Изтръгнати от корен

Глава 13

— Няма да ви дам сабя, на която да се нанижете — каза Змеят.

— Ако държите, може да го направите със значително по-леки последици, като използвате тази, която вече имате.

Принц Марек стегна рамене, мускулите на шията му видимо изпъкнаха; той пусна ръката на Каша и стъпи на подиума. Изражението на Змея остана все така студено и непроницаемо. Стори ми се, че принцът с радост би го ударил, но Соколът се надигна от стола си.

— Прощавайте, Ваше Височество, това не е необходимо. Ако си спомняте заклинанието, което използвах в Киева, когато пленихме лагера на генерал Ничков, то ще ни свърши работа и сега. Ще ни покаже как се прави тази магия. — Той се усмихна само с устни на Змея. — Саркан, мисля, ще признае, че дори и той не може да скрие нищо от моя поглед.

Змеят не отрече, но сухо каза:

— Ще призная, че ако възнамеряваш да се поддадеш на тази лудост, си по-невъобразим глупак, отколкото допусках.

— Не бих нарекъл невъобразима глупост опита да положим всички разумни усилия да спасим кралицата — отвърна Соколът.

— Преди всички свеждахме глави пред твоята мъдрост, Саркан: наистина нямаше никакъв смисъл да изведем кралицата от Леса, само за да я убием. Но ето че сега — той посочи с ръка Каша, — имаме пред себе си доказателство, че съществува и друга възможност. Защо си я крил толкова дълго?

Просто ей така: след като очевидно бе дошъл, убеден, че няма друга възможност, с едничката цел да заклейми Змея, че е оставил Каша да живее! Едва не зяпнах от изумление, но той не показваше ни най-малко смущение от промяната в позицията си.

— Ако има някаква надежда за кралицата, а ние не направим опит да я спасим, това би било равносилно на измяна — добави Соколът. — Каквото е направено веднъж, може да бъде направено пак.

— От теб ли? — изсумтя Змеят.

Дори аз се досещах, че това надали е начинът да разколебае Сокола. Той присви очи и се обърна хладно към принца:

— Ще се оттегля, Ваше Височество. Трябва да възвърна силите си, за да направя заклинанието сутринта.

Принц Марек го освободи, като махна с ръка; с тревога забелязах, че докато съм била улисана в спора на двамата магьосници, той е говорил с Каша, хванал ръката й между дланите си. Лицето й все още бе така неестествено застинало, но аз се бях научила да го чета достатъчно добре, за да видя, че е притеснена.

Тъкмо се канех да й се притека на помощ, когато той я пусна и също излезе от залата с бърза, широка крачка, а токовете на ботушите му отекнаха по стълбите нагоре. Каша дойде при мен и аз я хванах за ръката. Змеят се загледа намръщено към стълбището, като барабанеше ядосано с пръсти по дръжката на стола.

— Може ли наистина? — попитах аз. — Да види как се прави заклинанието?

Пръстите му продължиха да барабанят.

— Не и ако не открие гробницата — отвърна той накрая, а после мрачно добави: — Което не е изключено; той има склонност към зрителни магии. Но тогава ще трябва да намери начин да влезе. Предполагам, че ще му отнеме най-малко няколко седмици — достатъчно, за да изпратя съобщение на краля. Надявам се той да осуети това безумие.

После ми даде знак да си вървя и аз с радост го направих, като дърпах Каша след себе си по стълбите и се оглеждах предпазливо. На втората площадка извих шия, за да надникна и да се уверя, че принцът и Соколът не са още в коридора, преди да продължим, а когато стигнахме до стаята ми, й казах да изчака навън, за да погледна вътре: беше празна. Влязохме, затворихме вратата и я залостихме, а накрая избутахме и един стол под дръжката. Бих я запечатала с магия, ако не беше предупреждението на Змея да не използвам заклинания: колкото да не исках ново посещение от принц Марек, толкова не желаех и да си спомни последната ни среща. Не знаех дали Соколът ще забележи, ако направя малко заклинание на стаята, но аз бях усетила неговата магия от кухнята и нямах намерение да поемам рискове.

Обърнах се към Каша; тя седеше тежко отпусната на леглото. Гърбът й беше изправен — вече винаги беше изправен — но ръцете й бяха притиснати разтворени в скута, а главата й беше наведена напред.

— Какво ти каза? — попитах аз, усещайки надигащия се гняв в корема ми, но Каша поклати глава.

— Помоли ме да му помогна. Каза, че ще говорим отново утре. — Тя вдигна глава и ме погледна. — Нешке, ти спаси мен — можеш ли да спасиш и кралица Хана?

За миг отново се озовах в Леса, дълбоко под клоните му, притисната от тежестта на омразата му, а сенките му се промъкваха в мен с всяко вдишване. Страхът ме стисна за гърлото. Но мислех също и за фулмия, която тътнеше като гръмотевица в корема ми, за лицето на Каша и друго пораснало дърво, друго лице под кората, омекнало и размито от двайсет години растеж, чезнещо като статуя под течаща вода.

Змеят беше в библиотеката си и пишеше нещо; беше в раздразнено настроение, което ни най-малко не се подобри, когато влязох и му зададох същия въпрос.

— Помъчи се да не държиш толкова безразсъдно — каза той. — Още ли не можеш да разпознаваш капана? Това е работа на Леса.

— Мислите, че Лесът е обсебил… принц Марек?

Зачудих се дали това не обяснява всичко, дали затова той…

— Не, все още не. Но той сам ще му се предложи плюс един магьосник за подарък: великолепна сделка за една селянка, а колко по-хубаво ще бъде, ако и ти се хвърлиш заедно с тях!

Лесът ще засади дървета-сърца в теб и Соля и за седмица ще погълне цялата долина. Ето затова я пусна.

Аз обаче помнех свирепата му съпротива.

— Не я е пуснал! Не ми е позволил да я изведа!

— В известна степен. Лесът може да е сторил, каквото може, за да запази едно дърво-сърце, също както генерал би се опитал да запази укрепление. Но след като дървото е било изгубено — а то определено беше изгубено, независимо дали момичето щеше да живее или да умре — естествено, че би се постарал да намери начин да компенсира загубата си.

Продължихме да спорим. Не че мислех, че греши — това би било типично за Леса: да превърне любовта в оръжие. Но от друга страна, от това не следваше, че не си струва да се възползваме от шанса. Освобождаването на кралицата би могло да сложи край на войната с Росия, да укрепи и двата народа, а ако успеехме да унищожим и още едно дърво-сърце, можеше за дълго да възпрем силата на Леса.

— Да — каза той, — а ако и десетина ангели се спуснат от небето и опустошат Леса с огнени мечове, ще стане още по-добре.

Изпуфтях от досада и отидох да взема голямата счетоводна книга; оставих я тежко на масата между двама ни и я отворих на последните страници, изписани със собствения му сбит почерк.

— Досега той побеждава, въпреки всичко, което правите, нали? — Студеното му мълчание беше достатъчен отговор. — Не можем да чакаме. Не можем да пазим тайната, заключена в кулата, докато не бъдем идеално подготвени. Ако Лесът се готви за удар, трябва да отвърнем, и то бързо.

— Има огромна разлика между „идеално подготвени“ и необратимата прибързаност — възрази той. — Всъщност ти просто си слушала твърде много апокрифни балади за бедната изгубена кралица и опечаления крал и си мислиш, че живееш в една от тях и можеш да станеш главният герой. Какво според теб е останало от нея, след като двайсет години е била дъвкана от дърво-сърце?

— Повече, отколкото ще остане след двайсет и една! — отговорих бързо аз.

— Ами ако е останало достатъчно, за да разбере, че затварят собственото й дете в дървото до нея? — продължи безпощадно той и ужасът, с който ме изпълни тази мисъл, ме накара да замълча.

— Това е моя грижа, не ваша — каза принц Марек.

Двамата със Змея рязко се обърнахме — той стоеше на вратата по нощница; беше приближил безшумно с босите си крака. Погледна ме и аз видях как магията на лъжливия спомен се разваля: той си спомни; аз също внезапно си спомних промяната в изражението му, когато направих заклинанието, гласа, с който каза: „Ти си вещица“. През цялото време е търсил някой, който да му помогне.

— Ти си го направила, нали? — обърна се той към мен с искрящи очи. — Трябваше да се досетя, че това изсъхнало влечуго няма да си подаде главата дори за такова великолепно създание. Ти си освободила момичето.

— Ние… — заекнах аз, като погледнах отчаяно Змея, но Марек само изсумтя.

Той влезе в библиотеката и тръгна към мен. Видях бледия белег на мястото — в началото на косата му, където безразсъдно го бях ударила с тежкия поднос; в корема ми се бе притаил тигърът на магията, готов всеки миг да изреве. Дъхът ми секна, когато той се приближи до мен: струва ми се, че ако беше направил още крачка, ако ме беше докоснал, щях да изпищя някое проклятие — из главата ми като светулки се стрелкаха десетина от най-гадните формули на Яга, които само чакаха езикът ми да ги улови.

Той обаче се спря на една ръка разстояние и само се наведе към мен.

— Нали знаеш, че това момиче е обречено — каза той, като ме гледаше в лицето. — Кралят не гледа благосклонно на твърденията на магьосниците, че са пречистили някой заразен: прекалено често те самите скоро се оказват заразени. Законът казва, че тя трябва да бъде умъртвена, а Соколът определено няма да свидетелства в нейна защита.

Издавах се и го знаех, но въпреки това неволно потрепнах.

— Помогни ми да спася кралицата — добави той меко и съчувствено, — и в замяна ще спасиш и момичето: щом кралят си върне майка ми, несъмнено ще пощади и двете.

Съвършено ясно разбирах, че това не е подкуп, а заплаха: казваше ми, че ако откажа, ще накаже Каша със смърт. Това ме караше да го мразя още повече, но не можех да го мразя докрай. Бях живяла три месеца с това отчаяние, гризящо ме отвътре; той живееше с него от дете — откъснат от майка си, със съзнанието, че е не просто мъртва, а по-лошо и от това, и че никога няма да я достигне. Не ми беше жал за него, но го разбирах.

— А ако светът се завърти в обратна посока, слънцето несъмнено ще изгрява от запад — обади се остро Змеят. — Единственото, което ще постигнете, е да намерите смъртта си и да завлечете и момичето със себе си.

Принцът се извърна към него и удари с юмрук по масата, така че свещите и книгите подскочиха.

— Готов сте да спасите някаква си непотребна селянка, а да оставите кралицата на Полния да гние? — изръмжа той и лустрото на учтивостта му се пропука. Замълча и си пое дълбоко дъх, а на устните му потрепна пародия на усмивка, която бързо изчезна.

— Отивате твърде далеч, Змей; след този случай дори брат ми няма да слуша прошепнатите ви съвети. От години преглъщаме всичко, което ни говорите за Леса…

— Щом се съмнявате в мен, вземете си хората и влезте вътре — просъска Змеят в отговор. — Сами проверете.

— Ще го направя. Но ще взема и малката ти вещичка заедно с прекрасната ви селянка.

— Няма да взимате никой, който не желае да дойде. От дете се изживявате като герой от легенда…

— По-добре от страхливец — отвърна принцът с озъбена усмивка.

Агресията помежду им започна да приема форма като живо присъствие в стаята и преди Змеят да успее да отговори, аз изтърсих:

— Ами ако успеем да отслабим Леса, преди да влезем в него?

Двамата смаяно извърнаха вперените си един в друг погледи към мен.

Умореното лице на Кристина се разшири и застина, като отмести поглед от мен и видя тълпата от мъже и магьосници, лъщящи брони и риещи земята коне.

— Идваме заради Йежи — казах аз тихо.

Тя кимна, без да ме поглежда, и отстъпи назад, за да вляза.

На люлеещия се стол лежеше плетка, а бебето спеше в кошче до огнището: едричко, здраво и руменобузо, стиснало изгризана дървена дрънкалка в юмруче. Аз, естествено, отидох да го видя. Каша се приближи зад гърба ми и погледна над люлката. За малко да я повикам, но тя се обърна настрани от светлината на пламъците и аз замълчах. Нямаше нужда още повече да плашим Кристина. Тя се сви в ъгъла при мен, като поглеждаше през рамото ми влизащия Змей и ми прошепна, че бебето се казва Анатол. Гласът й пресекна, когато в къщичката пристъпи принц Марек, а след него и Соколът с искрящо бялата си мантия, по която нямаше и прашинка. Никой от тях не обърна никакво внимание нито на бебето, нито на самата Кристина.

— Къде е заразеният мъж? — попита принцът.

— В плевнята е — прошепна ми Кристина. — Сложихме го в… мислех да използвам стаята, не исках… не исках да навредя…

Излишно бе да обяснява защо не е искала да гледа това измъчено лице в къщата си нощ след нощ.

— Всичко е наред — успокоих я аз. — Кристина, Йежи може… това, което ще опитаме, може и да подейства… но може и да умре.

Ръцете й стискаха ръба на люлката, но тя само кимна леко. Мисля, че в съзнанието й той вече си бе отишъл, сякаш беше участвал в изгубена битка, и сега тя само чакаше да чуе окончателната вест.

Излязохме навън. Седем малки прасенца ровеха със зурли и заедно с шкембестата си майка вдигнаха апатично носове към конете ни откъм новата си кошара отстрани на къщата; дървото на оградата още беше светлокафяво, непотъмняло от дъжда и слънцето. Заобиколихме я и в единична колона заслизахме по тясната, обрасла пътечка между дърветата към малката сива плевня. Тя се издигаше сред високи треви и нетърпеливи, разлистени фиданки; в сламения й покрив зееха няколко неправилни дупки — работа на птиците, които бяха кълвали сламки за гнездата си, а резето ръждясваше на куките си. Вече излъчваше усещане за отдавна изоставено място.

— Отвори, Михал — нареди гвардейският капитан и един от тях се смъкна от коня си и нагази в тревата. Беше млад и също като повечето войници имаше дълга, права коса, увиснали мустаци и сплетена брада, сякаш взет от илюстрация към някоя от историческите книги на Змея за далечното минало и основаването на Полния. Беше силен като млад дъб, а ръстът и широките му плещи изпъкваха дори сред останалите войници. Той плъзна резето с една ръка и с лекота отвори двете врати, а следобедното слънце нахлу в плевнята.

В следващия миг мъжът отскочи със сподавен, безсловесен вик в гърлото, посегна към препасания си меч и едва не се препъна, докато отстъпваше назад. Йежи стоеше подпрян на стената отсреща и светлината бе огряла изкривеното му като на ръмжащо животно лице. Очите на статуята гледаха право в нас.

— Каква отвратителна гримаса — надменно отбеляза принц Марек. — Добре, Янош — добави той, като се обърна към началника на охраната си и слезе от коня. — Заведи хората и конете на площада и им намери покрив над главата. Животните няма да стоят мирно при толкова магия и вой.

— Да, Ваше Височество — отвърна Янош и даде знак с глава на помощника си.

И войниците, и конете с радост се оттеглиха. Хванаха и нашите юзди и енергично се отдалечиха; само някои хвърлиха по един кос поглед през вратите на плевнята. Видях как Михал няколко пъти се обърна да погледне назад; руменината беше напуснала лицето му.

Никой от тях не бе наясно с Леса. Те не бяха от долината — както вече обясних, Змеят не беше длъжен да събира войска за краля. Те не бяха и от някое близко място. Гербът на щитовете им изобразяваше рицар на кон, което показваше, че са от северните провинции около Таракай, родното място на кралица Хана. Представата им за магия се заключаваше в мълния върху бойно поле, смъртоносна и чиста. Не знаеха къде отиват и срещу какво ще се изправят.

— Почакай — каза Змеят, преди Янош да обърне коня си и да последва другите. — Докато си там, купи два чувала сол и ги раздели в кесии — по една за всеки човек; намери кърпи, с които да покрият устата и носа си, и купи всички брадви, които намериш.

— Той погледна към принца. — Няма да имаме време за губене. Ако това изобщо подейства, ще сме извоювали много кратка възможност — ден, най-много два, докато Лесът се окопити от удара.

Принц Марек кимна на Янош, за да потвърди нареждането.

— Погрижи се всички да си починат възможно най-добре. Щом свършим тук, веднага тръгваме към Леса.

— И се молете кралицата да не е много навътре — добави сухо Змеят; Янош стрелна с поглед първо него, после принца, но Марек само плесна коня на Янош по задницата и се обърна. Янош последва хората си по тясната пътечка и се скри от очите ни.

Петимата останахме сами в плевнята. В сноповете светлина танцуваха прашинки; усещаше се топлият, сладък мирис на сено, но с лек, давещ дъх на гниещи листа отдолу. Виждах неравната дупка, зееща отстрани на стената: през нея бяха нахлули вълците, но не за да изядат добитъка, а за да го подлудят и заразят. Обгърнах тялото си с ръце. Денят минаваше: от съмване насам бяхме прекосили цялата долина, за да стигнем до Дверник, като спирахме само колкото да си починат конете. През вратите повя вятър и усетих на врата си хладния въздух. Слънцето обагряше в оранжево лицето на Йежи и големите му, невиждащи каменни очи. Спомних си студеното, застинало усещане от вкаменяването: питах се дали Йежи вижда нещо или Лесът го е затворил в непрогледен мрак.

Змеят погледна Сокола и с широк, подигравателен жест посочи към Йежи.

— Може би ще благоволиш да помогнеш?

Соколът се поклони леко с усмивка и застана пред статуята с вдигнати ръце. От езика му прозвънтяха думите за вдигане на каменното заклинание, красиво изречени, и докато говореше, връхчетата на пръстите на Йежи потръпнаха и се свиха, като че ли камъкът се оттече от тях. Скованите му ръце още стояха разперени от двете страни на тялото му, а ръждивите вериги, висящи от китките му, бяха заковани за стената. Металните брънки заскърцаха една в друга, когато се опита да се раздвижи. Соколът отстъпи леко назад, все така усмихнат, докато камъкът бавно се отдръпваше от главата на Йежи и очите му започнаха да се въртят и стрелкат в различни посоки. Когато и устата му се освободи, от нея се откъсна тих, писклив смях; после камъкът пусна дробовете му и звукът достигна пронизителна височина, а усмивката на лицето на Сокола се стопи.

Каша се намести непохватно до мен и аз я хванах за ръка. Стоеше като статуя, скована и обзета от спомени. Йежи виеше и се смееше, и пак виеше, сякаш се мъчеше да навакса целия вой, който се бе насъбрал в каменните му гърди. Не спря, докато не остана без въздух, после вдигна глава и се ухили на всички ни с почернелите си, развалени зъби и зелените петна по кожата си. Принц Марек го гледаше, стиснал дръжката на меча си; Соколът беше отстъпил назад и стоеше до него.

— Привет, малък принце — изгука Йежи, — липсва ли ти мама? Искаш ли да чуеш как пищи и тя? Марек! — Йежи ненадейно изпищя с женски глас, висок и отчаян. — Маречек, спаси ме!

Марек се присви, сякаш нещо го бе ударило в корема, и мечът му изскочи с три пръста от канията си, преди да се усети.

— Спри това! — изръмжа той. — Накарай го да млъкне!

Соколът вдигна ръка и изрече: „Елрекадухт!“, все така стъписан от ужас. Кикотът на Йежи изведнъж стана беззвучен, като че ли беше затворен в стая с дебели стени, през които едва се чуваше: „Маречек, Маречек!“

Соколът се обърна към нас.

— Невъзможно е да мислите, че ще пречистите това нещо…

— О, погнуси ли се? — отвърна Змеят хладно и язвително.

— Погледнете го само! — Соколът се обърна назад и каза: „Лехляст палеж!“, прокарвайки разтворена длан през въздуха, сякаш избърсва изпотено от пара стъкло. Аз потръпнах, Каша стисна болезнено ръката ми; и двете гледахме ужасени. Кожата на Йежи бе станала прозрачна — тънка зеленикава люспа като на лук, под която вряха и кипяха черните, гърчещи се тела на покварата. Приличаха на сенките, които бях видяла под собствената си кожа, но толкова тлъсти, че поглъщаха всичко в него, навиваха се дори под лицето му, а мътните му, жълти очи едва успяваха да надзърнат през гротескните облаци.

— А бяхте готови да нахлуете с песен в Леса — каза Змеят, като се обърна. Принц Марек гледаше Йежи, посивял като огледало, стиснал безкръвните си устни. — Чуйте ме — продължи Змеят.

— Това ли? — Той посочи към Йежи. — Това е нищо. Покварата му е тройно премахната и е едва на три дни благодарение на каменното заклинание. Ако беше четворно премахната, можех да го пречистя по обичайния начин. Кралицата се намира в дърво-сърце от двайсет години. Дори да я намерим, дори да я изведем, дори да я пречистим — и ни едно от тези неща не е ни най-малко сигурно, тя пак ще е преживяла двайсет години с най-тежкото мъчение, на което е способен Лесът. Тя няма да ви прегърне в обятията си. Дори няма да ви познае.

— Тук имаме реален шанс срещу Леса — продължи той. — Ако успеем да пречистим този човек, ако унищожим още едно дърво-сърце, не бива да използваме пролуката за глупава атака в недрата на Леса и да рискуваме всичко. Трябва да подхванем най-близката граница, да проправим път, колкото можем по-навътре от изгрев до залез и след това на излизане от гората да я подпалим с огненото сърце. Можем да си върнем трийсет версти от долината и да отслабим Леса за три поколения напред.

— А ако майка ми също изгори? — попита принц Марек, като се отдръпна от него.

Змеят кимна към Йежи.

— Ти би ли предпочел да живееш така?

— А ако не изгори? Не. — Марек си пое въздух тъй трудно, сякаш гърдите му бяха стегнати с железни обръчи. — Не.

Змеят стисна устни.

— Ако успеем да отслабим Леса, шансовете ни да я намерим…

— Не. — Марек го прекъсна, замахвайки с ръка. — Ще изведем майка ми, а на излизане ще опожарим колкото можем по-голяма част от Леса. След това, Змей, когато я пречистиш и изгориш дървото-сърце, което я е държало, кълна се, ще получиш всички хора и брадви, които баща ми може да отдели и няма да изгорим Леса на трийсет версти: ще го изгорим чак до Росия и ще се отървем от него завинаги.

Докато говореше, той се изправи, раменете му се изпънаха назад, краката му стъпиха още по-твърдо. Прехапах устни. Нямах му вяра за пет пари, освен че ще направи, каквото му е угодно, но не можех да не призная, че има право. Ако отрежехме Леса с трийсет версти, това щеше да бъде голяма победа, но временна. Аз исках целият да изгори.

Винаги бях ненавиждала Леса, но от разстояние. Той беше град преди жътва, напаст от скакалци на нивата; нещо по-ужасно всъщност и от тях, повече като кошмар, но все пак просто се подчиняваше на собствената си природа. Сега виждах нещо съвсем различно: той беше живо същество, което съзнателно протягаше цялата сила на злобата си, за да ме нарани, да нарани всички, които обичах; надвиснал бе над цялото ми село, готов да го погълне също като Поросна. Не мечтаех да бъда героиня, както ме бе обвинил Змеят, но исках да нахлуя в Леса с брадва и огън. Исках да изтръгна кралицата от хватката му, да го обсадя с армии от всички страни и да го изравня със земята.

Змеят поклати глава, но не каза нищо; повече не спори. Беше обаче ред на Сокола да възрази; той не изглеждаше толкова уверен, колкото принца. Той не откъсваше очи от Йежи, притиснал единия край на пелерината си върху устата и носа си, като че ли виждаше нещо повече от нас и се боеше да не вдиша някаква болест.

— Надявам се да простите жалките ми съмнения: може би съм твърде неопитен в тези дела — каза той; напрегнатата саркастична нотка се долавяше ясно дори изпод мантията. — Но аз бих определил това като особено забележителен случай на поквара. Не би било безопасно дори да бъде обезглавен преди изгарянето. Може би най-добре първо да се уверите, че можете да го освободите, преди да избирате между грандиозни планове, които все едно не бихме могли дори да започнем.

— Бяхме се разбрали! — обърна се принц Марек възмутено.

— Разбрахме се, че си струва да поемем риска, ако Саркан наистина е намерил начин за пречистване на покварата — напомни му Соколът. — Но това…? — Той отново погледна към Йежи. — Не и докато не видя с очите си как го прави, а и тогава ще помисля внимателно. Доколкото ни е известно, момичето изобщо не е било заразено, а той е пуснал този слух, за да издигне репутацията си.

Змеят изсумтя презрително и не му отговори. Обърна се, взе шепа сено от старите, разпадащи се бали и започна да мърмори някакво заклинание върху тях и да ги мачка бързо с пръсти. Принц Марек хвана Сокола за ръката и го дръпна настрани, като шепнеше разгневено.

Йежи продължаваше да си пее зад заглушаващото заклинание, но вече се полюляваше с веригите; спускаше се напред, докато ръцете му не се опънат зад гърба му, а после се мяташе, изпъваше шия напред и тракаше с челюсти, сякаш захапваше въздуха. Езикът му висеше изплезен — подут и черен като плужек, пропълзял в устата му; той го размахваше и въртеше очи срещу нас.

Змеят не му обръщаше внимание. Сламките от сеното в ръцете му се удебелиха и се превърнаха в малка масичка с разкривени крака, малко над педя широка; после взе кожената кесия, която носеше със себе си и я отвори. Извади внимателно Призоваването, чиито златни букви блестяха под лъчите на залеза, и я положи на масичката.

— Добре — каза той, като се обърна към мен, — да започваме.

До момента, в който принцът и Соколът погледнаха към нас, не се бях замислила, че ще трябва да хвана ръката на Змея пред всички; пред очите им да слея магията си с неговата. Стомахът ми се сви като сушена слива. Стрелнах с поглед Змея, но на лицето му беше изписано преднамерено надменно изражение, сякаш изпитва съвсем слаб интерес към това, което правим.

Неохотно застанах до него. Очите на Сокола бяха вперени в мен и бях сигурна, че в погледа му, хищнически и пронизващ, има магия. Мисълта, че съм изложена на показ пред него, пред Марек, беше ужасна, още повече че там беше и Каша, която ме познаваше толкова добре. Не й бях казала много за онази нощ, за последния път, когато със Змея опитахме да направим заедно магия. Не можех да го облека в думи, а и не желаех да мисля за това. Но не можех да откажа: не и когато Йежи танцуваше на веригите си като онази играчка, която татко ми беше издялал някога отдавна — смешно дървено човече, което подскачаше и правеше салта между две пръчки.

Преглътнах и сложих ръка върху корицата на Призоваването. Отворих я и двамата със Змея зачетохме заедно.

Чувствахме се сковано и неловко един до друг, но магиите ни се сляха, сякаш вече знаеха пътя и без нас. Раменете ми се отпуснаха, аз вдигнах глава и си поех дълбока, доволна глътка въздух. Не можех да спра. Не ме интересуваше, ако ще и целият свят да ме гледаше. Призоваването течеше наоколо спокойно като река; гласът на Змея беше вълнист напев, който аз пълнех с водопади и скачащи рибки, а светлината край нас грееше ярка и сияйна като ранен изгрев.

От лицето на Йежи ни гледаше Лесът и ръмжеше с беззвучна омраза.

— Действа ли? — попита принц Марек. Не чух отговора. Йежи беше изгубен в Леса също като Каша, но се беше предал: седеше прегърбен до ствола на едно дърво, протегнал окървавените си крака пред себе си, отпуснал челюстта си и свел празен поглед към ръцете в скута си. Повиках го, но той не помръдна.

— Йежи! — извиках аз. Той вдигна апатично глава, погледна ме вяло и отново я отпусна.

— Аз виждам… има канал — каза Соколът; погледнах го бегло и видях, че отново е сложил превръзката на очите си. Странното ястребово око гледаше с огромната си черна зеница от челото му. — Така излиза покварата от Леса. Саркан, ако сега запаля пречистващия огън…

— Не! — бързо възразих аз. — Йежи ще умре.

Соколът ме погледна пренебрежително. Разбира се: не го беше грижа дали Йежи ще живее или ще умре. Но Каша се обърна, изтича от плевнята и хукна по пътеката; малко по-късно доведе плахата Кристина с бебето, сгушено в ръцете й. Кристина се присви при вида на магията и гърченето на Йежи, но Каша настойчиво й прошепна нещо. Кристина стисна още по-здраво бебето и бавно направи крачка напред, после още една, докато не се приближи достатъчно, за да погледне Йежи в лицето. Изражението й се промени.

— Йежи! — извика тя и протегна ръце към него. — Йежи!

Каша я дръпна, преди да успее да докосне лицето му, но аз видях как някъде дълбоко той вдигна отново глава и бавно се надигна на крака.

Светлината на Призоваването вече не беше милостиво към него. Този път го усещах от разстояние, не като нещо, което ме докосва пряко, но той стоеше пред нас, оголен и изпълнен с гняв: малките гробове на всички деца, безмълвното, страдално лице на Кристина, стомахът му, присвит от глад, горчивото негодувание от малките кошнички с подаяния, които се преструваше, че не вижда в ъглите на дома си, защото знаеше, че тя ходи да проси. Простото, сурово отчаяние при вида на заразените крави — последната му надежда да се измъкне от нищетата. Почти му се бе искало животните да го убият.

Лицето на Кристина гореше в собственото й уморено отчаяние, безпомощните й мрачни мисли: майка й бе казвала да не се омъжва за бедняк, сестра й в Радомско имаше четири деца и съпруг, който изкарваше прехраната им с тъкане на дрехи.

Децата на сестра й бяха оживели; децата на сестра й никога не студуваха, никога не гладуваха.

Устата на Йежи се разтегли от срам, той трепереше със стиснати зъби. Кристина изплака и пак посегна към него; в този момент бебето се събуди и изплака: ужасен шум и същевременно някак прекрасен в сравнение с всичко останало — тъй обикновен и неусложнен, просто инстинктивен порив. Йежи пристъпи напред.

Изведнъж всичко стана много по-лесно. Змеят беше прав: покварата му бе по-слаба, отколкото тази на Каша, въпреки страховития му вид. Йежи не беше толкова завладян от Леса, колкото тя. Щом веднъж се задвижи, той бързо се приближаваше към нас, сякаш клоните му правеха път и само най-тънките го удряха. Вдигна ръце пред лицето си и се затича към нас.

— Поеми заклинанието — каза ми Змеят, когато наближихме края, а аз стиснах зъби и задържах Призоваването с цялата си сила, докато той отдръпваше магията си от моята. — Сега, когато излиза — обърна се той към Сокола и в мига, в който Йежи се вмъкна в собственото си лице, двамата магьосници вдигнаха ръце и едновременно изрекоха. — Уложищус совента!

Йежи изкрещя в пречистващия огън, но успя да премине; от крайчетата на очите и ноздрите му паднаха няколко катранени капки и задимиха на земята, а тялото му се отпусна безжизнено на веригите.

Каша срита малко пръст върху капките, а Змеят се приближи, хвана Йежи за брадичката и го повдигна, докато довършвах Призоваването.

— Погледни — каза той на Сокола.

Соколът хвана лицето на Йежи с две ръце и изрече заклинание, напомнящо на стрела. То се откъсна от него с последната ослепителна светлина на Призоваването и отвори прозорец на стената над главата на Йежи, между веригите; и в него за миг всички видяхме високо, старо дърво-сърце, два пъти по-голямо от онова, което беше погълнало Каша. Клоните му се мятаха неистово сред пращящите пламъци.