Изтръгнати от корен

Глава 23

Залата се изпълни с хора, които крещяха един през друг: стражи, слуги, министри, лекари, всички се бяха скупчили колкото могат по-близо до тялото на краля. Марек назначи трима войници да го пазят и изчезна. Изтикана до стената, затворих очи и се свлякох до една етажерка. Каша си проби път до мен.

— Нешке, какво да правя? — попита тя, като ми помогна да седна на една табуретка.

— Отиди да доведеш Алоша — помолих я аз. Инстинктивно търсех някого, който ще знае какво да прави.

Беше щастливо хрумване. Оказа се, че един от помощниците на Бало е оцелял: избягал и се покатерил в каменния комин. Един от стражите забеляза следите по огнището и разпиляната пепел. Откриха го вътре, целият тресящ се от ужас. Извадиха го, дадоха му да пие, а после той се изправи и ме посочи:

— Тя беше! Тя го намери!

Виеше ми се свят, призляваше ми и още треперех от мълнията. Всички закрещяха срещу мен. Опитах се да им обясня за книгата, да им кажа, че през цялото време е била в библиотеката, но те не търсеха обяснения, а изкупителна жертва. В ноздрите ми нахлу миризма на борови иглички. Двама войници ме хванаха за ръцете и предполагам, щяха да ме отведат още в същия миг в тъмницата или нещо по-лошо — някой каза: „Тя е вещица! Ако й позволим да си възвърне силата…“

Алоша ги спря. Влезе в стаята и плесна три пъти с ръце със звук, който можеше да заглуши тропота на цял взвод маршируващи войници. Всички млъкнаха достатъчно за дълго, за да чуят какво ще каже.

— Оставете я на стола и престанете да се държите като глупаци. Вместо това хванете Якуб. Той е бил в епицентъра. Никой ли от вас не се сети, че също е бил докоснат от покварата?

Тя имаше авторитет: всички я познаваха, особено стражите, които застанаха мирно, сякаш беше генерал. Пуснаха ме и повлякоха горкия роптаещ Якуб към нея, а той продължаваше да мучи:

— Ама наистина беше тя! Отец Бало каза, че тя е намерила книгата…

— Мълчи — каза Алоша и извади камата си. — Дръжте го за китката — нареди тя на един от войниците. Накара ги да притиснат ръката на момчето върху масата с дланта нагоре. После измърмори някакво заклинание над нея, поряза сгъвката на лакътя му и вдигна острието до кървящия разрез. Той се гърчеше, бореше и стенеше. Заедно с кръвта от ръката му заизлизаха тънки, черни струйки дим, които се залепяха за сияещото острие. Тя завъртя бавно камата и започна да събира струйките като конци на макара, докато не спряха да излизат. Погледна с присвити очи камата и като каза: „Хулвад елолвета“, духна три пъти върху него. Острието засияваше все по-ярко след всяко духване, нажежи се и димът изгоря с миризма на сяра.

По това време библиотеката значително се беше опразнила, а тези, които бяхме останали, стояхме плътно до стените, с изключение на злощастните стражи, които още държаха Якуб.

— Добре, превържете го. Спри да крещиш, Якуб. Аз бях там, когато я намери, малоумнико: книгата е дебнала с години в собствената ни библиотека, скрита като гнила ябълка. Бало трябваше да я пречисти. Какво се случи?

Якуб не знаеше: магьосникът го пратил за материали. Когато излязъл, кралят не бил там, а когато се върнал с още сол и билки, кралят и стражите му стояли до подиума с пребледнели лица, а Бало четял от книгата, вече променен: изпод робата му изниквали лапи с остри нокти, други две израснали отстрани, лицето му се издължило в муцуна, но думите продължавали да излизат, макар и изопачени и сподавени…

Гласът му ставаше все по-висок и пронизителен, докато не секна. Ръцете му трепереха.

Алоша му сипа още налевка[6] в чашата.

— По-силно е, отколкото предполагахме — каза тя. — Трябва веднага да я изгорим.

Аз се опитах да стана от табуретката, но тя поклати глава.

— Ти си изтощена. Седни на огнището и ме наблюдавай. Не предприемай нищо, освен ако не видиш, че започва да ме превзема.

Книгата лежеше спокойно на пода сред отломките на каменната маса, осветена и невинна. Алоша взе две ръкавици от стражите и я вдигна. Отнесе я до огнището с дълго призоваващо заклинание, започващо с думите: „Полжит, полжит молин, полжит тало“. Угасналата пепел пламна като огъня в ковачницата й. Пламъците близнаха кориците и ги размекнаха, но книгата само се отвори и запрелиства; страниците й плющяха като знамена на силен вятър; нарисувани зверове се опитваха да привлекат погледа, осветени от огъня.

— Назад! — каза остро Алоша на стражите, някои от които се канеха да пристъпят напред; очите им изглеждаха мътни и запленени. Тя насочи с камата отразена светлина от огъня към лицата им; те премигнаха и отстъпиха назад, пребледнели и уплашени.

Алоша ги наблюдава предпазливо, докато не се отдалечиха, после се обърна към огнището и продължи да пее заклинанието, разперила ръце, за да задържи огъня вътре. Книгата обаче все така съскаше и плюеше като зелено дърво, и отказваше да се подпали, а в стаята се промъкна свежа миризма на пролетни листа; виждах изпъкналите вени на врата на Алоша и напрежението, изписано на лицето й. Опитваше се да държи очите си втренчени в полицата над камината, но те постоянно се плъзваха надолу към грейналите страници. Всеки път, когато това станеше, тя притискаше палец в ръба на камата си. Покапваше кръв и погледът й се вдигаше отново нагоре.

Гласът й започна да пресипва. Оранжеви искри се посипаха по килима и задимяха. Както си седях на табуретката, ги погледнах и бавно запях старата песничка за искрата в огнището, която разказва дългите си истории: „Имало едно време златна принцеса, обикнала тя шут неук. Кралят вдигнал сватба пищна и историята свършва тук! Имало едно време стара Баба Яга с къщичка от масло прясно, пълна тя била със чудеса, но цък-искрицата угасна!“ Угасна и отнесе историята със себе си. Изпях я веднъж тихичко и казах: „Кикра, кикра“, после я запях отново. Летящите искри започнаха да падат като дъжд по страниците и всяка прогаряше по едно малко, черно петънце, преди да угасне. Сипеха се като златен порой, а когато падаха повече накуп, от листовете се вдигаха тънки стълбчета дим.

Алоша забави и спря. Огънят най-после обхвана книгата. Страниците се сгърчваха по края като малки животни, които се сгушват, за да умрат, а във въздуха се носеше миризма на прегоряла захар от соковете. Каша ме подхвана внимателно за ръката и двете се отдалечихме от огнището, докато пламъците бавно поглъщаха книгата с неохотата на човек, дъвчещ стар хляб.

— Как попадна този бестиарий в ръцете ти? — изрева един министър, последван от пет-шест други. — Защо кралят е бил там?

Съвещателната зала беше пълна с благородници, които крещяха на мен, на Алоша, един на друг, и уплашено търсеха отговори, които никой не можеше да им даде. Половината все още подозираха, че съм заложила капан на краля, и говореха, че трябва да ме хвърлят в тъмницата, други пък, без всякакви доказателства, решиха, че Якуб е росийски агент, който е примамил краля в библиотеката и е подлъгал отец Бало да чете от книгата. Младият ученик плачеше и протестираше, но аз нямах сили да се защитавам. Вместо това устните ми се разтегнаха в неволна прозявка, което още повече ги вбеси.

Не исках да проявявам неуважение, просто не можах да се сдържа. Не ми достигаше въздух. Не можех да мисля. Ръцете ми още пареха от мълнията, а носът ми беше пълен с дим от горяща хартия. Всичко ми изглеждаше нереалистично. Кралят — мъртъв, отец Бало — мъртъв. Видях ги само преди час да излизат от военното съвещание здрави и читави. Ясно си спомнях този момент: малката, угрижена бръчка на челото на отеца, сините ботуши на краля.

В библиотеката Алоша бе направила пречистващо заклинание на тялото на краля, а после свещениците го бяха отнесли в катедралата, където набързо го бяха увили в платнище за бдението. Ботушите продължаваха да стърчат от края на вързопа.

Магнатите не спираха да ми крещят. Още по-лошо беше, че самата аз изпитвах чувство за вина. Бях разбрала, че нещо не е наред. Ако бях действала по-бързо, ако лично бях изгорила книгата, още щом я намерих… Захлупих лице в парещите си шепи.

Марек обаче застана до мен и изкрещя на благородниците с авторитета на окървавеното копие, което още държеше в ръка. Той удари с него по масата.

— Тя уби звяра, който можеше да погуби Соля и още дузина мъже! Нямаме време за подобни безумия. След три дни поемаме към Ридва!

— Никъде няма да ходим без заповед от краля! — дръзна да изкрещи в отговор един от министрите. За негово щастие стоеше от другата страна на масата, извън обсега на принца. Въпреки това той се сниши, когато Марек се наведе, свил железен юмрук и пламнал от свещен гняв.

— Той е прав — намеси се остро Алоша, като сложи ръка пред Марек и го принуди да се изправи, за да я погледне. — Сега не е моментът да започваме война.

Половината магнати покрай масата ръмжаха и се караха; обвиняваха Росия, обвиняваха мен, обвиняваха даже горкия отец Бало. Тронът стоеше празен начело на масата. От дясната му страна седеше кронпринцът Зигмунд, стиснал здраво пръстите на двете си ръце в един юмрук. Гледаше го, без да продума, докато другите си разменяха викове. От лявата страна на трона седеше кралицата. Още носеше златния венец на Рагосток и пригладена, лъскава рокля от черен сатен. Вяло забелязах, че чете някакво писмо: до лакътя й стоеше пратеник с празна торба и неуверено изражение. Явно току-що бе влязъл в залата.

Кралицата се изправи.

— Господа. — Всички глави се обърнаха към нея. Тя вдигна писмото — малък, сгънат лист, на който вече бе счупила печата. — Забелязана е росийска войска, напредваща към Ридва. Ще бъдат там на сутринта.

Никой не отрони и дума.

— Трябва да загърбим опечалението и гнева си. — Аз я гледах изумено: истински портрет на кралица — горда, непокорна, с вирната брадичка, а гласът й отекваше ясно в каменната зала. — В този момент Полния не бива да показва слабост. — Тя се обърна към кронпринца, който я гледаше също като мен, слисан и учуден като дете, с полуотворена уста за думи, които не идваха. — Зигмунд, изпратили са само четири роти. Ако събереш войската, която вече е свикана пред портите на града, и тръгнете веднага, ще имате числено превъзходство.

— Аз трябва да…! — скочи Марек, но кралица Хана вдигна ръка и го спря.

— Принц Марек ще остане тук, за да охранява столицата с кралската гвардия и да събере мобилизираните войници, които тепърва пристигат. Ще се води от препоръките на съвета и надявам се, от моите. Мисля, че друго не можем да направим?

Кронпринцът се изправи.

— Ще направим така, както предлага кралицата.

Лицето на Марек пламтеше от гняв, но той изпусна дъха си и рязко каза:

— Много добре.

И така, всичко се реши много бързо. Министрите се разотидоха със зает вид, доволни, че редът е възстановен. Нямаше нито миг за възражения, нито миг за други предложения; никакъв шанс да бъде спряно.

Аз станах.

— Не — казах, — почакайте.

Никой обаче не ме слушаше. Събрах последните остатъци на магията си, за да усиля гласа си, да ги накарам да се обърнат. — Чакайте! — повторих аз и всичко притъмня.

Събудих се в стаята си и рязко се изправих в леглото с настръхнали косми по ръцете и парещо гърло. Каша седеше до краката ми, а Върбата стана със сдържано, неодобрително изражение на лицето. В ръката си държеше стъкленица с отвара. Не помнех как съм се озовала тук. Погледнах объркано през прозореца: слънцето се беше преместило.

— Припадна в съвещателната зала — каза ми Каша. — Не можах да те свестя.

— Свръхизтощение — обясни Върбата. — Не, не се опитвай да станеш. По-добре си стой, където си, и недей да използваш магия поне седмица. Тя е като чаша, която трябва да се пълни отново и отново, не е безкраен поток.

— Но кралицата! — казах аз. — Лесът…

— Ако желаеш, можеш да не ме послушаш, да разпилееш последните си сили и да умреш; аз нищо няма да кажа — отвърна пренебрежително тя. Не знаех как Каша е успяла да я убеди да дойде и да ме види, но съдейки по студените погледи, които си размениха, когато Върбата мина покрай нея на излизане от стаята, надали е било с любезност.

Притиснах очите си с пръсти и останах да лежа на възглавниците. Отварата, която ми беше дала Върбата, бълбукаше и грееше топло в корема ми, все едно съм изяла нещо с твърде много люти чушки.

— Алоша ми каза да повикам Върбата да те погледне — каза Каша, надвесена притеснено над мен. — И обеща да спре заминаването на кронпринца.

Аз събрах сили и се изправих, хванала ръцете на Каша. Отслабналите мускули на корема ме боляха. Но не можех да остана в леглото точно сега, независимо дали бях в състояние да използвам магия. Въздухът в замъка бе натежал от страховито напрежение. Лесът още бе тук. Още не бе приключил с нас.

— Трябва да я намерим.

Стражите пред покоите на кронпринца стояха нащрек; донякъде им се искаше да ни попречат да влезем, но аз извиках: „Алоша!“; тя подаде глава и им каза нещо, след което ни пуснаха насред подготовката по заминаването. Кронпринцът още не беше в пълни доспехи, но беше сложил набедрениците и ризницата си, а едната му ръка стоеше на рамото на сина му. Съпругата му, принцеса Малгожата, държеше малкото им момиченце на ръце. Момчето стискаше меч — истински меч с острие, само че по-малък. Още нямаше седем години. Готова бях да се обзаложа, че дете на тази възраст още същия ден ще отреже я собствения си пръст, я нечий чужд, но той го държеше умело като войник. Сега го подаваше на баща си, като го гледаше тревожно отдолу нагоре.

— Няма да ви преча — казваше детето.

— Трябва да останеш тук и да се грижиш за Мариша — отвърна принцът, като го погали по главичката. После погледна принцесата; лицето й беше сериозно. Целуна я само по ръката. — Ще се върна, колкото мога по-скоро.

— Мисля след погребението да заведа децата в Жидна — каза тя; сетих се, че така се казваше родният й град — пристанище, което с брака им се бе отворило за Полния. — Морският въздух ще им се отрази добре, а и родителите ми не са виждали Мариша от кръщенето й.

Човек би помислил, че току-що й е хрумнало, но думите звучаха отрепетирано.

— Не искам да ходя в Жидна! — запротестира момчето. — Татко…

— Стига вече, Сташек. Както сметнеш за най-добре — каза той на принцесата, а после се обърна към Алоша. — Ще благословиш ли меча ми?

— Нямам желание — отвърна тя мрачно. — Защо се подлагаш на това? Вчера говорихме…

— Вчера баща ми беше жив. Днес е мъртъв. Какво според теб ще се случи, когато магнатите гласуват за престолонаследник, ако позволя на Марек да иде и да унищожи росийската армия вместо нас?

— Изпрати тогава някой генерал — настоя Алоша, макар всъщност да не спореше. Виждах, че го казва, само за да спечели време, докато намери друг отговор, в който самата тя да вярва. — Например барон Гошкин?

— Не мога. Ако не застана начело на армията, Марек ще го направи. Мислиш ли, че има генерал, който да се опълчи на героя на Полния? Цялата страна е с него.

— Само глупак би сложил Марек на трона вместо теб — възрази Алоша.

— Хората са глупаци — отвърна Зигмунд. — Дай ми благословията и наглеждай децата вместо мен.

Стояхме и гледахме как се отдалечава на коня си. Двете деца надничаха през прозореца, коленичили на една табуретка, а майка им стоеше зад тях, сложила ръце на главичките им — една златна и една тъмна. Кронпринцът яздеше с малък кортеж, а червено-бялото знаме с орела се вееше зад него. Алоша гледаше мълчаливо до мен от другия прозорец, докато не излязоха извън стените. После се обърна и мрачно ми каза:

— Всичко има цена.

— Да — отвърнах тихо и уморено.

Според мен още не я бяхме платили.