Изтръгнати от корен

Глава 18

Заведоха ме долу в малка, неизползвана приемна поради липса на по-подходящо място. Стражите останаха да пазят на вратата, а капитанът им, с писмото в ръка, отиде да разбере какво да прави с мен. Краката ми се подгъваха, но нямаше на какво да седна, освен на няколко респектиращи стола, наредени до стената — крехки на вид изделия с бяла и златна боя и червени кадифени възглавници. Бих помислила всеки от тях за трон, ако не бяха четири на брой.

Предпочетох да се облегна на стената, после пробвах да седна на огнището, но там отдавна не беше пален огън. Въглените бяха угаснали, а камъкът — студен. Върнах се на стената. После пак на огнището. Накрая реших, че никой не би сложил стол в стая, ако не е предназначен за сядане, и предпазливо приседнах на ръба на единия, стиснала полите си.

В същия миг вратата се отвори и влезе прислужница с колосана черна рокля, горе-долу на възрастта на Данка и с неодобрително стиснати устни. Аз скочих виновно. Последваха ме четири дълги, алени конци от възглавничката, които се бяха закачили на волана на полата ми, а в ръкава ми се забоде дълга и остра бяла треска, която се отчупи от стола. Жената стисна още по-силно устни, но само каза: „Насам, моля“.

Тя ме преведе покрай стражите, които не съжаляваха да видят гърба ми, и ме поведе нагоре по друго стълбище — вече бях видяла половин дузина такива в замъка — и влязохме в малка тъмна килия на втория етаж. Имаше тесен прозорец, гледащ към каменната стена на катедралата и улук във формата на гладен гаргойл, зинал срещу мен.

Седнах на кушетката. Сигурно съм заспала, защото следващия път, когато помислих нещо, вече лежах, но това не беше съзнателно решение, даже не помнех да съм лягала. Помъчих се да стана: още бях изтощена и всичко ме болеше, но бях твърде притеснена, че нямам време за губене. Не знаех обаче и какво да правя. Нямах представа как да накарам някого да ми обърне внимание, освен да ида в двора и да започна да хвърлям огнени заклинания срещу стените. Съмнявах се, че това ще умилостиви краля и той ще ми позволи да говоря на процеса на Каша.

Разкайвах се, че съм дала писмото си от Змея — единственият ми инструмент и талисман. Как можех да знам, че са го занесли на получателя? Трябваше да разбера: спомнях си лицето на капитана или поне мустаците му. Надали в цяла Кралия имаше много такива мустаци. Станах, отворих дръзко вратата и излязох в коридора, където едва не се сблъсках със Сокола. Той тъкмо вдигаше ръка към резето на вратата ми. Ловко се отдръпна настрани, с което спести удара и на двама ни и по лицето му се изписа нежна усмивка, която не ме изпълни с доверие.

— Надявам се, че си се освежила — каза той и ми подаде ръка.

Аз не я поех.

— Какво искате?

Той умело пренасочи ръката си в широк жест към коридора.

— Да те придружа до „Чаровников“. Кралят заповяда да бъдеш изпитана за списъка.

Изпитах такова облекчение, че не ми се вярваше. Изгледах го косо, очаквайки някакъв номер. Той обаче стоеше там с протегната ръка и усмивка и ме чакаше.

— Веднага — добави той, — макар че може би първо ще се преоблечеш?

Искаше ми се да му каже какво да прави с подигравателния си намек, но се погледнах: цялата в кал, прах и петна от пот, смачкана пола от домашно сукно, която стигаше едва до коляното, избеляла кафява риза, протрити дрипи, които бях измолила от едно момиче в Заточек. Не приличах на слугиня — те бяха облечени много по-добре от мен. Междувременно Соля беше сменил черните си дрехи, с които бе яздил дотук, с роба от черна коприна и дълго палто без ръкави, бродирано със зелени и сребристи конци, а бялата му коса падаше изящно на раменете. Отдалеч си личеше, че е магьосник. А ако не ме мислеха за магьосница, нямаше да ми позволят да свидетелствам.

„Опитай се да се представиш в приличен вид“, беше ми заръчал Саркан.

Ванасталем ми даде дрехи, съответстващи на мрачното ми настроение: корава, неудобна рокля от тежка червена коприна с безброй волани, завършващи с огненооранжеви ширити. Щеше да ми бъде по-лесно да се облегна на нечия ръка, за да се справя със стълбите в огромната си пола, от която не виждах краката си, но намусено подминах повторното предложение на Соля и бавно заслизах сама, опипвайки ръбовете с върховете на тесните си пантофки.

Той хвана ръце зад гърба си и тръгна в крак с мен.

— Естествено, изпитите често са трудни — отбеляза той нехайно. — Предполагам, че Саркан те е подготвил?

Той ме погледна въпросително, но аз не отговорих. Не можах обаче да се сдържа да не прехапя долната си устна.

— Е, ако все пак те затруднят, може да направим съвместна демонстрация. Убеден съм, че това ще успокои съмненията им.

Аз само го изгледах кръвнишки, без да кажа нищо. Сигурна бях, че каквото и да направим, Соколът ще го обърне в своя полза. Той не настоя повече, само се усмихна, сякаш не бе забелязал студения ми поглед: кръжаща в небето птица, която чака удобен момент. Минахме през една арка, охранявана от двама млади гвардейци, които ме погледнаха любопитно, и влязохме в „Чаровников“ — Залата на магьосниците.

Неволно забавих крачка. Таванът приличаше на вход към Рая — синьо небе с облаци, ангели и светци. Следобедното слънце нахлуваше през огромните прозорци. Загледана омаяно нагоре, едва не се блъснах в една маса и сляпо протегнах ръка, за да се хвана за ръба й. Стените бяха покрити отгоре до долу с книги, а цялата зала беше оградена от тесен балкон и още по-висок втори етаж от библиотеки. От тавана висяха множество стълбички на колелца. По дължината на залата бяха разположени внушителни писалища от масивен дъб и мраморни плотове.

— Това упражнение само ще забави онова, което всички знаем, че трябва да се направи — чух да казва женски глас, доста гърлен, но топъл, макар с гневна нотка в думите. — Не, не започвай пак с реликвите, Бало. Всяко заклинание може да бъде победено — да, дори това на свещения воал на Ядвига, и не ме гледай така възмутено. Соля трябва да е опиянен от политика, за да позволи изобщо да бъде въвлечен в това начинание.

— Стига, Алоша. Успехът оправдава всички рискове — възрази меко Соколът, когато свихме зад ъгъла и намерихме трима магьосници, събрани около голяма кръгла маса в ниша с широк прозорец, през който грееше слънцето. Присвих очи от силната светлина след сумрака на коридорите.

Жената, която бе нарекъл Алоша, беше по-висока и от мен, с абаносова кожа и по-широкоплещеста дори от баща ми, а черната й коса беше стегнато сплетена плътно по черепа. Носеше мъжки дрехи: дълги червени, памучни панталони, втъкнати във високи кожени ботуши, и кожено палто отгоре. Палтото и ботушите бяха красиви, със сложен релефен рисунък от злато и сребро, но въпреки това изглеждаха удобни; завидях им за тях с глупавата си рокля.

— Успех — каза тя. — Така ли наричаш донасянето на една празна черупка в двореца, за да бъде изгорена на кладата?

Стиснах юмруци. Соколът обаче само се усмихна:

— Мисля, че е по-добре да отложим спора. Все пак не сме дошли да съдим кралицата, нали? Скъпа, позволи ми да те представя на Алоша, нашата Сабя.

Тя ме погледна подозрително, без да се усмихва. Другите двама бяха мъже; единият беше отец Бало, който беше проверил кралицата. По страните му нямаше ни една бръчка и косата му още беше наситено кафява, но някак си успяваше да изглежда стар. Очилата му се плъзгаха по кръглия нос на кръглото лице, докато скептично ме оглеждаше.

— Това ли е ученичката?

Другият мъж беше пълна негова противоположност: висок и сух, с виненочервен елек със златна бродерия и отегчено изражение; тясната му, заострена брада беше леко извита в края. Беше се изтегнал на един стол и вдигнал крака на масата. До тях имаше купчина къси златни пръчици и малка кесийка от черно кадифе, обсипана със ситни, искрящи рубини. Той въртеше две пръчици в ръцете си и шепнеше магия, като почти не помръдваше с устни. Събираше златните краища на пръчиците, които изтъняваха под пръстите му и се превръщаха в тясна лента.

— А това е Рагосток Великолепния — представи го Соля.

Рагосток не каза нищо и дори не вдигна глава, само ме огледа набързо от глава до пети и веднага ме отписа като нещо, което не заслужава вниманието му. Предпочитах тази липса на интерес пред суровите, подозрително свити устни на Алоша.

— Къде точно те намери Саркан? — попита тя.

Изглежда, вече бяха чули някаква версия за спасяването, но принц Марек и Соколът не си бяха направили труда да разкажат онези части от историята, които не им изнасяха, пък и имаше неща, които не знаеха. Започнах объркано да обяснявам как съм се запознала със Саркан, смутена от ярките, съсредоточени очи на Сокола, впити в мен. Гледах да говоря колкото може по-малко за Дверник и за семейството си; той вече беше използвал Каша като оръжие срещу мен.

Присвоих си тайния страх на Каша и се опитах да намекна, че семейството ми само е решило да ме предложи на Змея; нарочно споменах, че баща ми е дървосекач, което те несъмнено щяха да презрат, но не назовавах никакви имена. Казвах „старейшината на селото” и „един от пастирите“ вместо Данка и Йежи, а Каша звучеше просто като стара приятелка, не като най-скъпото ми същество. После с малко запъвания заразказвах за спасяването.

— Значи ти учтиво помоли и Лесът ти я даде? — попита Рагосток, без да вдига очи от работата си: в момента инкрустираше рубините в златото, като ги притискаше с палци един по един.

— Змеят… Саркан… — Признателна бях за ободряващото чувство от гръмотевичното му име върху езика ми. — Той мислеше, че Лесът ми я дава, за да може да ни заложи капан.

— Значи тогава все още е имало нещо в главата му — отбеляза Алоша. — Защо не я умъртви веднага? Законът му е добре известен.

— Той… той ми позволи да опитам. Да я пречистя. И се получи…

— Или така си мислиш. — Тя поклати глава. — Тъй съжалението води право към беда. Е, изненадана съм да го чуя точно за Саркан, но и по-достойни мъже са си губили ума по момичета, които нямат и половината от годините им.

Не знаех какво да отвърна; искаше ми се да възразя, да кажа: „Изобщо не е това, няма нищо такова!“, но думите заседнаха в гърлото ми.

— И мислиш, че аз също съм си изгубил ума по нея? — развеселено се намеси Соколът. — А и принц Марек?

Тя го погледна презрително.

— Когато Марек беше на осем, цял месец плака и моли баща си да прати войската и всички магьосници на Полния в Леса, за да върнат майка му. Но вече не е дете. Трябвало е да прояви повече разум, ти — също. Колко хора ни струва този кръстоносен поход? Взехте трийсет ветерани, кавалеристи, до един отлични войници, въоръжени с моите мечове…

— И върнахме кралицата — прекъсна я Соколът с внезапна строгост в гласа. — Ако това означава нещо за вас?

Рагосток въздъхна дълбоко и подчертано, без да вдига поглед от златния си венец.

— Какво значение има това в момента? Кралят иска да изпитаме момичето — давайте да го изпитаме и да приключваме с това.

Тонът му ясно подсказваше, че не очаква да отнеме много време.

Отец Бало се покашля, взе едно перо, потопи го в мастилото и се наведе към мен, взирайки се през малките си очилца.

— Изглеждаш ми много малка за изпит. Кажи ми, драга, откога учиш при своя наставник?

— От жътва насам — отвърнах аз и ги погледнах в невярващите очи.

Саркан не ми беше споменал, че магьосниците обикновено учат по седем години, преди да поискат да бъдат включени в списъка. А след като в продължение на три часа оплетох половината им заклинания и отново се изтощих, дори отец Бало беше склонен да повярва, че Саркан напълно е оглупял от любов по мен или пък си прави шеги за тяхна сметка, като ме праща на изпит.

Соколът не ми помагаше: той наблюдаваше отстрани дебата им с бегъл интерес, а когато го попитаха каква магия ме е виждал да използвам, отвърна:

— Не мисля, че мога да свидетелствам обективно — винаги е трудно да се отдели магията на ученика от тази на учителя, а Саркан през цялото време беше там, разбира се. Бих предпочел вие сами да прецените.

После ме погледна изпод вежди, напомняйки ми за онзи намек в коридора.

Стиснах зъби и се опитах отново да се обърна към Бало — шансът ми да получа съчувствие от него ми се струваше най-голям, макар и той да започваше вече да се дразни.

— Сир, казах ви, не умея този тип заклинания.

— Това не са някакъв тип заклинания — отвърна той и сви устни.

— Пробвахме те на всичко — от лечебна магия до инскрипция, за всички стихии и афинитети. Няма категория, която да обхваща всички тези заклинания.

— Но те просто са вашият тип магия. Не… на Яга — рекох аз, улавяйки се за пример, който несъмнено познаваха.

Отец Бало ме изгледа още по-съмнително.

— Яга? На какво, за бога, те учи Саркан? Яга е народна измислица. — От изненада отворих уста. — Нейните дела са заети от малцина действителни магьосници, примесени с малко измислици и преувеличени през вековете до митични размери.

Продължавах да го гледам безпомощно с отворена уста: единственият човек тук, който проявяваше поне някаква учтивост към мен, невъзмутимо заявяваше, че Яга не е истинска.

— Е, изгубихме си времето — заяви Рагосток, макар да нямаше право да се оплаква: той и за миг не бе прекъснал работата си и златното изделие в ръцете му се бе превърнало в широк венец по средата с гнездо за по-голям скъпоценен камък, който жужеше от затворената в него магия. — Изричането на няколко магични формули не е достатъчно основание да бъде включена в списъка сега или когато и да било. Алоша беше права за Саркан от самото начало. — Той ме изгледа от глава до пети. — И без извинение, не виждам и свидетелство за вкус.

Бях смразена и бясна, но още повече уплашена: процесът можеше да започне още на другата сутрин. Поех си въздух в стегнатите банели на корсета си, избутах стола си назад и се изправих. Тропнах с крак под полата си и казах: „Фулмия“. Петата ми удари камъка със силен тътен, който отекна в мен и отново излезе навън с вълна от магия. Замъкът около нас се разтресе като спящ великан, скъпоценните висулки на полилея над главите ни зазвънтяха една в друга, а от лавиците изпопадаха книги,

Рагосток скочи на крака и преобърна стола си, а венецът издрънча на масата. Отец Бало заоглежда ъглите на стаята, премигвайки объркано, преди да насочи учудването си към мен, сякаш несъмнено трябваше да има друго обяснение. Аз стоях задъхана, стиснала юмруци до тялото си, цялата кънтяща.

— Тази магия стига ли, за да ме включите в списъка? Или искате още?

Те ме зяпнаха. Във възцарилата се тишина чух викове в двора и трополене от тичащи хора. Стражите се оглеждаха, стиснали мечовете си, и осъзнах, че току-що съм разтърсила кралския дворец в собствената му столица и съм крещяла на най-височайшите магьосници в страната.

В крайна сметка ме включиха в списъка. Кралят поиска обяснение за земетресението и след като му отговориха, че аз съм виновна, не можеха в същото време да кажат, че не съм кой знае каква вещица. Но не бяха особено доволни от това. Рагосток изглеждаше достатъчно засегнат, за да се цупи, което намирах за неоправдано: все пак той беше този, който ме беше обидил. Алоша ме гледаше още по-подозрително, като че ли предполагаше, че съм крила силата си по някакви коварни причини, а отец Бало просто се мусеше, защото се налагаше да ме признае въз основа на нещо извън собствения му опит. Не беше груб, но притежаваше същата изгаряща жажда да намери обяснение като Саркан, но без неговата гъвкавост. Щом не можеше да открие нещо в книга, значи не можеше да бъде така, а ако го намереше в три книги, значи беше неподправена истина. Само Соколът дразнещо ми се усмихваше, тайно развеселен, но спокойно можех да мина и без неговите усмивки.

Наложи се да се срещнем още на другата сутрин за церемонията по кръщаването. Сред тези четиримата се чувствах по-самотна, отколкото през първите си дни в кулата на Змея, откъсната от всичко, което познавам. Чувството, че никой от тях не ми е приятел и не ми желае доброто, беше по-лошо от самотата. Ако ме поразеше мълния, те щяха да изпитат облекчение или най-малкото нямаше да се разстроят. Решена бях обаче да не обръщам внимание: единственото важно нещо беше възможността да говоря в защита на Каша. Вече бях наясно, че никой друг няма да помисли за нея: тя беше без значение.

Кръщенето приличаше повече на ново изпитание, отколкото на церемония. Изправиха ме пред една работна маса и сложиха на нея купа с вода, три купички с червен, жълт и син прах, свещ и желязна камбанка с гравирани златни букви. Отец Бало постави кръстителното заклинание върху лист пергамент пред мен: девет дълги, заплетени думи с подробни указания за произнасянето на всяка сричка и ударенията върху думите.

Промърморих го за себе си, опитвайки се да почувствам по-важните срички, но те всички се запъваха на езика ми: просто не искаше да се раздели на части.

— Е? — обади се нетърпеливо Рагосток.

Аз тромаво преплетох език със заклинанието и започнах щипка по щипка да сипвам от праховете във водата. Магията се събираше мудно и неохотно. Във водата се получи кафява каша, разсипах от всички прахове по полата си и накрая се отказах от опитите да направя нещо по-добро. Запалих праха, примижах срещу облака от дим и пипнешком потърсих камбанката.

После освободих магията и камбанката издрънча в ръката ми: необичайно протяжен и дълбок тон за размерите й. Звучеше повече като голяма камбана в катедрала, която бие всяка сутрин над града. Звънът изпълни стаята. Металът тихо пееше под пръстите ми, когато го оставих и се огледах в очакване, но името не се изписа на пергамента, нито се появи с огнени букви или каквото и да било друго.

Магьосниците изглеждаха изнервени, но този път не от мен.

— Това шега ли трябваше да бъде? — обърна се подразнено отец Бало към Алоша.

Тя се мръщеше. Посегна към камбанката, взе я и я обърна: вътре изобщо нямаше език. Всички се взираха в нея, а аз — в тях.

— Откъде ще дойде името? — попитах.

— Трябваше камбаната да го съобщи — отвърна тя лаконично. Остави я на масата; камбанката иззвъня отново тихо — ехо от онзи дълбок тон, и Алоша я изгледа кръвнишки.

Никой не знаеше какво да прави с мен. След като всички постояха мълчаливо известно време, а отец Бало сумтеше по „адрес на странната случка, Соколът — все още решен да се забавлява с всичко, свързано с мен — небрежно предложи:

— Може би нашата нова вещица трябва сама да си избере име.

— Намирам за по-уместно ние да й изберем име — възрази Рагосток.

Не бях толкова глупава, за да позволя той да участва в този избор: несъмнено щях да се окажа Прасето или Червея. Но така или иначе цялата работа не ми харесваше. Бях изиграла целия сложен танц на ритуала, но изведнъж осъзнах, че не желая да сменям името си с ново, носещо магия в себе си, също както не желаех да нося тази бляскава рокля с дълъг шлейф, който обираше праха по коридорите. Поех си дълбоко въздух и казах:

— Няма нищо лошо в името, което вече нося.

И така бях представена в двореца като Агнешка от Дверник.

Донякъде съжалих за решението си при представянето. Рагосток ми беше казал — предполагам, за да ме жегне — че церемонията е дреболия и че кралят няма много време за такива събития, когато не се провеждат по обичайния начин. Изглежда, нови магьосници се вписваха през пролетта и есента заедно с новопосветените рицари. Ако казваше истината, можех само да бъда благодарна, докато стоях в дъното на огромната тронна зала с дългия червен килим, който приличаше на изплезения език на чудовищен звяр, проснат срещу мен, с тълпи от наконтени благородници от двете страни, които ме зяпаха и шепнеха помежду си зад бухналите си ръкави.

Изобщо не се чувствах като себе си; в този момент бях готова да пожелая друго име — маска, която да върви с тежката ми широкопола рокля. Стиснах зъби и тръгнах през безкрайната зала, докато стигнах до подиума и коленичих в краката на краля. Той изглеждаше все така уморен, както когато бяхме пристигнали. На челото му стоеше корона от тъмно злато, която сигурно тежеше много, но не ставаше въпрос за този обикновен вид умора. Под прошарената му брада личаха бръчки като тези на Кристина — бръчки на човек, който не може да си отдъхне от тревоги за следващия ден.

Той хвана ръцете ми и аз изписках клетвата за вярност, запъвайки се с думите; той ми отговори с дълго, отработено слово, после дръпна ръцете си и ми кимна да си вървя.

Един паж ми правеше знаци отстрани на трона, но аз със закъснение осъзнах, че това е първата ми и вероятно единствена възможност да попитам краля каквото и да било.

— Простете, Ваше Величество — казах аз, като се опитвах да не обръщам внимание на пуфтенето и възмущението от всички, които стояха достатъчно близо, за да ме чуят, — не знам дали сте прочели писмото от Саркан…

Един от високите, силни лакеи до трона ме хвана за ръката, поклони се на краля със замръзнала усмивка на лицето и се опита да ме дръпне настрани. Аз забих крака в пода, мърморейки си част от земното заклинание на Яга, без да му обръщам внимание.

— Сега имаме реална възможност да унищожим Леса — казах аз, — но той не разполага с войници… да, ей сега се махам! — просъсках на лакея, който вече ме теглеше за двете ръце. — Само да обясня…

— Добре, Бартош, спри да си чупиш гърбината с нея — каза кралят. — Можем да дадем минутка на най-новата си вещица. — Той за пръв път ме погледна истински; гласът му беше леко развеселен. — Прочетохме писмото. Можеше да съдържа още няколко реда. Не на последно място, за теб. — Аз прехапах устни.

— Какво искаш да помолиш от своя крал?

Устните ми трепереха заради това, което наистина исках да помоля. Пуснете Каша! Но не можех. Знаех, че не мога. Това беше егоизъм: исках го заради себе си, не заради Полния. Не можех да искам това от краля, който не бе пуснал даже собствената си кралица без изпитание.

Сведох очи от лицето му към върховете на обувките, позлатени и леко вирнати нагоре под кожения маншет на мантията му.

— Войници, които да се бият с Леса — прошепнах аз. — Колкото можете да отделите, Ваше Величество.

— Няма да бъде лесно — отвърна той, но когато си поех въздух, вдигна ръка. — Ще видим какво може да се направи. Лорд Спитко, занимайте се с въпроса. Вероятно ще можем да изпратим една рота.

Един мъж отстрани на трона се поклони, за да покаже, че е разбрал.

Оттеглих се, изпълнена с облекчение. Лакеят ме изгледа с присвити очи, когато минах покрай него, за да вляза през вратата зад подиума. Озовах се в малка стая, в която кралският писар — строг възрастен господин със силно неодобрително изражение, сухо ме помоли да продиктувам името си. Подозирах, че е чул част от представлението, което направих отвън.

Той записа името ми най-отгоре на страницата в огромна книга с кожена подвързия. Гледах го, за да се уверя, че няма да го сбърка. Не обръщах внимание на неодобрителното изражение; бях прекалено зарадвана и благодарна, за да се разстроя: кралят не изглеждаше никак неразумен. Със сигурност щеше да оправдае Каша. Помислих си, че можем дори да се върнем заедно с войниците и да се присъединим към Саркан в Заточек, за да подемем заедно битката с Леса.

— Кога ще започне процесът? — попитах аз, когато писарят свърши.

Той вдигна очи и ме изгледа невярващо.

— Не мога да кажа — каза той и погледна към вратата с толкова ясен намек, все едно ми я беше посочил с вила.

— Но няма ли… не трябва ли да е скоро?

Той вече гледаше пак надолу към работата си. Този път вдигна глава още по-бавно, сякаш не можеше да повярва, че още съм там.

— Ще започне тогава — произнесе подчертано той, — когато кралят реши.