Изтръгнати от корен

Глава 17

Не последвах много добре съвета му.

Яздихме към столицата една седмица и един ден, а кобилата ми през цялото време отмяташе глава: крачка, крачка, крачка, внезапно нервно подръпване напред върху мундщука, с което опъваше юздите и ръцете ми напред, докато вратът и раменете ми не станаха на камък. Все изоставах в края на малкия ни керван, а пред мен големите колела, стегнати в железни обръчи, вдигаха фини облаци от прах. Особената походка на коня ми се допълваше от редовни паузи за кихане. Още преди да подминем Олшанка, бях покрита със светлосив пласт, а потта слепваше праха на дебели кафяви линии под ноктите ми.

Змеят беше използвал последните ни минути заедно, за да напише писмо до краля. Състоеше се само от няколко набързо надраскани реда върху евтина хартия с мастило, заето от селяните, в които пишеше, че съм вещица, и молеше за подкрепление. След това сгъна листа, поряза палеца си с нож и капна кръв по ръба, а върху петното написа „Саркан“ с дебели черни букви, които димяха по краищата. Всеки път, когато извадех писмото от джоба си и докоснех буквите с пръсти, шепотът на дима и плющящите крила сякаш се доближаваха. Това ме изпълваше едновременно с утеха и тревога, защото всеки ден верстите ме отдалечаваха от мястото, на което трябваше да бъда, и да му помагам да удържи Леса.

— Защо държахте да вземете Каша? — направих последен опит да попитам Марек първата нощ, когато разпънахме лагера в подножието на планината, близо до плиткото вирче на един поток, бързащ да се влее в Спиндъл. Виждах кулата на Змея на юг, осветена в оранжево от последните лъчи на залязващото слънце. — Вземете кралицата, щом настоявате, и ни пуснете да се върнем. Видяхте Леса, видяхте какво е…

— Баща ми ме изпрати да се разправя със заразената селянка на Саркан — отвърна той, докато обливаше главата и врата си с вода. — Очаква да види или нея, или главата й. Какво предпочиташ да му занеса?

— Но когато види кралицата, ще разбере и за Каша.

Марек изтръска водата от себе си и вдигна глава. Кралицата седеше обгърната в мрака, все така невиждаща и неподвижна във фургона, зареяла поглед пред себе си. Каша седеше до нея. И двете се бяха променили; и двете изглеждаха странни, изправени и неуморени въпреки целодневното пътуване; и двете лъщяха като лакирано дърво. Главата на Каша обаче беше обърната назад към Олшанка и долината, а устата и очите й бяха тревожни и живи.

Гледахме ги заедно, после Марек се изправи.

— Съдбата на кралицата ще бъде и нейна съдба — каза той накрая и се отдалечи.

Ударих ядосано по водата, после свих шепи и измих лицето си, а между пръстите ми потекоха почернели от мръсотия струйки.

— Какъв ужас — каза Соколът, който изникна без предупреждение зад гърба ми и ме задави с вода. — Да бъдеш ескортирана до Кралия от самия принц, при това като вещица и героиня. Истинско нещастие!

Аз избърсах лицето си с полата.

— За какво съм ви изобщо там? В двореца има и други магьосници. Те сами ще видят, че кралицата не е заразена…

Соля клатеше глава, сякаш ме съжаляваше — глупавото селско момиче, което нищо не разбира.

— Наистина ли мислиш, че е толкова просто? Законът е категоричен: заразените трябва да умрат от огън.

— Но кралят ще я помилва? — Прозвуча въпросително.

Соля погледна замислено кралицата, която беше станала почти невидима — сянка сред сенките, и не отговори. После се обърна към мен.

— Спи спокойно, Агнешке. Утре ни чака дълъг път.

И отиде при Марек, който седеше до огъня.

Разбира се, точно тази нощ не спах никак спокойно.

Вестта за пристигането ни вървеше преди нас. Когато минавахме през села и градове, хората спираха работа и се нареждаха покрай пътя; гледаха ни с разширени очи, но не се приближаваха и притискаха децата до себе си. Последния ден на кръстопътя преди кралския град ни очакваше голямо множество.

Вече не броях дните и часовете. Боляха ме ръцете, болеше ме гърбът, боляха ме краката. Най-много ме болеше главата: някаква част от мен все още бе свързана с долината и, разтегната до неузнаваемост, се опитваше да проумее себе си толкова далеч от всичко познато. Дори планините — моите ориентири — бяха изчезнали. Разбира се, знаех, че в някои части от страната няма планини, но си мислех, че все ще се виждат някъде в далечината, като луната. Но всеки път, когато погледнех назад, те ставаха все по-малки и малки, докато накрая изчезнаха зад последните хълмове. Широките, плодородни ниви, засети със зърно, като че ли се простираха до безкрай във всички посоки, плоски и непрекъснати. Цялата форма на света ми изглеждаше странно. Нямаше и гори.

Изкачихме едно последно възвишение и от върха му съзряхме Кралия, столицата: жълти къщи с оранжево-кафяви покриви, нацъфтели като диви цветя по бреговете на широката, искряща Вандалия, и сред тях — Замъкът Орла, кралският дворец от червени тухли, издигащ се върху висока скала. Беше по-голям, отколкото си бях представяла, че може да бъде една сграда: кулата на Змея беше по-малка от най-малката кула на замъка, а те бяха десетина.

Соколът ме погледна — предполагам, за да види как възприемам гледката, но тя беше толкова внушителна и причудлива, че не успях да реагирам. Имах усещането, че гледам картинка в книга, а не нещо реално; от умора не можех да мисля: усещах единствено постоянното тъпо пулсиране в бедрата, треперенето на ръцете, дебелия пласт прах по кожата ми.

На кръстопътя ни чакаше рота войници, строени около огромна платформа, издигната в средата. Върху нея стояха няколко свещеници и монаси, обградили мъж в най-странните свещенически одежди, които бях виждала — наситено лилаво с пищна златна бродерия. Издълженото му, безмилостно лице изглеждаше още по-продълговато заради високата двувърха шапка.

Марек спря и се загледа в тях, а аз успях да изравня упорития си кон с него и Сокола.

— Е, баща ми е изкарал книжния дъртак — каза принцът. — Явно ще й сложи реликвите. Това проблем ли е?

— Не мисля — отвърна Соколът. — Безспорно скъпият ни архиепископ може да бъде малко досаден, но в случая твърдоглавието му ще ни бъде само от полза. Той никога няма да допусне фалшива реликва, а истинските няма да покажат нищо, което не съществува действително.

Възмутена от безбожието им — да наричат архиепископа „Дъртак”! — изпуснах възможността да помоля за обяснение: защо някой би искал да покаже несъществуваща поквара? Марек вече пришпорваше коня си напред. Фургонът с кралицата затрополи надолу по склона след него, а зяпачите, макар и с грейнали от любопитство лица, се отдръпваха като вълна от брега. Забелязах, че мнозина носят евтини малки амулети за прогонване на злото и се прекръстват, когато минаваме покрай тях.

Кралицата седеше, без да поглежда настрани и без да помръдва; само леко се поклащаше напред-назад от друсането на фургона. Каша се беше преместила по-близо до нея и когато минах край тях, ме погледна; отвърнах й със също толкова разширени от изумление очи. Никога не бяхме виждали толкова много хора на едно място. Те се тълпяха тъй близо до нас, че докосваха краката ми въпреки огромните железни копита на коня ми.

Щом стигнахме до платформата, войниците ни пропуснаха и после отново затвориха кръга, насочили копията си срещу нас. С тревога установих, че по средата на платформата е издигната висока, дебела клада върху купчина от слама и сухи дърва. Уплашено посегнах и дръпнах Сокола за ръкава.

— Престани да гледаш като уплашено зайче, изправи гърба и се усмихвай — просъска ми той. — Последното, което ни трябва сега, е да им дадем повод да си мислят, че има нещо гнило.

Марек се държеше така, сякаш изобщо не виждаше остриетата на няма и две педи от главата си. Той слезе от коня, развявайки новата пелерина, която си бе купил от едно село по пътя, и отиде да свали кралицата от фургона. Наложи се Каша да й помогне, а после, когато той нетърпеливо я повика, тя също слезе.

Дотогава не знаех, но голямата тълпа издаваше постоянен шум като река — ромолене, което се издигаше и стихваше, без да се превръща в отделни гласове. Сега обаче се възцари пълна тишина. Марек водеше кралицата, която още носеше златния ярем на раменете си, по стъпалата към платформата, за да застане пред свещеника с високата шапка.

— Ваше Преосвещенство — каза той с ясен и силен глас, — поемайки голям риск, аз и другарите ми освободихме кралицата на Полния от злата хватка на Леса. Възлагам ви да я прецените възможно най-щателно, за да докажете с всички свои реликви и силата на великата си власт, че тя не носи и следа от поквара, която би могла да се разпространи и да порази други невинни души.

Разбира се, архиепископът беше дошъл точно за това, но като че ли не му допадна начинът, по който Марек го представи за своя идея. Той сви устни.

— Бъдете уверен, че ще го направя, Ваше Височество — каза той студено, след което се обърна и даде знак. Един от монасите пристъпи до него: нисък, тревожен на вид мъж със семпла кафява роба и кафява коса, подстригана на паничка, който премигваше с огромните си очи зад големи очила със златни рамки. В ръце държеше дълго дървено ковчеже. Отвори го и архиепископът внимателно извади от него фина, блестяща тъкан от злато и сребро, подобна на мрежа. Цялото множество зашептя одобрително — като пролетни листа на вятъра.

Архиепископът вдигна мрежата и произнесе дълга, мелодична молитва; после се обърна и я хвърли върху главата на кралицата. Тя нежно се разгъна върху нея и се спусна чак до краката й. Тогава, за моя изненада, монахът излезе напред, сложи ръце върху мрежата и заговори: „Иластус космет, иластус космет вестуо палта“ и нататък. Заклинанието потече по нишките на мрежата и ги освети.

Светлината изпълни цялото тяло на кралицата от всички страни. Тя грееше върху платформата с изправена, ярка глава. Не приличаше на светлината на Призоваването — студено и ясно сияние, сурово и болезнено. Не, тази светлина те караше да се чувстваш така, сякаш се прибираш в късна зимна вечер и виждаш лампата на прозореца, която те приканва да влезеш вкъщи — пълна с любов и топлина. През тълпата премина въздишка. Дори свещениците отстъпиха за миг, за да се насладят на грейналата кралица.

Без да сваля ръка от мрежата, монахът продължаваше да излъчва уверено магията си. Аз сритах кобилата си и тя неохотно се приближи до коня на Сокола.

— Кой е този? — попитах аз шепнешком, като се наведох от седлото.

— Имаш предвид милия Бухал? Отец Бало. Радостта на архиепископа, както можеш да се досетиш: такива мекушави и покорни магьосници не се срещат често.

Тонът му беше презрителен, но на мен монахът не ми изглеждаше чак толкова мекушав, по-скоро смутен и недоволен.

— Ами мрежата?

— Трябва да си чувала за воала на света Ядвига — отвърна Соколът толкова спокойно, че аз зяпнах.

Това беше най-свещената реликва на Полния. Знаех, че воалът се вади само при коронация на крал, за да се докаже, че не е обсебен от зло влияние.

Хората напираха да се приближат, дори войниците изглеждаха омаяни и вдигаха върховете на копията си, без да се съпротивляват на натиска на тълпата. Свещениците изследваха кралицата сантиметър по сантиметър, навеждаха се и с присвити очи оглеждаха пръстите на краката й, протягаха ръце към дланите й, взираха се в косата й. Всички обаче виждахме как сияе, изпълнена със светлина, без никаква сянка. Един след друг свещениците се изправяха и поклащаха глава към архиепископа. Дори неговото лице омекна от почуда пред светлината й.

Щом приключиха, отец Бало внимателно повдигна воала. Свещениците извадиха и други реликви, които разпознавах: щитът на свети Касимир със зъб от змея на Кралия, който беше убил; костта от ръката на свети Фиран в обгорено ковчеже от злато и стъкло; златният бокал, който свети Ячек бе спасил от параклиса. Марек поставяше ръцете на кралицата върху всяка реликва, една по една, а архиепископът се молеше.

Повториха същите изпитания и с Каша, но тълпата не се интересуваше от нея. Всички бяха притихнали, за да гледат кралицата, но сега, докато свещениците се занимаваха с Каша, заговориха по-шумно и невъздържано от всяко множество, което бях виждала, макар пред тях да стояха толкова реликви, както и самият архиепископ.

— Нищо друго не може да се очаква от простолюдието в Кралия — каза Соля, забелязал слисаното ми изражение. Наоколо обикаляха продавачи на гевреци, а от коня си видях двама предприемчиви мъже да редят сергия за бира на пътя.

Всичко добиваше празнично настроение като на панаир. Накрая свещениците напълниха златния бокал на свети Ячек с вино и отец Бало замърмори нещо над него; от виното се надигна бледа струйка дим и то стана прозрачно. Вдигнаха чашата до устните на кралицата и тя го изпи, без да изпадне в пристъп. Изражението й изобщо не се промени, но това нямаше значение. Един човек от тълпата вдигна плискаща се чаша бира и извика:

— Слава на Бога! Кралицата е спасена!

Всички диви възгласи от радост и започнаха да се притискат все по-напред, забравили за страха, и аз едва чух как архиепископът дава неохотно разрешение на Марек да отведе кралицата в града.

Екстазът на тълпата беше почти толкова неприятен, колкото копията на войниците. Марек трябваше да изблъска хората от пътя си, за да стигне до фургона, спрян до платформата, и собственоръчно да качи кралицата и Каша вътре. Заряза коня си и скочи на капрата. Наложи се буквално да сваля хората от главите на конете си с камшика, а двамата със Соля гледахме да яздим плътно отзад, докато стената от тела се затваряше отново след нас.

Множеството ни следваше през всичките осем версти до града; хората подтичваха до нас, а случеше ли се някой да изостане, други заемаха неговото място. Докато стигнем до моста над Вандалия, един куп възрастни мъже и жени бяха изоставили работата си, за да вървят с нас, а при портите на замъка вече едва се движехме сред буйната тълпа, която ни притискаше от всички страни като живо същество с десет хиляди гласа, до един крещящи от радост. Новините вече бяха стигнали дотук: кралицата беше спасена, кралицата не беше заразена. Принц Марек най-сетне беше избавил кралицата.

Всички живеехме в песен: точно такова беше усещането. Аз също го чувствах, въпреки че златната глава на Хана се поклащаше напред-назад от друсането на фургона и тя не проявяваше никаква съпротива; въпреки че знаех колко малка беше действителната ни победа и колко много мъже бяха загинали за нея. До коня ми тичаха деца и ми се смееха — вероятно не от възхищение, защото представлявах едно огромно петно със заплетена коса и скъсана пола — но не ме интересуваше. Засмях се заедно с тях, забравила за схванатите си ръце и безчувствените крака.

Марек яздеше най-отпред с възторжено лице, сякаш и неговият живот се беше превърнал в песен. В този момент никой не мислеше за войниците, които не се бяха завърнали. На мястото на откъснатата ръка на Олег имаше стегната превръзка, но той енергично махаше с другата и пращаше въздушни целувки на всички момичета по пътя си. Множеството не намаля, дори след като преминахме през портите на замъка: войниците на краля бяха наизлезли от бараките си и благородниците — от домовете си, хвърляха цветя пред нас и дрънчаха с мечове по щитовете си.

Само кралицата не обръщаше никакво внимание. Бяха свалили ярема и веригите й, но тя седеше все така безразлично, неподвижна като издялана фигура.

Престроихме се в колона по един, за да минем през последната арка и да влезем в двора на самия замък. Постройката беше зашеметяващо голяма, със сводове на три реда от земята; от балконите се навеждаха безброй лица и ни се усмихваха. Гледах заслепено хората, бродираните знамена в ярки цветове, колоните и кулите наоколо. На върха на стълбището от едната страна на двора стоеше самият крал със синя мантия, закопчана на врата с голяма скъпоценна брошка — червен камък в златен обков с перли.

От другата страна на стената още се долавяше глухият рев на радостната тълпа. Вътре в двора обаче всичко притихна като началото на пиеса. Принц Марек беше свалил кралицата от фургона. Поведе я нагоре по стълбите, между придворните, които се отдръпваха като вълна, и я представи на краля. Усетих, че и аз съм притаила дъх.

— Ваше Величество — каза Марек, — връщам ви вашата кралица.

Слънцето грееше ярко и той приличаше на воин-светец с бронята, зелената пелерина и бялата си риза. Кралицата стоеше висока и скована до него в простата си бяла роба, късата златна коса като облак и преобразената си, лъскава кожа.

Кралят ги гледаше с изопнато лице. Изглеждаше по-скоро притеснен, отколкото тържествуващ. Всички мълчахме и чакахме. Най-после той си пое дъх, за да каже нещо, и чак тогава кралицата се размърда. Бавно вдигна глава и го погледна в очите. Той се взря в нея. Тя премигна веднъж с очи, после въздъхна тихо и се свлече на земята. Принц Марек я подхвана за ръката, за да не падне по стълбите.

Кралят изпусна дъха си и раменете му леко се изправиха, сякаш някаква опъната струна се бе скъсала. Гласът му отекна силно в двора:

— Заведете я в Сивите покои и повикайте Върбата.

Слугите вече тичаха насам. Те я грабнаха от нас и я понесоха като вълна към замъка.

И така, пиесата изведнъж свърши. Шумът в двора се извиси, изравнявайки се с рева на тълпата отвън. Всички говореха с всички през всичките три етажа на замъка. Сияещото, главозамайващо чувство изтече от мен, сякаш някой ми махна запушалката и ме обърна наопаки. Твърде късно си спомних, че не съм дошла да ликувам. Каша седеше във фургона в бялата си затворническа роба сама, обречена; Саркан беше на сто левги от нас и се мъчеше да държи Леса настрана от Заточек без мен, а аз нямах представа как да реша нито един от двата проблема.

Освободих се от стремената, преметнах крак през коня и тромаво се свлякох на земята. Краката ми трепереха. Един коняр дойде да отведе кобилата ми. Пуснах я неохотно: не беше добър кон, но се бе превърнала в позната скала сред този океан от неизвестност. Принц Марек и Соколът влязоха в замъка заедно с краля. Вече бях изгубила от поглед Томаш и Олег в тълпата от други мъже в униформи.

Каша слезе от фургона — чакаха я неколцина стражи. Пробих си път през стената от слуги и придворни и застанах между войниците и нея.

— Какво ще правите с нея? — попитах, настръхнала от тревога. Сигурно съм изглеждала странно в прашните си, изпокъсани селски дрехи — като врабче, чирикащо срещу глутница ловуващи котараци, но те не виждаха магията в корема ми, готова да изригне.

Колкото и незначителна да изглеждах обаче, все пак бях част от победата, от спасяването на кралицата, пък и те не бяха склонни към жестокост. Гвардейският капитан — той имаше най-огромните мустаци, които бях виждала, с твърди, завити с восък връхчета — учтиво ме попита:

— Вие нейната прислужница ли сте? Не се притеснявайте, ще я заведем при самата кралица, в Сивата кула, за да може Върбата да се погрижи за тях. Всичко ще стане, както повелява редът и законът.

Това не беше особено утешително: законът повеляваше и двете веднага да бъдат умъртвени. Каша обаче прошепна:

— Всичко е наред, Нешке.

Не беше, но нищо не можехме да сторим. Стражите се наредиха четирима пред нея и четирима след нея и я поведоха към двореца.

Аз ги гледах безучастно, но в следващия миг осъзнах, че ако не разбера къде я водят, никога няма да я намеря на това огромно място. Скочих и се втурнах след тях.

— Ти дотук — каза ми стражът на вратата, когато се опитах да ги последвам, но аз му изтананиках „Парам, парам“ като песничката за малката мушица, която никой не можел да хване; той премигна и аз минах.

Проследих стражите като по връвчица и на всички срещнати тананиках, за да ги уверя, че съм твърде малка, за да ме забележат, че не съм нищо важно. Не беше трудно. Чувствах се възможно най-дребна и незначителна. Коридорът беше безкраен. Навсякъде имаше врати от масивно дърво и железен обков. Слуги и придворни влизаха и излизаха от огромни стаи, украсени с гоблени, украсени с резба мебели и каменни огнища, по-големи от входната врата вкъщи. От таваните висяха искрящи лампи, пълни с магия, а в коридорите грееха високи бели свещи, които горяха, без да се топят.

Накрая коридорът свърши с малка желязна врата, охранявана от стражи. Те кимнаха на мъжете, които водеха Каша, и пропуснаха тях и нищожеството мен към тясно, вито стълбище, като погледите им просто се плъзнаха върху мен. Изкачвахме се дълго, а уморените ми крака заплашваха да се предадат на всяко стъпало. Накрая се скупчихме на малка кръгла площадка. Беше сумрачно и задимено; нямаше прозорци и само една обикновена газена лампа в грубо издълбана нища в стената осветяваше друга тежка, желязна врата с голямо чукало във формата на главата на гладно дяволче. От желязото лъхаше странна хладина — студен вятър, който усещах с кожата си, макар да се бях притиснала до стената в ъгъла зад гърба на високите стражи.

Гвардейският капитан почука и вратата се отвори навътре.

— Водим другото момиче, Ваша милост — каза той.

— Добре — отвърна дрезгав женски глас.

Стражите се отдръпнаха, за да пропуснат Каша. На вратата стоеше висока, слаба жена с жълти плитки и златна кърпа на главата, синя копринена роба с нежни скъпоценни камъни около врата и кръста и шлейф, който се влачеше по пода, макар че ръкавите й бяха практични, с дантели от лакътя до китката. Тя застана отстрани и даде знак на Каша да влезе с две нетърпеливи движения на дългата си ръка. Успях набързо да зърна голяма, удобна наглед стая с килим и стол с права облегалка, на който седеше кралицата с изпънати рамене, зареяла невиждащ поглед през прозореца към блестящата Вандалия.

— А това какво е? — попита дамата и погледна към мен.

Стражите се обърнаха и зяпнаха, като ме видяха. Аз замръзнах.

— Аз… — заекна капитанът със зачервено лице, като хвърли бърз поглед на двамата мъже най-отзад в групата, обещаващ им проблеми, задето не са ме забелязали. — Тя…

— Аз съм Агнешка — казах. — Дойдох с Каша и кралицата.

Дамата ме изгледа невярващо с очи, които виждаха всяка скъсана нишка и всяка пръска от кал по полите ми, даже на гърба, изумена, че имам дързостта да говоря. После се обърна към капитана.

— Тя също ли е заподозряна за поквара?

— Не, Ваша милост, доколко ми е известно, не.

— Защо тогава ми я водите? Имам си достатъчно работа.

Тя влезе в стаята, влачейки шлейфа след себе си, и вратата се затвори с трясък. Обля ме още една студена вълна, която се върна при дяволчето с раззинатата уста, отнасяйки и последните остатъци от прикриващото ме заклинание. То явно поглъщаше магията: затова и водеха заразените пленници тук.

— Как се промъкна? — попита подозрително капитанът, а останалите заплашително ме заобиколиха.

Искаше ми се пак да се скрия, но не можех, докато ме дебнеше гладното същество на вратата.

— Аз съм вещица. — Това само усили подозрителността им. Аз извадих писмото, което стисках в джоба на полата си: хартията беше станала грапава от протъркване, но овъглените букви на печата още светеха, макар и слабо. — Змеят ми даде писмо за краля.