Изтръгнати от корен

Глава 21

Когато излязохме от „Чаровников“, шумът от тържеството изпълваше пустите коридори. Музиката беше спряла, но в далечината ревеше и тътнеше морето от повишени гласове, което ставаше все по-силно с приближаването ни към балната зала. Лакеите бързо отвориха вратите на стълбището към обширния дансинг. От едната страна на кралския трон, поставен на висок подиум, седеше посланикът с бялото палто, а от другата — принц Зигмунд и съпругата му. Кралят стискаше подлакътниците на трона си във формата на лъвски лапи, а лицето му беше почервеняло от гняв.

По средата на дансинга Марек беше разчистил широк кръг и шест реда смаяни танцьори се бяха отдръпнали назад, зяпнали в очакване. Дамите в бухналите си рокли приличаха на разпилени цветя. В центъра на този кръг стоеше кралицата с безизразно лице и бяла затворническа роба, а Каша я държеше за ръката. Тя се огледа и като ме видя, на лицето й се изписа облекчение, но не можех да стигна до нея. Тълпата беше изпълнила стълбите и всички гледаха, надвесени от балкона.

Кралският писар стоеше приведен пред Марек и говореше с — треперещ глас, вдигнал тежък законник пред себе си като щит. Не можех да го виня, че се страхува. Марек приличаше на герой от балада: целият в доспехи от блестяща, лъскава стомана, с меч в ръка, който би могъл да съсече както вол, така и шлем, който попадне под него. Възправяше се пред писаря като олицетворение на справедливото възмездие.

— В случаи… в случаи на поквара — заекваше писарят, — силовото право не е… изрично е отменено от закона на Богуслав…

Той залитна със сподавен вик назад. Принцът беше размахал меча пред лицето му.

Марек продължи да размахва меча си, а притаилата дъх тълпа се отдръпна още повече.

— Кралицата на Полния има право на защита! — извика той. — Нека който да е магьосник застане тук и покаже поне един знак на поквара в нея! Хей, Сокол! — Той се завъртя и посочи към стълбището; всички погледи се обърнаха към нас. — Направи й заклинание сега! Нека целият двор да види дали в нея има и едно петънце…

Присъстващите — ерцхерцози и прислужници — едновременно ахнаха в екстаз.

Струва ми се, че поради това кралят не прекрати всичко още в същия момент. Множеството на стълбите се раздели, за да ни пропусне, и Соколът се понесе напред, влачейки дългите си ръкави по пода, а като стигна долу, се поклони елегантно на краля. Явно се беше подготвил за този момент: държеше голяма кесия с нещо тежко. Сви пръст и приближи четири от високите магически лампи около кралицата. После отвори кесията и хвърли вълна от син пясък във въздуха над глава й, като говореше тихо.

Не чувах думите, но от пръстите му с пукот излетя нажежена бяла светлина и прониза падащия пясък. Усети се миризма на стопено стъкло и се вдигнаха тънки струйки дим: пясъкът се разтвори и във въздуха се получи бледосиньо изкривяване, сякаш гледах кралицата и Каша през дебело стъкло, а те самите са заобиколени от огледала. Светлината от магическите лампи блестеше през това стъкло и преминавайки през него, ставаше още по-ярка. Виждах костите под плътта на ръката на Каша върху рамото на кралицата, очертанията на черепа и зъбите й.

Марек се пресегна и като хвана кралицата за ръка, я поведе в кръг, така че всички да я видят. Благородниците не бяха присъствали на изпитанието на архиепископа и воала на Ядвига. Те гледаха жадно кралицата в бялата роба. Кръвоносните й съдове образуваха бледа, искряща плетеница, а всичко в нея светеше: очите й бяха като лампи, от разтворените й устни грееше сияние. Ни една сянка, ни едно петно от мрак. Придворните зашепнаха, още преди светлината бавно да угасне.

Стъклото се пръсна и се посипа със звън, а когато стигна до пода, се разтвори на сини струйки дим.

— Нека изпитанието продължи! — извика Марек, извисявайки глас над усилващия се шум от многобройните разговори. Той самият сякаш светеше от убеждението в собствената си правота. — Повикайте който свидетел поискате: нека дойде Върбата, а също и архиепископът…

В този момент залата принадлежеше на Марек; дори аз виждах как се раждат хилядите слухове за убийство, ако кралят откажеше и заповядаше да отведат кралицата на смърт. Кралят също го виждаше. Той огледа всичките си придворни, после кратко, рязко кимна с брадичка и седна обратно на трона си. Така Марек успя да насочи ръката на баща си дори без магия: независимо дали кралят искаше процеса, той на практика беше започнал.

Виждах краля за трети път. Бих го нарекла… не точно приятен; с твърде много дълбоки бръчки по лицето, прекалено намръщен, за да си го представя като мил и добър. Но ако преди трябваше да го опиша с една дума, тя щеше да бъде „тревожен“. Сега бих казала „гневен“: студен като зимна буря, а тъкмо той в крайна сметка трябваше да издаде присъдата.

Искаше ми се да изтичам и да прекъсна процеса, да кажа на Марек да спре, но беше късно. Върбата вече беше излязла да свидетелства, изправена като стълб в сребриста роба.

— Не открих поквара, но не мога да се закълна, че няма такава — каза тя хладно право на краля, без да обръща внимание на стиснатите зъби на Марек и на скърцането на ръкавицата му по дръжката на меча. — Кралицата не е същата. Не е казала нито дума, не е дала знак, че познава някого. Плътта й е напълно променена. Не е останало нищо от смъртните й кости и жили. И макар плътта да може да се превърне в камък или метал, без да носи поквара, тази промяна несъмнено е била причинена от покварена сила.

— А ако променената й плът носеше поквара, не бихте ли очаквали да я видите под моето заклинание? — намеси се Соколът.

Върбата дори не го погледна; той явно се бе обадил не на място. Само наведе глава към краля, който кимна и леко размърда пръсти в знак, че е свободна.

Архиепископът беше също толкова уклончив. Каза само, че е изпитал кралицата с всички свещени реликви от катедралата, а не че не е заразена. Предполагам, че никой от тях не искаше след това да бъде опроверган.

Излязоха само още неколцина свидетели в защита на кралицата — лекари, които Марек беше довел да я видят. Никой не споменаваше нищо за Каша. Изобщо не се сещаха за нея, а животът й зависеше от техните думи. Кралицата стоеше безмълвна и неподвижна до нея. Светлината беше угаснала и целият двор виждаше празното й, безизразно лице.

Погледнах Алоша, която стоеше до мен, а Бало беше от другата й страна. Знаех, че когато дойде техният ред, ще кажат на краля за коварния бестиарий, който сега стоеше в „Чаровников“ в дебел обръч от сол и желязо, под строгия надзор на стражите. Алоша щеше да каже, че не бива да се поема такъв риск, че има твърде голяма опасност за кралството. А после, ако пожелаеше, кралят можеше да стане и да заяви, че законите за покварата са категорични; можеше да си сложи опечалена физиономия и да прати кралицата на смърт, а заедно с нея и Каша. И като го гледах, си мислех, че точно това ще направи. Щеше да го направи.

Той се беше отпуснал дълбоко в големия си, украсен трон, сякаш се нуждаеше от опора за тежкото си тяло, сложил ръка върху неусмихнатите си устни. Решителността му се трупаше като падащ сняг. И други свидетели щяха да говорят, но той нямаше да ги чуе. Вече беше решил. Виждах смъртта на Каша в натежалото му, мрачно лице и отчаяно потърсих с поглед очите на Сокола в другия край на залата. Марек стоеше до него напрегнат като юмрука си, стиснал меча.

Соля отвърна на погледа ми, но само разпери ръце, сякаш искаше да каже: „Направих, каквото можах“. После се наведе и промърмори нещо на Марек. След като и последният лекар се оттегли, принцът каза:

— Да бъде призована Агнешка от Дверник, за да свидетелства как е била освободена кралицата.

Всъщност това исках; за това бях дошла и се бях преборила да ме включат в списъка. Всички ме гледаха, дори кралят изпод свъсените си вежди. А аз не знаех какво да кажа. Какво значение би имало за краля и за всички придворни, ако потвърдя, че кралицата не е покварена? И със сигурност не ги интересуваше какво ще кажа за Каша.

Може би, ако го помолех, Соля щеше да се опита да направи Призоваването с мен. Представих си как бялата светлина показва истината на всички. Само че кралицата вече беше изпитана с воала на Ядвига. Придворните я бяха видели и под стъклото на Сокола. Кралят виждаше, че не е покварена. Тук изобщо не ставаше дума за истината. Благородниците не търсеха истината, кралят не търсеше истината. Каквато и истина да им предложех, щяха да я пренебрегнат като всичко останало. Нямаше да променят решението си.

Можех обаче да им дам нещо съвсем различно. Можех да им дам това, което наистина искат. В този момент осъзнах, че знам какво е то. Те искаха да знаят. Искаха да видят какво е било. Искаха да се почувстват част от всичко това, от спасението на кралицата: искаха да заживеят в песента. Това не беше истината, нямаше нищо общо с нея, но можеше да ги убеди да пощадят живота на Каша.

Затворих очи и си спомних заклинанието за илюзиите: „По-лесно е да направиш илюзия за армия, отколкото истинска армия“, беше казал Саркан, и когато зашепнах думите, разбрах, че е бил прав. Да пресъздам чудовищно дърво-сърце, не беше по-трудно, отколкото цвете, и то изникна с изумителна лекота от мраморния под. Каша си пое дъх, една жена изпищя, някъде в залата се прекатури стол. Изключих всички звуци. Оставих заклинанието да се лее като мелодия от езика ми, докато изливах магия и онзи непоносим, задушаващ ужас, който през цялото време ме стискаше за гърлото. Дървото-сърце растеше, простираше сребърните си клони в залата, таванът чезнеше в шумолящи листа, разнасяше се отвратителната смрад на плодовете. Повдигна ми се, а после главата на Янош се търкулна през тревата в краката ми и се спря в плъзналите корени.

Придворните надаваха викове и се притискаха в стените, и в същото време изчезваха. Залата се разпадна в гората и дрънченето на стомана. Марек се обърна стъписан и вдигна меча си: сребърната богомолка се нахвърли върху него. Ноктите й се впиха в рамената му и застъргаха в стоманата на блестящите му доспехи. Трупове гледаха с невиждащи очи от тревата в краката му.

Пред очите ми се разстла димна мъгла и запращя огън. Обърнах се към ствола на дървото; Саркан беше там и сребърната кора се опитваше да го погълне. „Сега, Агнешке“, каза той, а огненото сърце сияеше алено между пръстите ми. Инстинктивно протегнах ръка към него, спомнила си ужаса и мъката, и за миг, само за един кратък миг, той не беше илюзия, не беше просто илюзия. Намръщи се изненадано, а очите му казваха: „Какви ги вършиш, глупачке?“; това някак си беше той, истинският той, а после помежду ни пламна пречистващият огън и той изчезна, отново се превърна в илюзия.

Сложих ръце на ствола и кората се навиваше и отделяше като люспите на презрял домат. Каша стоеше до мен, истинска; стволът се разцепваше под яростните й удари. Оттам излезе кралицата, протегнала ръце към нас, търсеща помощ, а лицето й изведнъж оживя, обзето от ужас. Хванахме я и я издърпахме навън. Чух Сокола да крещи огнено заклинание и осъзнах, че призовава истински огън, а ние всъщност не бяхме в Леса. Бяхме в кралския замък…

В момента, в който си позволих да си спомня това, илюзията се изплъзна. Дървото изгоря във въздуха, пламъците в корените му погълнаха ствола и целия Лес. Труповете се скриха в земята; зърнахме за последен път лицата им, лицата на всички, преди белият мрамор да се затвори върху тях. Гледах ги и по страните ми се стичаха сълзи. Не знаех, че съм запомнила толкова добре войниците, за да ги пресъздам. После и последните сенки от листа изчезнаха и ние отново се озовахме в двореца, пред трона, а кралят стоеше смаян на подиума си.

Соколът се въртеше задъхан, а между пръстите му още пращеше огън и хвърляше искри по мраморния под; Марек замахваше срещу врага, който вече не беше там. Мечът му отново беше чист, доспехите — гладки и блестящи. Кралицата стоеше по средата и трепереше с разширени очи. Придворните се притискаха в стените и един в друг, колкото може по-далеч от нас и от центъра на залата. А аз — аз се свлякох разтреперана на колене и притиснах ръце в стомаха си. Повдигаше ми се. Не бях искала да се връщам в Леса.

Първи се опомни Марек. Той пристъпи към трона, а гърдите му се повдигаха тежко.

— Това е мястото, от което я измъкнахме! — извика той на баща си. — Това е злото, което победихме, за да си я върнем; това платихме, за да я спасим! Това е злото, на което ще служите, ако… но аз няма да го допусна! Аз ще…

— Достатъчно! — изрева кралят срещу него, пребледнял под брадата си.

Лицето на Марек беше почервеняло и пламнало от жажда за бой. Ръката му още стискаше меча. Той направи крачка към трона. Очите на краля се разшириха, гняв се разля по бузите му и той даде знак на шестимата гвардейци до подиума.

— Не! — извика изведнъж кралица Хана.

Марек се обърна към нея. Тя тромаво залитна напред, влачейки крака, сякаш й бе трудно да ги движи. Марек не можеше да откъсне очи от нея. Тя направи още една крачка и го хвана за ръката.

— Не — повтори тя и свали ръката му, въпреки желанието му. Той се съпротивляваше, но тя го гледаше и лицето му изведнъж стана момчешко. — Ти ме спаси, Маречек. Ти вече ме спаси.

Ръката му се отпусна, а Хана бавно се обърна към краля. Той я гледаше от подиума. Лицето й беше бледо и красиво, сред облака на късата й коса.

— Аз исках да умра — каза тя. — Копнеех да умра. — Направи още една провлачена крачка и коленичи на широките стъпала пред трона. Дръпна Марек със себе си и той наведе глава към пода. Хана обаче гледаше нагоре. — Прости му — каза тя на краля. — Аз познавам закона. Готова съм да умра. — Марек се готвеше да възрази, но тя го държеше здраво за ръката. — Аз съм кралицата на Полния! — каза тя силно. — Готова съм да умра за страната си. Но не като предател. Аз не съм предател, Казимир. — Тя протегна другата си ръка. — Той ме отвлече. Отвлече ме!

В залата се понесе ропот като прииждаща река. Вдигнах уморено глава и се огледах неразбиращо. Алоша се намръщи. Гласът на кралицата трепереше, но беше достатъчно силен да надвика шума.

— Нека бъда убита заради покварата — каза тя, — но Бог ми е свидетел! Не съм изоставила съпруга и децата си. Предателят Василий ме отвлече от двореца с войниците си и ме заведе в Леса, и сам ме върза за дървото.