Изтръгнати от корен

Глава 10

Първо я вързахме с верига. Змеят занесе долу тежки железни окови и с помощта на заклинание вкара единия им край дълбоко в каменните стени, докато Каша — нещото вътре в Каша — стоеше встрани и ни наблюдаваше, без да мигне. Аз я държах в огнен кръг и щом той приключи, я заведох при него, а той с още едно заклинание вкара ръцете й в оковите. Тя се съпротивляваше, но ми се стори, че го прави повече за удоволствието да създава трудности, отколкото от притеснение: лицето й запази нечовешката си безизразност, а очите й нито за миг не се откъснаха от моите. Беше отслабнала. Това нещо ядеше доста малко; достатъчно, за да я държи жива, но недостатъчно, за да не виждам как линее, тялото й изпосталява и бузите й хлътват.

Змеят измагьоса тясна дървена поставка и сложи Призоваването върху нея. После ме погледна и със скован, официален глас ме попита:

— Готова ли си?

Беше облечен в изискани одежди от коприна, кожа и кадифе на безброй пластове и носеше ръкавици, сякаш се беше бронирал срещу всичко, което би могло да се случи, ако нещата протекат както последния път, когато правихме заклинание заедно. Струваше ми се, че е било преди цял век и далеч като луната. Аз бях с размъкната домашна рокля, а косата ми беше вързана небрежно, колкото да не ми влиза в очите. Отворих корицата и зачетох на глас.

Заклинанието ме завладя почти мигновено, а аз вече знаех достатъчно за магията, за да усетя как изпива силата ми. Призоваването обаче не държеше да къса парчета от мен: опитах се да го подхраня със стабилен, премерен поток от магия, както правех обикновено, и то ми позволи. Думите вече не изглеждаха толкова непроницаеми. Все още не можех да следя сюжета и да си спомня изреченията, идещи едно след друго, но започвах да чувствам, че това не е и нужно. Ако ги бях запомнила, все някаква част от думите щяха да излязат погрешно: като да чуеш отново любима приказка от детството си и да се разочароваш или поне да ти се стори различна от това, което помниш. Тъкмо така Призоваването ставаше съвършено — като живееше в онова златно място на смътния, обичан спомен. Оставих го да тече през мен, а когато стигнах до края на страницата, спрях и позволих на Змея да продължи: след като не успя да ме разубеди да опитваме, мрачно бе настоял поне да чете две към едно спрямо мен.

С неговия глас думите звучаха малко по-различно, отколкото с моя — по-отривисто, с не така непрекъснат ритъм, което в началото ми изглеждаше неправилно. Доколкото забелязвах обаче, магията продължаваше да се гради и в края на втората страница четенето му вече ми харесваше — сякаш слушах различна версия на любима приказка от талантлив разказвач, който успява да надвие инстинктивното ми раздразнение от промените. Но когато отново дойде моят ред, беше ми трудно да уловя нишката и изискваше по-голямо усилие, отколкото за първата страница. Опитвахме се да разказваме историята заедно, но я дърпахме в различни посоки. Докато четях, с тревога осъзнах, че фактът, че той е мой учител, няма да бъде достатъчен: трите вещици, които бе видял да правят заклинанието, са си приличали повече по магия и стил, отколкото ние с него.

Продължих да чета и някак си успях да стигна до края на страницата. Историята пак течеше гладко за мен, но само защото отново бе станала моята история, а когато Змеят я подхвана, сътресението бе още по-голямо. Преглътнах, въпреки че устата ми беше пресъхнала, и вдигнах очи от книгата: Каша ме гледаше от стената, към която бе прикована, и се усмихваше с отвратителна светлина на лицето, с наслада. И тя виждаше, че не се получава достатъчно добре, че не можем да завършим магията. Погледнах Змея, който четеше мрачно, съзнателно концентриран върху страницата, със сурово сключени вежди. Беше ме предупредил, че ако сметне, че няма да успеем, ще прекрати магията, преди да сме стигнали твърде дълбоко; щеше да опита да развали заклинанието колкото може по-безопасно и да овладее последиците. Склони да пробваме, едва след като го уверих, че ще приема преценката му, ще спра да чета и ако трябва, ще се отстраня и няма да му преча.

Магията обаче вече беше набрала сила и мощ. И двамата се напрягахме до краен предел, за да продължим. Вече може и да нямаше безопасно връщане назад. Погледнах лицето на Каша и си спомних чувството, че онова присъствие в Леса, каквото и да бе то, сега е в нея; че това е същото присъствие. Ако Лесът бе тук, в Каша, ако знаеше какво правим, ако знаеше, че Змеят е бил ранен, че голяма част от силата му е пресушена, щеше веднага да удари отново. Щеше пак да нападне Дверник, а може би само Заточек, примирено с по-малка победа. С отчаянието си да спася Каша, със съчувствието на Змея към моята скръб току-що бяхме направили подарък на Леса.

Чудех се какво да направя — каквото и да е — а после преглътнах колебанието си и сложих трепереща ръка върху неговата, с която притискаше страницата. Той ме стрелна с очи, но аз си поех дъх и започнах да чета заедно с него.

Той не спря, само ме изгледа свирепо — „Какво си мислиш, че правиш?“, но след миг разбра, схвана идеята ми. В началото гласовете ни звучаха ужасно и фалшиво, стържеха един в друг, а магията се разклати като детска кула от камъчета. Но после не се мъчех да чета като него, а заедно с него, водена от инстинкта си; забелязах, че оставям той да чете думите от страницата, а аз ги превръщам почти в песен, като си избирам само една дума или ред, които да напявам два-три пъти, а понякога дори само тананиках без думи, потропвайки с крак за ритъм.

Отначало Змеят се съпротивляваше, вкопчен в собствената си прецизност, но моята магия отправяше покана към неговата и малко по малко той започна да чете, макар и все така остро, но поне според ритъма, който задавах аз. Оставяше място за моите импровизации, даваше им въздух. Заедно прелистихме страницата и продължихме нататък, без да спираме, а някъде към средата от нас излетя един стих, който беше музика; неговият глас понесе отривисто думите, а аз ги запях, всичките, и изведнъж се оказа лесно.

Не, не лесно, това не беше подходящата дума. Ръката му стискаше здраво моята, пръстите ни бяха преплетени, магията ни — също. Заклинанието излизаше от нас като песен, течеше леко и спокойно като ручей по склона. По-трудно би било да спрем, отколкото да продължим.

Сега разбирах защо преди не бяхме успели да намерим точните думи, защо той не можеше да ми каже дали заклинанието ще помогне на Каша. Призоваването не извикваше звяр или предмет, не пораждаше прилив на сила, нямаше пламъци или мълнии. То само изпълваше стаята с ясна, хладна светлина, която дори не бе толкова ярка, че да те заслепи. Но в тази светлина всичко започваше да изглежда различно, да бъде различно. Камъните на стените станаха прозрачни; бели жилки се движеха като реки, а когато ги погледнех, ми разказваха история — странна, дълбока, безкрайна история, която не приличаше на нищо човешко; толкова бавна и далечна, че сякаш самата аз отново се бях превърнала в камък. Синият огън, който танцуваше в каменната чаша, беше в дълъг сън, песен, описваща кръг около себе си; взрях се в пламъците му и видях храма, от който идваше — далеч оттук и отдавна рухнал. Въпреки това ненадейно разбрах къде е бил този храм, как да направя това заклинание, как да създам пламък, който ще живее и след мен. Издълбаните стени на гробницата оживяваха, надписите сияеха. Ако ги гледах достатъчно дълго, щях да ги разчета — сигурна бях в това.

Веригите задрънчаха. Каша се бореше ожесточено с тях и дрънченето на железните брънки в стената би било ужасно, ако заклинанието бе оставило място за него. Но то го бе заглушило до тихо, далечно подрънкване, което не успяваше да отвлече вниманието ми. Не смеех да я погледна, не още. Когато го направех, щях да разбера. Ако Каша си беше отишла, ако нищо не бе останало от нея, щях да знам. Гледах страниците, прекалено уплашена, за да вдигна очи, и продължавахме да пеем. Змеят повдигаше всяка до средата, аз я поемах и внимателно я прелиствах до край. Страниците под ръката ми се увеличаваха, а заклинанието продължаваше да тече от нас, докато накрая аз с присвит корем вдигнах глава.

Лесът ме гледаше от лицето на Каша: безкрайна бездна от шумолящи листа, шепнещи омраза, копнеж и ярост. Но Змеят замлъкна, ръката ми бе стиснала неговата. Каша също бе там. Каша беше там. Виждах я, изгубена и бродеща из тъмната гора, търсеща пипнешком пътя си; с отворени, но невиждащи очи тя се дърпаше от клоните, които я удряха по лицето, от бодлите, които деряха до кръв ръцете й. Тя дори не знаеше, че вече не е в Леса. Още беше негова пленница и той я разкъсваше парче по парче и пиеше от злощастието й.

Пуснах ръката на Змея и пристъпих към нея. Магията не се развали, той продължи да чете, а аз — да храня заклинанието със силата си.

— Каша — повиках я аз и свих шепи пред лицето й. В тях се събра светлината на заклинанието: ярка, остра, бяла, непоносима. Видях собственото си лице, отразено в широките й, стъклени очи, и собствената си тайна завист; аз наистина бях пожелавала всичките й дарби, но без цената, която щеше да се наложи да плати за тях. В очите ми се прокраднаха сълзи; имах чувството, че Венса отново ме обвинява, само че този път не можех да избягам. Всички случаи, в които се бях чувствала като нищожество, като момиче, което нямаше значение и никой господар не би пожелал, рошава и раздърпана в сравнение с нея. Всички неща, които се правеха специално за Каша: за нея винаги имаше запазено място, обсипваха я с подаръци и внимание; всички се възползваха от възможността да я обичат, докато могат. Понякога ми се бе искало аз да съм специалната, аз да съм тази, която всички знаят, че ще бъде избрана. Не за дълго, никога за дълго, но сега това ми се струваше малодушно: бях се наслаждавала на мечтата да бъда специална и хранила тайно семе на завист към нея, въпреки лукса да го избутвам настрани винаги, когато пожелая.

Но не можех да спра: светлината я достигаше. Тя се обърна към мен. Изгубена в Леса, тя се обърна към мен и върху лицето й видях изписан собствения й дълбок гняв, трупан с години. Цял живот бе знаела, че ще бъде отведена, независимо дали го иска или не. Гледаше ме ужасът на хиляди дълги нощи, в които бе лежала по гръб в мрака и се бе чудила какво ще стане с нея, бе си представяла ръцете на отвратителен магьосник върху себе си и дъха му върху лицето си; в този миг чух как Змеят зад гърба ми си поема остро дъх, запъва се с думите и замлъква. Светлината в шепите ми потрепна.

Погледнах го отчаяно, но той веднага поде отново заклинанието със строго контролиран глас и съсредоточен поглед върху страницата. Светлината грееше през него, сякаш някак се бе превърнал в прозрачно стъкло, бе се изпразнил от мисъл и чувство, за да изпълни заклинанието. О, как исках и аз да сторя така, но не мислех, че мога. Трябваше да се обърна отново към Каша, изпълнена с обърканите си, заплетени мисли и тайни желания, и да й позволява да ги види, да види мен, като гол, блед, гърчещ се червей под обърнат дънер. Трябваше и аз да я видя оголена, което беше още по-тежко, защото тя също ме бе мразила.

Беше ме мразила, задето не ме грози опасност, задето ме обичат. Майка ми не ме бе принуждавала да се катеря по високи дървета, нито да ходя по три часа пеш всеки ден до горещата, лепкава пекарна в съседния град, за да се науча да готвя за господаря си. Не ми бе обръщала гръб, когато плачех, не ми бе казвала да бъда смела. Не бе вчесвала косата ми по триста пъти всяка вечер, за да бъда красива, като че ли иска да ме вземат, като че ли иска дъщеря, която ще иде в града, ще забогатее и ще изпраща пари у дома за братята и сестрите си, за онези, които си е позволила да обича — о, дори не бях подозирала тази тайна горчилка, кисела като развалено мляко.

А после — после ме бе мразила дори за това, че Змеят е взел мен. В крайна сметка не бе избрал нея. Видях я как седи на пиршеството след това — някак не на място сред всеобщия шепот; не си бе представяла, че ще остане тук, в селото и в дома, който не бе подготвен да я посрещне обратно. Беше взела решение да плати цената и да бъде смела, а сега нямаше за какво да бъде смела, не я очакваше никакво блестящо бъдеще. По-големите момчета в селото й се усмихваха с особена, доволна увереност. Пет-шест от тях я бяха заговорили на празненството: момчета, които досега не бяха разменили и дума с нея, или само я бяха гледали отдалече, защото не смееха да я докоснат, сега идваха и разговаряха фамилиарно, като че ли не й остава друго, освен да си седи там, за да бъде избрана от друг. А аз се бях върнала в коприна и кадифе, с мрежичка от скъпоценни камъни на косата, ръце, пълни с магия, с властта да правя, каквото пожелая, и тя си бе помислила: „Това трябваше да бъда аз, това трябваше да бъда аз“, сякаш я бях ограбила.

Това беше непоносимо и аз виждах как тя също потръпва, но някак си и двете трябваше да го понесем. „Каша!“, повиках я аз сподавено и задържах стабилно светлината, за да я съзре. Видях как се поколеба още миг, а после тръгна несигурно към мен, протегнала ръце напред. Лесът се вкопчи в нея, клони и лиани се увиваха около краката й, а аз нищо не можех да сторя. Можех само да стоя там и да държа светлината, докато тя падаше и ставаше, и пак падаше с все по-силен ужас на лицето.

— Каша! — извиках аз. Тя вече пълзеше, но стискаше решително зъби и продължаваше, оставяйки кървава следа зад себе си по шумата и тъмния мъх. Хващаше се за корените и се издърпваше напред, когато клоните я шибаха по гърба, но още беше много далеч.

Погледнах отново тялото й и лицето, обитавано от Леса, и той ми се усмихна. Тя не можеше да избяга. Лесът нарочно я оставяше да опита, наслаждаваше се на смелостта й и на моята надежда. Можеше да я дръпне назад, когато пожелае. Щеше да й позволи да се приближи достатъчно, може би дори да почувства собственото си тяло и въздуха по лицето си, а после лианите щяха да се увият около нея, да я засипе буря от падащи листа и Лесът отново да я погълне. Аз изпъшках разочаровано и едва не изпуснах нишката на заклинанието, но зад гърба си чух гласа на Змея, странен и идещ сякаш много отдалеч:

— Агнешке, пречистването. Уложищус. Опитай. Аз мога да довърша сам.

Внимателно изтеглих магията си от Призоваването — внимателно, много внимателно, сякаш накланях бутилка, без да позволя да подлизне по гърлото. Светлината се задържа и аз прошепнах: Уложищус. Това беше едно от заклинанията на Змея, от онези, които не ми се удаваха лесно; не помнех другите думи, които бе изрекъл върху мен. Оставих я да се завърти на езика ми, да го оформи; и си спомних онова усещане — огъня, който гореше във вените ми, непоносимата сладост на отварата в устата ми. Уложищус, повторих аз, този път по-бавно; Уложищус, казах пак, превръщайки всяка сричка в малка искра, в късче излитаща магия. Вътре в Леса видях тънък димен стълб, издигащ се от един от шубраците, които се сгъстяваха покрай нея; прошепнах Уложищус към него и към пушека, вдигащ се пред нея, и когато потретих с още един, до протегнатата ми ръка разцъфна малко, едва припламващо жълто огънче.

— Уложищус — казах отново, за да му дам още магия, все едно слагах съчки в угаснало огнище, за да го разпаля отново. Пламъците се усилиха и щом докоснеха виещите се стъбла, те мигом се отдръпваха. — Уложищус, уложищус — напявах аз; подхранвах и усилвах огъня, а когато се издигна още по-високо, взех горящи клони от него и подпалих целия Лес.

Каша се надигна, отскубна ръце от димящите лиани; собствената й плът бе порозовяла от горещината. Сега вече се движеше по-бързо, приближаваше през дима, през пращящите листа, тичаше сред обгърнати от огън дървета и падащи горящи клони. Косата й пламтеше, разкъсаните дрехи също, по лицето й се стичаха сълзи, кожата й червенееше и се покриваше с мехури. Тялото й пред мен се тресеше в оковите, гърчеше се в яростни писъци, а аз плачех и повтарях: „Уложищус!“ Пожарът се разрастваше и знаех, че също както Змеят можеше да ме убие, докато ме пречистваше от сенките, така и Каша можеше да умре сега, да изгори до смърт в ръцете ми.

Бях признателна за дългите, кошмарни месеци, в които се опитвах да намеря нещо, каквото и да е; признателна бях за всички неуспехи, за всяка минута, прекарана тук, в гробницата, когато Лесът се надсмиваше над мен. Това ми даваше сила да продължавам заклинанието. Чувах сигурния като котва глас на Змея зад себе си, който четеше напевно Призоваването до самия му край. Каша приближаваше, а цялата гора около нея гореше. Вече почти не виждах дърветата: тя беше толкова близо, че ме гледаше със собствените си очи, а пламъците докосваха кожата й, съскаха и пращяха. Тялото й се извиваше и мяташе пред каменната стена. Пръстите й се сковаха и разпериха и изведнъж вените по ръцете й станаха яркозелени.

От очите и носа й закапа сок като сълзи, който се стичаше на малки струйки по лицето й със силна, свежа и сладка, ужасно странна миризма. Устата й се отвори в кръгъл, беззвучен вик, а после изпод ноктите й прораснаха тънки бели коренчета, като дъбова фиданка, появила се за една нощ. Те плъзнаха с невъобразима скорост по оковите, като посивяваха и се втвърдяваха по пътя, и оковите се строшиха с пукот като лед в летен зной.

Аз не направих нищо. Нямаше време: всичко стана толкова бързо, че дори не успях да го видя. В един миг Каша беше окована, в следващия се нахвърли срещу мен. Неимоверно силна, тя ме събори на земята. Хванах я за раменете и я отблъснах с писък. От лицето й се стичаше дървесен сок, който цапаше роклята й и падаше върху мен като капки дъжд. Пълзеше по кожата ми и се събираше на мъниста въпреки защитното ми заклинание. Тя отвори устни, оголи зъби и изръмжа. Ръцете й се впиха в гърлото ми, нажежени като железа за дамгосване, и душащите корени запълзяха по мен. Гласът на Змея забързано пееше последните думи, препускаше към края на заклинанието.

— Уложищус! — изрекох със сетен дъх, взирайки се в Леса и лицето на Каша, изкривено наполовина от ярост, наполовина от агония, а ръцете й ме стискаха все по-здраво. Тя ме погледна. Светлината на Призоваването засия още по-силно и изпълни всички кътчета на стаята, невъзможно бе нещо да й убегне, и ние се взряхме една в друга, разкрили всички жалки омрази и ревности, а сълзите се смесваха със соковете по лицето й. Аз също плачех, сълзите се стичаха от очите ми, макар че тя ме душеше и не можех да си поема дъх.

— Нешке — каза тя сподавено със собствения си глас, разтърсен от решителност, и пръстите й един по един с усилие се разтвориха и откопчиха от гърлото ми. Зрението ми се проясни и видях как срамът изчезва от лицето й. Тя ме гледаше с необуздана обич, с кураж.

Изхлипах само веднъж. Соковете пресъхваха, огънят я поглъщаше. Коренчетата се бяха изпепелили. Още едно пречистване щеше да я убие. Знаех го: виждах го. А Каша ми се усмихна, може би защото не можеше повече да говори, и бавно кимна с глава. Усетих как собственото ми лице се сгърчва, грозно и нещастно, и изрекох:

— Уложищус.

Вдигнах очи към лицето на Каша, жадна да я видя още веднъж, за последен път, но от нейните очи ме гледаше Лесът: черна ярост, обгърната в дим, пламъци, дълбоко впити в земята корени, които не могат да бъдат изтръгнати. Тя продължаваше да държи ръцете си далеч от гърлото ми.

Изведнъж Лесът си отиде.

Каша падна върху мен. Извиках от радост и я прегърнах, а тя се вкопчи в мен, трепереща и ридаеща. Тялото й още пламтеше и трепереше и тя повърна на пода, докато я държах и немощно плачех. Ръцете й ми причиняваха болка: бяха парещи и корави и тя ме стискаше прекалено силно, а ребрата ми пращяха под кожата. Но това беше тя. Змеят затвори тежко книгата. Ослепителна светлина изпълваше стаята: Лесът нямаше къде да се скрие. Това беше Каша, само Каша. Бяхме победили.