Изтръгнати от корен

Глава 30

Стояхме здраво стиснати за ръце, и едва дишахме, сякаш ако не помръдвахме, можехме да останем скрити от дърветата. Спиндъл продължаваше с тих шепот между тях. Водата беше толкова прозрачна, че виждах песъчинките по дъното — черни, сребристосиви, кафяви, размесени с лъскави капки кехлибар и кварц. Слънцето отново грееше.

Дърветата-сърца не бяха безмълвни, чудовищни стълбове като онези на хълма. Бяха широки, но високи колкото дъб; разпростираха се настрани с преплетени клони и светли пролетни цветове. Земята отдолу беше застлана с килим от изсъхнали златни листа, окапали предишната есен, а изпод тях се носеше слаба винена миризма на стари плодове, дори не неприятна. Мъчех се да освободя напрежението в раменете си.

Тук трябваше да има безброй птици, пеещи по клоните, и дребни животинки, събиращи плодове. Вместо това всичко бе застинало в дълбок, странен покой. Реката пееше тихо, но нищо друго не помръдваше; нищо друго не живееше тук. Дори дърветата като че ли не потрепваха. Вятърът разклащаше леко клоните, но листата зашумоляваха сънено само за миг и отново замлъкваха. Водата течеше върху краката ми, слънцето грееше през короните.

Най-после се осмелих да направя крачка. Нищо не изскочи от дърветата, никоя птица не нададе пронизителен вик. Направих още една крачка, после още една. Водата беше топла, а слънцето — толкова силно, че дрехите на гърба ми започнаха да съхнат. Вървяхме в притихналата гора. Спиндъл ни водеше по лъкатушеща пътечка между дърветата, докато накрая стигна до малко, неподвижно езерце.

От другата страна на езерцето се възправяше последното дърво-сърце: широко, възвисяващо се над всички останали, а пред него имаше зелена могила, отрупана с окапали бели цветове. Върху нея лежеше Кралицата на Леса. Разпознах траурната одежда, с която я бях видяла в кулата: още беше с нея, или поне това, което бе останало от нея. Дългата, права пола беше прокъсана, ръкавите бяха изгнили. Перлите на маншетите около китките й бяха покафенели от стара кръв. Зелено-черната й коса беше разпиляна по страните на могилата и заплетена в корените на дървото; те самите се бяха изкачили по могилата и нежно бяха увили дългите си, кафяви пръсти около тялото й, сгърчени около глезените и бедрата й, раменете и гърлото й, в косите й. Очите й бяха затворени, сякаш сънуваше.

Ако мечът на Алоша беше още у нас, можехме да го забием в сърцето й и да я умъртвим. Може би тук, при източника на силата й, в собствената й плът щеше да успее да я убие. Но мечът го нямаше.

Вместо това Саркан извади последната си стъкленица с огнено сърце: то подскачаше нетърпеливо вътре, златно-червено от глад. Погледнах го мълчаливо. Бяхме дошли да сложим край. Бяхме дошли да изгорим Леса, а това беше неговото сърце. Тя беше неговото сърце. Но когато си представих как изливаме отварата върху тялото й, как ръцете и краката й се мятат в пламъците…

Саркан видя изражението и ми каза:

— Върни се при водопада.

Искаше да ме пощади.

Поклатих глава. Не че изпитвах колебания. Кралицата на Леса заслужаваше смърт и ужас; тя ги сееше, и подхранваше, и жънеше, и искаше още. Беззвучният вик на Каша под кората на дървото-сърце; грейналото лице на Марек, докато собствената му майка го убиваше. Ужасът на мама, когато малката й дъщеря донесе вкъщи цяла престилка с къпини, защото Лесът нямаше милост и към децата. Кухите, изтърбушени стени в Поросна и дървото-сърце насред селото; отец Бало, превърнат в кръвожаден звяр. Тихото гласче на Мариша, което повтаряше: „Мамо“ над пронизания труп на майка си.

Мразех я; исках да гори, както бяха изгорели много от покварените от нея. Но желанието за жестокост беше поредният грешен отговор в тази безкрайна верига. Хората от кулата я бяха затворили зад каменни стени, но тя бе поразила всички. Беше издигнала Леса, за да унищожи и нас; а сега ние щяхме да я предадем на огненото сърце и да засипем чистата вода с пепел. Не ми звучеше правилно. Но не виждах какво друго ни остава.

Прегазих езерцето заедно със Саркан. Водата едва стигаше до коленете ни. Стъпвахме по малките кръгли, изгладени камъчета. Отблизо Кралицата на Леса изглеждаше още по-странно, някак нежива; устните й бяха разтворени, но гърдите й не се повдигаха — сякаш беше издялана от дърво. Кожата й приличаше на разцепено, полирано дърво със светли и тъмни ивици. Саркан махна запушалката на стъкленицата и с бързо движение наля отварата право между устните й, а последните капки пръсна върху тялото й.

Тя рязко отвори очи. Роклята й пламна, корените на дървото-сърце пламнаха, косата й пламна; огънят я обви като облак. Саркан ме дръпна назад. Тя нададе пресипнал, яростен вик. От устата й бълваха пламъци и дим; огънят лумтеше под кожата й като оранжеви звезди във всички части на тялото й. Тя се мяташе върху могилата под корените, а зелената трева наоколо бързо се овъгляваше. Обгръщаха я облаци от дим. Виждах белите дробове, сърцето, черния й дроб като сенки в горяща къща. Дългите корени на дървото се гърчеха и извиваха и тя скочи от могилата.

Обърна се към нас, пламтяща като отдавна запалена цепеница: кожата й беше овъглена до черно, на места пропукана, и под тях се виждаха оранжеви пламъци; наоколо се сипеше светла пепел. Косата й се вихреше в пламъци и обгръщаше като венец главата й. Тя изпищя отново: в гърлото й проблесна червено зарево, а езикът й бе станал като черен въглен. Не спираше да гори. От тялото й изскачаха пламъци, но отгоре израстваше нова кожа като кора, а когато и тя почернееше, отново се сменяше. Кралицата на Леса пристъпи напред към езерото. Спомних си видението от Призоваването и объркването, ужаса й, когато разбра, че е затворена сред каменните стени. Тя не просто беше безсмъртна, ако не бъде убита. Тя въобще не знаеше как да умре.

Саркан грабна шепа пясък и камъчета от дъното на потока и ги хвърли срещу нея със заклинание за нарастване; те набъбнаха във въздуха и се превърнаха в канари. Разбиха се в нея и от тялото й се разлетяха искри като от огън, разровен с маша, но тя не падна, не стана на пепел. Продължаваше да гори, без да изгаря. Продължаваше да идва към нас. Потопи ръце и колене в езерото и от тях се вдигнаха облаци пара.

Малкото поточе внезапно заприижда по-бързо, сякаш разбрало, че езерото трябва да се напълни отново. Макар и под прозрачната вода, тя още светеше; огненото сърце грееше в нея и отказваше да угасне. Тя загреба вода в шепи и я ги вдигна към устата си, но по-голямата част кипна и се изпари, още щом се докосна до овъглената й кожа. Тогава тя грабна един от камъните, с които я бе замерил Саркан, и със странна, въртяща магия го издълба и превърна в купичка, от която да пие.

— Заедно с мен — извика Саркан. — Поддържай огъня! — Аз се сепнах; гледах като омагьосана как тя едновременно гори и живее. Хванах го за ръката. — Полжит молин, полжит тало — изрече той, а аз запях за горящо огнище и несекващи пламъци. Корените зад Кралицата на Леса пак запращяха, а заедно с тях лумна отново и огънят в нея. Тя вдигна глава от купата си с яростен вик. Очите й бяха черни дупки, пълни с алено зарево.

От коритото на реката плъзнаха стъбла и се увиха в краката ни. Аз бях боса и успях да се отскубна, но заплетоха обувките на Саркан и го събориха във водата. Други веднага се устремиха към ръцете и гърлото му. Стиснах ги и казах: „Кракра“, зелени искри пробягаха по цялата им дължина и ги принудиха да се отдръпнат, макар да опариха пръстите ми. Саркан изрече бързо заклинание и се освободи, оставяйки обувките си във водата. Двамата изпълзяхме отново на брега.

Навсякъде около нас бяха изникнали дървета-сърца, които трепереха, клатеха клони и шумоляха тревожно. Кралицата на Леса се беше извърнала настрани. Продължаваше да пие вода от купата си, но и да залива с нея горящите корени на високото дърво-сърце, за да потуши огъня. Спиндъл малко по малко удавяше пламъците в нея; краката й в езерото вече бяха просто почернели въглени, без да горят.

— Дървото — изхриптя Саркан, като се надигна от земята; по гърлото му още личаха червени следи като от трънена огърлица. — Тя се опитва да спаси него.

Изправих се и погледнах нагоре: беше късно следобед, въздухът беше натежал и влажен.

— Калмож — призовах небето и над нас започнаха да се събират облаци. — Калмож.

Заваля ситен дъжд.

— Не се опитваме да го угасим — напомни ми остро Саркан.

— Калмож! — извиках аз и вдигнах ръце, за да привлека мълнията от небето.

Този път знаех какво ще последва, но това не означаваше, че съм готова: нямаше как да бъда. Мълнията отново погълна света и обля всичко в ослепителна, бяла тишина; после с оглушителен тътен отскочи от мен и порази масивното дърво-сърце, като го разцепи по средата.

Силата ме завъртя и запрати назад; паднах замаяна по гръб, на половината в потока, с лице, притиснато в камъчетата и тревите, а над мен се разлюляха отрупаните със златни листа клони. Зави ми се свят и изгубих съзнание. Светът зловещо притихна, но въпреки това чувах смразяващ вик на ужас и ярост. Успях да надигна глава. Дървото-сърце гореше, листата му бяха обгърнати в пламъци, целият му ствол бе почернял. Мълнията беше уцелила един от големите клони ниско по стъблото и почти една четвърт от дървото беше готова да падне.

Кралицата на Леса изпищя пронизително и сякаш инстинктивно обгърна дървото с ръце, за да върне отцепената му част, но самата тя още гореше и където го докоснеше, кората му отново пламваше. Тя отдръпна ръцете си. От земята изскочиха бръшляни и се увиха около ствола на дървото-сърце, за да не се разпадне. Кралицата на Леса се обърна и се спусна срещу мен с изкривено от гняв лице. Опитах се да се изправя; цялата треперех, защото знаех, че не съм успяла. Само дървото беше смъртно ранено, не и тя. Дървото-сърце всъщност не беше каналът на нейния живот.

Мълнията беше изхвърлила Саркан между дърветата. Той излезе, олюлявайки се оттам; неговите дрехи също бяха обгорени и почернели от дима.

— Кердул форинган — изрече той и протегна ръка към потока. Гласът му звучеше в ушите ми далечно, като бръмчене на стършел. Потокът затрепери. — Туал, кердул…

Брегът се свлече. Реката неуверено и бавно потече в новото си корито, встрани от езерото и горящото дърво. Водата, която бе останала в езерцето, започна да се изпарява на облаци.

Кралицата на Леса се обърна към Саркан. Протегна ръце и от водата изскочиха още растения. Тя ги хващаше, отскубваше ги и ги хвърляше срещу него. Стъблата им се уголемяваха във въздуха, а щом се увиеха около ръцете и краката му, ставаха още по-дебели, докато накрая го събориха на земята. Опитах се да стана. Ръцете ми пареха, носът ми беше пълен с дим. Но тя се приближи твърде бързо — като жив въглен, обгърнат в дим и мъгла. Хвана ме и изпищях. Усетих миризмата на собствената си горяща плът, сбръчкана и почерняла от нейния допир.

Тя ме повлече. От болката не можех да виждам и мисля. Роклята ми димеше, ръкавите ми се подпалиха и паднаха под здраво стиснатите й, жигосващи пръсти. Въздухът около нея беше горещ като в пещ и трептеше пред очите ми. Извърнах лице от нея, за да си поема дъх. Тя продължи да ме влачи през езерото и нагоре по почернелите останки на могилата, към разцепеното дърво.

Едва тогава осъзнах какво иска да направи и въпреки болката запищях и се опитах да се отскубна. Хватката й бе неумолима. Ритах я с босите си крака, но само ги изгорих. Сляпо затърсих магия и извиках половин заклинание, но тя ме разтърси толкова силно, че зъбите ми изтракаха. Тя беше горящ въглен, който ме обгръщаше с огън от всички страни. Опитах се да я сграбча, да се притисна в нея. Предпочитах да изгоря. Не исках да знам в какво ще ме превърне покварата и какво може да направи Кралицата с моята сила, влята в това голямо дърво-сърце насред Леса.

Но ръцете й не поддаваха. Тя ме натисна в разцепеното дърво и хралупата, издълбана от моята мълния. Увитите около ствола стъбла се пристегнаха. Дървото-сърце се затвори върху мен като капак на ковчег.