Изтръгнати от корен

Глава 7

На другия ден глупаво го отбягвах и твърде късно си дадох сметка, че щом съм успяла, значи и той ме е отбягвал — досега не бе позволявал да пропусна урок. Нямах желание да мисля защо. Стараех се да се преструвам, че това не означава нищо, че и двамата просто сме искали да си отдъхнем от дългото обучение. Нощта ми обаче мина неспокойно и на другата сутрин слязох в библиотеката изнервена и с парещи очи. Когато влязох, той не ме погледна, а без да вдига очи от собствената си книга, кратко каза: „Започни с фулмкеа на страница четирийсет и трета“ — едно съвсем различно заклинание. Аз с радост се потопих в работата си.

Почти пълното ни мълчание продължи четири дни, а ако беше останало на нас, сигурно можеше да мине и месец, без да си кажем повече от няколко думи на ден. Сутринта на четвъртия ден обаче пред кулата спря шейна и когато погледнах през прозореца, видях, че е Борис, само че не беше сам; возеше Венса, майката на Каша, дребничка и сгушена, а бледото й, кръгло лице ме гледаше изпод шала.

Не бях виждала никого от Дверник след онази нощ със сигналните огньове. Данка беше върнала огненото сърце в Олшанка с ескорт, безпрекословно събран от всички села в долината. Бяха пристигнали в кулата четири дни, след като бях пренесла себе си и Змея обратно. Беше много смело от тяхна страна — фермери и занаятчии, дошли да се срещнат с ужас, какъвто никой от нас не би могъл да си представи, и не смееха да повярват, че Змеят е излекуван.

Кметът на Олшанка даже бе дръзнал да помоли Змея да покаже раната си на селския доктор; Змеят неохотно се съгласи и нави ръкава си нагоре, за да оголи бледия белег — единственото, което бе останало от раната му, и даже поиска онзи да убоде пръста му: кръвта бликна ярко червена. Само че бяха довели и стар свещеник с лилаво расо, който да го благослови, и това силно го подразни.

— Защо, за бога, се поддавате на тези глупости? — попита той свещеника, когото явно познаваше малко. — Оставил съм ви да изповядате десетина покварени души: да не би някой от тях да е отгледал лилава роза или изведнъж да се е провъзгласил за спасен и пречистен? Каква полза щеше да има от вашата благословия, ако бях заразен?

— Значи сте добре — отвърна сухо свещеникът и едва тогава всички си позволиха да повярват, а кметът с голямо облекчение връчи огненото сърце.

Разбира се, баща ми и братята ми не бяха допуснати да дойдат, както и никой друг от моето село, който би скърбил, ако ме види да изгарям. А мъжете, които все пак бяха дошли, ме гледаха как стоя до Змея и по лицата им се четеше нещо, което не знаех как да нарека. Отново носех удобната си, проста пола, но докато се отдалечаваха, ме гледаха — не с враждебност, а по начин, по който никога не биха гледали дъщеря на дървосекач от Дверник. Гледаха ме така, както аз бях гледала принц Марек в началото. Като човек от някаква история, който може да премине на кон покрай тях и да го позяпат, но не и като някой, който има място в живота им. Потръпнах. С радост се прибрах отново в кулата.

Този ден занесох книгата на Яга в библиотеката и настоях Змеят да спре да се преструва, че имам по-голяма дарба за лечение, отколкото за каквато и да било друга магия, и да ме научи на някоя, с която мога да се справя. Не се опитах да напиша писмо, макар да подозирах, че Змеят би ми разрешил да го изпратя. Какво да им кажа? Бях си отишла в своето село и даже го бях спасила, но това вече не беше моето място; не можех да отида да танцувам на мегдана с приятелките си, точно както преди шест месеца не можех да вляза в библиотеката на Змея и да седна на масата му.

Но като гледах лицето на Венса, макар и от високия прозорец, не мислех за всичко това. Оставих работата си да виси недовършена във въздуха, както той често ми напомняше никога да не правя, и хукнах надолу по стълбите. Змеят се развика след мен, но гласът му не можеше да ме стигне: защото Венса нямаше да бъде тук, ако Каша можеше да дойде. Прескочих последните стъпала към голямата зала и се спрях само за миг пред вратата. “Иррoнap, ирронар“, извиках аз и макар това да беше само формула за разплитане на възли от конци, пък и в бързината я казах неясно, успях да й придам изобилна магия, сякаш бях решена да си проправя просека в гъсталака с брадва, вместо да заобикалям. Вратите подскочиха като стъписани и се отвориха пред мен.

Свлякох се през тях на внезапно отмалелите си колене — както Змеят поясни иронично, имаше защо по-силните заклинания да са и по-сложни — но успях да се вдигна на крака и хванах Венса за ръце, точно когато се канеше да почука. Отблизо лицето й изглеждаше сбръчкано от плач, косата й висеше на гърба, а от дългата й, дебела плитка се вдигаха облаци; дрехите й бяха съдрани и оцапани с кал: беше по нощница, наметната с пелерина.

— Нешке. — Тя стисна толкова силно ръцете ми, че спрях да ги чувствам, а ноктите й се впиха в кожата ми. — Нешке, трябваше да дойда.

— Кажи ми.

— Отвлякоха я тази сутрин, когато отиде за вода. Били са трима. Трима лесници — каза сподавено тя.

Нещастна пролет беше, когато от Леса излезеше някой от лесниците и започнеше да събира хора из горите като плодове. Веднъж видях един от тях, далеч през дърветата: приличаше на огромно насекомо, направено от клони, едновременно незабележимо сред гъсталака и ужасяващо с грубо съчлененото си тяло, и когато се раздвижи, потреперих и отстъпих погнусено назад. Тези същества имаха ръце и крака като клони, с дълги като вейки пръсти; те си проправяха път през гората, намираха си място близо до пътеки, извори и поляни и тихо дебнеха. Доближеше ли ги някой, така че да го достигнат, нямаше спасение, освен ако не се случеше наблизо да има много мъже с брадви и огън. Когато бях на дванайсет, взеха едно дете на половин верста от Заточек — малкото селце, последното в долината, преди Леса. Лесникът беше хванал малко момченце, което носело ведро с вода на майка си за прането; тя видяла как го улавя и се разпищяла. Наоколо имало достатъчно жени, които вдигнали тревога и успели да го забавят.

Накрая го спрели с огън, но им бил нужен цял ден да го насекат на парчета. Лесникът счупил едната ръчичка и крачетата на детето, за които го държал, и не го пуснал, докато не разсекли тялото му през средата и не отсекли крайниците му. Дори тогава трябвало трима здрави мъже да откопчат момченцето от пръстите му, а по тялото му останали белези като дъбова кора.

Онези, които десниците отвличаха в Леса, нямаха този късмет. Не знаехме какво става с тях, но понякога се връщаха с най-лошата поквара: усмихнати и весели, като непокътнати. За всички, които не ги познаваха добре, изглеждаха почти същите като преди, и човек можеше с часове да разговаря с някой тях, без да забележи, че има нещо нередно, докато не грабнеше нож и не отрежеше собствената си ръка и език, и избодеше очите си, докато онзи през цялото време бъбри и смразяващо се усмихва. После заразеният взимаше ножа и влизаше в дома му, при децата му, докато човекът лежи отвън сляп, задавен и безсилен дори да извика. Ако някой близък бъдеше отведен от лесниците, не ни оставаше нищо друго, освен да се надяваме, че е мъртъв, но и това беше само надежда. Нямаше как да узнаем със сигурност, освен ако не се върнеше и не докажеше, че не е мъртъв; тогава трябваше да бъде заловен и убит.

— Не Каша — казах аз. — Не Каша.

Венса беше навела глава. Тя хлипаше в ръцете ми, които все така стискаше като в менгеме.

— Моля те, Нешке. Моля те.

Тя говореше пресипнало, без надежда. Никога не би дошла да моли Змея за помощ, знаех това; не би постъпила така необмислено. Но беше дошла при мен.

Не можеше да спре да ридае. Въведох я вътре, във вестибюла, а Змеят нетърпеливо влезе в стаята и й подаде чаша с лекарство, макар че тя потръпна и скри лицето си, та трябваше аз да й го дам. Щом го изпи, Венса почти веднага се отпусна тежко и лицето й се изглади; тя ми позволи да я отведа горе в малката си стаичка, където тихо легна на леглото, но очите й останаха отворени.

Змеят стоеше на вратата и ни гледаше. Аз вдигнах медальона от шията й.

— Тя има кичур от косата на Каша. — Знаех, че го е отрязала вечерта преди сгледата, мислейки, че това ще бъде единственият спомен от дъщеря й. — Ако използвам лояталал…

Той поклати глава.

— Какво си въобразяваш, че ще намериш, освен един усмихнат труп? Момичето го няма. — Той посочи с брадичка към Венса, която беше затворила унесено очи. — Като се наспи, ще се успокои. Кажи на коларя да дойде пак сутринта и да я върне вкъщи.

Той се обърна и си излезе; най-лошото бе безразличието, с което каза всичко това. Не ми се скара, не ме нарече глупачка, не заяви, че животът на една селянка не си струва риска Лесът да ме добави към зловещото си войнство. Не ми каза, че съм се опиянила до безумие от пилеенето на отвари и вадене на цветя от въздуха, за да си помисля, че мога да спася някого, отвлечен от Леса.

Момичето го няма. Макар и изказани с типичния за него груб тон, в думите му имаше съчувствие.

Седях при Венса, вцепенена и изстинала, и държах мазолестата й ръка в скута си. Навън се стъмваше. Ако Каша беше жива, сега тя беше в Леса и гледаше залязващото слънце и умиращата светлина през листата. Колко ли време му отнемаше да издълбае някого отвътре? Представях си Каша в хватката на лесниците, дългите им пръсти, увити около ръцете и краката й, и как тя през цялото време е знаела какво става и какво ще стане с нея.

Оставих Венса да спи и слязох в библиотеката. Змеят беше там и прелистваше една от големите си книги със записки. Застанах на вратата, втренчила поглед в гърба му.

— Знам, че ти беше много скъпа — каза той през рамо. — Но няма нищо хубаво в това, да даваш на някого празни надежди.

Не отговорих. Книгата на Яга лежеше отворена на масата, малка и протрита. Тази седмица бях изучавала само заклинания за земята: фулмкеа, фулмедеш, фулмища, твърди и неизменни, тъкмо обратното на въздуха и огъня на илюзията. Взех книгата и я пъхнах в джоба си зад гърба на Змея, после се обърнах и тихо слязох долу.

Борис още беше отвън и чакаше, лицето му беше издължено и мрачно. Когато излязох от кулата, вдигна очи от покритите с чулове коне.

— Ще ме закараш ли до Леса? — попитах аз.

Той кимна. Качих се в шейната и се увих с одеялата, докато той отново приготви конете. После се качи на капрата и им заговори. Раздруса юздите и шейната подскочи в снега.

Луната грееше високо, пълна и красива, и обливаше снега наоколо в синя светлина. Отворих книгата на Яга, докато летяхме, и намерих заклинание за ускоряване на движението. Запях го тихо на конете, които наостриха уши, за да ме слушат, и вятърът стана приглушен и плътен, притискаше силно бузите ми и размазваше гледката пред очите ми. Замръзналата Спиндъл като сребриста лента вървеше успоредно на пътя. На изток изникна сянка, която постепенно нарастваше, докато конете неспокойно забавиха ход и спряха без дума или подръпване на юздите. Светът замря на място. Бяхме спрели до малка групичка оръфани борчета. Лесът се възправяше пред нас върху откритата равнина от непокътнат сняг.

Веднъж годишно, когато земята се размекнеше, Змеят водеше всички неженени мъже над петнайсет години до границите на Леса. Изгаряше ивица земя по края му, докато не почернееше, а мъжете вървяха след него и ръсеха сол, за да не може нищо да поникне и да се вкорени там. Виждахме ги как обикалят и от другата страна на Леса, далеч в Росия, и знаехме, че правят същото. Но когато пламъците стигнеха сянката под тъмните дървета, неизменно угасваха.

Слязох от шейната. Борис ме погледна; на лицето му беше изписано напрежение и страх. Въпреки това каза:

— Ще те чакам.

Знаех обаче, че не може: колко дълго да ме чака? И за какво? При това в сянката на Леса?

Представих си как баща ми би чакал Марта, ако беше на мое място. Поклатих глава. Ако успеех да изведа Каша, мислех, че ще смогна да я пренеса в кулата. Надявах се заклинанието на Змея да ни пусне да влезем.

— Върви си — отвърнах, а после внезапно попитах, обзета от желание да разбера: — Марта добре ли е?

Той леко кимна.

— Омъжи се. — Поколеба се и добави: — Чака дете.

Помнех я на сгледата преди пет месеца: червената й рокля, красивите й черни плитки, тясното й, бледо и уплашено лице. Изглеждаше невъзможно отново да застанем една до друга: тя, аз и Каша. Дъхът ми спря, дълбоко и болезнено, като си я представих до собственото й домашно огнище — млада съпруга, готвеща се за детската люлка.

— Радвам се — насилих се да кажа аз, но не можех да затворя уста от завист. Не че исках съпруг и бебе, или по-точно, исках го, както исках да доживея сто години: някой далечен ден, нищо конкретно. Но те означаваха живот: тя живееше, а аз — не. Дори някак си да се измъкнех жива от Леса, никога нямаше да имам това, което имаше тя. А Каша… Каша може би вече бе мъртва.

Нямаше обаче да вляза с тези мрачни мисли в Леса. Поех си дълбоко дъх и казах:

— Желая й леко раждане и здраво дете.

Пожелах й го искрено: раждането си беше достатъчно страшно, макар и ужасът му да ни беше по-познат. После добавих: „Благодаря ти“ и се обърнах, за да пресека голата ивица земя към стената от внушителни тъмни стволове. Чух подрънкването на юздите зад себе си — Борис обръщаше конете и се отдалечаваше, но звукът беше приглушен и скоро изчезна. Без да се оглеждам наоколо, правех крачка след крачка, докато не спрях под първите корони.

Стелеше се сняг, меко и тихо. Разтворих шепата, в която стисках студения медальон на Венса. Яга имаше няколко заклинания за намиране — малки и лесни; явно е имала навика да си губи нещата. „Лояталал“, прошепнах аз към малкия, навит кичур от косата на Каша: добро за намиране на цялото от част, гласеше бележката до това заклинание. Дъхът ми образува малко светло облаче, което се понесе напред между дърветата. Пристъпих между два ствола и го последвах в Леса.

Не беше толкова страшно, колкото очаквах. Отначало виждах само стара, много стара гора. Дърветата бяха големи колони в тъмна, безкрайна зала, отделени на голямо разстояние едно от друго; разкривените им, чворести корени бяха покрити с тъмнозелени мъхове, а малки, перести папрати се свеждаха, за да ги заслонят през нощта. Високи бледи гъби растяха на туфи, като роти от оловни войници. Снегът не бе докоснал земята под дърветата, дори сега, в дълбоката зима. По листата и тънките клони беше полепнал тънък скреж. Докато внимателно търсех пътя си между дърветата, някъде в далечината чух вик на сова.

Луната беше още високо и през голите клони струеше ясна бяла светлина. Следвах собствения си блед дъх и си представях, че съм малка мишчица, криеща се от совите: малка мишчица, която търси зрънца царевица или скрит орех. Някога, когато събирах плодове в гората, се унасях — губех се в хладната, сенчеста зеленина, в песните на птиците и жабите, в неспирния ромон на потока по камъните. Опитах се да направя същото и сега, да стана просто част от гората — нищо, което да привлича внимание.

Нещо обаче ме наблюдаваше. Чувствах го все по-ясно с всяка стъпка, която ме отвеждаше навътре в Леса; тежеше на раменете ми като желязна кобилица. На влизане очаквах едва ли не да видя трупове, висящи от всеки клон, а от сенките да ме нападат вълци. И скоро наистина започнах да си мечтая за вълци. Тук имаше нещо по-лошо: онова, което бях зърнала в очите на Йежи; нещо живо, и аз бях затворена в задушна стая с него, притисната в тесния ъгъл. В гората имаше и песен, но тя бе свирепа песен, в която се шепнеше за лудост, разкъсване и ярост. Продължавах да пълзя напред с приведени рамене, колкото може по-смалена.

Натъкнах се на малък поток — ручейче с лед по бреговете си, между които течеше черна вода, а лунните лъчи се промъкваха през една пролука между дърветата. А от другата страна дебнеше лесник: странната му, тънка глава беше сведена, за да пие, а устата му беше тънка резка на лицето. Той вдигна глава, от която капеше вода, и погледна право към мен. Очите му бяха чворове — тъмни, кръгли дупки, в които би могла да живее дребна животинка. От единия му крак висеше парче зелен вълнен плат, закачен за стърчащ шип от ставата му.

Гледахме се един друг над тясното поточе. „Фулмедеш“, произнесох аз с треперещ глас и земята под него се затвори и погълна задните му крака. Той задраска с останалите си пръчковидни крайници и се замята тихо, пръскайки вода наоколо, но земята го бе стиснала през средата на тялото му и той не можеше да се измъкне.

Привих се и сподавих вика от болка. Имах чувството, че някой ме е ударил със сопа през раменете: Лесът беше усетил магията ми. Сигурна бях в това. И сега ме търсеше. Търсеше ме и скоро щеше да ме намери. Трябваше да събера сили и да се движа. Прескочих потока и се затичах след облачното си заклинание, което продължаваше да се носи във въздуха пред мен. Лесникът се опита да ме хване с дългите си, напукани пръсти, докато го заобикалях, но успях да му избягам. Преминах през пръстен от по-дебели стволове и се озовах в празното пространство около едно малко дърво; земята тук беше покрита с дебел пласт сняг.

Напряко на полянката имаше повалено дърво; гигантският му ствол беше по-висок от мен. От падането му се бе отворила тази полянка, а по средата й вече никнеше ново дърво. Всички други дървета, които бях видяла в Леса, бяха от познати видове, въпреки петната по кората им и неестествените ъгли на разкривените им клони: дъбове и черни брези, високи борове. Такова обаче никога не бях виждала.

То вече бе толкова дебело, че не можех да го обгърна с ръце, въпреки че старото гигантско дърво не бе паднало отдавна. Имаше гладка сива кора, обвиваща странно чворест ствол с дълги клони, разположени в равномерни кръгове, започващи високо, като на лиственица. Клоните не бяха оголели от зимата, а бяха покрити с изсъхнали сребристи листа, които шумоляха на вятъра със звук, идещ сякаш от другаде, като че ли някъде съвсем близо до мен тихо разговаряха хора.

Облачето на дъха ми се бе разтворило във въздуха. В дълбокия сняг виждах следите, пробити от краката на лесниците, и следите, оставени от коремите им. Всички те водеха към дървото. Направих предпазлива крачка към него, после още една и спрях. До него стоеше притисната Каша. Гърбът й беше опрян в ствола му, а ръцете й бяха вързани от задната му страна.

В първия миг не я бях забелязала, защото кората вече беше пораснала върху нея.

Лицето й беше леко извърнато нагоре и под ръба на кората видях отворената й уста; беше пищяла, докато дървото я поглъща. Извиках сподавено и безпомощно; пристъпих напред и протегнах ръка да я докосна. Пръстите ми попипаха втвърдената вече кора; сивата кожа беше гладка и корава, като че ли дървото я бе погълнало цялата в ствола си и я бе превърнало в част от себе си, от Леса.

Не можех да махна кората, макар че неистово я чоплех с нокти и се мъчех да я обеля. Накрая успях да отчупя тънко парче над бузата й и под него напипах меката й кожа — още топла, още жива. Но още докато я докосвах с върховете на пръстите си, кората бързо плъзна отново отгоре и трябваше да си дръпна ръката, за да не плени и мен. Закрих уста с ръце, още по-отчаяна. Знаех толкова малко: не ми хрумваше ни едно заклинание; нищо, с което да измъкна Каша, нищо, което би ми дало поне една брадва в ръцете или нож, даже и да имах време да я издълбая оттам.

Лесът знаеше, че съм тук: към мен се приближаваха същества, които се прокрадваха през гората — лесници, вълци и още по-коварни от тях. Изведнъж осъзнах, че някои неща никога не напускат Леса — толкова ужасни неща, че никой не ги бе виждал. И те идваха насам.

„С боси крака в пръстта, фулмия, десет пъти с убеденост, ще разтърси земята из основи, стига да имаш силата“, казваше книгата на Яга, а Змеят й бе повярвал достатъчно, за да не ми позволи да го изпробвам в близост до кулата. Аз обаче бях скептична относно „убедеността“: не мислех, че ми е работа да разтърсвам земята из основи. Сега обаче паднах на колене и. започнах да ровя снега, шумата, изгнилите листа и мъховете, докато не стигнах до твърда, замръзнала пръст. Изкопах един голям камък, с който заудрях земята, раздробявах пръстта и дишах върху нея, за да омекне, удрях в снега, който се топеше край ръцете ми, удрях под парещите сълзи, които капеха от очите ми, докато работех. Каша стоеше над мен с изметната нагоре глава и уста, отворена в беззвучен вик като статуя в църква.

— Фулмия — казах аз, заровила пръсти дълбоко в земята, ронейки твърдите буци. — Фулмия, фулмия — пеех аз отново и отново, от изпочупените ми нокти течеше кръв, но с безпокойство усещах, че земята ме чува. Дори тя бе замърсена тук и отровена, но аз плюех върху пръстта, крещях Фулмия и си представях как магията ми се стича в земята като вода, намира пролуки и слабости, разпростира се под дланите ми, под студените ми, мокри колене; и земята се разтресе и преобърна. Там, където ръцете ми се впиваха в земята, се разнесе тиха вибрация; тя ме последва, когато затеглих корените на дървото. Замръзналата пръст се трошеше на малки бучки покрай тях, а трептенията преминаваха като вълни.

Клоните над мен се клатеха бясно в тревога, шепотът на листата се превръщаше в приглушен рев. Аз се изправих на колене. „Пусни я!“, изкрещях към дървото и заудрях ствола му с кални юмруци. „Пусни я или ще те съборя! Фулмия!“, извиках яростно аз и се хвърлих на земята, а където попаднеха юмруците ми, земята се надигаше като придошла река. Магията се стичаше от мен като порой; бях забравила и пренебрегнала всички предупреждения на Змея. Готова бях да отдам всяка капка от себе си и да умра на място, само и само да поваля ужасното дърво: не можех да си представя свят, в който съм жива, в който загърбвам всичко това; свят, в който животът и сърцето на Каша хранят това чудовищно нещо. По-скоро щях да умра, смазана от собственото си земетресение, но да увлека и него със себе си. Раздирах земята, готова да се раззине и да погълне всички ни.

И тогава, като пропукващ се лед през пролетта, кората се отвори по дължината на тялото на Каша. Аз мигом скочих на крака и впих пръсти в цепнатината, като се мъчех да я достигна. Хванах я за китката, за натежалата, безжизнена ръка, и я дръпнах. Тя падна от смразяващата си тъмна хралупа като парцалена кукла, прегъната през кръста, а аз заотстъпвах назад, увих ръце през тялото й и го влачех по снега. Кожата й беше бледа като на риба, болнава, като че ли слънцето беше изсмукано от нея. По тялото й се стичаха зелени струйки сокове като пролетен дъждец, но тя не помръдваше.

Паднах на колене до нея.

— Каша — изхлипах аз, — Каша.

Кората вече се беше затворила върху дупката, където доскоро се бе намирало тялото й. Хванах нейните ръце в моите, мокри и кални, и ги запритисках в бузите и устните си. Бяха студени, но не колкото моите: още имаше следа на живот. Наведох се и я вдигнах на рамене.