Изтръгнати от корен

Глава 5

Помогна ми, разбира се, фактът, че никой от тях не знаеше колко просто заклинание е това, пък и не бяха виждали много магии. Не ги просветлих. Впрегнаха коне в най-леката шейна, която имаха, аз се качих с безумната си — но топла! — рокля и полетяхме по дебелия лед на реката. Беше бързо и неприятно пътуване, което ме оставяше без дъх, но не толкова бързо и неприятно, че да ме откъсне от мислите колко нищожна е надеждата да свърша нещо друго, освен да загина, при това съвсем безполезно.

Борис предложи сам да ме закара — от чувство за вина, което разбирах и без думи. Змеят бе взел мен, не неговата дъщеря. Тя си беше на сигурно място у дома си, може би ухажвана, може би вече сгодена. А аз бях отведена преди по-малко от четири месеца и вече се бях променила до неузнаваемост.

— Знаете ли какво е станало в Дверник? — попитах аз, сгушена в купчина одеяла.

— Не, още не се е чуло нищо — отвърна той през рамо. — Току-що запалиха сигналния огън. Пратеникът трябва вече да е на път, стига да… — Той млъкна. Стига да е останало кого да пратят.

— Сигурно ще го пресрещнем.

С тежките коне и голямата кола на баща ми през лятото пътят от Дверник до Олшанка отнемаше много време и по средата трябваше да се почива. Зимният път обаче беше покрит с над педя сняг, твърд и посипан с тънък снежен прах; времето беше ясно, а конете бяха обути. Летяхме в нощта, а няколко часа преди зазоряване спряхме във Виосна, само колкото да сменим конете; аз дори не слязох от шейната. Никой не задаваше въпроси. Борис съобщи само, че отиваме в Дверник, а хората ме гледаха с интерес и любопитство, но нито се усъмниха, нито ме познаха. Докато впрягаха свежите коне, жената на коняря, увита в дебела кожена пелерина, ми донесе пресен пай с месо и чаша греяно вино.

— Желаете ли да си стоплите ръцете, Ваша милост? — попита тя.

— Благодаря — отвърнах смутено аз, чувствайки се като измамница и едва ли не крадла. Все пак това не ми попречи да излапам пая на десет хапки, след което изгълтах и виното, най-вече защото не ми хрумваше какво друго да направя с него, без да я обидя.

Почувствах се замаяна и леко зашеметена; светът стана мек, топъл и приятен. Безпокойството ми силно намаля, което значеше, че съм пила повече, отколкото трябва, но бях благодарна за това. Борис подкара още по-бързо с отпочиналите коне и след час, когато небето пред нас тъкмо започваше да просветлява, в далечината забелязахме мъж, който вървеше пеш по пътя. Когато наближихме, видяхме, че изобщо не е мъж, а Каша: в момчешки дрехи и тежки обувки. Идеше право към нас; ние бяхме единствените, които отиваха към Дверник.

Тя се хвана задъхано за ръба на шейната, поздрави набързо и без да спира, продължи:

— В добитъка е — заразило е всички животни и ако ухапят човек, той също се заразява. Затворили сме повечето в кошарите, държим ги вътре, но не остана свободен човек…

Аз се бях измъкнала от одеялата и протягах ръка към нея.

— Каша — казах сподавено и тя млъкна. Погледна ме; двете се взирахме една в друга в пълно мълчание една дълга секунда, а после аз рекох: — Качвай се бързо, ще ти разкажа по пътя.

Тя седна до мен под купчината одеяла. Изглеждахме нелепо една до друга — тя с мърлявите си, домашнотъкани дрехи на свинарче, прибрана дълга коса под шапката и дебело яке от овча кожа, и аз в моите изискани одежди; като кръстницата фея и Маша, метяща пепелта пред огнището. Ръцете ни обаче бяха здраво стиснати, по-истински от всичко друго помежду ни, и докато шейната се носеше по леда, аз бъбрех несвързани откъслеци от историята — първите дни, когато тънех в нещастие, дългите, изнурителни седмици, в които Змеят ме караше да правя магии, уроците след това.

Каша не пусна ръката ми през цялото време, а когато най-после сподавено й казах, че мога да правя магии, отвърна:

— Трябваше да се досетя. — Дъхът ми спря и аз зяпнах от изненада. — На теб все ти се случваха странни неща. Влизаше в гората и се връщаше с плодове, на които не им беше сезонът, или с цветя, каквито никой не беше виждал. Когато бяхме малки, постоянно ми разказваше истории, които си чула от боровете, докато един ден брат ти не ти се скара, задето си фантазираш, и ти спря. Дори начинът, по който съсипваше дрехите си — не можеше да постигнеш такова нещо, даже да се опитваш, а аз знаех, че не се опитваш. Веднъж видях как един клон просто се протегна и закачи полата ти, наистина се протегна…

Потрепнах и исках да възразя. Тя млъкна. Не исках да чувам това. Не исках да ми казва, че магията винаги си е била там и не е можело да я избегна.

— Не ми върши особена работа, освен да превръща дрехите ми в дрипи, ако това е идеята — казах аз, като се опитвах да звуча нехайно. — Идвам, само защото него го няма. Кажи ми сега какво се случи?

И Каша ми разказа: добитъкът се поболял буквално за една нощ. Първите болни животни имали рани от ухапване, като че ли от зъбите на огромни вълци, макар цяла зима никой да не бе виждал вълци в околността.

— Бяха на Йежи. А той не ги заколи веднага — обясни тя сдържано. Аз кимнах.

Йежи трябваше да постъпи по-благоразумно — да ги отдели на секундата от стадото и да пререже гърлата им, още щом е видял, че са ухапани от вълци, но още са в стадото. Никой обикновен вълк не би го сторил. Но той беше беден — нямаше си ниви или занаят, само тези крави. Жена му неведнъж бе идвала тихо да ни моли за брашно, а когато се връщах от гората с повечко плодове, майка ми винаги ме пращаше да им занеса една кошница. Йежи дълго беше спестявал, за да си купи трета крава, която да го спаси от бедността, и беше успял едва преди две години. По жътва жена му, Кристина, гордо сложи ново червено шалче с дантела по края и червена жилетка. Бяха изгубили четири деца, преди още да са ги кръстили, сега чакаха петото. Затова не бяха заколили животните достатъчно бързо.

— Ухапали го и нападнали останалия добитък — продължи Каша. — Сега всичките са побеснели; опасно е дори да приближиш до тях, Нешке. Какво ще правиш?

Змеят би знаел как да пречисти добитъка от болестта. Аз обаче нямах представа.

— Ще трябва да ги изгорим — казах. — Надявам се после той да оправи нещата, но не знам какво друго да сторя.

В интерес на истината, колкото и ужасно и жалко да беше, аз се радвах, отчаяно се радвах. Все пак не бяха огнедишащи чудовища или смъртоносна чума и знаех, че мога да направя нещо. Извадих отварата от огнено сърце и я показах на Каша.

Когато стигнахме в Дверник, никой не оспори идеята ми. Старейшината Данка остана също толкова изненадана, колкото Каша и мъжете в Олшанка, като ме видя да слизам от шейната, но си имаше по-големи грижи на главата.

Всички здрави мъже и по-силните измежду жените се редуваха на смени да държат бедните измъчени животни в кошарите с вили и факли; хлъзгаха се по леда, а ръцете им вкочанясваха от студ. Останалите жители на селото правеха всичко по силите си да ги спасят от измръзването и глада. Въпросът беше кой пръв ще остане без сили и селото ни губеше. Вече бяха пробвали да стъкнат клада, но беше твърде студено и животните бяха разрили купчините, преди дървата да се разпалят. Веднага щом казах на Данка каква отвара нося, тя кимна и прати всички, които още не бяха заети покрай кошарите, да донесат кирки и лопати, за да ограничим огъня.

После се обърна към мен.

— Баща ти и братята ти трябва да докарат още дърва — каза тя директно. — Те са у вас, работиха цяла нощ. Бих те пратила да ги повикаш, но може и ти, и те да се почувствате по-зле, когато се наложи да се върнеш отново в кулата. Искаш ли да отидеш?

Аз преглътнах. Тя беше права, но не можех да отговоря другояче, освен с „да“. Каша продължаваше да стиска ръката ми и двете хукнахме през селото към дома ми. Докато тичахме, я помолих:

— Би ли влязла първа, за да ги предупредиш?

И така, когато прекрачих прага, майка ми вече плачеше. Тя изобщо не забеляза роклята, само мен. Двете се свлякохме на пода сред купчина от кадифе; така ни откриха татко и братята ми, когато излязоха сънени и объркани от стаите в задната част на къщата. Плачехме заедно и си повтаряхме, че няма време за плач, докато накрая през сълзи казах на баща ми какво се каним да направим. Те веднага се завтекоха да впрегнат конете, които за щастие бяха безопасно затворени в отделна масивна конюшня до къщата ни. Възползвах се от последните мигове, за да поседна с майка ми на кухненската маса. Тя не спираше да гали лицето ми с ръце, а сълзите продължаваха да се стичат.

— Той не ме е докоснал, мамуша — успокоих я аз, без да споменавам за принц Марек. — Всичко е наред.

Тя не отговори, само отново ме погали по косата.

Баща ми надникна и каза, че са готови. Трябваше да тръгвам.

— Чакай малко — помоли майка ми и се скри в стаята. После излезе оттам с вързоп с моите дрехи и вещи. — Мислех си, че някой от Олшанка може да ти ги донесе в кулата през пролетта, заедно с налозите.

Целуна ме още веднъж и ме прегърна, после ме пусна. Наистина беше по-мъчително. Наистина.

Баща ми обиколи всички къщи в селото една по една, а братята ми скачаха и събираха до последната съчка дървата, които преди бяха докарали, и товареха тежките наръчи в колата. Когато се напълни, подкараха към кошарите и аз най-сетне видях горките животни.

Вече дори не приличаха на крави; телата им бяха подути и обезобразени, а рогата им бяха станали огромни, тежки и разкривени. Тук-там се виждаше някоя, от която като отвратителни шипове стърчаха стрели и даже копия. Нещата, които излизаха от Леса, често не можеха да бъдат убити, освен с изгаряне или обезглавяване, раните само влошаваха положението. Предните крака и гърдите на много от кравите бяха почернели от предишните огньове. Те се мятаха върху масивната дървена ограда, размахваха неестествените си рога и мучаха с дълбоките си гласове със зловещо познат звук. Група мъже и жени стояха готови да ги посрещнат с гора от вили, копия и наострени колове, с които ги избутваха назад.

Няколко жени вече разравяха земята, оголена от сняг край кошарата, и събираха мъртвата повехнала трева. Данка, която надзираваше работата, махна на баща ми. Конете изпръхтяха неспокойно, като се приближиха и подушиха покварата във въздуха.

— Добре — каза тя, — до обяд ще сме приключили. Ще натрупаме дърва и слама между тях, после ще запалим факли с отварата и ще ги хвърлим вътре. Пести я, колкото можеш, в случай че се наложи да повторим — добави тя към мен. Аз кимнах.

Хората се будеха по-рано от почивката си и идваха да помагат в последните усилия. Всички знаеха, че животните ще се опитат да избягат, щом кошарата пламне, и всеки, който можеше да държи поне пръчка, зае мястото си в редиците, които трябваше да ги спрат. Други хвърляха разкъсани бали със слама в кошарата, които се пръсваха, щом паднеха на земята, а братята ми започнаха да трупат дърва. Аз стоях притеснена до Данка, държах стъкленицата и усещах горещата магия, която се въртеше под пръстите ми и пулсираше, сякаш знаеше, че скоро ще бъде свободна и ще може да свърши работата си. Най-после Данка остана доволна от подготовката и ми подаде първото дърво, което трябваше да бъде запалено: дълга суха цепеница, разцепена на две до средата и натъпкана със съчки.

Огненото сърце се опита да изреве и да изскочи от стъкленицата, още щом я отворих; наложи се да го задържа с тапата. Отварата мрачно се сниши, аз извадих тапата и излях само една капка — възможно най-мъничката капка — върху цепеницата. Тя пламна толкова бързо, че Данка едва успя да я хвърли през оградата, а после бързо се обърна и пъхна ръка в снежната пряспа, смръщена от болка: пръстите й бяха червени и в мехури. Когато успях да затворя отново стъкленицата и вдигнах очи, половината кошара беше погълната от пламъци, а кравите бясно мучаха.

Всички бяхме стъписани от свирепата магия, макар да бяхме слушали легенди за огненото сърце — то се споменаваше в безброй балади за войни и обсади, а в историите за създаването на отварата се говореше, че за една-единствена стъкленица са нужни хиляда жълтици, че трябвало да бъде приготвена в казан от чист камък от магьосник с превъзходни умения. Внимавах да не призная, че не съм имала разрешение да взема отварата от кулата: ако Змеят щеше да се ядоса на някого, то това трябваше да бъда само аз.

Да слушаш истории обаче не беше същото, като да го видиш с очите си. Никой не беше подготвен, а болните крави вече полудяваха. Десетина от тях се събраха заедно и атакуваха задната стена, въпреки очакващите ги остени и колове. Бояхме се до смърт от пробождане или ухапване, дори от докосване: злото на Леса се разпространяваше лесно. Малкото бранители паднаха назад и оградата започна да поддава на фона на бесните викове на Данка.

Змеят ме беше научил — с безкрайни усилия и мрачна решителност — на няколко малки заклинания за поправяне и ремонти, които така и не бях усвоила добре. В отчаянието си обаче реших да опитам. Качих се на празната шейна на баща си, посочих към оградата и казах: „Паран кивиташ фарантем, паран паран кивитам!“ Знаех, че някъде пропускам една сричка, но явно беше достатъчно близо до вярното: най-голямата греда, която беше започнала да се прекършва, се върна на мястото си и внезапно пусна свежи клонки и листа, а старите железни прътове се изпънаха.

Старата Ханка, която единствена бе удържала позицията си („Твърде съм кисела, за да умра“, каза тя после, омаловажавайки храбростта си), държеше само една дръжка от гребло, зъбите на което се бяха отчупили, заклещени между рогата на един от воловете. Сега тя се превърна в дълъг, заострен прът от блестяща стомана и Ханка мигом го заби в зиналата, мучаща паст на кравата, която атакуваше оградата. Копието я прониза и излезе от задната част на черепа й, а масивното й мъртво тяло се строполи върху оградата, препречвайки пътя на другите животни.

Това се оказа най-тежката част от битката. Още няколко минути успяхме да ги задържим навсякъде другаде и нещата станаха по-лесни. Пламъците вече ги бяха обхванали. Разнасяше се отвратителна смрад, от която ми се повдигаше. Коварната поквара изчезна и те отново се превърнаха в обикновени животни, които се мятаха безуспешно срещу оградата, докато огънят най-после ги погълна. Използвах още два пъти заклинанието за поправка и накрая увиснах върху Каша, която се беше качила в колата да ме държи. По-големите деца тичаха напред-назад, останали без дъх, с кофи с полуразтопен сняг и гасяха искрите, отхвръкнали по земята. Всички мъже и жени размахваха коловете до изтощение, лицата им бяха зачервени и потни от жегата, гърбовете им замръзваха от студа, но заедно удържахме зверовете в кошарите и нито огънят, нито покварата успяха да плъзнат наоколо.

Най-сетне и последната крава рухна на земята. В огъня съскаше дим и пращяха мазнини. Всички насядахме изтощени в широк кръг около кошарата, встрани от дима, и гледахме как огненото сърце утихва и ниските пламъци превръщат всичко в пепел. Мнозина кашляха. Никой не говореше, никой не надаваше радостни възгласи. Нямаше причина да празнуваме. Радвахме се, че сме избегнали опасността, но цената бе много висока. Йежи не беше единственият, който щеше да потъне в нищета.

— Йежи жив ли е още? — попитах тихо Каша.

Тя се поколеба и кимна.

— Чух, че е ухапан лошо — каза тя.

Болестта на Леса не беше винаги нелечима — знаех, че Змеят е спасявал други. Преди две години източният вятър уловил приятелката ни Трина на брега на реката, докато перяла. Тя се върна залитаща и болна, а дрехите в кошницата й бяха покрити със сребристо-сив цветен прашец. Майка й не я пусна у дома. Хвърли дрехите в огъня и заведе дъщеря си на реката, където я потапяше и вадеше от водата, а Данка веднага изпрати бърз ездач до Олшанка.

Вечерта дойде Змеят. Помня, че бях в дома на Каша и двете заедно гледахме от задния й двор. Той самият не се виждаше; само студена синя светлина, която проблясваше от горния прозорец на къщата на Трина. Сутринта, при кладенеца лелята на Трина ми каза, че тя ще се оправи, и наистина, два дни по-късно тя беше на крак, само малко уморена като човек, прекарал тежка настинка, и даже беше доволна, че баща й ще изкопае кладенец до тяхната къща, за да не й се налага повече да ходи да пере на реката.

Но тогава ставаше дума за случаен порив на вятър с малко цветен прашец. А сега… това беше едно от най-страшните обсебвания, които помнех. Толкова много болни животни, толкова зловещо болни, толкова бързо плъзваща поквара: това беше сигурен знак, че се е случило нещо много сериозно.

Данка бе чула, че говорим за Йежи. Приближи се и ме погледна в очите:

— Можеш ли да направиш нещо за него? — попита тя директно.

Знаех какво има предвид. Ако покварата не бъдеше изчистена, очакваше го бавна и ужасна смърт. Лесът те поглъщаше като гнилота, прояждаща паднало дърво, издълбаваше те отвътре и оставяше след себе си само едно чудовище, пълно с отрова, което не се интересува от нищо друго, освен да разпространява тази отрова. Ако отвърнех, че не мога нищо да сторя, ако признаех, че не знам нищо, ако й кажех, че съм изцедена — при положение, че Йежи беше толкова силно обсебен, а Змеят нямаше да се върне преди седмица и повече — знаех, че Данка ще издаде заповед. Щеше да прати неколцина мъже в дома му. Щяха да отведат Кристина в другия край на селото. После щяха да влязат в къщата и да излязат от нея с тежък вързоп, в който е увито тялото му. Щяха да го донесат тук и да го хвърлят на кладата заедно с горящия добитък.

— Мога да опитам някои неща.

Данка кимна.

Слязох бавно и тромаво от колата.

— Ще дойда с теб — каза Каша и преплете пръсти в моите, за да ме подкрепи. Тя виждаше, че имам нужда от помощ, макар да не си бяхме казали и дума. Двете заедно тръгнахме бавно към дома на Йежи.

Къщата му беше неудобна, в най-далечния край на селото, а гората стигаше почти до малката му градинка. Пътят беше неестествено тих за следобедния час, но всички бяха още при кошарите. Стъпките ни скърцаха в пресния сняг, навалял през нощта. Аз газех тромаво с роклята си през наветите преспи, но не исках да хабя сили, за да я променя в нещо по-подходящо за случая. Когато приближихме, го чухме: ръмжащо, гърлено стенание, което не спираше, а ставаше все по-силно и силно. С усилие потропахме на вратата.

Беше малка къща, но се наложи да чакаме дълго. Най-после Кристина открехна вратата и надникна навън. Взря се в мен, без да ме познае, но и самата тя беше почти неузнаваема: с тъмни, морави кръгове под очите и неимоверно издут корем от бебето. Тя се обърна към Каша, която обясни: „Агнешка дойде от кулата, за да помогне“ и погледна към мен.

След един дълъг, бавен миг, Кристина дрезгаво каза:

— Влезте.

Видях люлеещия се стол до огъня, близо до вратата, на който беше седяла тя. Осъзнах, че е чакала: чакала е да дойдат и да отведат Йежи. Имаше само още една стая, отделена със завеса. Кристина се върна при люлеещия се стол и отново седна в него.

Не плетеше, не шиеше, не ни предложи по чаша чай: просто гледаше огъня и се поклащаше. Стенанието в къщата се чуваше още по-силно. Аз стиснах ръката на Каша и двете заедно се приближихме до завесата. Тя протегна ръка и я дръпна настрани.

Йежи лежеше на спалнята. Беше тежко, грубо легло, сковано от малки дървени трупи, но в случая това бе за добро. Ръцете и краката му бяха вързани за колоните, а през кръста му преминаваше въже, преметнато през цялата рамка. Върховете на пръстите на краката му бяха почернели и ноктите му се белеха, а по местата, на които въжетата се търкаха в кожата, имаше отворени рани. Той дърпаше въжетата и издаваше кошмарния звук; езикът му беше подут и тъмен, и изпълваше почти цялата му уста, но когато влязохме, спря. Вдигна глава, погледна право в мен и се усмихна с окървавени зъби и пожълтели очи. После се засмя.

— Гледай ти, малка вещице. Гледай ти, гледай ти — повтаряше той с отвратителен напевен глас. Въпреки въжетата, изметна тялото си, така че цялото легло подскочи два пръста към мен, и през цялото време се хилеше. — Ела насам, ела, ела — пропя той. — Ела, малка Агнешке, ела, ела — продължаваше той като в ужасна детска песничка, а леглото всеки път подскачаше по малко към мен. Аз с треперещи ръце отворих торбата си с отвари, като се стараех да не го гледам. Никога не бях припарвала толкова близо до човек, обсебен от Леса. Каша, изправена и спокойна, не сваляше ръце от рамото ми. Струва ми се, че ако не беше тя, щях да избягам.

Не помнех заклинанието, което Змеят бе използвал за принца, но той ме беше научил на друго заклинание за зарастване на малки рани от порязано и изгорено, докато готвя или чистя. Реших, че няма да навреди. Започнах тихо да го пея, докато наливах глътка еликсир в голяма лъжица, сбърчила нос заради отблъскващата му миризма. После двете с Каша предпазливо се приближихме към Йежи. Той изтрака със зъби срещу мен и изви окървавените си ръце под въжетата в опит да ме одере. Аз се поколебах. Боях се да не ме ухапе.

— Чакай — каза Каша.

Тя отиде в съседната стая и се върна с ръжена и дебелата кожена ръкавица за въглища. Кристина я проследи с празен, лишен от всякакво любопитство поглед.

Сложихме ръжена напряко върху гърлото на Йежи и го притиснахме от двете страни върху леглото, а после моята безстрашна Каша надяна ръкавицата и стисна носа му отгоре. Държеше го, а той мяташе глава напред-назад, докато най-после не му се наложи да отвори уста, за да си поеме въздух. Излях вътре глътка от еликсира и отскочих назад тъкмо навреме: той вдигна брадичка и успя да затвори зъби, захапвайки малко от дантелата на ръкава ми. Аз се отскубнах, без да спирам да пея заклинанието с потрепващ глас, а Каша го пусна и застана до мен.

Нямаше го онова ослепително сияние, което си спомнях, но поне отвратителното напяване на Йежи спря. Видях заревото на еликсира, който се спускаше по гърлото му. Той се отпусна назад и започна да се мята на всички страни със силни протестни стонове. Аз не спирах да пея. От очите ми капеха сълзи — толкова уморена бях. Чувствах се като в онези първи дни в кулата на Змея, дори по-зле, но продължавах, защото не можех да спра, при положение че имаше шанс да променя ужасната гледка пред себе си.

Дочула напева, Кристина бавно се изправи и се приближи до вратата със смразяваща надежда, изписана на лицето. Еликсирът светеше в корема на Йежи като горещ въглен, а някои от кървавите резки по гърдите и китките му се затваряха. Докато пеех, тъмни кълба от зелено преминаха пред светлината като облаци пред пълна луна. Ставаха все повече и повече и се сгъстяваха, докато сиянието не изчезна. Йежи бавно спря да се мята и тялото му се отпусна в леглото. Песента ми постепенно заглъхна и спря. Пристъпих предпазливо напред, без да губя надежда, но той вдигна глава с жълто-луди очи и отново се изсмя: „Пробвай пак, Агнешке — каза той и щракна със зъби във въздуха като куче. — Ела и пробвай пак, ела насам, ела насам!“

Кристина простена и се свлече на пода до вратата. В очите ми пареха сълзи, повдигаше ми се, чувствах се изтощена. Йежи се кикотеше отвратително и се мяташе в леглото си, тежките му крака кънтяха в дървения под… нищо не се бе променило. Лесът беше победил. Покварата бе твърде силна, твърде напреднала.

— Нешка… — каза Каша меко, нещастно, въпросително. Аз потрих носа си с опакото на ръката си, после мрачно я пъхнах отново в торбата.

— Изведи Кристина навън — казах аз и изчаках да й помогне да стане и да излязат. Каша ме погледна тревожно за последно и аз се опитах да се усмихна, но устата ми не се подчиняваше.

Преди да се приближа до леглото, свалих тежката горна пола на роклята си и я увих три-четири пъти около лицето си, за да покрия носа си, като едва не се задуших. После си поех дълбоко въздух и го задържах. Счупих печата на сивата кипяща стъкленица и излях малко от каменното заклинание върху ухиленото, озъбено лице на Йежи.

Върнах тапата обратно и отскочих назад, колкото мога по-бързо. Той вече си беше поел въздух и димът се плъзгаше в ноздрите и устата му. По лицето му премина изненада. Кожата му започна да посивява и да се втвърдява. Той замълча, устата и очите му зееха отворени, тялото му замря, ръцете му застинаха на място. Смрадта на покварата избледняваше. Камъкът се плъзна по тялото му като вълна и когато свърши, аз треперех със смесица от облекчение и ужас: на леглото лежеше вързана статуя; статуя с разкривено от нечовешка ярост лице, която само един луд би могъл да извае.

Проверих дали съм затворила добре стъкленицата и като я прибрах в торбата, отворих вратата на къщата. Каша и Кристина стояха в дълбокия до глезените сняг на двора. Лицето на Кристина беше мокро и безнадеждно. Пуснах ги обратно вътре. Кристина се приближи до завесата и се загледа в лишената от живот статуя.

— Не го боли — уверих я аз. — Не усеща как се движи времето, кълна се в това. Така, ако Змеят знае начин да пречисти покварата… — Думите ми секнаха. Кристина се беше отпуснала безжизнено на стола си, като че ли повече не можеше да издържи собствената си тежест, и главата й клюмна. Не бях сигурна дали съм й сторила добро или само съм спестила болката на себе си. Не бях чувала да се е излекувал някой, заразен така тежко с поквара като Йежи.

— Не знам как да го спася — казах тихо аз. — Но може би Змеят ще знае… Реших, че си струва да опитаме.

Поне сега беше тихо в къщата, без воя и зловонието на покварата. Кошмарното празно изражение напусна лицето на Кристина, сякаш не си бе позволявала да мисли, и след миг тя сложи ръка на корема си и сведе поглед към него. Беше толкова близко до раждането, че виждах как бебето се движи под дрехите й. Тя ме погледна и попита:

— Кравите?

— Изгорихме ги. Всичките.

Тя наведе глава. Без съпруг, без животни, с дете на път. Разбира се, Данка щеше да се опита да й помогне, но годината щеше да бъде трудна за всички в селото. Изведнъж аз я помолих:

— Имаш ли рокля, която да ми дадеш в замяна на тази? — Тя вдигна очи към мен. — Няма да понеса да направя още и крачка с тази.

Кристина усъмнено изрови една стара, кърпена рокля от домашен плат и груба вълнена пелерина. Аз с радост свалих кадифено-копринените си одежди и ги оставих на купчина до масата. Със сигурност щяха да струват поне колкото една крава, а за известно време млякото щеше да поскъпне.

Когато с Каша най-после отново излязохме навън, вече притъмняваше. Огънят при кошарите продължаваше да гори и да хвърля оранжево зарево в другия край на селото. Къщите още бяха пусти. Студеният въздух хапеше през тънките дрехи; бях изцедена до мозъка на костите си. Тътрех се изтощено след Каша, която проправяше пъртина напред и от време на време се обръщаше, за да ме хване за ръката и да ме подкрепи. Имах една по-щастлива мисъл, която ме топлеше: не можех да се върна в кулата. Щях да ида при майка си и да остана там, докато Змеят не дойдеше да ме прибере. Какво друго можех да сторя?

— Той ще се забави най-малко седмица — рекох на Каша, — пък и може вече да съм му омръзнала и да ме остави тук. — Не биваше да казвам това дори в собствената си глава. — Не казвай на никого — добавих аз припряно, а тя спря, обърна се, прегърна ме и силно ме притисна в обятията си.

— Аз бях готова да отида — каза тя. — Всичките тези години… бях готова да бъда смела и да отида, но не можах да го понеса, когато отведе теб. Имах чувството, че всичко е било напразно, че животът ще си продължи постарому, сякаш никога не те е имало…

Тя замълча. Стояхме заедно, държахме се за ръце, плачехме и се усмихвахме едновременно; но изражението й внезапно се промени и тя ме дръпна назад за ръката. Аз се обърнах.

Те излизаха бавно от гората с премерена стъпка и широко разперени лапи, които стъпваха по коричката на снега, без да я пробиват. В нашите гори скитаха вълци — бързи, ловки и сиви; отвличаха ранените овце, но бягаха от ловците. Тези не бяха от нашите вълци. Масивните им гърбове, покрити с бяла козина, стигаха до кръста ми, а от челюстите им се подаваха розови езици: огромни челюсти с оголени зъби. Бледожълтите им очи гледаха в… в мен. Спомних си думите на Каша, че първите разболели се крави са били ухапани от вълк.

Водачът на глутницата беше малко по-дребен от останалите. Той подуши въздуха в моята посока, после обърна глава настрани, без да сваля поглед от мен. Откъм дърветата се приближиха още двама. Сякаш по сигнал глутницата се разпери като ветрило от двете ми страни, за да ме затвори. Вълците бяха излезли на лов — на лов за мен.

— Каша. Каша, махай се, бягай! — казах аз, а сърцето ми се късаше. Измъкнах ръката си от нейната и бръкнах в торбата си. Каша, бягай! — изкрещях аз, като извадих запушалката и хвърлих каменната отвара срещу водача, точно когато скочи върху мен.

Сивата мъгла го обви и в краката ми се стовари голяма каменна статуя на вълк, а ръмжащата му паст щракна до глезените ми. Един от другите вълци попадна в края на облака и каменната вълна го обзе по-бавно, докато той риеше с предни лапи в снега в опит да се измъкне.

Каша не побягна. Вместо това ме хвана за ръката и ме повлече назад към най-близката къща — къщата на Ева. Вълците виеха ужасяващо, душейки предпазливо двете статуи, после един от тях излая и глутницата се събра. Обърнаха се и се спуснаха срещу нас.

Каша ме дръпна през портата на Ева и я тръшна след себе си. Вълците прескочиха оградата с лекота като елени. Не смеех да хвърля огненото сърце срещу тях, защото нямахме никаква защита, с която да ограничим разпространението му — не и след всичко, което бях видяла този ден: той щеше да изпепели цялото село, може би и долината, и със сигурност двете ни с Каша. Вместо това извадих малкото зелено шишенце, надявайки се да смутя достатъчно зверовете, за да влезем в къщата. „От това расте трева“, беше обяснил небрежно Змеят, когато го попитах за тази отвара: топлият й, здрав цвят ми изглеждаше някак приветлив, като никоя друга от магиите в лабораторията. „Както и безброй плевели. Върши работа, само ако се е наложило да запалиш цялата нива“. Помислих си, че мога да я използвам, за да възстановя пасбището след огненото сърце. Отворих запушалката с треперещи ръце и отварата се изля по пръстите ми. Ухаеше прекрасно — на хубаво, чисто и свежо, приятно лепкаво като смачкана трева и пролетни листа, пълни със сокове — и аз я хвърлих от шепите си върху заснежената градина.

Вълците тичаха към нас. В този момент от мъртвите зеленчукови лехи избуяха яркозелени пълзящи стъбла, напомнящи на скачащи змии, и се впуснаха към вълците, за да се увият около краката им и да ги спрат на сантиметри от нас. Изведнъж всичко започна да расте, като че ли цялата година се сгъсти в една минута; навсякъде плъзнаха боб, хмел и тикви, които ставаха абсурдно огромни. Растенията препречиха пътя на вълците, въпреки че те се бореха и ги късаха със зъби. Стъблата ставаха все по-големи и пускаха бодли с размера на ножове. Дебел зелен ствол се уви около един от зверовете като около дърво, а върху друг падна тиква, толкова тежка, че го размаза на земята, преди да се пръсне на парчета.

Докато гледах слисано случващото се, Каша протегна ръка към мен и заедно се запрепъвахме към вратата. Но колкото и да я натискаше Каша, тя не се отваряше. Втурнахме се към малкия празен обор — по-скоро кочина за прасета — и се затворихме вътре. Нямаше нито една вила наоколо — всичко беше при кошарите. Единственото, което приличаше на оръжие, беше малка брадвичка за дърва. Стиснах я отчаяно, а Каша подпря вратата. Останалите вълци бяха успели да се измъкнат от избуялата градина и отново ни нападаха. Изправяха се на задни крака, дращеха по вратата, щракаха със зъби, а после злокобно спряха. Долавяхме как се движат; чухме един от тях да вие от другата страна на обора, под малкото високо прозорче. Обърнахме се тревожно и точно в този миг трима влетяха вътре един след друг. Останалите продължаваха да вият от другата страна на вратата.

Бях изцедена. Опитах се да измисля някакво заклинание, някаква магия, нещо, което би могло да ни помогне срещу зверовете. Може би отварата ми беше вдъхнала нови сили, като на градината, или пък се дължеше на паниката, но във всеки случай вече не се чувствах премаляла от умора и можех да направя ново заклинание, стига да се сетех за някое подходящо. Отчаяно се чудех дали ванасталем може да прави брони, а после извиках Рауталем, смесвайки го напосоки със заклинанието за точене на кухненски ножове, и грабнах старото очукано ламаринено корито. Не ми беше много ясно какво ще се получи, но се надявах. Може би магията се опитваше да спаси мен и себе си, защото коритото се изглади и се превърна в огромен щит от тежка стомана. Двете с Каша се свихме зад него в ъгъла, точно когато вълците се нахвърлиха върху нас.

Тя грабна брадвата от ръката ми и ги заудря по лапите и муцуните, докато те дращеха отстрани и се мъчеха да свалят щита. Ние го стискахме с всичка сила, борейки се отчаяно за живота си, но за мой ужас един от вълците — един вълк! — се приближи целенасочено до залостената врата на обора и вдигна с нос резето.

Останалата част от глутницата ни загради. Нямаше къде да бягаме, нямаше останали трикове в торбата ми. Двете с Каша се вкопчихме една в друга, стиснали здраво щита. В следващия миг зад гърба ни се срути цялата стена на бараката и ние паднахме назад в снега в краката на Змея. Глутницата с вой се нахвърли като едно цяло към него, но той вдигна ръка и изпя дълго, невъзможно заклинание, без да си поема въздух. Вълците се разпаднаха във въздуха със смразяващ звук като прекършване на клонка и се строполиха мъртви на снега.

Двете с Каша бяхме все така вкопчени една в друга, докато наоколо падаха труповете на вълците. Вдигнахме очи към Змея, а той ме изгледа свирепо и яростно изръмжа:

— От всички безумни неща, които можеше да сътвориш, ти, чудовищно, малоумно, побъркано момиче…

— Внимавайте! — извика Каша, но твърде късно: последният куцащ вълк с изплескана в оранжево козина от тиквата, прескочи стената на градината и макар Змеят да изрече заклинание, докато се обръщаше, звярът успя да одере ръката му с нокти, преди да умре. Три алени капки кръв белязаха снега при краката му.

Той падна на колене, стиснал ръката си в лакътя. Черният вълнен ръкав на дрехата му беше раздран. Плътта му вече позеленяваше от покварата около одраното. Отвратителният цвят се спря при пръстите, стиснали ръката, под които излизаше мъждива светлина, но вените на предмишницата му се подуваха. Започнах да ровя за еликсира в торбата си.

— Излей го отгоре — процеди той през зъби, когато му го поднесох да пие. Аз се подчиних и всички притаихме дъх, но черното петно не изчезна, само спря да се разпространява толкова бавно.

— Кулата — нареди той. По челото му се разливаше пот. Челюстите му бяха толкова стиснати, че едва говореше. — Слушай: зокинен валису, акенеж хинису, кожонен валису.

Погледнах го с отворена уста. Нали не вярваше, че ще успея да направя магия, с която да се върнем? Той обаче не каза нищо повече. Възпирането на покварата отнемаше цялата му сила, а аз си спомних, макар и твърде късно, какво ми бе казал той: как, ако Лесът зарази мен — една необучена и безполезна вещица — ще ме превърне в нещо ужасно. В какво ли можеше да превърне него, най-изкусния маг в околността?

Обърнах се към Каша, извадих стъкленицата с огненото сърце и я пъхнах в ръцете й.

— Кажи на Данка да изпрати някого в кулата — казах аз с равен, отчаян глас. — Ако не излезем и двамата, за да го уверим, че всичко е наред, ако има и капка съмнение — да я изгори до основи.

Очите й бяха пълни с тревога за мен, но тя кимна. Обърнах се към Змея и коленичих в снега до него.

— Добре — каза той кратко, стрелкайки Каша с очи. Тогава разбрах, че най-кошмарните ми страхове са се оправдали. Стиснах го за ръката, затворих очи и си представих стаята в кулата. После изрекох думите на заклинанието.