздух, без да изпитам желание да изкрещя, а нямах толкова въздух, че да го направя. Тук-там войниците още се биеха, други просто бягаха от кулата, мъчеха се да се спасят от рушащия се свят. Зърнах Марек, който се освободи от мъртвия си кон и прескочи пукнатината, пресичаща пода към него.

Пред разбитите врати се появи кралицата; утринната светлина грееше зад гърба й и за миг ми се стори, че това не е жена, а дърво: дърво със сребърна кора, което стигаше от пода до тавана. После Саркан ме дръпна след себе си към стълбището и ме поведе надолу. Кулата се тресеше, камъни се търкаляха по стълбите зад нас. Саркан повтаряше последния стих от заклинанието на всяко стъпало, едва удържайки останалата част да не избухне. Не можех да му помогна.

Когато отворих очи, Каша беше коленичила до мен и ме гледаше разтревожено. Въздухът беше пълен с прах, но поне стените вече не се тресяха. Седях облегната на стената в подземието; не си спомнях как сме слезли тук. Някъде наблизо баронът издаваше заповеди на оцелелите си войници, които търкаляха бъчви и вдигаха барикада в подножието на стълбите, като я укрепваха с натрошени камъни. Виждах дневната светлина, която струеше отгоре, над завоя на стълбите. Саркан беше до мен и продължаваше да пее същия стих.

Беше ме подпрял до един заключен метален шкаф; по дръжките му личаха следи от огън. Той посочи ключалката на Каша и тя я хвана. Отвътре избълваха пламъци, но тя стисна зъби и я счупи. Вътре бяха наредени бурканчета с леко искряща течност. Саркан взе едно и посочи към мен. Каша погледна първо него, после стрелата.

— Да я извадя ли? — Той направи жест с ръка, сякаш дърпа нещо напред; тя преглътна и кимна. Коленичи отново до мен и каза, — Нешке, дръж се.

Хвана стрелата с ръце и отчупи дръжката, която още стърчеше от гърдите ми. Върхът потрепери вътре в мен. Устата ми се отвори и затвори в безмълвна агония. Не можех да дишам. Каша извади най-големите парчета, заглади я доколкото можеше, а после ме обърна настрани и с един страховит тласък избута стрелата през тялото ми. Хвана върха й откъм гърба ми и го издърпа.

Простенах, от корема и гърба ми бликна кръв. Саркан вече беше отворил бурканчето. Изля течността в шепа и я втри в раната. Гореше ужасно. Опитах се да го отблъсна с безсилната си ръка. Той не ми обърна внимание, само отметна роклята ми, за да може да сложи повече; после Каша ме наведе напред и изляха течността в раната на гърба ми. Аз запищях… изведнъж можех да пищя. Каша сложи кърпа между зъбите ми, аз я захапах и се затресох.

Вместо да отшуми, болката ставаше все по-силна. Отскубнах се от тях и се притиснах в стената; искаше ми се да се слея със студения, твърд камък, да стана безчувствена като него. Драсках с нокти хоросана и стенех, а Каша ме държеше за рамото. После най-лошото отмина. Кръвта почна да тече по-бавно и накрая спря. Отново виждах и чувах: битката по стълбите, тъпото дрънчене на мечове един в друг, каменните стени, стържене и от време на време звън на метал. През барикадата се стичаше кръв.

Саркан се беше свлякъл до стената до мен; устните му се движеха, но почти не издаваха звук, очите му бяха стиснати от напрежение. Призоваването беше като пясъчен замък, на който вълните са отмили едната страна и останалата част всеки миг ще се срути, но той някак си с върховно усилие го удържаше. Чудех се, дали ако магията се развали, пустотата ще погълне цялата кула и всички нас и ще остави празна дупка в света, а после ще се затвори в нея и планината ще запълни проядената кухина в земята, сякаш никой от нас никога не е съществувал.

Змеят отвори очи и ме погледна. Махна на Каша и децата, които се бяха сгушили зад нея и надничаха уплашено над една бъчва. Махна отново: „Вървете“. Искаше да каже да ги взема и да бягаме, да ги пренеса някъде. Поколебах се; очите му просветнаха гневно. Той посочи празния под. Книгата беше изчезнала; Призоваването беше изчезнало. Не можехме да довършим заклинанието и когато силите му се изчерпеха…

Поех си дъх, преплетох пръсти в неговите и се върнах в заклинанието. Той се съпротивляваше. Отначало пеех тихо, задъхвах се, мъчех се да напипам пътя. Вече нямахме карта и не помнех думите, но го бяхме правили и преди. Помнех къде отиваме, какво се опитваме да построим. Лепях пясък по стената, изкопах ров за вълните, дълъг и широк. Не спирах да тананикам части от историите и песните. В съзнанието си трупах още и още пясък. Той се отдръпна озадачен; не знаеше как да ми помогне. Аз му запях нещо по-дълго, даже с малко мелодия като шепа мокри камъчета в ръката му, и той бавно започна да ми ги връща; пееше бавно, точно и равномерно; редеше камъчетата едно по едно в основата на мократа пясъчна стена, за да може кулата ни да устои.

Магията отново ставаше силна и плътна. Бяхме спрели разрухата. Продължавах напред, пробвах тук и там, намирах пътя и му го показвах. Трупах още пясък, оставях той да го заравнява и изглажда, а накрая заедно забихме трептящо клонче с листа на върха да се развява като знаме. Още не можех да дишам добре. Усещах странен възел в гърдите си и дълбока, стягаща болка на мястото, където отварата още работеше, но магията течеше през мен бистра, светла и бърза, и преливаше навън.

Мъжете крещяха. Последните от хората на барона прескачаха барикадата от другата страна; повечето бяха останали без мечове и само се опитваха да избягат. По стълбите слизаше светлина, предхождана от писъци. Войниците протягаха ръце и помагаха на другарите си да стигнат до тях. Не бяха останали много. Потокът спря и те нахвърляха последните тояги и казани отгоре, за да препречат колкото може повече прохода. От другата страна кънтеше гласът на Марек и аз зърнах златната глава на кралицата. Войниците на барона се опитваха да я прободат с копия, но те само се изкривяваха в кожата й. Барикадата се разпадаше.

Все още не можехме да пуснем заклинанието. Каша стана и отвори вратата към гробницата.

— Бързо! — каза тя на децата и те изтичаха към стълбището. Тя ме хвана за ръка и ми помогна да стана, Саркан също някак си се изправи. Тя ни избута вътре, а после взе меча си от пода и грабна още едно бурканче от шкафа. — Насам! — извика тя към мъжете и те се втурнаха след нас.

Призоваването ни последва. Аз слизах по витите стъпала, Саркан вървеше след мен, а магията пееше между нас двамата. Чух стържеш звук отгоре и стълбището притъмня; някой от войниците беше затворил вратата. Древният надпис от двете ни страни светеше слабо и тихо мърмореше; улових се, че леко променям магията си, за да се плъзга по-леко заедно с неговата. Усещането ми за вътрешната ни кула се промени; тя се разшири, сдоби се с тераси и прозорци и златен купол на върха, със стени от бял камък, гравирани със сребърни букви като стените на стълбището. Гласът на Саркан се забави; той също я виждаше: старата, отдавна изгубена кула. Навсякъде около нас засия светлина.

Стигнахме до кръглата зала в подножието на стълбите. Беше задушно, въздухът не стигаше за всички, докато Каша не взе един от старите железни свещници и не разби с него стената към гробницата. Нахлу прохладен въздух, а тя избута децата навътре и им каза да се скрият зад ковчега на стария крал.

Високо над нас се чуваше звук от трошене на камък. Кралицата водеше Марек и хората му към нас. Няколко десетки войници влязоха в стаята, притиснати до стената, с уплашени лица. Носеха жълти туники или каквото беше останало от тях, но аз не познавах лицата им. Не виждах барона. В далечината отново зазвънтяха мечове: последните войници от Жълтите блата, останали по стълбите, се биеха. Светлината на Призоваването бързо се разрастваше.

Марек прониза последния войник на стълбището и изрита тялото му на пода. Войниците скочиха напред едва ли не с нетърпение: той поне беше нормален враг, който можеше да бъде победен. Марек обаче посрещна един с щита си, скри се отдолу и прониза тялото му с меча си; завъртя се и отряза главата на друг, порази трети с дръжката на меча си и прободе следващия в окото. Каша направи крачка напред с протестен вик и вдигна меча си, но всички бяха паднали, още преди да затвори уста.

В този миг ние завършихме Призоваването. Изпях последните три думи и Саркан ги повтори след мен, после ги изпяхме още веднъж заедно. В стаята блесна светлина, която сякаш струеше от мраморните стени. Марек пристъпи напред в пространството, което си беше разчистил, и кралицата се появи зад него.

От меча й капеше кръв. Лицето й беше спокойно и безизразно. Светлината грееше върху нея и през нея, стабилно и дълбоко; нямаше и следа от поквара. Марек беше чист, Соля който стоеше зад гърба му — също; светлината, която обливаше нея, улавяше и тях, но не се виждаха сенки: само корави отблясъци на егоизъм и гордост като назъбените стени на цитадела. Но в кралицата липсваше дори това. Гледах я задъхана и озадачена. В нея нямаше поквара.

В нея нямаше нищо. Светлината на Призоваването преминаваше свободно. Тя беше изгнила отвътре; тялото й беше само кожата-кора, обвиваща празно пространство. Не бе останало нищо, което да бъде покварено. Твърде късно разбрах: бяхме отишли да спасим кралица Хана и Лесът ни беше позволил да намерим това, което търсехме. Но то беше само кух остатък, част от дървото-сърце. Празна кукла, която беше изчакала да приключим с всичките си изпитания и да се убедим, че всичко е наред, след което Лесът се беше протегнал, за да хване конците й.

Светлината продължаваше да се излива върху нея и най-после бавно различих Леса, сякаш поглеждах повторно облак и този път виждах дърво вместо женско лице. Лесът беше там: то бе единственото нещо там. Златните кичури на косата й бяха бледите жилки на листата му, крайниците бяха клони, пръстите на краката й бяха дълги корени, пълзящи по пода и впити дълбоко в земята.

Тя гледаше стената зад нас — отворения вход към гробницата със синия пламък, и за първи път лицето й се промени, както тънка върба се превива на силния вятър, както буря роши върховете на дърветата. Тази оживяваща сила в Леса — каквато и да бе, тя бе идвала тук и преди.

Млечнобялото лице на кралица Хана се изплъзваше от светлината на Призоваването като боя под течаща вода. Отдолу имаше друга кралица: цялата в кафяво, зелено и златно; кожата й беше кора на елша, а косата й — тъмнозелена, почти черна, с пръски от червено, златно и есенно кафяво. Някой бе взел златните кичури и ги бе сплел във венец с бели панделки. Носеше бяла рокля, но й стоеше като чужда: беше я облякла, но това не значеше нищо за нея.

Видях тялото на погребания крал между нея и нас. Носеха го шестима мъже върху бял чаршаф; лицето му беше застинало, очите — покрити с млечна ципа. Внесоха го в гробницата и го положиха внимателно в големия каменен ковчег, а после покриха тялото му с чаршафа.

На светлината на Призоваването другата кралица го последва в гробницата и се наведе над ковчега. На лицето й не личеше скръб, само смутено объркване, сякаш не разбираше какво става. Докосна лицето на краля, докосна клепачите му с чудно дългите си възлести пръсти, като клонки. Той не помръдна. Тя се сепна и се отдръпна. Мъжете затвориха ковчега и над него лумна син пламък. Тя ги гледаше все така озадачена.

Един от мъжете й заговори с призрачен глас; каза й, мисля, да остане, колкото желае, после се поклони и все така приведен, излезе от гробницата и я остави сама. Когато се обръщаше, на лицето му имаше нещо, което Призоваването успя да улови, макар и през толкова векове; нещо студено и решително.

Кралицата на Леса не го видя. Тя стоеше до каменния ковчег, положила ръце върху него, без да проумява нищо, също като Мариша. Тя не разбираше смъртта. Гледаше синия пламък; обърна се и огледа голата каменна стая с наранено, ужасено изражение. Спря се и отново погледна. Малкият вход към гробницата се зазиждаше с тухли. Затваряха я вътре.

За миг остана така. После се втурна и коленичи пред останалата пролука. Мъжете действаха бързо и вече бяха избутали каменни блокове и запушили по-голямата част от отвора; онзи със студеното изражение произнасяше магични заклинания и от ръцете му излизаше синкаво-сребриста светлина, която спояваше камъните. Кралицата провря ръка. Той не й отвърна, не я погледна. Никой не я погледна. Избутаха назад ръката й с последния камък и зазидаха докрай стената.

Тя остана сама. Беше изненадана, гневна, объркана, но не и уплашена, поне засега. Вдигна ръка; искаше да направи нещо. Но зад нея синият пламък върху каменния саркофаг продължаваше да гори. Буквите отстрани улавяха светлината и завършваха изречението от стълбището. Тя се извърна и аз го прочетох заедно с нея: „Остани във вечността, почивай във вечността, без движение, без изход“, и тези думи не бяха само стих в памет на краля. Това не беше гробница, а тъмница. Тъмница, предназначена за нея. Тя се обърна и заудря стената. Напразно се опитваше да я пробие, да пъхне пръсти в цепнатините. Постепенно я обземаше ужас. Камъкът я обграждаше отвсякъде, студен и неподвижен. Бяха изкопали тази стая от корените на планините. Тя не можеше да се измъкне. Не можеше…

Изведнъж Кралицата на Леса пропъди спомените. Светлината на Призоваването се пръсна и изтече като вода между камъните на гробницата. Саркан политна назад, аз едва не се свлякох до стената. Отново бяхме в кръглата стая, но страхът на кралицата се удряше в гърдите ми като птица, блъскаща се в стените. Затворена далеч от слънцето, от водата, от въздуха. Но пак не можеше да умре. Не беше умряла.

Тя стоеше сред нас, полускрита зад лицето на кралица Хана, но вече не беше и кралицата от видението. Някак си беше успяла да излезе. Беше се освободила… беше ги убила? Беше ги убила, и не само тях, но и техните любими, децата им и целия им народ; беше ги погълнала, беше станала чудовище като тях. Тя беше направила Леса.

Кралицата на Леса издаде тих, съскащ звук в тъмнината — но не приличаше на змия, а на шумолене на листа, скърцане на клони на вятъра. Пристъпи напред и по стълбите зад нея се спуснаха виещи се стъбла, които улавяха останалите мъже за глезените, китките и гърлата и ги притискаха до стените и тавана, за да разчистят пътя й.

Двамата със Саркан се мъчехме да се изправим на крака. Каша застана пред нас като щит; отблъскваше пълзящите клони, за да ни предпази, но те се промъкваха зад нея и проникваха в гробницата. Обвиха децата и ги задърпаха навън. Мариша пищеше, а Сташек напразно биеше по тях, докато не хванаха и ръката му. Каша направи крачка към тях; лицето й бе изкривено от болка, че не може да защити всички ни.

В този миг Марек скочи напред. Той разсече клоните; по ръба на меча му сияеше светлина. Застана между кралицата и децата и ги избута назад в гробницата. Кралицата се спря пред него.

— Майко — каза той пламенно и пусна меча си, за да я хване за ръце. Взря се в лицето й и тя бавно го погледна отдолу нагоре.

— Майко. Освободи се от нея. Това съм аз, Марек… Маречек. Върни се при мен.

Изправих се до стената. Той гореше от решителност и копнеж. Доспехите му бяха оплискани с кръв и дим, лицето му беше оплескано с алена диря, но за миг той заприлича на дете или може би на светец, олицетворение на чистото желание. А кралицата го погледна, сложи ръка на гърдите му и го уби. Пръстите й се превърнаха в шипове, бодли и клони; тя ги впи през ризницата му и ги сви като юмрук.

Ако нещо бе останало от кралица Хана — някакво нищожно зрънце от воля, тя може би го отдаде сега в последен жест на милосърдие: той умря, без да разбере, че се е провалил. Лицето му не се промени. Тялото му се свлече — беше си същото, само с дупката в бронята, през която бе проникнала ръката й. Стовари се по гръб, доспехите му издрънчаха в каменния под; очите му бяха ясни и сигурни, сигурни, че гласът му ще се чуе, че ще победи. Приличаше на крал.

Увереността му докосна всички ни. За миг замръзнахме на място. Соля си пое дъх, поразен. После Каша скочи напред и замахна с меча си. Кралицата вдигна своя. Двете стояха една срещу друга, от остриетата им проблясваха искри. После кралицата се наведе напред и бавно я притисна надолу.

Саркан говореше; от езика му се отрони заклинание за жар и пламъци и от пода в краката на кралицата лумна огън — оранжевочервен и изгарящ. Пламъците обгориха крака на Каша и погълнаха двата меча. Каша отскочи настрани. Сребърната ризница на кралицата се стопи и изтече от нея, за да се събере в блестяща локва на пода и да се покрие с черна кора, а роклята й пламна в огнени езици и дим. Те обаче не докосваха тялото й; бледите й крайници си оставаха невредими. Соля също хвърли срещу нея камшик от бяла светлина; там, където неговият огън срещаше този на Змея, запращяваха сини пламъци и се увиваха около тялото й, търсеха слабо място и пролука.

Стиснах ръката на Саркан, за да му предам от своята магия и сила и той да продължи да я залива с огън. Пламъците му изсушаваха клоните. Войниците, които не бяха удушени, тръгнаха, залитайки, нагоре по стълбите — поне те щяха да избягат. Хрумваха ми и други заклинания, но и без да ги пробвам, знаех, че няма да подействат. Огън не можеше да я изпепели, меч не можеше да я пореже. С ужас се почудих дали не е трябвало да оставим Призоваването да се провали; може би онази пустота щеше да погълне и нея. Но не мислех, че и това би помогнало. Тя беше прекалено силна и голяма. Можеше да запълни всички пробойни в света и пак да остане достатъчно. Тя беше Лесът, или Лесът бе тя. Корените й бяха твърде дълбоки.

Саркан дишаше тежко. Соля се свлече изтощен на стълбите и белият му огън угасна. Аз давах сила на Саркан, но скоро и той щеше да падне. Кралицата се обърна към нас. Не се усмихваше. На лицето й не бе изписано победоносно изражение, само безкрайна ярост и осъзнаване на превъзходството си.

Каша се изправи зад нея. Свали меча на Алоша от рамото си. Замахна.

Острието се заби в гърлото на кралицата и остана там. Разнесе се кух тътен; тъпанчетата ми запукаха, цялата стая притъмня.

Лицето на кралицата замръзна. Мечът започна да пие, да пие ненаситно, жаден за още и още. Тътенът се усили.

Приличаше на война между две безкрайни неща — бездънна пропаст и буйна река. Всички стояхме замръзнали и гледахме с надежда. Изражението на кралицата не се промени. Там, където бе забито острието, черна лъскавина се опитваше да превземе плътта й; разливаше се като мастило в чаша вода. Тя бавно вдигна ръка и докосна раната с пръсти; по върховете им полепна същата лъскавина. Тя я погледна.

Ненадейно вдигна поглед към нас, изпълнен с внезапно презрение; едва ли не поклати глава, сякаш искаше да ни каже какви глупаци сме всички.

После се свлече на колене; главата, тялото и крайниците й потрепериха като на кукла, изпусната от кукловода. Изведнъж пламъците на Саркан погълнаха тялото й. Късата й златна коса пламна в облак дим, кожата й почерня и се разцепи. Отдолу проблесна бледо сияние. За миг си помислих, че може би се е получило, че мечът е победил безсмъртието на Кралицата на Леса.

Но от пукнатините се вдигнаха облаци бял пушек, които прогърмяха край нас и избягаха, също както Кралицата на Леса бе избягала преди. Мечът на Алоша се опитваше да изпие всичко от нея, да улови дима, но той се издигаше прекалено бързо и се отскубваше от жадното острие. Соля покри глава, когато облаците се понесоха над него и нагоре по стълбите; някои се измъкнаха през отдушника, трети се вмъкнаха в гробницата и изчезнаха през една незабележима пукнатина в тавана. Каша беше закрила децата с тяло, двамата със Саркан се притискахме до стената, покрили уста с ръце. Духът на Кралицата на Леса се плъзна по кожата ни с мазния ужас на покварата, топлата смрад на стари листа и плесен.

А после изчезна. Тя изчезна.

Избавено от присъствието й, тялото на кралица Хана се срина на пода, както се разпада изгоряла цепеница. Мечът на Алоша издрънча до него. Бяхме сами; единственият звук идеше от хриптящите ни опити да си поемем въздух. Всички живи войници бяха избягали, мъртвите бяха погълнати от клоните и огъня, превърнати в опушени призраци пред белите мраморни стени. Каша бавно седна, децата се сгушиха в нея. Аз се свлякох на колене, разтреперана от ужас и отчаяние. Ръката на Марек лежеше разтворена до мен. Лицето му гледаше невиждащо нагоре, заобиколено от овъглени камъни и разтопена стомана.

Тъмното острие се разтваряше във въздуха. За миг остана само дръжката му. Мечът на Алоша беше унищожен. Кралицата на Леса беше оцеляла.