Изтръгнати от корен

Глава 29

Изнесохме децата от кулата на утринното слънце, което обливаше в ярка, невероятна някак светлина безмълвните останки на шест хиляди мъже. Над тях вече жужаха мухи и грачеха врани. Когато излязохме, те литнаха и кацнаха по стените, за да ни изчакат да се махнем от пътя им.

Бяхме минали покрай барона в избата: облегнат на стената на огнището, с празни и невиждащи очи и локва кръв под себе си. Каша намери една здрава стъкленица с приспивна отвара в ръката на войника, който се бе свлякъл мъртъв от едната му страна. Отвори я и даде на децата да пийнат по глътка, преди да ги изнесем навън. Бяха видели достатъчно.

Сташек висеше на рамото й, а Саркан носеше Мариша на ръце. Влачех се след тях, прекалено изпразнена, за да ми призлее, прекалено пресушена, за да плача. Още дишах плитко и болезнено. Соля вървеше до мен и от време на време ми подаваше ръка, когато трябваше да преминем през особено висока купчина от бронирани трупове. Не го бяхме взели в плен; той сам ни последва с обърканото изражение на човек, който знае, че не сънува, а би трябвало. Долу в избата беше дал остатъка от пелерината си на Саркан, за да загърне малката принцеса.

Кулата бе устояла, макар и на косъм. Подът на голямата зала беше лабиринт от натрошени камъни, мъртви корени и изсъхнали клони, почернели като тялото на кралицата долу. Няколко колони се бяха срутили. В тавана зееше дупка към библиотеката и един стол беше пропаднал до средата в нея.

Саркан хвърли поглед нагоре, докато прескачаше каменните блокове и отломки.

Трябваше да заобиколим всички стени, които бяхме издигнали в опита си да задържим Марек отвън. Гласовете на древните камъни шепнеха тъжно, докато вървяхме към опустелия лагер. Там имаше неколцина оцелели войници, които ровеха в запасите; двама изскочиха от шатрата със сребърни бокали в ръце. С радост щях да дам десетки сребърни бокали, само и само да чуя човешки глас, да повярвам, че не всички са измрели. Но те бързо избягаха или се скриха от нас зад шатрите и купищата с провизии. Стояхме сами сред притихналото поле.

— Артилеристите! — спомних си изведнъж.

Те си бяха там: вкаменени войници, изтикани настрани, вперили невиждащи сиви очи в кулата. Повечето не бяха много строшени. Мълчаливо ги заобиколихме. Никой нямаше достатъчно сили да развали заклинанието. Накрая посегнах към Саркан. Той прехвърли Мариша в другата си ръка и улови моята.

Успяхме да съберем достатъчно магия, за да ги освободим. Мъжете се размърдаха и отърсиха, внезапно възвърнали си времето и дъха. Някои бяха изгубили пръстите си или имаха нови белези, но това бяха подготвени войници, свикнали да боравят с оръдие, което гърмеше страховито като всяко заклинание. Отстъпиха назад с разширени очи, но после забелязаха Соля. Него поне познаваха.

— Заповеди, господарю? — попита неуверено един от тях.

Той ги изгледа неразбиращо, после се обърна към нас със същата неувереност.

Слязохме заедно в Олшанка. Пътят още бе прашен от всички копита, които бяха трополили вчера по него. Вчера. Опитвах се да не мисля за това. Вчера оттук бяха минали шест хиляди мъже; сега всички те бяха мъртви. Лежаха в окопите, в залата, в подземието, на витото стълбище. Виждах лицата им в прахта. Някой в Олшанка ни забеляза и Борис излезе с каруца, за да ни посрещне. Олюлявахме се на всяка неравност като чували със зърно. В скърцането на колелата долавях всички песни, които някога бях чувала за войни и битки; конете биеха в ритъм с копита. Всички тези истории вероятно свършваха така: някой се прибираше уморен от бойното поле, натежал от смърт, но никой не пееше за това.

Жената на Борис, Наталия, ме сложи да спя в някогашната спалня на Марта — малка стаичка, обляна в слънце, със стара парцалена кукла на полицата и детско одеялце на леглото. Марта вече живееше в свой дом, но тази стая още пазеше нейните форми: топло, приветливо място, готово да ме приеме. Наталия сложи приспивно ръка на челото ми като собствената ми майка, все едно ми казваше: „Спи, спи, чудовищата няма да дойдат“. Затворих очи и се престорих, че й вярвам.

Не се събудих чак до вечерта — топла лятна вечер с нежен, синкав здрач. В къщата се чуваше позната суетня — някой приготвяше вечеря, други се прибираха от работа. Седнах до прозореца и дълго останах там. Семейството на Борис беше много по-богато от моето: имаха горен етаж само за спалните. Мариша тичаше в голямата градина с едно куче и още четири деца, повечето по-големи от нея; беше облечена в нова памучна рокличка, вече изцапана със зелени петна, а косата й се изхлузваше от спретнатите плитки. Сташек обаче седеше до вратата и само ги гледаше, макар че едно от другите деца беше момче на неговата възраст. Дори в простите си дрехи не изглеждаше като обикновено дете — с тези изпънати рамене и сериозно изражение на лицето.

— Трябва да ги върнем в Кралия — каза Соля. Беше си починал и беше възвърнал поне отчасти невъзможната си самоувереност, настанявайки се в групичката ни така, сякаш винаги е бил с нас.

Вече се беше стъмнило, децата си бяха легнали. Седяхме в градината и пиехме студена сливова ракия. Имах чувството, че се преструвам на възрастна. Горе-долу по същия начин и моите родители канеха гостите сина столовете и люлката под дърветата, говореха си за реколтата и семействата си, а междувременно ние, децата, вилнеехме със смях наоколо, беряхме горски плодове и кестени или просто играехме на гоненица.

Спомних си как, когато най-големият ми брат се ожени за Малгоша и двамата изведнъж спряха да се гонят с нас, а започнаха да седят на масата с родителите ни: тягостна алхимия, която усещах, че не бива да допускам да улови и мен. Изглеждаше ми нереално да седим тук, още по-малко пък да говорим за тронове и убийства, и то съвсем сериозно, като че ли това бяха реални неща, а не истории от песните.

Още по-особено се чувствах, като ги слушах да спорят.

— Принц Сташек трябва да бъде коронован веднага и да бъде установена регентска власт — не спираше Соля. — Най-малко ерцхерцогът на Жидна и ерцхерцогът на Варша…

— Тези деца няма да ходят никъде, освен при баба си и дядо си — отвърна Каша, — ако ще да ги метна на гръб и да ги занеса пеш дотам.

– Скъпо момиче, ти не разбираш…

— Не съм ви скъпо момиче — пресече го Каша толкова остро, че той се принуди да млъкне. — Щом сега Сташек е кралят, чудесно: кралят ме помоли да заведа него и Мариша при семейството на майка им. И там ще отидат.

— Столицата и без това е твърде близо — нетърпеливо вдигна пръсти Саркан. — Разбирам, че ерцхерцогът на Варша не желае да остави краля в ръцете на Жидна — добави подразнено той, когато Соля си пое дъх, готов да заспори отново, — но не ме интересува. В Кралия не беше безопасно и преди, а сега — още по-малко.

— Никъде няма да е безопасно — намесих се аз объркано. — Дълго време ще е така.

Струваше ми се, че се карат дали да построят къща от тази или онази страна на реката, без да обръщат внимание на следите от прииждащите пролетно време води, които стигаха по-високо от вратата.

— Жидна е на океана — каза след малко Саркан. — Северните замъци имат подходящо разположение, което ще им осигури добра защита…

— Лесът въпреки това ще дойде!

Нарочно излязох навън без обувки, за да мога да свия пръсти в меката трева и пръст и да попия силата на дома си. Знаех защо не искат да заминат, защо и моите родители не биха го сторили, ако сега отидех в Дверник и ги помолех да избягат оттам.

— Благодаря ви — казах аз.

Каруцата затрополи по пътя, войниците поеха след нея. Каша ме гледаше, прегърнала децата, докато не се скриха зад облак от прах. Обърнах се към Саркан, който ме гледаше със сурово, мрачно изражение.

— Е? — попита той.

Тръгнахме по пътя от голямата къща на Борис към дървеното колело на воденицата, което се въртеше неспирно в реката. Настилката постепенно премина в чакъл, докато не стигнахме до бистрата, разпенена вода. На брега бяха вързани няколко лодки. Отвързахме най-малката и я избутахме навътре; аз запретнах полите си, а Саркан хвърли вътре ботушите си. Не се качихме особено елегантно, но някак успяхме, без да се намокрим, и той хвана веслата.

— Поддържай ритъма — каза той, седнал с гръб към Леса.

Тихо запях забързващото заклинание на Яга и бреговете полетяха размазани край нас.

Спиндъл течеше чиста, право напред под жаркото слънце. Лъчите му искряха върху водата. Носехме се бързо по нея и с всеки замах на веслата изминавахме по половин верста. Видях жените, които перяха на брега на Понец, насядали сред купища бели чаршафи, и погледите им, когато прелетяхме като стрела пред тях; край Виосна за миг преминахме под вишневите дръвчета, по които вече се оформяха малки плодове, а водата беше посипана с опадали цветчета. Не успях да видя Дверник, макар да знаех кога минаваме покрай него. Разпознах завоя на реката на половин верста източно от селото и като се обърнах, зърнах лъскавото пиринчено петле на камбанарията на църквата. Вятърът духаше в гърба ни.

Продължих да пея тихо, докато пред нас се появи тъмната стена от дървета. Саркан остави веслата на дъното на лодката. Обърна се и мрачно огледа земята преди гората. Осъзнах, че вече я няма обгорената ивица; всичко беше покрито с гъста зелена трева.

— Бяхме я изгорили на верста и половина по цялата граница — каза той.

Погледна на юг към планините, като че ли се опитваше да прецени колко е напреднал Лесът. Не мислех, че това има значение. Така или иначе, беше много, но не толкова, колкото скоро щеше да стигне. Или щяхме да намерим начин да го спрем, или не.

Течението продължаваше да ни носи. От двете бряга на реката тънките, тъмни дървета пред нас разперваха дългите си ръце и премрежени пръсти като стени. Саркан се обърна към мен и се хванахме за ръце. Той запя заклинание за отвличане на вниманието, за невидимост; аз го подех и пошепнах на лодката да се превърне в празна, изгубена лодка, с разнищено, скъсано въже, която подскача спокойно по камъните. Стараехме се да не бъдем нищо, достойно за внимание. Слънцето грееше високо над главите ни и върху реката падаше сноп лъчи, прокраднал се между дърветата. Потопих едно от веслата отзад като рул, за да ни води по блесналия път.

Бреговете ставаха все по-обрасли и диви; храсталаците бяха отрупани с малки червени плодове и бодли като змейски зъби — бели и смъртоносно остри. Дърветата бяха дебели, криви и огромни; навеждаха се над реката и размятаха тънките си клони във въздуха, борейки се за по-голям къс от небето. Изглеждаха така, както звучи ръмженето на звяр. Сигурният ни път се стесняваше, а водата течеше тихо, сякаш и тя се криеше. Двамата със Саркан се свихме в средата на лодката.

Издаде ни една пеперуда — малко създание с трепкащи черно-жълти крилца, което се бе изгубило в Леса. Кацна уморено на носа на лодката, но една птица се стрелна като черен нож от дървото и я грабна. Остана на носа, стиснала в клюна си смачканите крилца на пеперудката, и я изяде с три бързи траквания, без да откъсва от нас малките си мънистени очички. Саркан се опита да я хване, но тя излетя между дърветата. В гърба ни повя студен вятър.

Откъм брега се чу стенание. Старо, масивно дърво се наведе ниско, корените му се изтръгнаха от пръстта и то се стовари с грохот във водата зад нас. Реката се надигна. Веслото се изплъзна от ръката ми. Хванахме се здраво за бордовете на лодката, която се завъртя и се понесе с кърмата напред. Водата ни заливаше от всички страни, плискаше леденостудена върху краката ми. Продължавахме да се въртим и блъскаме, а аз зърнах един лесник на брега върху падналото дърво. Той извърна пръчковидната си глава към нас.

— Рендкан селкхоз! — извика Саркан и лодката се изправи.

Посочих му лесника, но знаех, че е късно. Изрекох: Полжит и по тънкия му гръб внезапно лумна оранжев огън. Съществото обаче се обърна и избяга на четири крака в гората, оставяйки диря от пушек и оранжево зарево след себе си. Бяхме забелязани.

Цялата сила на погледа на Леса се стовари върху нас като чук. Паднах назад на дъното на лодката; дрехите ми се намокриха в студената вода. Дърветата се протягаха към нас, провесили бодливите си клони над водата, листата им падаха и се събираха зад лодката ни. На следващия завой ни чакаха пет-шест лесници и тъмнозелена богомолка, които заграждаха реката като жив бент.

Водите забързаха, сякаш Спиндъл искаше да ни пренесе покрай тях, но те бяха много и продължаваха да прииждат. Саркан се изправи и си пое въздух за заклинание, готов да ги порази с огън и мълнии. Аз се надигнах, хванах го за ръката и го дръпнах назад, така че и двамата паднахме във водата; върху ръката си усещах слисаното му възмущение. Гмурнахме се дълбоко, а после изплувахме на повърхността като листо и съчка, едно бледозелено петънце и едно кафяво в общия водовъртеж. Беше илюзия и не беше; поддържах я с цялото си сърце; нищо не исках повече от това, да бъда листо, мъничко откъснато листо. Реката ни подхвана в един тесен бързей и ни понесе нетърпеливо напред, като че ли само беше чакала такава възможност.

Лесниците хванаха лодката ни; богомолката я разби на трески и заби вътре глава, мъчейки се да ни намери. После извади лъщящите си очи и се огледа наоколо. Ние обаче вече бяхме прелетели покрай тях; реката ни засмука във въртоп от мътна, зелена тишина, далеч от погледа на Леса, за да ни изплюе по-надолу в един огрян от слънцето квадрат, заедно с още десетина листа. Нагоре по течението лесниците и богомолката газеха във водата и яростно пляскаха с крайниците си. А ние се отдалечавахме по повърхността, носени от водата.

Дълго бяхме листо и съчка в мрака. Реката се беше стеснила, дърветата бяха станали толкова чудовищни и високи, че клоните им се преплитаха над главите ни в плътен покров, през който не преминаваха слънчеви лъчи, само мъждиво сияние. Храстите бяха изсъхнали, оставени без слънце. По бреговете се виждаха туфи от тънки папрати и червени гъби, удавени сиви тръстики и разкривени гнезда от бледи, оголени корени в черната кал, които пиеха от реката. Между тъмните стволове имаше повече празно пространство. Наоколо обикаляха и ни търсеха лесници и богомолки, и други същества, като един огромен глиган с размерите на пони, тежки, рунтави рамене и очи като червени въглени, с остри зъби, щръкнали над горната му челюст. Той се приближи повече от всички останали, душеше брега, ровеше калта и трупаше мъртви листа съвсем близо до мястото, откъдето преминахме ние много, много внимателно. „Ние сме листо и съчка — пеех тихо аз, — листо и съчка, нищо повече“; видях как глиганът поклаща глава и пръхти недоволно, а после се връща обратно между дърветата.

Това беше последният звяр, който видяхме. Щом изчезнахме от погледа му, ужасяващият пулсиращ гняв на Леса намаля. Той ни дебнеше, но вече не знаеше къде да търси. Напрежението олекваше все повече. Крясъците и подсвиркванията на птиците заглъхваха. Само Спиндъл ромолеше все по-силно; отново се разшири и потече по-бързо върху плиткото корито от гладки камъни. Изведнъж Саркан се раздвижи, вдиша с човешки дробове и ме вдигна във въздуха. На трийсетина метра от нас водата бучеше над стръмни скали, а ние все пак не бяхме истински листа, колкото и да се стараех да го забравя.

Реката ни придърпваше и увещаваше да продължим с нея. Камъните бяха хлъзгави като мокър лед. Три пъти падахме и ожулихме глезените, лактите и коленете си. Измъкнахме се на брега на педи от ръба на водопада, мокри и треперещи. Дърветата наоколо бяха тихи и мрачни, но не ни наблюдаваха. Бяха толкова високи, че от земята приличаха на дълги, гладки кули, сърцата им отдавна бяха пораснали; за тях ние не бяхме нищо повече от катерички, припкащи в корените им. От дъното на водопада се вдигаше огромен облак от мъгла, който скриваше скалите и всичко под тях. Саркан ме погледна въпросително: а сега какво?

Пристъпих внимателно в мъглата. Земята дишаше влажна и богата под краката ми, речната мъгла полепваше по кожата ми. Саркан ме държеше за рамото. Пипнешком намирах стъпки и хватки, по които се спускахме по назъбената урва, докато изведнъж кракът ми се подхлъзна и седнах тежко на земята. Саркан падна заедно с мен и двамата се плъзнахме надолу, като едва се задържахме на задните си части, без да се претърколим през глава. Накрая склонът ни запрати в основата на едно дърво, застрашително приведено над бушуващото езеро в подножието на водопада, вкопчено с корени в една внушителна канара, за да не падне.

Лежахме зашеметени по гръб и се мъчехме да си поемем въздух. Сивата скала се мръщеше срещу нас като старец с огромен нос и рунтави вежди от корени. Въпреки всички натъртвания и рани, изпитвах безкрайно облекчение: сякаш за миг бях намерила покой на безопасно място. Гневът на Леса не стигаше дотук. Гъстата мъгла ту се отдръпваше, ту се спускаше отново и през нея гледах листата, които леко подскачаха във водата, бледожълти върху сребристите си клонки. Отдъхвах с неистова наслада, докато Саркан не изруга под носа си и не стана, теглейки и мен след себе си. Издърпа ме почти насила във водата. Щом излязохме извън короната, се спря. Погледнах назад през мъглата. Бяхме лежали под древно, разкривено дърво-сърце, пораснало на брега.

Избягахме, следвайки тясната река. Тук Спиндъл беше само поток, широк само колкото да тичаме един до друг в него, газейки в сиво-кехлибарения пясък по дъното. Мъглата се разреди и съвсем се разнесе от един повей на вятъра. Спряхме и замръзнахме на място. Намирахме се в широка гора от дървета-сърца, които ни обграждаха от всички страни.