Изтръгнати от корен

Глава 2

През следващите четири дни не видях Змея. Прекарах ги от сутрин до вечер в кухнята: намерих там няколко готварски книги и изпробвах всички рецепти една по една в неистовия си стремеж да стана най-великолепната готвачка, за която светът е чувал. В килера имаше достатъчно провизии, за да не се притеснявам, че ги хабя, пък и ако нещо не се получаваше добре, го изяждах сама. Следвах заръките и носех храната в библиотеката точно пет минути преди часа, покривах блюдата и бързо излизах. Той никога не беше там, така че бях доволна, а и не чувах оплаквания от него. В един сандък в стаята ми имаше домашнотъкани дрехи, които малко или много ми ставаха — е, краката ми бяха голи от коляното надолу, ръцете — от лактите, и се налагаше да ги пристягам на кръста, но никога не се бях поддържала толкова спретната.

Не исках да му доставям удоволствие, но определено исках да му попреча друг път да направи това с мен, каквото и да бе онова заклинание. Будех се от сън по четири пъти на нощ и чувствах думата лиринталем на устните си и в устата си, сякаш там й бе мястото, усещах парещата му длан върху ръката си.

Страхът и работата не бяха толкова лоши спътници. И двете бяха за предпочитане пред самотата и по-дълбоките, по-страшни опасения, които знаех, че не мога да избегна: че няма да видя майка си и баща си десет години, че повече никога няма да живея в родния си дом, няма да тичам свободна в горите, че каквато и странна алхимия да действаше на момичетата на Змея, тя скоро щеше да застигне и мен и да ме превърне в човек, когото не познавам. Поне докато кълцах и се потях пред пещта, не се налагаше да мисля за никое от тези неща.

След няколко дни, когато разбрах, че той няма да идва и да използва заклинанието върху мен при всяко ядене, неистовото ми готвене се уталожи. Тогава обаче открих, че нямам какво друго да правя, дори да си търся работа. Колкото и голяма да беше кулата, не се нуждаеше от чистене: прах не се събираше нито по ъглите на первазите, нито даже по гравираните листа на позлатените рамки.

Картината-карта в стаята ми все така не ми допадаше. Всяка вечер ми се струваше, че долавям тих ромон от нея, като вода от капчук, и всеки ден продължаваше да виси на стената с цялото си безмерно величие и ме принуждаваше да я погледна. Веднъж й се намръщих и слязох долу. Изпразних един чувал с репи в избата, разпорих го по шевовете и го увих около картината. Стаята ми изведнъж стана по-хубава, като скрих златото и великолепието.

Прекарах останалата част от онази сутрин до прозореца, загледана в долината, Самотна и примряла от копнеж. Беше обикновен работен ден, мъжете събираха реколтата, жените перяха на реката. Дори Лесът сякаш ми действаше едва ли не успокояващо с внушителната си, дива и непрогледна, неизменна чернота. Голямото стадо овце от Радомско пасеше по ниските склонове на планината в северния край на долината; приличаше на блуждаещ бял облак. Гледах известно време животните и си поплаках, но дори мъката си имаше граници. До обяд вече бях ужасно отегчена.

Семейството ни не беше нито бедно, нито богато; в дома си имахме седем книги. Бях прочела само четири от тях; почти всеки ден от живота ми беше преминал повече навън, отколкото вътре, дори през зимата и в дъждовете. Сега обаче нямах голям избор и този ден, като занесох подноса с обяд в библиотеката, погледнах лавиците. Сигурна бях, че няма нищо лошо да си взема една книга. И другите момичета трябва да са го правили, защото всички разказваха колко начетени били, когато напуснат замъка.

И така, аз дръзко се приближих и взех една книга, която направо зовеше да бъде докосната с красивата си подвързия от лъскава кожа с цвят на жито, блестяща на светлината на свещите, пищна и приканваща. Щом я извадих, се разколебах: беше по-голяма и тежка от семейните ни книги, а на корицата бяха гравирани красиви орнаменти, оцветени в златно. Но тъй като не беше заключена, все пак я занесох в стаята си, като едновременно ме измъчваше чувство на вина и се опитвах да се убедя, че е глупаво да се чувствам така.

После отворих книгата и се почувствах още по-глупаво, защото нищо не разбирах. Не по обичайния начин, когато не знам думите или значението на повечето от тях — напротив, разбирах ги всичките и всичко, което прочетох на първите три страници, но се спрях, неспособна да разбера за какво е тази книга. Не знаех, представа си нямах какво съм прочела току-що.

Върнах се обратно в началото и още веднъж се убедих, че разбирам всичко, че всичко звучи много логично, даже нещо повече — звучи вярно, като нещо, което винаги съм знаела, но не съм обличала в думи; като просто и ясно обяснение на нещо, което досега не съм проумявала. Кимах със задоволство и продължавах нататък; този път стигнах до пета страница, преди да осъзная, че не бих могла да кажа какво пише на първа страница или на която и да било друга.

Изгледах книгата с негодувание и още веднъж я отворих на първа страница. Зачетох на глас, дума по дума. Те звънтяха като птичи песни от устните ми, красиви, топящи се като захаросани плодове. Все още не можех да проследя нишката в главата си, но продължих да чета унесено, докато вратата не се отвори с трясък.

Бях престанала да я залоствам с шкафа. Седях на леглото си, което бях избутала до прозореца заради светлината, и Змеят се появи точно пред мен в рамката на вратата. Застинах слисано и спрях да чета, но устата ми остана отворена. Той беше разярен, а очите му искряха страховито. Протегна ръка и каза:

— Туалидетал.

Книгата се опита да изскочи от ръцете ми и да полети през стаята към него, но аз сляпо я стиснах в някакъв ужасно объркан инстинкт. Тя се заизвива, за да се измъкне, но аз глупаво и упорито я дърпах и държах. Змеят ме гледаше все по-бясно. Той прекоси гневно малката стаичка, а аз без време се опитах да се изправя и отстъпя назад, макар че нямаше къде да се скрия. Той връхлетя отгоре ми и ме събори върху възглавниците.

— Е? Агнешка, нали така беше? — попита подкупващо той, като с лекота ме прикова към леглото, притиснал ключицата ми. Имах чувството, че сърцето ми се блъска в гърдите и всеки удар ме разтърсва. Той грабна книгата с една ръка — слава богу, не бях толкова глупава, че да продължа да я стискам — и я хвърли на малката масичка. — Агнешка от Дверник.

Като че ли очакваше потвърждение.

— Да — прошепнах аз.

— Агнешка… — Той се наведе към мен и осъзнах, че се кани да ме целуне. Това ме ужаси, но част от мен искаше да го направи, за да се приключи, и да не се страхувам повече. Той обаче не го направи. Вместо това се приближи толкова много, че виждах отражението на очите си в неговите. — Кажи ми, скъпа Агнешке, откъде си всъщност? Соколът ли те праща? Или самият крал?

Вдигнах ужасен поглед от устата му към очите.

— Какво…?

— Аз ще разбера. Колкото и изкусна да е магията на господаря ти, все ще има слабо място. Твоето… семейство — процеди думата той, — може да си мисли, че те помни, но не може да притежава всички неща от живота на едно дете. Чифт ръкавички или протъркана шапка, стари изпочупени играчки… няма такива неща в дома ти, нали?

— Дали всичките ми играчки са счупени? — отвърнах безпомощно, вкопчена в единствените думи, които схванах. — Да, счупени са… А дрехите ми винаги са били протъркани и износени, само за торбата с парцали…

Змеят ме блъсна силно към леглото и се наведе:

— Не смей да ме лъжеш! Ще изтръгна истината от гърлото ти!

Пръстите му бяха впити във врата ми, а кракът му — подпрян на леглото между моите. В силен пристъп на ужас сложих ръце на гърдите му, напрегнах всички сили и повдигнах и двама ни от леглото. Паднахме тежко на пода, като аз се озовах отгоре му и скочих като заек, за да побягна към вратата. Спуснах се към стълбите. Не знам къде си мислех, че отивам: не можех да изляза през портата, а другаде нямаше къде да се скрия. Въпреки това тичах; прелетях два ката стълби, а когато чух приближаващите се стъпки на Змея, се шмугнах в сумрачната лаборатория с всичките съскащи пари и пушеци. Пропълзях отчаяно под масите до тъмния ъгъл зад един висок шкаф и приклекнах, свила колене към тялото си.

Бях затворила вратата зад мен, но той пак разбра къде съм. Отвори я и огледа помещението. Видях го над една маса; студеното му, гневно око блестеше между две стъкленици, а пламъците хвърляха зелени отблясъци по лицето му. Той заобиколи масата уверено, без да бърза, а в този момент аз се впуснах в обратна посока, към вратата — някак си ми хрумна да го заключа вътре, само че се блъснах в тясната полица до стената, един от затворените буркани ме удари по гърба, падна и се разби в краката ми.

Около мен се надигнаха облаци от сив дим, който се просмука в носа и устата ми и ме задави, принуждавайки ме да спра. Пареше на очите ми и не можех да мигна, не можех дори да ги потъркам, защото ръцете отказваха да ми се подчинят. Кашлицата заседна в гърлото ми и цялото ми тяло бавно замръзна на място, все така свито на пода. Вече обаче не се страхувах, а след още секунда дори не се притеснявах. Чувствах се безкрайно тежка и едновременно с това безтегловна и далечна. Чувах стъпките на Змея съвсем слабо, а когато се надвеси над мен, ми беше все едно какво е намислил.

Той стоеше и ме гледаше с хладно нетърпение. Не се опитвах да гадая какво възнамерява да прави; не можех нито да мисля, нито да се чудя. Светът беше сив и застинал.

— Не — каза той след малко, — не, не може да си шпионин.

После се обърна и ме остави там — не знам за колко; може да беше час или седмица, или година, макар после да разбрах, че е било само половин ден. Накрая се върна с недоволно стиснати устни. Вдигна малко, парцаливо нещо, което някога беше вълнено прасенце, натъпкано със слама, преди да преживее влаченето по горите през първите седем години от живота ми.

— Е, не си шпионин. Просто глупачка.

После сложи ръка на главата ми и произнесе:

— Тезавон тахож, тезавон тахож киви, канзон лихуш.

Думите прозвучаха повече като песен и докато той ги изговаряше, светът си възвърна цвета, времето и диханието, главата ми се избистри и аз се измъкнах изпод ръката му. Камъкът бавно се отделяше от плътта ми. Ръцете ми се размекнаха и аз ги заразмахвах неистово, за да се хвана за нещо, а вкаменените ми крака не можеха да помръднат. Змеят ме хвана за китките, така че когато най-после се освободих цялата, пак не можех да избягам.

Но аз не се и опитвах да го направя. Внезапно освободените ми мисли се разбягаха в десетки посоки, сякаш за да наваксат изгубеното време, но ми се струваше, че ако е искал да ми направи нещо лошо, щеше просто да ме остави на камък. Поне вече не мислеше, че съм шпионин. Не разбирах защо някой би искал да го шпионира, още по-малко кралят — та нали той беше неговият магьосник?

— А сега ми кажи: какво правеше?

Очите му бяха все така подозрителни, студени и искрящи.

— Исках само да си взема книга за четене — отвърнах аз. — Не знаех, че правя нещо лошо…

— И случайно взе точно Призоваването на Лут, само за да си почетеш? — попита той саркастично. — И съвсем случайно… — В този момент може би тревожният ми, неразбиращ поглед го убеди и той млъкна и ме погледна с неприкрито раздразнение.

— Имаш невероятна дарба да правиш бели.

После се намръщи и аз проследих погледа му към парчетата стъкло в краката ни.

— Почисти тук — просъска рязко той, — а после ела в библиотеката. И не пипай нищо друго.

Змеят се отдалечи и ме остави да търся парцали и кофа в кухнята, за да събера стъклата. Измих пода, въпреки че нямаше следа от нищо разлято, сякаш магията се бе изпарила като ликьор от пудинг. Постоянно спирах и вдигах ръка от каменния под, за да я огледам и да се уверя, че камъкът не е попълзял отново по пръстите ми. Не можех да спра да се чудя защо има такъв буркан на този рафт и дали някога го е използвал върху другиго — някой, който се е превърнал в статуя със замръзнали очи, пред които преминава времето. Потреперих.

Много, много внимавах да не докосвам нищо друго в стаята.

Когато най-после се върнах отново в библиотеката, книгата, която бях взела, вече беше отново на мястото си на лавицата. Змеят крачеше напред-назад, а книгата му лежеше на масичката, захвърлена и пренебрегната. Щом влязох, той отново се намръщи. Сведох очи: полата ми беше станала на мокри ивици от чистенето, да не говорим, че поначало ми беше прекалено къса и едва покриваше коленете ми. Ръкавите на ризата ми бяха още по-зле: сутринта, докато приготвях закуската, ги бях оплескала с яйце по краищата и бях прогорила единия на лакътя, докато се опитвах да извадя препичащия се хляб, преди да е изгорял.

— Да започнем от това — каза Змеят. — Не искам да се гнуся всеки път, когато се наложи да те погледна.

Затворих уста, без да се извиня: почнех ли да се извинявам за външния си вид, щях да се извинявам до края на живота си. Няколко дни в замъка ми стигаха да разбера, че той обича красивите неща. Дори множеството му книги бяха все различни, с кожени подвързии в разни цветове и ключалки и пантички от злато, някои дори инкрустирани с малки скъпоценни камъчета. Всичко, върху което можеше да се спре погледът — от малката чаша от духано стъкло на перваза в библиотеката до картината в моята стая — беше красиво и поставено на точното си място, на което да сияе необезпокоявано. Аз бях крещящо петно върху съвършенството. Но не ме интересуваше: не смятах, че му дължа красота.

Змеят ми даде нетърпелив знак да се приближа и аз предпазливо пристъпих към него. Той хвана двете ми ръце и ги скръсти пред гърдите ми, като постави пръстите ми на раменете, а после произнесе:

— Сега: ванасталем.

Гледах го с безмълвно непокорство. Думата закънтя в ушите ми също като предишното заклинание, което ми беше приложил. Чувствах как иска да влезе в устата ми и да изпие силата ми.

Той ме стисна болезнено силно за раменете; усещах топлината на пръстите му през ризата си.

— Може да ми се наложи да се примиря с липсата на умения, но няма да търпя безгръбначие. Кажи го.

Спомних си, че съм била камък, какво повече можеше да ми стори? Потреперих и казах съвсем тихо, сякаш шепотът можеше да отнеме от властта му върху мен:

— Ванасталем.

Силата ми се надигна през тялото и се изля през устата ми, а на мястото, на което ме напускаше, във въздуха започна силно трептене, което се спусна надолу като спирала около тялото ми. Аз се свлякох на пода, останала без дъх сред странно широки поли от шумоляща коприна в зелено и червеникавокафяво. Те се диплеха на кръста ми и засипваха до безкрай краката ми. Главата ми се наведе под тежестта на извит накит; по гърба ми се спускаше воал от дантела с цветя, избродирани със златен конец. Гледах глупаво обувките на Змея и изящната им кожа, по която бяха гравирани виещи се клонки.

— Я се виж, и то пак с едно нищо и никакво заклинание — каза Змеят, застанал над мен, възхитен от собствената си работа. — Поне външността ти се подобри. Виж дали ще успееш да се поддържаш в приличен вид занапред. Утре ще пробваме друго.

Обувките се обърнаха и се отдалечиха. Стори ми се, че Змеят седна на стола си и продължи да чете, но не съм сигурна. След малко изпълзях на четири крака от библиотеката в красивата си рокля, без дори да вдигна глава.

Следващите седмици се сляха. Всяка сутрин се будех малко преди съмване и лежах в леглото си, докато прозорецът се просветли, опитвайки се да измисля начин да избягам. След като не успявах, ставах, занасях подноса със закуската в библиотеката, а Змеят ми правеше ново заклинание. Ако не бях успяла да запазя достатъчно спретнат вид (както обикновено ставаше), той първо използваше „ванасталем“, а след това и нещо друго. Всичките ми домашни дрехи изчезваха една по друга, а тежките, пищни рокли се трупаха в стаята ми като малки планини, целите в брокат и бродерии, които ги държаха изправени и без да съм в тях. Вечер, преди да си легна, едва успявах да се измъкна от полите и твърдия корсет, който спираше дъха ми.

Болезнената мъгла не ме напускаше. Всяка сутрин се връщах като разнебитена в стаята си. Предполагам, че Змеят сам си приготвяше обяда, защото аз не го правех. Лежах в леглото си до вечеря, когато обикновено успявах да се замъкна долу и да сготвя нещо лесно, водена повече от собствения си глад, отколкото от загриженост за неговите потребности.

Най-лошото бе, че не разбирах защо ме използва по този начин. Вечер, преди да потъна в сън, си представях най-зловещите приказки за демони и вампири, които пият живот от девойките, и с ужас се заклевах, че на сутринта ще намеря начин да се махна оттук. Разбира се, това не ставаше. Единственото ми успокоение бе, че не съм първата: казвах си, че е правил същото с всичките момичета преди мен, пък те са оцелели. Това обаче не беше голяма утеха: десет години ми се струваха цяла вечност. Въпреки това се вкопчвах във всяка мисъл, която поне малко облекчаваше нещастието ми.

Змеят също не ме успокояваше. Дразнеше се всеки път, когато влизах в библиотеката, дори в редките дни, в които успявах да се явя в приличен вид, все едно нарочно го прекъсвах и ядосвах, а не че той ме измъчваше и използваше. А когато приключеше с магиите си върху мен и ме оставеше сгърчена на пода, се мръщеше и ми казваше, че съм безполезна.

Един ден се опитах изобщо да не се вясна там. Помислих си, че ако занеса по-рано храната му, може да ме забрави за целия ден. Оставих закуската му призори и бързо се скрих в дъното на кухнята. Точно в седем обаче едно от неговите огънчета, които понякога виждах да се носят над река Спиндъл към Леса, се спусна по стълбите. Отблизо приличаше на разкривено сапунено мехурче, което се вълнуваше и променяше, почти невидимо, освен ако върху прозрачната му ципа не попаднеше светлина. То подскачаше по всички ъгли, докато не стигна до мен и не закръжи настойчиво над коленете ми. Гледах го свита в скривалището си и виждах призрачните очертания на собственото си отражение. Бавно се разгънах и го последвах нагоре към библиотеката, където Змеят остави книгата си настрани и ме изгледа сурово.

— Колкото и да бих бил щастлив да се отърва от съмнителното удоволствие да те гледам как се мяташ като изтощена змиорка след най-малката магия, вече видяхме последствията, когато те оставя сама. Я да видим що за мърла си днес.

Бях положила отчаяни усилия да изглеждам прилично, за да спестя поне първото заклинание. Имах само няколко малки петна от приготвянето на закуската и една пръска от мазнина. Стараех се да ги прикрия в една гънка на роклята си. Той обаче ме гледаше с отвращение и когато проследих погледа му, с ужас видях, че докато съм се крила в кухнята, неволно съм обрала една паяжина — единствената в целия замък сигурно — която висеше от полата ми като тънко, съдрано було.

— Ванасталем — повторих с тъпо примирение заедно с него и видях как от пода се надига невъздържано красива вълна от оранжева и жълта коприна, която ме обгръща като шума, духната по есенна пътека. Аз се олюлях задъхано, а той седна отново на мястото си.

— Е, добре. — Той сложи купчина книги на масата и с един жест я събори. — За да ги подредиш: дарендетал.

После махна с ръка към масата.

— Дарендетал — изрекох аз заедно с него и заклинанието напусна сподавено гърлото ми. Книгите на масата потрепериха и една след друга се вдигнаха и завъртяха, за да отидат на мястото си, като свръхестествени, обсипани със скъпоценности птички в подвързиите си от червено, жълто, синьо и кафяво.

Този път не се свлякох на пода, само се хванах с две ръце за масата и се подпрях на нея. Змеят се намръщи на купчината.

— Що за идиотизъм? — поиска да знае той. — Тук няма никакъв ред.

Погледнах книгите. Бяха наредени в спретната купчина, по цвят.

— Цвят? — Тонът му се повиши. — По цвят? Ти… — Беше ми толкова бесен, сякаш аз бях виновна. Може би нещо объркваше магията му, като взимаше енергия от мен, за да я подхрани? — О, я се махай! — изръмжа той и аз бързо се измъкнах навън, обидена и изпълнена с тайно удоволствие: радвах се, че някак си развалям заклинанията му.

Трябваше да се спра по средата на стълбището, за да си поема въздух в корсета, и в този момент внезапно осъзнах, че не пълзя. Бях уморена, но мъглата не ме беше затиснала. Даже успях да изкача останалите стъпала, без повече да спирам, и макар да се строполих върху леглото и да дремах половин ден, поне не се чувствах като празна черупка.

През следващите седмици мъглата продължи да се вдига, сякаш практиката ме правеше по-силна, по-способна да понеса това, което Змеят правеше с мен. Срещите с него малко по малко ставаха ако не по-приятни, то не толкова ужасяващи — просто уморително задължение, като търкането на тенджери в студена вода. Нощем отново можех да спя и духът ми започваше да се възстановява. С всеки изминал ден се чувствах по-добре и по-гневна.

Не можех по никакъв начин да облека повторно тези глупави дрехи — пробвах, но не успявах да стигна копчетата и връзките на гърба, а и често се налагаше да късам конци и да мачкам полите, за да се измъкна от тях. Затова всяка вечер ги трупах на купчина, а сутрин навличах поредната домашна дреха и се опитвах да я запазя колкото може по-чиста; и на всеки няколко дни той губеше търпение и я сменяше. Стигнах до последната домашнотъкана дреха, която имах.

Държах простата, небоядисана вълна в ръце, сякаш беше въже, в което съм се вкопчила здраво, а после в пристъп на бунт я захвърлих на леглото и се вмъкнах в зелено-кафеникавата рокля.

Не можех да закопчая копчетата на гърба, затова взех дългия воал от диадемата, увих го два пъти около кръста си, като го вързах хлабаво, колкото да не се свлече, и се отправих надолу към кухнята. Вече не се стараех да я пазя чиста: предизвикателно носех таблата опръскана с яйца, мазнина от бекон и чай, с оплетена коса, като полудяла благородничка, напуснала бала и избягала в гората.

Това, разбира се, не продължи дълго. Веднага щом неохотно изрекох „ванасталем“, магията ме обхвана, премахна петната, натъпка ме отново в корсета и за пореден път ме превърна в подобие на куклата на някоя принцеса.

Тази сутрин обаче се почувствах по-щастлива от седмици наред и това се превърна в моето тайно непокорство. Исках Змеят да полудява от раздразнение всеки път, когато ме погледне, и приемах невярващото му мръщене като възнаграждение.

— Как го постигаш? — попита ме той почти с почуда един ден, когато нехайно влязох с буца сутляш на главата (неволно бях ударила лъжицата с лакът и съдържанието й бе отхвръкнало във въздуха) и дълга струйка конфитюр, стичаща се по цялата предница на кремавата ми копринена рокля.

Последната домашнотъкана дреха прибрах в скрина. Всеки ден, след като Змеят приключеше с мен, аз се качвах горе. Измъквах се с борба от балната рокля, отскубвах мрежичките и диадемите от косата си, хвърлях изящните фиби на пода и обличах износения летник[2] и домашнотъканата риза, която перях и почиствах на ръка. После слизах в кухнята, за да си направя сама хляб, и почивах край топлото огнище, докато се печеше, без да ме е грижа за петната от сажди и брашно по полата ми.

Отново имах енергия за скука, но дори не помислях за друга книга от библиотеката. Вместо това взех иглата, въпреки че мразех да шия. Реших, че щом като всяка сутрин ще оставам без сили заради тези рокли, поне мога да ги късам и да правя още по-безполезни неща от тях като чаршафи или носни кърпи. Шивашкият комплект си стоеше недокоснат в сандъка в стаята ми — в замъка нямаше нищо за кърпене, освен собствените ми дрехи, които досега с удоволствие оставях скъсани. Но когато го отворих, вътре намерих листче хартия, изписано с парче въглен от ръката на моята приятелка от кухнята:

Боиш се: недей! Той няма да те докосне. Само ще иска да бъдеш красива. Няма да му хрумне да ти даде каквото и да било, но ти можеш да си вземеш хубава рокля от някоя от стаите за гости и да я преправиш за себе си. Когато те повика, пей му или му разказвай приказки. Нужна му е компания, но в малки дози: носи му храната и го избягвай, доколкото можеш, и той няма да поиска нищо повече от теб.

Колко безценни щяха да бъдат тези думи, ако бях отворила кутията още първата вечер. Сега стоях с бележката в ръка и потръпвах от спомена за гласа му, извисяващ се над моето заекване, за заклинанията и властта му върху мен, с които ме обличаше в коприна и кадифе. Грешах. Той изобщо не бе правил тези неща с другите жени.