Хронобандити

ДВЕ

Беше оставил превозното си средство на една спирка на няколко дни оттук, но оттам всъщност го деляха светове. Беше много висок и слаб, над високото му чело се спускаше голям тъмен кичур. Облеклото му беше твърде ярко и непривично за планините в Абисиния. Беше обут в пурпурни панталони, ризата му също бе пурпурна, дори коланът и обувките му бяха в същия цвят. Носеше голяма раница. Няколко аметистови пръстена украсяваха неестествено дългите му пръсти. Докато се спускаше по каменистия път, очевидно безразличен към студения вятър, приличаше по-скоро на поет-романтик, макар до деветнайсети век да оставаха осемстотин години. Хлътналите очи блестяха на измореното му лице. Погледът му търсеше нужните завои и ги следваше. Не беше спирал за почивка цял ден. Беше хапнал вървешком. Сега най-сетне забави ход, защото видя в далечината двата върха, които показваха, че краят на прехода му е близо.

На неколкостотин метра напред пътеката се разширяваше и оформяше голям, изравнен насип, който се срещаше с възвишенията. Той пое натам, насочен към една от нишите, издълбани в скалите. Премина през дървена порта и се озова в малка долчинка. Наоколо пасяха крави. В далечината се виждаше езерце. Край едната от околните пещери имаше кошара. Наблизо бе седнал нисък, гологлав тъмнокож мъж. Беше невероятно дебел. Пред него се въртеше грънчарско колело. Пръстите му и в момента оформяха някакъв глинен съд.

Той вдигна поглед към странника, който го поздрави на арабски.

— … Мир и с вас — отвърна тъмнокожият на същия език. — Заповядайте, починете си.

Облеченият в пурпурно непознат се доближи.

— Благодаря.

После свали раницата си и се отпусна на земята срещу грънчаря.

— Името ми е Джон — каза той.

— А аз съм Мондамей, грънчарят. Извинете ме. Не бих искал да изглеждам неучтив, но не мога да оставя съда в това състояние. Трябва да го довърша. Ще ми отнеме само още няколко минути. Веднага след това ще ви предложа храна и напитки.

— Не се притеснявай — усмихна се другият. — Удоволствие е да наблюдавам как работи великият Мондамей.

— Чували сте за мен?

— Кой не е чувал за твоите съвършени глинени съдове?

Лицето на Мондамей остана безизразно.

— Много сте любезен — отбеляза той.

След малко привърши с работата си, спря колелото и се изправи.

— Извинете ме — каза грънчарят.

Сетне се понесе нанякъде със смешната си походка. Джон наблюдаваше гърба му, пъхнал дългите си пръсти в джоба на пурпурната си риза.

Мондамей влезе в пещерата. След няколко минути се показа отново, понесъл покрит поднос.

— Донесох ви хляб, сирене и мляко — каза той. — Извинете ме, че няма да ги споделя с вас, но задоволих глада си малко преди да се появите.

Той се наведе удивително грациозно за тежестта си и постави подноса пред събеседника си.

— Ще заколя една коза за вечерята ви… — започна грънчарят.

Лявата ръка на Джон се стрелна. Невероятно дългите му пръсти се впиха в гръдта на Мондамей и откъснаха оттам голямо парче. Дясната му ръка, протегнала едно кристално ключе, вече се бе насочила към оголената метална повърхност. Ключът потъна в малък процеп и той го завъртя.

Мондамей замръзна. Някъде от дълбините на неподвижното му тяло се чуха изщраквания. Джон дръпна ръката си и отстъпи назад.

— Вече не си Мондамей, грънчарят — заяви той. — Беше частично активиран от мен. Заеми изходна позиция. Сега.

Тихо жужене, прекъсвано на моменти от изщраквания, се разнесе от фигурата пред него. Тя бавно се изправи, после отново застина.

— Сега премахни човешката си маскировка.

Фигурата бавно повдигна ръце към тила си. За момент те останаха там, после се раздвижиха настрани и надолу, сваляйки тъмната изкуствена кожа от металната конструкция, която трябваше да бъде глава. Тя приличаше на пирамида, по повърхността на която имаше най-различни оптични прибори. После ръцете се спуснаха надолу. Разкри се още метал. Имаше кабели, кварцови дисплеи, зад които блещукаха светлинки, пластинки, решетки…

След около две минути изкуствената кожа бе смъкната изцяло и този, когото познаваха като Мондамей, стоеше пред високия мъж с целия блясък на металната си повърхност.

— Дай ми достъп до Модул едно — нареди мъжът.

От металния гръден кош се показа нещо като чекмедже. Джон протегна ръка, на която проблясваха аметистовите пръстени и натисна някои от бутоните върху модула.

— Защо ми причинявате това? — попита Мондамей.

— Вече си напълно активиран и трябва да ми се подчиняваш. Не е ли така?

— Да, така е. Защо ми причинявате това?

— Прекъсни достъпа до Модул едно и се насочи към мястото, където беше, когато пристигнах.

Мондамей се подчини. Мъжът седна и започна да се храни.

— Защо те активирах ли? — започна Джон след известно време. — Защото — отговори той сякаш на самия себе си, — аз за момента съм единственият човек на света, който знае какво представляваш.

— Много пъти е грешено относно същността ми…

— Убеден съм в това. Не знам дали има паралелни бъдещи светове, но със сигурност знам, че има много минали, които водят до времето, от което самият аз идвам. Не всички те обаче са достъпни. Страничните пътища запустяват, когато никой не пътува по тях. Не знаеш ли, че Времето е супермагистрала с много отбивни и изходи, главни и второстепенни пътища? Не знаеш ли, че картите непрекъснато се променят, че само малцина са наясно как да намерят местата, откъдето могат да получат достъп?

— Знам това, макар да не съм един от тези, които могат да намират своя път.

— Как разбра?

— Не сте първият подобен пътник, когото срещам.

— Знам, че тук, в твоя участък от Пътя, една хипотеза, на която интелигентните хора в моя участък само биха се изсмели, се оказва абсолютна истина. А именно, че преди много време Земята е била посетена от същества от друга цивилизация. Тези същества са оставили след себе си множество артефакти и ти си точно такъв артефакт. Така ли е?

— Така е.

— Освен това знам, че си съвършена машина за смърт. Създателите ти са те програмирали да можеш да унищожаваш както най-малкия вирус, така и цели планети. Не е ли така?

— Така е.

— Оставили са те тук. И след като никой не е разбирал твоите функции, си решил да се маскираш и да водиш сегашния си прост живот. Така ли е?

— Да. А ще ми кажете ли как научихте за мен и как се сдобихте с необходимия команден ключ?

— Работодателят ми знае много неща. Той ме образова за посоките на Пътя. Той ми каза за теб. Той осигури ключа.

— И след като ме намерихте и използвахте това, какво желаете от мен?

— Ти каза, че не съм първият подобен пътник, когото срещаш. Знам. Знам също кой е другият. Името му е Ред Доракийн и скоро той ще те потърси в този участък. Имам нужда от огромна сума пари и ще я получа, ако го убия. Аз винаги съм предпочитал да работя чрез посредници — независимо дали те са хора или машини, — когато става дума за насилие. И именно ти ще си моят агент в този конкретен случай.

— Ред Доракийн е мой приятел.

— Предупреден съм. Това означава, че най-малко ще се съмнява в теб. А сега… — Мъжът бръкна в раницата си и извади оттам малко метално сандъче. Отвори го и натисна някакви бутони. Чу се бибипкане. — Съвсем скоро той е сменил предното си стъкло — продължи Джон, като постави сандъчето на един камък пред себе си. — При смяната в автомобила му е монтиран малък предавател. Сега остава само да изчакам да влезе в този участък и ще мога да го проследя и сам да избера къде да го пресрещна.

— Не желая да бъда ваш агент в този случай.

Джон се надигна, доближи се до Мондамей и ритна глинения съд пред него.

— Желанията ти нямат никакво значение — заяви той. — Нямаш избор. Трябва да ми се подчиняваш.

— Така е.

— Заповядвам ти да не правиш никакви опити да го предупреждаваш. Разбра ли?

— Да.

— Тогава недей да спориш с мен. Ще правиш това, което ти нареждам и ще използваш всичките си възможности.

— Да.

Джон се върна до подноса и продължи да се храни.

— Бих искал да ви разубедя — обади се Мондамей след малко.

— Не се и съмнявам.

— Знаете ли защо вашият работодател иска да убиете Ред?

— Не. Това си е негова работа. Не ме засяга.

— Сигурно у вас има нещо много специално, за да ви изберат за такава екзотична задача.

Джон се усмихна.

— Решиха, че съм достатъчно квалифициран.

— Какво знаете за Ред Доракийн?

— Знам как изглежда. Знам, че вероятно ще дойде насам.

— Очевидно сте професионалист, когото вашият работодател е открил след дълго търсене…

— Очевидно.

— Не сте ли се питал защо? Какво й е специалното на набелязаната жертва, че да има нужда от такава подготовка?

— О, той искаше аз да се хвана със случая, защото жертвата вероятно вече знае, че е преследвана.

— Как?

— Наскоро в неговата лична времева линия е бил направен опит да бъде убит.

— И как се е провалил?

— Доколкото разбрах — лоша организация, слабо изпълнение.

— А какво е станало с изпълнителя?

Мъжът в пурпурно вдигна очи към Мондамей.

— Ред го е убил. Но те уверявам, че между мен и онзи некадърник няма място за сравнение.

Мондамей не каза нищо.

— Ако се опитваш да ме сплашиш и да ме накараш да си помисля, че същото може да се случи и с мен, просто си губиш времето. Много малко са нещата, от които ме е страх.

— Това е хубаво — каза Мондамей.

Джон остана с Мондамей още няколко дни и строши петдесет и шест глинени съда, докато разбере, че това въобще не притеснява механичния му слуга. Дори, когато накара робота сам да ги чупи, не усети срещу себе си никакви емоции, затова се отказа. И внезапно един следобед от металното сандъче се разнесе пронизителен сигнал. Джон се втурна да нагласи приемника.

— На около триста километра оттук е — обяви той. — Веднага щом се изкъпя и сменя дрехите си, ще ти разреша да ме пренесеш дотам, за да приключим с този въпрос.

Мондамей не отговори.