Изтръгнати от корен

Глава 4

Колкото и да не ми харесваше да се занимавам с магия, се радвах, че вече не се страхувах през цялото време. Но не бях отличничка: когато не забравях заклинанията, на които ме учеше Змеят, ги изричах погрешно. Завалях думите, смутолевях ги или ги обърквах една с друга, така че заклинанието, предназначено да смеси десетина съставки за тесто („Определено няма и да се опитвам да те уча на отвари“, отбеляза саркастично той), вместо това създаде отблъскваща каша, която не можех дори да си запазя за вечеря. Друго заклинание, което трябваше да стъкне огън в камината на библиотеката, където работехме, на пръв поглед не постигна нищо, докато не чухме далечно зловещо пращене; когато изтичахме нагоре, видяхме зеленикави пламъци да изскачат от огнището в гостната точно над нас и да поглъщат везания балдахин над леглото.

След като най-сетне успя да угаси мрачния, упорит огън, той разярено крещя срещу мен в продължение на десет минути, като ме наричаше безмозъчна, овчеглава щерка на свинари. „Баща ми е дървар!“, възразих аз. „На бабаити с брадви!“, изръмжа той. Но въпреки това аз вече не се боях. Той само фуча до изтощение и после ме отпрати, а аз нямах нищо против виковете му, защото знаех, че не хапят.

Почти съжалявах, че не съм по-добра, защото виждах, че разочарованието му е разочарование на един почитател на красотата и съвършенството. Той не бе търсил ученик, но след като се бе нагърбил с мен, искаше да ме превърне във велика и изкусна вещица, да ми предаде изкуството си. Докато ми даваше примери за висши магии и ми показваше сложни плетеници от жестове и думи, които се нижеха като песен, виждах, че обича работата си: очите му блестяха и искряха от светлината на магията, а лицето му ставаше почти красиво и някак неземно. Той обичаше магията и беше готов да сподели тази любов с мен.

Аз обаче гледах да измърморя няколко заклинания, да изтърпя неизбежната лекция и весело да сляза в избата, където да кълцам лук за вечеря на ръка. Това безкрайно го влудяваше, и не без основание. Знаех, че се държа глупаво. Но не бях свикнала да мисля за себе си като за нещо особено. Да, винаги намирах повече лешници, гъби и малини от всички останали, дори в онези части на гората, които бяха обирани пет-шест пъти; през есента намирах късни билки, през пролетта — ранни сливи, или както казваше майка ми — всичко, за което можех да се изпоцапам до неузнаваемост: копаех, врях се сред трънаци и се катерех по дървета, а после носех вкъщи пълна кошница, с която я подкупвах и тя въздишаше примирено, вместо да крещи отчаяно при вида на дрехите ми.

Мислех си, че това е моята дарба — нищо, което да има значение за друг, освен за собственото ми семейство. Дори сега не ми хрумваше да мисля какво би могла да означава магията, освен създаване на абсурдни рокли и изпълняване на дребни задачи, които също толкова бързо бих свършила и на ръка. Не се притеснявах, че не напредвам, нито че влудявам Змея. Даже изпитвах известно доволство, докато дните не се изтърколиха и не дойде Млада година.

Поглеждах през прозореца и виждах празничните дръвчета, запалени по площадите на всички села — като малки фарове, осеяли тъмната долина чак до Леса. У дома мама мажеше шунката с разтопена свинска мас и обръщаше картофите в тавата под нея. Баща ми и братята ми разнасяха големи товари дърва за празниците по къщите, а най-отгоре хвърляха по едно току-що отрязано борче; те са отсекли и празничното дърво за нашето село — високо, стройно и клонесто.

В съседната къща Венса готвеше кестени, сушени сливи и моркови с резен крехко телешко, което да донесе, и Каша… Каша все пак беше там. Въртеше красивия сенкач[3] пред огнището и на всяко завъртане го поливаше с тесто, за да се получат чудни висулки. Беше се научила да го прави, още когато бяхме на дванайсет; Венса беше дала сватбения си воал — два пъти по-дълъг от нея — на една жена в Смолник, за да покаже на Каша рецептата. Така Каша щеше да е способна да готви за някой господар.

Опитвах се да се радвам за нея. Най-вече съжалявах себе си. Мъчно ми беше да стоя сама и на студено, затворена в стаята си във високата кула. Змеят не отбелязваше празника; доколкото ми беше известно, той дори не знаеше кой ден е. Слязох в библиотеката, както винаги, измърморих поредното заклинание, той ми се накрещя и ме пусна да си вървя.

В опит да излекувам самотата си слязох в кухнята и си приготвих малко угощение — шунка с каша и задушени ябълки, но когато сложих всичко в чинията, ми се видя толкова проста и празна, че за първи път използвах лиринталем за себе си. Копнеех за нещо по-празнично. Въздухът заискри и пред мен изведнъж се появи великолепно плато с печено свинско — горещо, розово и сочно, любимата ми гъста пшенична каша с цяла лъжица стопено масло и кафява галета по средата, купчинка свеж грах, какъвто никой в селото нямаше да хапне до пролетта, и торта тайгла, каквато бях опитвала само веднъж на трапезата на старейшината в годината, когато беше ред на моето семейство да й гостуваме по жътва: захаросаните плодове приличаха на цветни скъпоценни камъни, сладкото тесто имаше съвършен златистокафяв цвят, лешниците бяха малки и светли, а целият сладкиш блестеше от медения сироп.

Но това не беше вечеря за Млада година. Не чувствах болезнен глад в корема си след цял ден готвене и чистене без почивка, не чувах радостната глъч от многото хора, събрани около трапезата, които се смеят и пресягат към блюдата. Загледана в малкото си угощение, аз се почувствах още по-отчаяно самотна. Мислех си как майка ми готви сама и дори и мен ме няма да й помагам с непохватните си ръце, и зарових парещи очи във възглавницата, оставила недокоснатия поднос на масата.

Два дни по-късно очите ми и сърцето ми още тежаха и се чувствах още по-неловко. Тъкмо тогава пристигна конникът с бърз звън на копита и припряно тропане на портата. Змеят остави книгата, от която се опитваше да ме учи, и аз го последвах надолу по стълбите; вратите се отвориха сами пред него и пратеникът едва не падна вътре. Носеше тъмножълтата туника на Жълтите блата, а по бледото му лице се стичаше пот. Той коленичи, като трудно преглъщаше, и без да чака позволение да говори, каза:

— Моят господар, баронът, ви умолява веднага да дойдете. Нападна ни химера от планинския проход…

— Какво? — остро го прекъсна Змеят. — Сега не е сезонът. Що за звяр беше по-точно? Да не би някой идиот да е взел виверна за химера и другите да са го повторили?

Пратеникът клатеше глава като махало на връв.

— Змийска опашка, крила на прилеп, козя глава — видях го с очите си, Ваше Благородие, затова господарят ме изпрати…

Змеят изсумтя подразнено под носа си: как смееше някаква си химера да нарушава спокойствието му, като се появява изневиделица извън сезона. Аз пък не разбирах как така химерите имат сезон: та нали бяха магични същества и можеха да правят, каквото си поискат?

— Постарай се да не си пълна глупачка — каза Змеят, докато се влачех след него към лабораторията. Той отвори една витрина и ми заповяда да му занеса тази и онази стъкленица. Аз се подчиних неохотно и много внимателно. — Химерата е рожба на покварена магия, но това не означава, че не е жив звяр със свой собствен характер. Раждат се предимно от змии, защото се люпят от яйца. Кръвта им е студена. Прекарват зимата, като лежат, доколкото могат, неподвижно на слънце. През лятото летят.

— А тази защо е излязла сега? — попитах аз, стараейки се да следвам мисълта му.

— Най-вероятно не е, а този задъхан селяндур долу се е уплашил от сянката си — отвърна Змеят, но задъханият селяндур никак не приличаше нито на глупак, нито на страхливец и ми се струваше, че дори Змеят сам не си вярва. — Не, не червената, малоумнице, това е сърце на огън: химера ще изпие цял литър, стига да й падне, и тогава вече ще заприлича на истински змей. Червенолилавата, през две от тази. — На мен и двете ми изглеждаха червенолилави, но аз бързо взех другата отвара и му я подадох. — Добре — каза той, като затвори витрината. — Не чети тези книги, не пипай нищо в тази стая, не пипай нищо в никоя стая, ако можеш, и гледай да не сринеш всичко до основи, преди да се върна.

Едва тогава осъзнах, че той ме оставя тук сама, и го изгледах втрещено.

— Какво ще правя тук сама? Не може ли… не може ли да дойда с вас? Колко дълго ще отсъствате?

— Седмица, месец или завинаги, ако се разсея или направя някоя особена глупост, благодарение на която химерата да ме разкъса — сопна се той. — С една дума не, не може. И гледай да не правиш абсолютно нищо, доколкото можеш.

После тръгна. Аз изтичах в библиотеката и вперих поглед надолу от прозореца. Вратите се затвориха след него и той слезе по стъпалата. Пратеникът скочи на крака.

— Ще взема коня ви — чух Змея да казва. — Вие вървете пеш до Олшанка, там ще ви го оставя и ще взема друг.

После се метна на седлото и като махна властно с ръка, измърмори няколко думи; на снежния път лумна огън и се затъркаля като кълбо по пътя пред него, за да го разчисти. Змеят веднага препусна въпреки неохотата на коня, която личеше в прилепналите му уши. Предполагам, че магията, с която отскачаше до Дверник и обратно, не работеше на такива големи разстояния, или пък можеше да я използва само на собствена територия.

Стоях в библиотеката и се взирах, докато се скри от погледа ми. Не че някога се беше постарал компанията му да ми бъде приятна, но без него кулата изглеждаше кънтящо пуста. Опитах да се насладя на отсъствието му като на почивка, но не бях достатъчно уморена. Поших малко безцелно на кувертюрата, а после просто седнах до прозореца и се загледах в долината: полята, селата, горите, които обичах. Гледах добитъка и стадата, които отиваха на водопой, шейните и самотните ездачи по пътя, пръснатите снежни навявания, докато най-сетне не заспах, подпряна на рамката. Когато се сепнах и събудих, вече беше тъмно и в далечината се виждаше линия от сигнални огньове, пресичаща почти цялата долина.

Гледах я, объркана от съня. За миг си помислих, че отново са запалили празничните дървета. През целия си живот бях виждала да палят сигналния огън в Дверник само три пъти: веднъж заради Зеленото лято, после заради снежните кобили, които излязоха от Леса, когато бях на девет, и още веднъж заради храсталаците, които за една нощ погълнаха четири къщи в края на селото през лятото, когато бях на четиринайсет. Всеки път идваше Змеят, отблъсваше нападението на Леса и пак си отиваше.

С нарастваща паника проследих огньовете наобратно, за да видя къде е запален първият, и кръвта ми изстина: имаше девет огъня в права линия по течението на Спиндъл. Деветият беше Дверник. Зовът за помощ идваше от моето село. Докато се взирах в огньовете, ненадейно осъзнах: Змеят го нямаше. Сигурно вече беше в планинския проход на път към Жълтите блата. Не можеше да види огньовете и дори някой да му съобщеше за тях, първо трябваше да се справи с химерата — една седмица, бе казал той, а нямаше никой друг…

В този миг разбрах каква глупачка съм била. Ни веднъж не бях помисляла за магията — за своята магия, като за нещо добро, докато не си дадох сметка, че няма друг, освен мен; че каквото и да имах в себе си, колкото и жалка, тромава и недообучена да бях, никой в селото не притежаваше толкова магия. Те се нуждаеха от помощ и само аз можех да им я дам.

Стоях замръзнала така още секунда, а после се обърнах и хукнах надолу по стълбите към лабораторията. Влязох, преглъщайки страха си, и взех сивата отвара, която ме бе вкаменила. Взех и отварата, наречена сърце на огън, както и еликсира, който Змеят бе използвал, за да спаси живота на принца, и една зелена течност, която веднъж бе споменавал, че помага при отглеждането на растения. Нямах идея как ще ги ползвам, но поне знаех какво е действието им. На останалите не знаех дори имената, така че не смеех да ги пипам.

Отнесох стъклениците в стаята си и се заех неистово да разкъсвам останалите си рокли и да навръзвам копринени ленти една за друга, за да си направя въже. Щом стана достатъчно дълго — поне така се надявах — го преметнах през прозореца и се взрях след него. Нощта беше тъмна. Нямаше никаква светлинка, която да ми покаже дали въжето стига до земята. Оставаше ми само да опитам и да разбера.

Имах няколко копринени торби, които бях ушила от роклите си по време на незначителните си проекти за поправки. Прибрах стъклениците в една от тях, като добре ги омекотих с парцали, и я преметнах през рамо. Стараех се да не мисля какво върша. В гърлото си усещах нарастваща буца. Стиснах коприненото въже с две ръце и се прехвърлих през перваза.

Бях се катерила по стари дървета; обичах големите дъбове и пълзях по тях само с парче протъркано въже, преметнато през някой клон. Това нямаше нищо общо. Камъните на кулата бяха неестествено гладки; дори процепите между тях бяха съвсем тесни и запълнени до ръба с хоросан, който времето не бе успяло да напука или изрони. Изритах обувките си и ги оставих да полетят надолу, но дори босите ми крака не намираха опора. Цялата ми тежест висеше на коприненото въже, ръцете ми бяха влажни от пот, раменете ме боляха. Хлъзгах се и дращех, от време на време просто увисвах, а торбата се люшкаше тромаво на гърба ми и стъклениците в нея дрънчаха. Продължавах да се спускам, просто защото друго не можех да направя. Да се кача обратно нагоре, щеше да бъде по-трудно. Започнах да си представям как пускам въжето и усетих, че съм на края на силите си; на път бях да убедя себе си, че падането няма да бъде толкова страшно, когато кракът ми се разтресе болезнено от удара в твърдата земя под половин педя мек сняг, навят до стената на кулата. Изрових обувките си и се втурнах по пътеката към Олшанка, която Змеят бе разчистил.

Когато стигнах там, нямаха представа какво да ме правят. Влязох едновременно потна и замръзнала в кръчмата, със спарена върху главата коса и заскрежени кичури покрай лицето заради дъха ми. Не познавах никого вътре, освен кмета, но никога не бяхме разменяли и дума с него. Вероятно щяха да ме вземат за луда, ако не беше Борис, бащата на Марта — едно от другите момичета, родено в моята година. Той беше присъствал на сгледата.

— Това е момичето на Змея. Дъщерята на Андрей.

Никое от избраните момичета не бе напускало кулата, преди да изминат десетте му години. Колкото и отчаян да беше сигналният огън, струва ми се, че в първия момент щяха да бъдат по-щастливи да се разправят с изпитанието, пратено им от Леса, отколкото аз да изникна пред тях, носейки им несъмнени проблеми и неубедителна помощ.

Казах им, че Змеят е заминал за Жълтите блата и някой трябва да ме закара до Дверник. С неохота повярваха на първото, но нямаха ни най-малко намерение да сторят второто, каквото и да им разказвах за уроците си по магия.

— Ти ще дойдеш да пренощуваш у дома, жена ми ще се погрижи за теб — каза кметът, извърнал глава. — Данушек, тръгни към Дверник; да се държат, каквото и да става, а ние трябва да разберем от каква помощ се нуждаят. Ще пратим човек в планината…

— Няма да дойда у вас! — отвърнах аз. — И ако не ме закарате, ще ида пеш; пак ще стигна по-бързо от всяка друга помощ!

— Стига вече! — скара ми се кметът. — Чуй ме, глупаво дете…

Страхуваха се, разбира се. Мислеха, че съм избягала и просто се опитвам да се прибера у дома. Не искаха да слушат молбите ми. Мисля си, най-вече защото се срамуваха, че изобщо дават момичета на Змея; знаеха, че не постъпват добре, но въпреки това го правеха, защото нямаха избор, а не беше толкова ужасно, че да ги накара да се разбунтуват.

Поех си дълбоко въздух и отново използвах оръжието си „ванасталем“. Помислих си, че Змеят би се гордял с мен: произнесох всяка сричка с остротата на току-що наточен нож. Те отстъпиха назад, когато около мен се завихри магия толкова ярка, че огънят в сравнение с нея бледнееше. Когато всичко свърши, изглеждах с няколко сантиметра по-висока и нелепо официално: с високи обувки на токове, облечена като кралица в траур: летник от черно кадифе с черна дантела и пришити черни перли, контрастиращ с кожата ми, която не бе виждала слънце от половин година, а бухналите ръкави бяха пристегнати на ръцете ми със златни ленти. Още по-екстравагантно беше лъскавото палто от златиста и червена коприна с рунтава яка от черна кожа и златен колан на кръста. Косата ми беше прибрана в златна мрежичка и малки твърди украшения.

— Не съм глупачка, нито лъжкиня — казах аз. — И ако не успея да помогна, поне ще съм опитала. Дайте ми кола!